Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (12)

Глава 12

Въпросът бе да се действа бързо, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Парите, според Маргарет, бяха достатъчно убедително средство за определен род хора. С тях можеше да се купи мълчание, лоялност и чест.

Маргарет се облече внимателно за срещата, но всъщност тя винаги обмисляше облеклото си. Елегантен костюм в морскосиньо и семпъл единичен гердан от перли, принадлежал на баба й. Отделяше време за външния си вид всяка сутрин, не толкова, за да скрие възрастта си, защото смяташе възрастта за предимство, колкото да покаже характера и висотата на положението си.

Характерът и положението бяха нейните щит и меч.

Излезе от къщата точно в осем и половина, като каза на Лайла, че има една ранна среща и след това ще обядва в Чарлстън. Може би ще успее да се върне към три, три и половина.

Разбира се, щеше да стигне навреме.

Маргарет беше пресметнала, че работата, която смята да свърши, преди да тръгне към Чарлстън, няма да й отнеме повече от тридесет минути, но си бе отпуснала четиридесет и пет, въпреки това щеше да има време да изпълни краткия списък от задачи, които си бе набелязала да свърши преди обяда.

Можеше да наеме шофьор, дори можеше да поддържа един като постоянен персонал в къщата. Би могла, разбира се, да нареди на прислугата да изпълни поръчките й. Това обаче щеше да бъде израз на самосъжаление и слабост, които не можеше да си позволи.

Господарката на Бо Рев трябваше, според нейното мнение, да бъде пред очите на всички в града. Да поддържа връзките си с продавачите в магазините и да има наемна, цивилна прислуга.

Гражданската отговорност не биваше да бъде пренебрегвана заради личните удобства.

Маргарет правеше много повече от това да подписва щедри чекове за избрани от нея благотворителни дружества. Тя имаше позиции в комитетите. Местният Художествен комитет и Историческото дружество може да й бяха слабост и да представляваха личен интерес, но си заслужаваха времето, енергията и средствата, които влагаше в тях.

За повече от тридесет и две години, откакто беше станала господарка на Бо Рев, нито веднъж не бе пропуснала своите задължения. Нямаше намерение да го прави и днес. Не трепна, когато премина покрай мъхнатите дървета, които маркираха входа на блатото. Дори не намали скоростта. Не забеляза, че дъските на малкото мостче бяха подновени, нито че смрадликата беше подрязана. Подмина, без да спира на мястото, където дъщеря й беше умряла. Ако беше почувствала болка, това дори не пролича по лицето й.

Това не пролича и тогава, в деня, в който детето й беше погребано, когато сърцето й се късаше и кървеше.

Лицето й остана безизразно и спокойно, когато зави по тясната алея, водеща към Марш Хаус. Маргарет паркира зад камиончето на Тори и взе чантата си. Дори не се погледна в огледалото за обратно виждане. Това щеше да бъде само излишна загуба на време, израз на слабост. Излезе от колата, затвори вратата и я заключи. Не беше идвала в тази къща от шестнадесет години. Знаеше, че я бяха ремонтирали, че Кейд беше уредил и платил за това, въпреки нейното мълчаливо неодобрение. Но както забеляза, свежата боя и цъфналите храсти не променяха с нищо вида й.

Беше си една колиба. Бедняшки коптор. По-добре да я бяха изравнили със земята, отколкото да се живее в нея. Някога, когато страдаше в мъката си, искаше да я подпали, да я изгори, да запали и блатото и да види как всичко отива в ада.

Това, разбира се, беше глупаво. Чувствата бяха глупаво нещо. А тя не беше глупава жена. Къщата беше собственост на семейството и трябваше да бъде поддържана и предадена на следващото поколение Лавил.

Маргарет изкачи стълбите, без да обръща внимание на красотата на висящите и пълзящи стъбла, целите обсипани с цветове, и почука отсечено по дървената рамка на стъклената врата.

Тори чу почукването и спря да пълни кафе машината. Снощи беше много изморена и тази сутрин се успа. Вече бе закъсняла и сега бързаше. Дори още не беше се облякла. Опитваше се да си изнесе сама лекция за отговорността. Надяваше се, че кафето ще й помогне да се настрои за работа, така че да успее да отиде в магазина и да завърши подготовката по откриването му.

