Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (28)

Глава 28

— Моля те, позволи ми.

Тори гледаше към кулите на Бо Рев.

— Ти ме въвлече в тази история с майка ти, Кейд. Не беше честно за никой от нас.

— Така е. Но аз трябва да говоря с нея, а не искам ти да ходиш сама в града. Не искам да си сама, докато всичко това не приключи, Тори.

— Добре, значи ставаме двама. Сега спри тук. Аз ще почакам в колата, докато ти свършиш разговора си.

— Тогава трябва да постигнем компромис.

— О, откога тази дума е влязла в речника ти?

Той я погледна с усмивка.

— Ще се върнем на това по-късно, когато всичко свърши. Можеш да ме почакаш в кухнята. Майка ми няма навик да прекарва времето си там. Казано с други думи, почти не влиза.

Тя искаше да възрази, но се отказа. Той просто щеше да заобиколи аргументите й, а тя беше толкова изтощена, че не можеше да спори с него. Беше сънувала прекалено много през нощта. През главата й бяха минали прекалено много образи. Както през нощта, така и през деня.

Когато всичко свърши, каза Кейд. Сякаш можеше да свърши. Сякаш някога щеше да свърши.

Тори излезе от колата и тръгна с Кейд по алеята сред разкошните рози, покрай камелиите, където едно малко момиченце някога беше скрило своя розов велосипед. Покрай азалиите, чиито цветове не след дълго щяха да се разтворят, и крехките връхчета на лавандулата, която чак до зимата щеше да изпълва въздуха с аромата си.

Светът тук беше жив, пълен с цветове, форми и аромати. Едно красиво и елегантно място, с павирана с тухлички пътека и пейки, поставени между цветята и храстите, подредени артистично и с вкус. Резултатът беше изящна картина, нарисувана от някой голям художник.

Отново светът на Маргарет, помисли си Тори, също като съвършенството на стаите вътре. Нищо, което да наруши хармонията или да промени нещата. Колко ли е болезнено някой неканен да нахълта в твоя свят, да обърка всичко и да наруши баланса, създаван с години!

— Ти не можеш да я разбереш.

— Моля?

— Майка си. Ти въобще не я разбираш.

Заинтригуван, Кейд сплете пръсти с пръстите на Тори.

— Нима някога съм казвал, че я разбирам?

— Това е нейният свят, Кейд. Това е нейният живот. Къщата, градината, изгледът, който вижда от прозорците на дома си. Дори преди да умре Хоуп, това е било в основата, в нейния център. Това е всичко, за което е милеела и което е искала да запази. То е продължило и след смъртта на детето й. Тя е искала да запази поне това — прошепна Тори и се обърна към него. — Да го докосва, да го вижда, да бъде сигурна, че то няма да се промени. Не й го отнемай.

— Аз не го правя. — Той взе лицето й в шепи и го доближи до своето. — Но не мога да й позволя да го използва, нито къщата или фермата, като заплаха срещу мен, за да ме държи като в затвор или в гробница. Не мога да й дам повече, отколкото вече предложих.

— Трябва да правиш компромиси. Точно както сам каза преди малко.

— За което трябва да помисля. — Той долепи устни до челото й. — Но понякога, при някои хора, съществуват само две думички — да или не. — Отдръпна се и тя видя, че очите му бяха тревожни. — Не ме моли за това, Виктория. — Звукът, който издаде, беше повече въздишка. — Не ме моли да изтъргувам щастието си срещу нейното одобрение. Никога досега не съм получавал одобрението й. За каквото и да било.

Беше толкова странно да го осъзнае, просто така, изведнъж. Беше израснал в замък, а беше жадувал за мила дума, също като нея.

— Боли те. Виждам, че те боли.

— Стари рани. — Той я погали по ръката. — Вече не кървят както в началото. Пък и съм свикнал.

Но сигурно се разтварят и болят от време на време, помисли си Тори, когато тръгнаха отново. Никой не беше го бил обаче, не беше го удрял с юмруци или каиш. Всъщност, съществуваха много начини да изтезаваш едно дете.

Дори тук, сред цялата тази красота, толкова различна от пустата и задушна атмосфера на нейното детство. Красиво беше наистина, помисли си Тори, докато минаваха под една арка, цялата покрита с утринни цветя. Но самотно. Това беше още една дума за пустош.

