Нора Робъртс
Брегът на тъмната вода (22)

Глава 22

— Искаш ли нещо, преди да влезем?

Тори все още се опитваше да успокои нервите си, но срещна погледа на Карл Д.

— Какво например? Кристална топка? Или карти таро?

Той беше минал през предната врата, както тя беше помолила, и бе отключил задната врата към двора отвътре. Беше свалил печата и сега излезе навън, където го чакаха Тори и Кейд.

Ако някой се опиташе да влезе оттук, никой не можеше да го види. Убиецът явно е знаел много добре това.

Карл Д. бутна шапката си назад.

— Сега ще влезем вътре.

— Карате ме да правя нещо, което не искам. То няма да е приятно за мен, а най-вероятно ще бъде безполезно за вас.

— Госпожице Тори, в моргата лежи една млада жена, горе-долу на твоята възраст, която ще бъде аутопсирана. Родителите й ще пристигнат утре. Не бих нарекъл никое от тези неща приятни.

Явно искаше да набие тази картина в главата й.

Тори се съгласи с него и кимна.

— Вие сте по-твърд човек, отколкото си ви спомням.

— А ти си по-твърда от момиченцето, което аз си спомням. Предполагам, че и двамата сме имали причини да се променим.

— Не говорете от мое име! — Тя сама отвори вратата и влезе вътре.

Концентрира се първо върху светлината. Светлината в стаята, която бе попила част от съзнанието на Шери. Онова, което беше изпитала и почувствала в последните си мигове.

Мина доста време преди Тори да проговори. Време, през което тя позволи на онова, което бе останало в стаята, да проникне в нея.

— Шери обичаше музика. Обичаше шума. Да стои сама, да бъде сама, е било неестествено за нея. Тя обичаше хората. Гласовете, движенията. Те бяха така опияняващи за нея. Тя обичаше да говори.

Върху телефонната слушалка имаше прах за вземане на отпечатъци. Тори дори не забеляза, че изцапа пръстите си, когато ги прокара замислено по нея.

Коя беше Шери Белоуз? Трябваше да установи първо това.

— Разговорите за нея бяха като хляба насъщен. Чувстваше се гладна като вълк, настървена до смърт, ако не можеше да говори с хората. Обичаше да открива другите, да ги слуша как говорят за себе си. И беше щастлива тук.

Тори спря за миг и прекара пръсти по рамката на картината, по облегалката на стола.

— Повечето хора не обичат да слушат какво говорят другите, но на нея й харесваше. Въпросите й към тях не бяха за забава или игра, за да измъкне с ласкателства повече информация. Да бъде учителка, за нея беше приключение. Толкова много мозъци, които трябваше да нахрани със знания.

Тори мина покрай Кейд и Карл Д. Въпреки че ги виждаше, те не бяха важни за нея, сякаш присъствието им беше нереално.

— Обичаше да чете. — Тя говореше спокойно. Приближи към евтина лавица пълна с книги. През главата й преминаваха образи — как красива млада жена взима книги от лавицата, как ги връща обратно, как чете седнала на стола в задния двор, а голямото рунтаво куче лежи кротко в краката й.

Беше лесно да се потопи в образите, да се отвори за тях, да стане част от тях. Усети вкус на сол върху езика си, от картофен чипс, и я обзе приятна вълна от задоволство.

— Но това всъщност е друг начин за общуване с хората. Да влезе в книгата, да се идентифицира с героите, да си представи, че е една от тях. Кучето скача с нея на дивана или на леглото. Оставя косми навсякъде. Може да си изплетеш пуловер от космите му, но пък е такъв сладур. Затова тя чисти всеки ден с прахосмукачката. И пуска музиката още по-силно, за да я чува през шума на машината.

Музиката пулсираше в главата й. Силна, много силна. Краката й заиграха с нея.

— Господин Райс, съседът, й направи забележка за това. Но тя му изпече курабийки и му ги занесе. И той престана да се сърди. Всички са толкова мили в този град. Точно тук искам да живея. В този град.

Тори се обърна и се отдалечи от етажерката. Очите й бяха замъглени, пусти, стъклени, но тя се усмихваше.

Сърцето на Кейд спря за миг, когато те преминаха през него. Точно така, преминаха, като през стъкло. Все едно го нямаше.