Това почукване не беше добре дошло. Тя не го очакваше, нито го искаше. Не желаеше да вижда никого, не искаше да говори с никого. Копнееше, повече от всичко на света, да се върне в леглото и да потъне отново в съня си без сънища.

Но отговори на почукването, защото ако не му обърнеше внимание или се скриеше, щеше да бъде проява на слабост.

А и този, който чукаше отвън, щеше да разбере това. Когато се изправи срещу майката на Хоуп, Тори се почувства виновна, изхабена, объркана.

— Госпожо Лавил?

— Виктория. — Маргарет плъзна леденостудените си очи по босите й крака, през смачкания халат до разчорлената коса. Подобна леност, помисли си със студено задоволство тя, беше най-малкото нещо, което бе очаквала от една Боудийн. — Извинявай. Предполагах, че ставаш преди девет и вече си готова.

— Да. Трябваше. — Нещастна, Тори стегна колана на халата си. — Аз… страхувам се, че се успах.

— Ще ти отнема само няколко минути. Ако може да вляза.

— О, да, разбира се. — С всичката любезност и внимание, на които я бяха учили, Тори отвори вратата. — Съжалявам, къщата не е в по-добър вид от мен.

Беше намерила и купила стола, който искаше. Един голям, удобен, с широки облегалки фотьойл в бледосиньо. Той и малката старинна масичка, която смяташе да реставрира, бяха единствените мебели в нейната бъдеща дневна стая.

Нямаше килими, завеси, лампи. Нямаше мръсотия, нито прах, но Тори се почувства така, сякаш беше поканила кралицата в бедняшка колиба.

Гласът й прозвуча неестествено в почти празната стая, докато Маргарет стоеше права и мълчаливо оглеждаше обстановката.

— Бях заета с магазина и нямах… — Тори осъзна, че стои виновно и кърши пръсти. По дяволите, не беше на осем години. И не беше детето, което можеше да бъде упрекнато или пък засегнато от неодобрението на майката на нейна приятелка.

— Тъкмо направих кафе — рече тя подчертано учтиво. — Искате ли?

— Има ли къде да седна?

— Да. Както се очертава, ще живея предимно в кухнята и спалнята, поне докато работата с магазина не потръгне. „Престани да говориш глупости — рече си Тори, докато водеше майката на Хоуп към кухнята. — Празни приказки. Глупости. Няма за какво да се извиняваш, нито да се оправдаваш.“

— Седнете, моля.

Добре поне, че беше си купила солидна кухненска маса и столове. А и кухнята изглеждаше доста приветлива със саксийките, които бе сложила на прозорчето, с тъмната гледжосана купа от собствените й стоки на масата.

Тя сипа кафето, постави чашите и захарницата на масата, но когато отвори хладилника, се изчерви. — Съжалявам, но нямам сметана. Нито мляко.

— Няма значение. — Маргарет побутна своята чаша настрани съвсем малко. Но достатъчно, за да подейства като плесница. — Би ли седнала, моля? — Замълча, като нарочно остави тишината да увисне във въздуха. Тя много добре познаваше силата на мълчанието. И на изчакването.

Когато Тори седна, Маргарет скръсти ръце на ръба на масата и започна да говори с безизразни и студени очи.

— Научих, че имаш връзка с моя син. — Още една доза мълчание, докато наблюдаваше как по лицето на Тори се изписа изненада. — Клюките в малките градчета са толкова неприятни, колкото и неизбежни.

— Госпожо Лавил…

— Моля — прекъсна я Маргарет, като вдигна пръста си. — Ти беше далеч оттук много време. Въпреки че имаш връзки и роднини в Прогрес, всъщност си новодошла. Непозната. Неизвестна — наблегна Маргарет. — Но не съвсем. Явно това е причината да решиш да се върнеш и да започнеш работа точно тук.

— Защо сте тук, госпожо Лавил? За да обсъждате причините, поради които се върнах ли?

— Те не представляват интерес за мен. Ще бъда откровена и ще ти кажа, че не бях съгласна синът ми да ти даде под наем нито магазина, нито тази къща. Обаче Кейд е глава на семейството и като такъв взема всички решения сам. Но когато тези решения и резултатите от тях се отразят по някакъв начин на нашето семейство, това вече с друг въпрос.