Тук трябваше да има някой, който да седи на пейката или да събира гербери в кошницата. Трябваше да има дете, което да лежи по корем на алеята и да наблюдава гущерчето или бръмбара.

Картината се нуждаеше от живот, от звуци и движения. Така беше мъртва.

— Искам деца.

Кейд спря.

— Какво каза?

Откъде точно й дойде тази мисъл? И защо думите излязоха сами от устата й, сякаш винаги бяха чакали там?

— Искам да имам деца — повтори Тори. — Уморена съм от празни градини и тихи дворове, от скучни и пусти стаи. Ако ще живеем тук, искам да има шум, викове и караници, кавги и борба на пода. Искам и мивка, пълна с чинии. Не бих могла да остана жива в тези съвършени и недокоснати стаи. Това е нещо, което дори ти не можеш да ме накараш да направя. Не искам тази къща, ако няма живот в нея.

Думите се изляха от устата й като поток и паниката, която се съдържаше в тях, го накара да се засмее. Спомни си едно малко момче, което искаше да си построи форт от стари дървесни кори и парчета картон.

— Колко интересно съвпадение! Аз си мислех за две деца, е, най-много три.

— Добре. — Тори въздъхна. — Чудесно. Поне ще знам, че вече си мислил за това.

— Аз съм фермер, Тори. Ние, фермерите, първо планираме нещата. След това се надяваме на сътрудничество със съдбата. — Той се наведе и откъсна стръкче розмарин от кухненската градинка. — За спомен — рече й, като го подаде. — Докато ме чакаш. Да си спомняш, че имаме да планираме един живот, толкова шумен и изцапан с прах, колкото ни харесва.

Тори влезе с него в кухнята. Там беше Лайла, която както винаги, миеше нещо на мивката. Миришеше на кафе и на бисквити. А също и на сладкия аромат от рози, който Лайла пръскаше всяка сутрин.

— Закъсняхте за закуската — рече тя. — Добре, че съм в добро настроение. — Беше ги наблюдавала през прозореца на кухнята от няколко минути и на сърцето й бе олекнало.

Тези двамата изглеждаха създадени един за друг. А Лайла беше чакала доста дълго време да види как момченцето й си намира някоя, която да му бъде лика-прилика.

— Е, сядайте! Кафето е все още топло. Направих малко тиганици за закуска, които никой не искаше да яде.

— Майка ми горе ли е?

— Да. А съдията си клати краката в предния салон. — Лайла взе кафеника. — Не ми е казала и дума тази сутрин. Говори по телефона, а след това се затвори в стаята си. Сестра ти пък изобщо не се прибра миналата нощ.

Стомахът на Кейд се сви от страх.

— Фейт не си е вкъщи?

— Спокойно. Не се тревожи. Тя е при доктор Уейд. Излетя вчера оттук, но ми каза къде ще ходи и аз разбрах всичко, като я видях как сияеше. Май тези дни никой, освен мен, не спи в собствения си креват. Макар че, ако ме питаш, прекалено горещо е за тези работи. Сядай и яж.

— Трябва да говоря с майка ми. Нахрани нея — нареди Кейд и посочи Тори.

— Не съм бебе, че да ме хранят — промърмори Тори, докато той излизаше. — Не се тревожи за мен, Лайла.

— Ти най-добре седни и изтрий този войнствен израз от лицето си. Това тук е неговият дом и той има право да уреди нещата с майка си както намери за добре. Не е твоя работа да се бъркаш. — Лайла замахна с ръка да прогони горещината. — И освен това ще изядеш всичко, което ще сложа пред теб.

— Започвам да си мисля, че той прилича особено много на теб.

— Че как няма да прилича? Нали аз съм го отгледала! Не казвам нищо лошо за мис Маргарет. Но някои жени не са създадени да бъдат майки, това е обяснението. Това не ги прави по-малко жени. Те са си такива, каквито са. — Лайла извади купата от хладилника и отвори капака. Чух за майка ти, миличка. Много съжалявам.

— Благодаря.

Лайла остана мълчалива за миг, с купата в ръка и с тъмните си влажни очи, вторачени в Тори.

— Някои жени — повтори тя — не са родени да бъдат майки. Ето защо, както се пее в песента, Бог благославя децата им, за да се оправят сами в живота. Ти си имаш своя собствен живот, мила. Винаги си го имала.