— Джери, малкото момченце от горния етаж, е направо луд по Монго. Джери е много сладък и голям разбойник! Един ден и Шери иска да си има момченце като него, с големи очи, целият усмихнат и с лепкави пръстчета.

Тя се завъртя, устните й се изкривиха, но очите продължаваха да са празни.

— Понякога следобед те двамата излизат да тичат заедно или Джери хвърля на Монго топки за тенис. Мръсни жълти топки, които стават мокри и кални от росата. Много е приятно да седи в дворчето и да ги гледа. По някое време майката на Джери го вика и той трябва да се прибере, за да си научи уроците преди вечеря. Монго е уморен от играта и заспива на двора. А тя решава да слуша музика, силна, но не толкова, така че господин Райс да не се сърди. Защото е щастлива. Защото е изпълнена с надежди. Една чаша вино. Бяло вино. Не е кой знае колко хубаво, но не може да си позволи по-скъпо. Все пак й е много приятно да седи, да слуша музика и да прави планове за бъдещето.

Тори отиде до вратата, която водеше към задното дворче и погледна навън. Вместо тъмнина видя ранен здрач. Във видението й навън беше привечер. Голямото куче се бе свило на цимента като вълнена бърсалка за крака и тихичко похъркваше.

— Има толкова много неща за мислене и за планиране. И толкова много за вършене. Тя се чувства уверена и силна и няма търпение да ги започне. Иска да организира парти, да покани много хора и да флиртува с хубавия ветеринарен лекар, а и с оня красавец Кейд Лавил. Боже, Боже, те май са най-хубавите мъже в Прогрес! Но сега трябва да си направи нещо за ядене. Да нахрани и кучето. Може да изпие още една чаша вино, докато приготвя вечерята.

Тори се запъти към кухнята. В главата й продължаваше да звучи мелодията. Позна певицата — Шерил Кроу.

— Значи салата. Една голяма хубава салата, с повече моркови, защото Монго много ги обича. Ще ги смеси с храната му.

Тя прекара пръсти по купата и изведнъж задиша тежко и се отдръпна назад.

Кейд инстинктивно понечи да се спусне към нея, но Карл Д. го хвана и задържа.

— Недей — рече шепнешком той, като че ли бяха в църква. — Остави я.

— Той е бил тук. Точно тук. — Сега дишането й беше забързано, уплашено, на пресекулки. Беше сложила и двете си ръце на врата. — Тя не го чува. Не го и вижда. Има нож. Той има нож. О, Господи, о, Господи! Слага ръка на устата й и я стиска. Допира ножа до гърлото й. Тя е толкова уплашена. Не може да вика. Не бива да вика. Ще направи всичко, което той поиска, само да не я нарани.

Чува до ухото си гласа му, нежен, ласкав. Какво е направил с Монго? Да не го е убил? Всичко това минава през главата й. Не може да е истина! Но ножът е остър, усеща го. Той я бута и тя се страхува, че ще се спъне и тогава ножът може да я нарани неволно.

Тори излезе от кухнята и се подпря на стената, олюлявайки се.

— Завесите са спуснати. Никой няма да види. Никой не може да й помогне. Той я води към спалнята и тя знае какво иска. Знае какво ще направи. Само ако може да избяга от ножа, да го отдалечи от себе си…

Тори застина като закована на вратата на спалнята. Усети, че й се повдига.

— Не мога. Не, не мога. — Обърна глава към стената, като се бореше да излезе от видението, да се измъкне от страха и ужаса, които я бяха обзели. — Не искам да виждам това. Той я убива тук, защо трябва да го виждам?

— Достатъчно. — Кейд категорично отстрани ръката на Карл Д. — По дяволите, стига толкова.

Тори притисна с две ръце лицето си, сякаш да хване дъха си и да го върне обратно в себе си.

— Ето! Той я събаря на леглото, с лицето надолу. И е отгоре й. Вече е възбуден. Тя го усеща и се опитва да се бори. Страхът я заслепява. Ужасен, сковаващ страх! Тя не може дори да мисли. Страхът я изгаря.

Тори простена и падна на колене до леглото.

— Той я удря по тила. Болката е толкова неочаквана и силна, че я зашеметява. Удря я отново и лицето й цялото пламва. Тя чувства вкус на кръв. Нейната собствена кръв. Кръвта има вкус на ужас. Той извива ръцете й зад гърба и болката от това се присъединява към другите болки.