Колкото по-дълго говореше Маргарет, толкова повече Тори възвръщаше самообладанието си. Стомахът й продължаваше да се бунтува, но когато проговори, гласът й бе точно толкова спокоен и безизразен, колкото този на Маргарет.

— И как моят бизнес и изборът ми на къща са се отразили върху вашето семейство, госпожо Лавил?

— Това само по себе си е достатъчно необичайно, за да бъде прието с лека ръка. Обстоятелствата са особени и аз съм сигурна, че разбираш за какво говоря. Но намесата и на личен елемент е абсолютно неприемлива.

— Значи, доколкото разбирам, вие приемате моите делови взаимоотношения с вашето семейство, но не искате да се виждам с Кейд лично? Така ли?

— Да. — Коя беше жената срещу нея със студени и спокойни очи, успяла да запази такова самообладание? Нима това беше малкото, кльощаво момиченце, което надничаше зад ъглите и се промъкваше крадешком?

— Излиза, че това ще представлява проблем, тъй като той е собственик както на къщата, така и на магазина. И доколкото разбирам, приема отговорностите си съвсем сериозно.

— Готова съм да компенсирам както времето, така и вложените средства и усилия, ако се преместиш някъде другаде. Например да се върнеш в Чарлстън или във Флоренция, където е семейството ти.

— Да ме компенсирате ли? О, разбирам. — С удивително спокойствие Тори взе чашата си с кафе. — Ще бъде ли грубо от моя страна, ако ви попитам какъв вид компенсация смятате да ми предложите? — Тя леко се усмихна, като видя как челюстта на Маргарет се стегна, а устните й се извиха като опъната тетива. — Все пак аз съм бизнес дама.

— Цялата тази работа е абсолютно неприемлива. Не виждам друг изход, освен да сляза на твоето ниво, за да предпазя семейството си и неговата репутация. — Маргарет отвори чантата, която държеше в скута си. — Ще ти напиша чек за петдесет хиляди долара, ако скъсаш всякакви връзки с Кейд и с Прогрес. Ще ти дам половината от тази сума днес, а останалото ще ти изпратя, когато се установиш някъде. Давам ти срок от две седмици да се преместиш.

Тори не отговори. Тя също познаваше силата на мълчанието.

— Тези пари — продължи Маргарет с по-суров глас, — ще ти позволят да живееш удобно по време на пренасянето.

— О, несъмнено. — Тори отново отпи от кафето си, сетне постави внимателно чашата в чинийката. — Имам един въпрос. Чудя се какво ви кара да мислите, че ще приема подобен подкуп?

— Не се прави на по-чувствителна, отколкото си. Аз те познавам — отсече Маргарет и се облегна. — Знам откъде идваш и коя си. Може би си въобразяваш, че ще се скриеш зад някакви маниери, зад маската на някаква взета назаем почтеност. Но аз те познавам много добре.

— Мислете каквото си щете. Но мога да ви уверя, че не се чувствам нито спокойна, нито почтена в този момент.

Всъщност самата Маргарет се чувстваше разнищена, като разплетено кълбо, което отново трябваше да бъде събрано в стегната топка.

— Твоите родители бяха измет и ти позволяваха да се скиташ като подивяла котка. Да се мотаеш по пътя и да примамваш моето момиченце. Да я примамиш извън семейството и накрая да я доведеш до смъртта. Ти ми отне едно дете и няма да ти позволя да ми отнемеш още едно. Можеш да вземеш парите, Виктория. Така както баща ти някога ги взе.

— Какво искате да кажете? Какво е взел баща ми? — попита цяла трепереща Тори. Беше разтърсена до дъното на душата си, но все още се държеше.

— Струваше ми само пет хиляди. Пет хиляди, за да те махнат от очите ми. Моят съпруг не пожела да ви изгони, въпреки че го молих за това.

Устните й трепнаха, но тя се овладя. Това беше първият и последният път, когато беше молила съпруга си за нещо. Повече не бе помолила никого за нищо.

— Накрая трябваше аз да се заема с тази работа. Така както и сега. Иди си, вземи със себе си и живота, който ти трябваше да загубиш онази нощ вместо моето дете. Живей си го някъде другаде. Така поне ще стоиш далеч от сина ми.