За пръв път, откакто научи за смъртта на майка си, Тори потръпна от мъка.

 

 

Кейд влезе първо в салона. Възпитанието не му позволяваше да подмине и да не поздрави един стар семеен приятел.

— Съдия Пърсъл! Добре дошли.

Джералд се обърна и напрегнатите черти на лицето му се отпуснаха, когато видя Кейд.

— Надявах се, че ще имам възможност да говоря с теб тази сутрин. Все още се надявам, че ще можеш да ми отделиш малко време.

— Разбира се. — Кейд посочи стола с учтив жест. — Моля, седнете. Надявам се, че сте добре.

— Мъчи ме малко артритът, обажда се от време на време тук и там. Старост — нерадост. — Джералд махна с ръка, сядайки. — Човек си мисли, че това никога няма да му се случи, докато един ден не се събуди и не си каже: „Кой, по дяволите, е този старец в огледалото срещу мен?“ — Джералд сложи ръцете си върху коленете. — Познавам те от деня, в който се роди.

— Значи няма нужда да подбирате думите си — довърши вместо него Кейд. — Предполагам, че майка ми вече е говорила с вас за известни промени и поправки в завещанието си.

— Тя е горда жена и е много загрижена на теб.

— Така ли? — Кейд вдигна вежди, сякаш беше изненадан от информацията. — Не е необходимо. Аз съм добре. Дори повече от добре. Ако загрижеността й е за Бо Рев — продължи той, — също е безсмислена. Тази година ще бъде много добра. По-добра от всички други досега.

Джералд се прокашля.

— Кейд, познавах много добре баща ти. Той беше мой приятел. Надявам се, че ще приемеш това, което ще ти кажа, в този дух. Би могъл да отложиш плановете си за известно време, да размислиш малко. Напълно разбирам желанията и потребностите на един мъж, но когато те са в противоречие със задълженията и особено в противоречие със семейството, това никога не води до добро.

— Аз помолих Тори да се омъжи за мен. Не се нуждая от благословията на майка ми, нито от вашата. Мога само да съжалявам, че тези благословии не ми бяха дадени.

— Кейд, ти си млад мъж и животът е пред теб. Само те моля, като приятел и на двамата ти родители, да размислиш, да си оставиш малко време, за да се огледаш. Да проумееш как стоят нещата. Ето например тази трагедия, която се случи в живота на Тори Боудийн. Истинска трагедия — добави Джералд, — която обаче говори много за това коя е тя и откъде идва. Ти беше само момче тогава, когато те живееха тук, и по-суровите факти ти бяха спестени.

— И какви бяха тези факти?

Джералд въздъхна.

— Ханибал Боудийн е опасен човек. Несъмнено луд. Такива неща се предават с кръвта. Извинявай, аз харесвам момичето и й симпатизирам. Тя не е виновна, но нищо не може да се направи. Все пак тя си е негова дъщеря.

— Какво искаш да ми кажеш? Че крушата не пада по-далеч от дървото ли? Или че „както превиеш една фиданка, такава ще израсте“?

По лицето на съдията се изписа раздразнение.

— И двете са подходящи. Виктория Боудийн е живяла в неговия дом, под неговия покрив и в неговите ръце. Достатъчно дълго, за да бъде огъната.

— Да, от ръката му — отвърна тъжно Кейд.

— Фигуративно казано, но се страхувам, че и в буквалния смисъл. Преди много години Айрис Мууни, бабата на Виктория, дойде да говори с мен. Искаше да даде под съд семейството на дъщеря си заради тормоз над детето. Каза, че Боудийн я пребивал от бой.

— Искала е да те наеме за адвокат?

— Да. Но нямаше доказателства, нямаше свидетели. Не се и съмнявах, че говори истината, но…

— Знаел си — рече тихо Кейд. — Знаел си, че я пребива от бой, че я връзва и налага с каиша, и не си направил нищо?

— Законът…

— По дяволите законът! Знаеш ли какво ще кажа за твоя закон? — извика яростно Кейд и стана на крака. — Тя е дошла при теб за помощ, защото е искала да спаси детето от кошмара, в който е живеело. А ти не си си мръднал пръста дори. Не си направил нищо.