— Вие сте платили на баща ми, за да напусне Прогрес? Пет хиляди — повтори Тори. — Това едва ли са били много пари за вас. Чудя се защо никога не видяхме тези пари. Чудя се какво ли е направил с тях. Както и да е, това няма значение. Съжалявам, че ще ви разочаровам, госпожо Лавил, но аз не съм баща ми. Нищо не може да ме направи като него. И вашите пари няма да ме променят. Оставам тук, защото се нуждая от това. И за мен ще бъде по-лесно да си отида. Знам, че няма да ме разберете, но наистина е така. Колкото до Кейд…

Тя си спомни колко дистанциран беше предната нощ, след като я завладя видението.

— Няма нищо помежду ни, от което да се притеснявате. Той е любезен и нищо повече. Защото е възпитан човек. Нямам намерение да заплащам за тази негова любезност с нещо повече от приятелство, нито като му кажа за нашия разговор.

— Ако се изправиш срещу мен, ще те унищожа. Ще загубиш всичко, така както и преди. Когато уби онова дете в Ню Йорк.

Тори пребледня и за пръв път се разтрепери.

— Не съм убила Джон Мансфийлд! — Тя преглътна мъчително. — Просто не можах да го спася.

Охо, тук има рана, помисли си Маргарет. И реши да бръкне с пръсти в нея.

— Семейството му смята, че си, полицията също. И пресата. Заради теб умря още едно дете. Ако останеш тук, обещавам ти, че ще тръгнат приказки. За ролята, която си изиграла в този случай. И приказките ще бъдат много лоши. И това ти обещавам.

Колко глупаво от нейна страна, помисли си Тори, да вярва, че никой няма да направи връзка с жената, която беше в Ню Йорк. С живота, който беше живяла и разрушила там.

Нищо не можеше да направи, за да промени нещата. Нищо, освен да ги погледне право в лицето.

— Госпожо Лавил, през целия си живот съм живяла заобиколена от лошите приказки на другите. Но се научих да не ги допускам в дома си. — Тя стана права. — Моля, напуснете дома ми.

— Няма да има друго подобно предложение, така да знаеш!

— Не се и съмнявам. Напуснете дома ми.

Със стиснати устни, Маргарет стана и взе чантата си.

— Знам пътя.

Тори изчака, докато разстоянието помежду им стана достатъчно голямо.

— Госпожо Лавил — рече тихо тя. — Кейд е много повече, отколкото си мислите, че е. Такава беше и Хоуп.

Бясна от болка и ярост, Маргарет сграбчи дръжката на вратата.

— Как смееш да говориш за моите деца?

— Ами така — промърмори Тори, когато вратата се хлопна и тя остана сама в къщата. — Смея.

Заключи вратата. Щракането на бравата прозвуча като обещание. Нямаше да позволи на нищо да влезе тук, в нейния свят. И нищо, каза сама на себе си Тори, което вече беше вътре, нямаше да я нарани. Отиде в банята и се съблече, но ръцете й все още трепереха, затова не успя да смъкне бързо нощницата си. Пусна горещата вода, толкова гореща, колкото можеше да търпи, и влезе под душа.

Ето тук можеше да си поплаче. Не, това не бе самосъжаление. Водата биеше по кожата й и я караше да се чувства отново чиста, а сълзите отмиваха спомените и горчилката вътре в нея.

Спомените за още едно мъртво дете и за нейната безпомощност.

Тори плака под душа, докато почувства, че изплака всичко и водата стана хладка. Обърна лицето си към прохладната струя на сешоара и се изсуши.

Когато лицето й вече бе сухо, взе кърпата, за да избърше покритото с пара огледало. Без колебание, без извинение, без съжаление, тя погледна лицето си в него. Видя страх, желание да избяга, да се скрие. Тези чувства бяха вдълбани в душата й и винаги са били, осъзна Тори. Беше се завърнала и отново се бе скрила. Заровила се бе в работа, планове, програми и подробности.

Нито веднъж не се отвори за Хоуп. Нито веднъж не отиде под дърветата и не посети тяхното място в блатото. Нито веднъж не отиде на гроба на своята единствена истинска приятелка.

И нито веднъж не се изправи срещу причината. Истинската причина, заради която бе тук.

Нима това поведение беше по-различно от бягството? Нима щеше да бъде по-различно, ако вземеше парите, които й предлагаше Маргарет, и отидеше където и да е другаде, само не тук?

Страхливка. Кейд я беше нарекъл страхливка. И беше прав.

Тори облече халата си и се върна в кухнята, за да се обади по телефона.

— Добро утро — отвърнаха от другата страна. — Фирма „Бидл, Лоурънс и Уилър“.

— Обажда се Виктория Боудийн. Там ли е госпожа Лоурънс?

— Един момент, госпожо Боудийн.

Трябваше да почака, докато Абигейл вдигна слушалката.

— Тори, радвам се да те чуя. Как си? Установи ли се вече?

— Да, благодаря. Ще откривам магазина в събота.

— Толкова скоро? Сигурно си работила ден и нощ. Тъкмо си мислех, че ще трябва да намина.

— Надявам се да го сториш, Абигейл. Трябва да говоря с теб. Искам да те помоля за една услуга.

— Казвай. Длъжница съм ти заради пръстена на баба. Беше точно там, където ти каза.

— Какво? О, бях забравила.

— Сигурно щеше да си стои там с години. Тези стари папки, никой не ги пипа. Какво мога да направя за теб, Тори?

— Аз… Надявам се, че имаш контакти с полицията. Че познаваш човек, който да ти предостави информация за един стар случай. Не искам… Мисля, че ще ме разбереш, не искам лично да ги питам за това.

— Познавам някои хора. Ще направя каквото мога.

— Било е сексуално убийство. — Тори започна да разтрива слепоочието си. — Младо момиче. На шестнадесет години. Името е Алис. Второто име… — Тя натисна още по-силно. — Не съм съвсем сигурна, Лоуъл или Пауъл, така мисля. Била е качена на стоп на… Да, на шосе 513, в посока изток, към Мъртъл Бийч. Била е свалена, изнасилена и удушена покрай пътя. Удушена с ръце.

Тя въздъхна дълбоко, като се опита да намали тежестта, която притискаше гърдите й.

— Не съм чула нищо подобно по новините.

— Защото не е от вчера. Не знам точно кога е станало. Съжалявам. Може би преди десетина години, повече или по-малко. През лятото. Било е много топло. Дори и през нощта. Не мога да ти кажа повече.

— И това е достатъчно. Да видим какво ще открия.

— Благодаря ти. Много ти благодаря. Ще си бъда вкъщи още малко. Ще ти дам номера тук и в магазина. Всичко, което можеш да откриеш, ще ми бъде от полза. Всичко.

 

 

Тори се зае с работа и не вдигна глава почти пет часа, докато чакаше Абигейл да се обади.

Хората спираха пред витрината през целия ден и се възхищаваха как е подредена. Бе съчетала стари щайги и кашони, груби домашни тъкани с избрани модели грънци, стъклени изделия и метални скулптури. Бе запълнила рафтовете и лавиците, витрините и шкафовете, беше провесила камбанки от тавана и окачила акварели по стените.

Аранжира разни дреболии в близост до касовия апарат, след което промени решението си и взе други. Докато чакаше звъна на телефона, подрежда торбички и пликчета за опаковка.

Когато някой почука на вратата, почувства нещо като облекчение. Докато не видя зад стъклото лицето на Фейт Лавил. Това семейство нямаше ли да я остави на мира поне един ден?

— Трябва ми подарък — рече Фейт в мига, в който Тори отвори. Дори се опита да влезе, но Тори й препречи пътя.

— Не съм отворила.

— О, я стига! И вчера не беше. Трябва да купя само едно нещо, ще ти отнема не повече от десет минути. Забравих за рождения ден на леля ми Роузи, а тя току-що звънна да предупреди, че пристига. Не мога да я обидя, нали? — Фейт се опита да се усмихне предразполагащо и с молба. — И без това си е луда, това съвсем ще я побърка.

— Ще й купиш нещо в събота.

— Но тя пристига утре! А ако хареса подаръка си, сама ще дойде в събота при теб. Ще й купя нещо много скъпо.

— Добре, влез и си избери — примири се Тори и й направи път.

— Хайде, помогни ми, моля те — завъртя се Фейт.

— Какво харесва леля ти?