— Не ми влизаше в работата да се бъркам в семейни истории. Нямаше доказателства. Случаят беше обречен на провал. — Ядосан, Джералд също стана. Не беше свикнал да го разпитват, нито да го обвиняват по този начин. — Нямаше никакви оплаквания, нито от полицията, нито от социални грижи. Само твърденията на една баба. Ако бях поел случая, щях да загубя делото. Нищо нямаше да излезе и щях да се проваля.

— Но не си сигурен, нали? Как си могъл да знаеш? Та ти не си взел случая! Защото си мислил само за себе си. Дори не си се опитал да помогнеш.

— Не ми беше работа — повтори Джералд.

— Напротив. Било е точно твоя работа, както и на всички останали. Но Тори е успяла да преживее всичко и да мине без твоята помощ и без помощта на когото и да било. А сега, ако ме извиниш, имам си лична работа.

Кейд бързо излезе. Качи се на горния етаж и почука на вратата на майка си. Дойде му наум, че в тази къща винаги е имало прекалено много затворени врати. Бариери, които изискват да почукаш учтиво, преди да ти отворят. Възпитанието и маниерите винаги са били на първо място в този дом. Винаги са имали предимство пред човечността, душевността и близостта.

Това ще се промени, обеща си Кейд. Вратите на Бо Рев щяха да бъдат широко отворени. Неговите деца нямаше да чакат да бъдат поканени, за да влязат.

— Влез. — Маргарет продължаваше да събира багажа си. Беше видяла как Кейд пристигна с колата и с тази жена и очакваше да дойде при нея. Предполагаше, че ще я помоли да остане, че ще се опита да намери и да постигне някакъв компромис. Той беше бизнесмен, подсмихна се тя, докато слагаше хартиени салфетки между блузите си. Беше делови мъж, като баща си.

Щеше да й достави огромно удоволствие да чуе молбите и предложенията му. И да ги отхвърли.

— Извинявай, че те прекъсвам. — Думите дойдоха автоматично на устните му, както хилядите други пъти, когато беше чукал на вратата й и беше чакал разрешение да влезе. — Съжалявам, че ти и аз се скарахме.

Маргарет дори не го погледна.

— Уредила съм да дойдат за багажа ми днес следобед. Ще очаквам, разбира се, останалото да ми бъде изпратено. Направила съм списък на нещата, които ми принадлежат. Ще ми отнеме доста повече време, за да ги комплектувам. Голяма част от вещите в този дом са мои.

— Разбира се. Решила ли си къде ще отседнеш?

Безразличният тон на въпроса му накара ръцете й да трепнат и тя го погледна.

— Не съм мислила за постоянно. Подобни неща трябва да бъдат внимателно обмислени.

— Да. Мислех, че може би ще ти бъде по-удобно, ако се установиш в някоя от собствените ни къщи. Имаме къщи на улица „Магнолия“ и на „Мейн“. Това са красиви, тухлени сгради, на два етажа, с добре поддържани градини и дворове. И в двете в момента има наематели, но могат да бъдат освободени до два месеца. Ако се интересуваш, ще предупредя наемателите.

Изумена, Маргарет го загледа втренчено.

— Много лесно ме изгони.

— Не съм те гонил, мамо. Изборът е твой. Ти така си решила. Можеш да останеш тук. Това е твоят дом и може да продължи да бъде. Но той ще бъде дом и на Тори.

— Ще видиш какво представлява тя, но ще бъде късно. Вече ще е провалила живота ти. Майка й беше боклук. Баща й е убиец. А тя не е нищо друго, освен една неудачница. Една пресметлива змия, която не знае къде й е мястото.

— Нейното място е при мен. Ако не можеш да приемеш това, нито нея, ще трябва да намериш своето място някъде другаде.

Понякога, за някои хора отговорите винаги са само „да“ или „не“, сети се Кейд и си помисли колко подходящо беше това определение за майка му.

— Къщата на „Магнолия“ е твоя, ако я искаш. Ако предпочиташ обаче нещо друго, Бо Рев ще ти намери нещо по твой избор.

— Измиваш си ръцете, а? И не изпитваш никаква вина?

— Не, мамо. Не изпитвам вина за това, че искам да бъда щастлив и в същото време да обичам жената, на която се възхищавам и която уважавам.

— Уважаваш ли ме? — изсъска Маргарет. — Ти смееш да ми говориш за уважение?

— Да. Не познавам друг, когото да уважавам повече. Така че вината не играе никаква роля тук. Но ще се погрижа да си намериш удобен дом.

— Не искам нищо от теб. Нямам нужда от помощта ти. Имам си собствени пари.

— Знам това. Оставям ти време да решиш. Каквото и да е решението ти, надявам се, че ще бъдеш щастлива. Или поне доволна. Бих желал… — Той затвори очи за миг, изморен от това да играе на добри маниери. — Бих искал между нас да съществуваше много повече от това. Бих искал да знам защо не се получи. Ние се разочаровахме един друг, мамо, аз тебе и ти мен. Съжалявам за това.

Тя трябваше да стисне силно устните си, за да не се разтреперят и да не изхлипа.

— След като напусна този дом, ти ще бъдеш мъртъв за мен.

В очите му се прокрадна тъга, сетне те се изясниха.

— Да, знам и това.

Той излезе и тихо затвори вратата зад себе си. Останала сама, Маргарет седна безсилна на леглото и се заслуша в тишината.

 

 

Кейд взе със себе си онези счетоводни документи, които смяташе, че ще му бъдат необходими през следващите няколко дни, и изслуша телефонните съобщения, докато подреждаше нещата в куфарчето си. Трябваше да се види с Пини, да се обади във фабриката и да се срещне с една двойка наематели на апартаментите. Имаше съвет на директорите на следващия ден, но той реши, че може да не присъства.

Срещата му на всеки три месеца със счетоводителя обаче не биваше да се отлага. Трябваше да намери някакво безопасно и сигурно местенце, където да остави Тори за няколко часа.

Той погледна часовника си и вдигна телефона. Отговори Фейт, но гласът й беше сънен.

— Къде е Уейд?

— Ъъъъ… Долу с някакъв кокер шпаньол или нещо подобно. Колко е часът?

— Почти обяд.

— Защо звъниш тогава? Махай се. Спя още.

— Забелязах. Слизам в града. Тори е с мен. Настоява да отиде в магазина. Едва ли ще отвори днес, но мисля, че ще бъде добре да си отвлича вниманието с нещо. Искам да отидеш при нея и да останеш там.

— Може би не си ме чул добре. Спя.

— Ставай тогава! Ще бъдем в града след половин час.

— Много голям началник се извъди, брат ми!

— Никога не съм искал нищо от теб, няма и да искам, след като Боудийн влезе в ареста. Ще останеш с нея, чу ли ме! Ще се върна веднага щом се освободя.

— И какво, по дяволите, трябва да правя с нея?

— Ще измислиш нещо. Ставай — повтори той и прекъсна връзката. Взе куфарчето си и слезе долу.

Първото нещо, което видя, когато влезе в кухнята бе, че чинията на Тори беше почти празна. Второто, че тя беше плакала.

— Какво е станало? Какво си й казала? — обърна се той заплашително към Лайла.

— Я стига си фучал! — Лайла махна с ръка, сякаш да отпъди досадна муха. — Тя се наплака едно хубавичко и сега е много по-добре. Нали, момичето ми?

— Да. Благодаря ти, Лайла. Не мога повече да ям. Наистина не мога. Ще се пръсна.

Лайла огледа критично чинията с тиганиците и кимна доволно с глава.

— Е, добре. И толкова ти стига. — После изгледа Кейд. — Дали мис Маргарет или съдията ще искат да закусят?

— Едва ли. Майка ми е заета с багажа си. Ще напусне къщата днес следобед.

— Значи все пак ще го направи?

— Очевидно. Не искам да стоиш тук сама, Лайла. Мисля, че ще е по-добре, ако отидеш за няколко дни при сестра си.

— Може. — Тя взе чинията на Тори и я сложи в мивката. — Ще изчакам и ще видя, ако нямаш нищо против.

— Ще ти се обадя по-нататък.

— Добре е, че си отива. Ще се освободи от тази къща и ще бъде по-щастлива.

— Надявам се, че си права. Обади се на сестра си — рече Кейд и подаде ръка на Тори.

Младата жена стана и след секундно колебание се наведе и целуна Лайла.

— Благодаря ти.

— Ти си добро момиче. Помни само, че трябва да се вслушваш в сърцето си.

— Ще го запомня.

Двамата мълчаха, докато излязоха от къщата, качиха се в колата и потеглиха.