— Всичко. Мога да й направя шапка от хартия и тя пак ще пляска с ръце. Господи, ти имаш тук повече неща, отколкото си представях! — Докосна с пръсти висящите звънчета и те издадоха нежен звук. — Няма да вземам нищо практично. Никакви купи за салата.

— Имам няколко красиви кутии за дрънкулки.

— За дрънкулки ли? Та това е другото име на леля Роузи.

— Значи ще й трябва една по-голяма. — За да приключи посещението по-скоро, Тори отиде и взе една голяма стъклена кутия с формата на диамант и ръчно изрисувана с виолетови и розови рози.

— Да не е музикална кутия?

— Не, просто е красива.

— Още по-добре. Инак ще я отваря през целия ден и цялата нощ и ще ме побърка. Сигурно ще я напълни със стари копчета и ръждясали пирони, но ще я хареса.

Фейт погледна етикета с цената и подсвирна.

— Охо! Но аз държа на думата си.

— Кутията е ръчна изработка. Уникална е. Няма друга подобна — обясни Тори и я отнесе. — Ще я сложа в красива опаковка и ще я вържа с панделка, като прибавя и поздравителна картичка.

— Много мило. — Фейт извади чековата си книжка. — Както виждам, ти си напълно готова за работа. Защо ще чакаш чак до събота?

— Има още няколко неща да свърша. А събота е само след един ден.

— Как лети времето! — Фейт погледна цената и я написа на чека, докато Тори опаковаше подаръка.

— Вземи си една картичка от тези тук и напиши каквото искаш. Ще я завържа към опаковката с панделка.

— Хм. — Фейт избра една картичка с роза в средата, надраска поздрави за рождения ден и добави възклицания и целувка след името си. — Идеално. Отсега нататък дълго време ще бъда нейната любимка.

Гледаше как Тори опасва кутията с бяла панделка, връзва картичката и прави красива фльонга.

— Надявам се да й хареса. — Тя подаде на Фейт кутията в мига, в който телефонът иззвъня. — Ще ме извиниш ли?

— Разбира се. — Нещо в очите на Тори накара Фейт да застане нащрек. — Само да си запиша тази сума. Винаги забравям. — Телефонът иззвъня втори път. — Ти върви да се обадиш. Аз така или иначе си тръгвам.

Нямаше как да я изгони от магазина, затова отиде и вдигна телефона.

— Добър ден. Магазин „Южен комфорт“.

— Тори, извинявай, че те накарах да чакаш.

— Няма нищо. Намери ли информация?

— Да, мисля, че разполагам с това, което търсиш.

— Ще почакаш ли така една секунда? Ще те изпратя, Фейт.

Фейт сви рамене и взе кутията. Докато вървеше към вратата, се чудеше с кого ли говори Тори и защо телефонният звън така я развълнува и разтрепери инак сигурните й ръце.

— Извинявай, имах клиент в магазина.

— Няма нищо. Името на жертвата е Алис Барбара Пауъл, бяло момиче. На шестнадесет години. Тялото й е било открито пет дни след убийството. Била е обявена за издирване три дни преди това, тъй като родителите й са мислили, че е на брега с приятели. Останките… извинявай Тори, но животните са я разкъсали. Казаха ми, че било много страшно.

— Хванали ли са убиеца? — Знаеше отговора, но трябваше да го чуе.

— Не. Случаят все още не е приключен. Но е замразен. Изминали са десет години.

— На коя дата е станало? Точната дата на убийството.

— Имам го записано. Само минута. Било е на двадесет и трети август 1990 година.

— Господи! — През тялото й премина тръпка, която стигна до сърцето.

— Тори? Какво има? Мога ли да направя нещо?

— Не мога да ти обясня. Трябва да те помоля Абигейл да използваш още веднъж своите връзки. Опитай се да откриеш дали има и друго подобно убийство шест години преди това и през десетте години до днес. Ако можеш, проучи дали има и друга жертва на подобно убийство на тази дата. Или някъде около тази дата през август.

— Добре, Тори. Ще опитам. Но когато открия нещо, искам да ми кажеш защо.

— Първо отговорът. Извинявай, Абигейл, наистина ми трябва отговорът. А сега ще вървя.

Тори затвори телефона и седна направо на пода.

На 23 август 1990 ставаха точно осем години от смъртта на Хоуп. През това лято тя трябваше да навърши шестнадесет години.