— Не искам голяма сватба.

Кейд вдигна вежди.

— Добре.

— Искам да я направим колкото е възможно по-скромно и…

— И?

Той зави и излезе на главния път към града. Тя погледна през прозореца към блатото.

— И колкото е възможно по-скоро.

— Защо?

Харесваше й, когато я питаше така, помисли си Тори, и се обърна към него.

— Защото искам да започна нашия живот колкото се може по-скоро. Искам да започна отначало.

— Ще се заема с формалностите още утре. Доволна ли си?

— Да. — Тя се облегна на рамото му. — Доволна съм.

Усмихваше се и не виждаше нищо друго, освен Кейд. Затова не почувства никакви сигнали откъм блатото.

Не усети онова, което чакаше там.

 

 

Фейт прекоси бързо улицата към магазина „Южен комфорт“, когато видя колата на Кейд да спира пред него. Тя се усмихна широко и протегна ръце към брат си.

— Ето къде си бил. А аз мислех, че си забравил.

— Какво да съм забравил?

— Не помниш ли, скъпи? Каза, че ще ми дадеш колата си днес. Значи не си забравил. — Тя раздрънка ключовете на своята кола под носа му. — Толкова си добър. Нали имам страхотен брат, Тори? Знае, че имам слабост към неговата кола и винаги ми я дава да я покарам.

Дръпна ключовете от ръцете на Кейд и му залепи една звучна целувка по бузата.

— Тори, Уейд е ужасно зает днес и аз се чувствам много глупаво и самотно. Ще ми правиш ли компания за малко? Мисля да купя подарък на Уейд, една от онези дебели свещи, дето ги имаш в магазина.

Тя пусна брат си и прегърна Тори.

— Апартаментът му със сигурност се нуждае от известно подреждане. Е, вие сте го виждали, така че знаете. Както се очертава, ще прекарвам доста време там, така че трябва да променя този мъжки декор и подредба. Колата ми е в двора на Уейд — извика тя на Кейд, като тръгна с Тори към магазина. — И не натискай много газта.

Като погледна за последен път Кейд, Тори отключи вратата на магазина.

— Колата подкуп ли беше?

— Не, той не си губи времето да прави подкупи. Събуди ме рано-рано тази сутрин, почти в дванадесет часа, и затова ще трябва да си плати. Иска ние двете да се гледаме днес.

— Къде ти е кучето?

— О, Би си прекарва чудесно у Уейд. Има си компания. — Фейт се обърна към прозореца и махна с ръка на брат си. — Виж го, направо изпуска пара. Ще ме намрази заради това, че ще карам играчката му.

— Значи трябва да я караш колкото можеш по-често.

— Естествено. Имаш ли нещо разхладително?

— Отзад. Сипи си.

— Ще отваряш ли днес?

— Не. Не искам никакви хора. Тъй че не се дразни, ако не ти обръщам внимание.

Фейт влезе в задната стаичка и се върна с две бутилки кока-кола. Тори пусна тиха музика и се зае с бърсането на стъклата.

— Може да ми дадеш да правя нещо, докато не съм умряла от скука.

Тори й подаде кърпата.

— Сигурно ще се справиш с това. Имам достатъчно работа отзад. Моля те, не пускай никого. Ако някой дойде, кажи му, че е затворено.

— Разчитай на мен.

Тя махна с ръка на Тори и се зае да преподрежда предметите, така както на нея й харесва, представяйки си какво би направила, ако си имаше собствен магазин.

Прекалено много работа и задължения. Макар че беше приятно и забавно да си между толкова красиви вещи и да се мъчиш да отгатнеш кой какво ще си купи.

Намери ключовете за витрината с накити зад плота и пробва няколко чифта обеци, а също и една гривна от сребро.

Когато на вратата се почука, Фейт виновно подскочи, скри гривната и затвори витрината.

Не познаваше хората. Бяха мъж и жена, които стояха пред вратата и я изучаваха, както и тя тях. Жалко, реши Фейт, че Тори днес не отвори. Купувачите поне щяха да бъдат развлечение.

Усмихна им се и почука по табелката, на която пишеше „затворено“.

Жената обаче вдигна едно картонче.

— Охо! — Бяха от ФБР. Това вече си беше истинско развлечение, помисли си Фейт. И отвори вратата.

— Госпожица Боудийн?

— Не, тя е в склада. — Фейт ги покани и им показа пътя. Жената беше висока и яка, с къса черна коса и студени тъмни очи. Носеше онова, на което Фейт викаше грозен костюм и ниски черни обувки, от които човек можеше да получи сърдечен удар.

Мъжът беше по-симпатичен, с къдрава кафява коса и квадратна челюст с малка трапчинка в средата, като на Майкъл Дъглас. Много секси. Тя се опита да му се усмихне и получи в отговор нещо като учтив проблясък в очите му.

— Никога досега не съм виждала федерални агенти. Мисля, че съм малко объркана.

— Бихте ли помолили мис Боудийн да излезе — произнесе жената.

— Разбира се. Извинете ме за секунда. Почакайте, моля. — Тя забърза към склада и затвори плътно вратата зад себе си. — ФБР е тук.

Тори се сепна.

— ФБР?

— Да, отвън са. Един мъж и една жена и нямат нищо общо с онова, което сме виждали по телевизията. Той не е толкова лош, но тя е така облечена, че направо жива да я оплачеш. Такъв костюм няма да сложа дори и в ковчега. Но тя е янки, разбира се, познах по говора. За него не знам. Все още не си е отворил устата. Ако питаш мен, жената е шефът.

— Господи, какво да ги правя? — Тори стана, но коленете й се подгънаха.

Преди да успее да се овладее, на вратата рязко се почука и тя я отвори.

— Госпожица Боудийн?

— Да. Аз съм.

— Аз съм специален агент Татя Лин Уилямс. — Жената показа отново картата си. — Това е специален агент Маркс. Трябва да говорим с вас.

— Намерихте ли баща ми?

— Все още не. Той свързал ли се е с вас?

— Не. Не съм го виждала, нито чувала. Той знае, че няма да му помогна.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса. — Агент Уилямс погледна строго Фейт.

Тя веднага отиде зад бюрото и прегърна Тори през раменете.

— Това е годеницата на брат ми. Аз му обещах да бъда с нея. Няма да наруша дадената дума.

Маркс си записа нещо в бележника.

— А вие коя сте?

— Фейт Лавил. Тори преживява много тежък момент. Аз ще остана с нея.

— Познавате ли Ханибал Боудийн?

— Познавам го. И мисля, че е убил сестра ми преди осемнадесет години.

— Нямаме доказателства за това — рече с равен глас жената. — Мис Боудийн, кога за последен път видяхте майка си?

— През април. Чичо ми и аз отидохме да я посетим. С родителите ми се бяхме отчуждили от доста години. Не бях я виждала от двадесетгодишната си възраст, нито нея, нито баща ми. Докато той не дойде в магазина ми преди няколко дни.

— По това време вече сте знаела, че е беглец.

— Да.

— Все пак сте му дала пари.

— Той сам си ги взе — поправи я Тори. — Но и аз бих му ги дала, за да се махне оттук.

— Баща ви е оказвал физически тормоз над вас.

— През целия ми живот. — Казвайки това, Тори седна.

— А над майка ви?

— Не, поне пред мен не е. Може би е започнал през последните години, но аз не съм била там. Тормозът, както знаете, може да бъде не само физически.

— Вие твърдите, че е физически.

— Нищо не твърдя.

— Свързана сте с няколко случая на отвлечени деца преди години.

— Какво общо има това с убийството на майка ми?

— Била сте приятелка на Хоуп Лавил. — Маркс седна на стола, докато партньорката му остана права.

— Да, много добра приятелка.

— И сте завела семейството и властите до тялото й.

— Да. Сигурна съм, че имате всички доклади. Нямам какво повече да добавя.

— Твърдите, че сте видели нейния убиец. — Тъй като Тори не отговори, Маркс се наведе напред. — Напоследък сте потърсили помощта на Абигейл Лоурънс, адвокат от Чарлстън. Интересували сте се от серия сексуални убийства. Защо?

— Защото всички жертви са убити от един и същ човек. Същият, който уби Хоуп. Защото всяка една от тях за него е била Хоуп, но в различна възраст.

— Вие… чувствате това? — попита Уилямс и погледна внимателно Тори.

— Знам го. И не очаквам да ми повярвате.

— Ако сте го знаели — продължи Уилямс, — защо не дойдохте при нас?

— И какво щеше да стане, ако бях дошла? Щях да разсмея някой като вас. Щеше да се случи същото както с Джон Мансфийлд и в лицето ми отново щеше да бъде хвърлено обвинение. Вие знаете всичко за мен, агент Уилямс.

Маркс извади една пластмасова торбичка от джоба си и я остави на бюрото. Вътре имаше една обеца, проста златна халка.

— Какво можете да ни кажете за това?

Тори стисна ръцете си.

— Това е обеца.

— Едно от нещата, които знаем за вас, е, че сте много хладнокръвна. — Уилямс пристъпи напред. — Достатъчно се интересувате от убийците, за да събирате информация за тях. Не ви ли е интересно какво можете да извлечете, да речем, от този предмет?

— Казах всичко, което знам, за баща ми. И ще направя всичко възможно, за да го хванете.

Маркс вдигна торбичката.

— Тогава да започнем с това.

— На майка ми ли е била? — Без да се замисли, Тори взе торбичката в ръце, счупи печата и извади обецата.

Отвори вътрешното си око, търсейки последната връзка с майка си, с по-силно желание, отколкото бе очаквала. Потръпна и остави обецата на бюрото.

— Другата е в джоба ви — обърна се хладно тя към Уилямс. — Свалихте ги, докато карахте към Прогрес, и сложихте едната в плика. — Очите й се изпразниха. — Не беше нужно да го правите.

— Извинявам се. — Уилямс пристъпи и взе обецата си. — Знам някои неща за вас, мис Боудийн. Заинтересувах се от работата ви в Ню Йорк. Прегледах и целия случай „Мансфийлд“. — Тя пъхна обецата в джоба си. — Трябвало е да ви послушат. — Тя погледна замислено партньора си. — Аз имам намерение да го направя.

— Нямам какво да ви кажа — рече Тори и се изправи. — Фейт, ще изпратиш ли посетителите?

— Разбира се.

Уилямс взе една визитка от бюрото и последва Фейт извън склада.

След няколко минути Фейт се върна, извади нова бутилка кока-кола и седна на стола, на който бе седял агент Маркс.

— Можа да им кажеш всичко това само като докосна обецата! Разбра, че е нейната, и възстанови всичко, което е направила, само с едно докосване?

— Имам си работа.

— О, я се вземи в ръце! — Фейт отпи голяма глътка от бутилката. — Кълна се, не познавам никого, който да може да прави такива неща. Трябва да си купим билети от лотарията или да отидем на конни състезания. Можеш ли да говориш на конете? Не виждам защо да не можеш.

— Моля ти се! Престани.

— Добре де, защо не? Защо да не се повеселим малко? Това не може да бъде само потискаща дарба. Можем поне да спечелим нещо от нея. О, сетих се. Ще отидем в Лас Вегас и ще играем на блекджек. Господи, Тори! Ще разорим банката на казиното!

— Това едва ли ще ни бъде от голяма полза.

— Защо не? О, да бе, забравих. Това си ти. Ти трябва да се чувстваш тъжна и нещастна от способностите, които притежаваш. Горката аз. — Фейт избърса невидима сълза под очите си. — Аз съм обикновена и затова трябва да страдам.

Ударът беше нанесен така неочаквано и под кръста, че Тори дори не разбра как устните й се извиха в усмивка.

— Не съм тъжна.

— Но ще си, ако не използваш шанса си. Аз съм експерт по хленченето. — Тя седна на бюрото. — Хайде, ела с мен у Уейд. Можеш да го докоснеш с пръчката си или там каквото ти падне под ръка и да ми кажеш какво таи в сърцето си към мен.

— Няма да го направя.

— Е, хайде де, нали си ми приятелка!

— Не.

— Значи си кучка.

— Така е, а сега си върви. И остави гривната на мястото, откъдето я взе.

— Добре. И без това не е в стила ми. — Фейт се наведе над витрината. — Я кажи, какво си мисля сега?

Тори я погледна и накриви устни.

— Много изобретателно, но анатомично невъзможно. — Тя се обърна към клавиатурата на компютъра. — Фейт, благодаря ти.

Изсумтявайки, Фейт отвори вратата.

— За какво?

— За това, че така ме ядоса, та забравих да хленча.

— О, това ли? Удоволствието беше мое. И освен това беше прекалено лесно.