Пипалцата на тази нова болка пропълзяха по тялото на Тори и се смесиха с ужаса в кълбо, което сякаш щеше да избухне в мозъка й. Тя притисна главата си към матрака и заби пръстите си в него.

— Тъмно е. Стаята е тъмна, музиката свири, а тя дори не може да мисли от болка. Плаче. Опитва се да му се моли, но той връзва устата й с някакъв парцал. Отново я удря и тя започва да се плъзга надолу. Полу-загубила съзнание, чувства, че той разрязва с ножа дрехите й. Усеща боцкане, но не… Нищо. Много по-лошо, той започва да я души с ръце.

Тори се извива и трепери, притиска ръце в корема си и започва да се търкаля.

— Боли! О, как боли! Тя не може дори да извика, когато я изнасилва. Само да свърши по-скоро, но той продължава. Трябва да отиде някъде другаде. Трябва да отиде някъде.

Изтощена, Тори сложи глава на леглото и затвори очи. Значи така се чувства човек, когато го задушават, помисли си някак отвлечено, като през димна завеса тя. Сякаш си жив погребан, кръвта бие в ушите ти като хиляди огромни камбани, а потта, която облива тялото ти, е студена. Ужасно, мъртвешки студена.

Трябваше да се измъкне оттук. Да излезе на въздух. Да се завърне в себе си.

— Когато свърши, той я удуши с двете си ръце. Тя не може повече да се бори. Някой вика, тя или той. Не мога да кажа. Но той реже въженцето, с което е вързал ръцете й, и го слага в джоба си. Не иска да оставя никакви следи след себе си. Нищо. Но все пак оставя, незабележими следи, като скреж по стъклото. Не мога да остана тук. Моля те, изведи ме! Моля те, отведи ме оттук!

— Всичко е наред, Тори! — Кейд се наведе и я вдигна на ръце. Кожата й беше леденостудена и мокра. — Всичко е наред, бебчо.

— Лошо ми е. Болна съм. Не мога да дишам. — Тя сложи глава на рамото му и го остави да я изнесе навън.

 

 

Той я закара в къщата. Тя не проговори нито дума по пътя, дори не помръдна. Седеше като призрак, бледа и мълчалива, докато вятърът през прозореца на камиончето вееше в лицето и разрошваше косата й.

Кейд беше ядосан, че се скара на Карл Д., когато той каза, че ще ги последва. Но Тори се съгласи. Рече: „Нека дойде“. Това беше последното нещо, което произнесе. Така че гневът му нямаше как и върху кого да се излее и сега растеше в него като огромна приливна вълна. Мълчанието му бе като стара синина, която ставаше все по-тъмна и изпълнена с насилие.

Спря пред Марш Хаус и Тори излезе от колата, преди да успее да й отвори вратата.

— Няма защо да говориш с него — рече Кейд и гласът му бе рязък, а очите — сърдити.

— Напротив, има. Ти не можеш да видиш онова, което аз видях, така че не можеш да направиш каквото и да е. — Тя вдигна изморените си очи към приближаващата полицейска кола. — А той го знаеше и го използва. Няма нужда да оставаш.

— Не ставай глупава — ядоса се Кейд и тръгна към Карл Д., докато Тори се упъти към къщата.

— Мери си думите — предупреди полицая той. — И бъди много внимателен с нея или ще си изпатиш. Ще те накарам да си платиш.

— Очаквах да си разстроен.

— Разстроен ли? — Кейд тикна юмрука си в гърдите на Карл Д. Имаше чувството, че може да счупи малкото човече на две. Само с един бърз замах. — Ти я прекара през този ад. И аз. — Той отпусна ръце. — И за какво?

— Не знам все още. Фактът е, че съм потресен. В известен смисъл. Но трябва да използвам всичко, с което разполагам. И това е Тори.

В гласа му имаше съжаление, в очите също.

— Не искам да наранявам това момиче. Ще ти обещая, че ще бъда внимателен, ако това може да те успокои. Толкова внимателен, колкото мога. И няма да забравя никога, вероятно до края на живота си, как изглеждаше, когато преживяваше оня ужас.

— Нито пък аз — прошепна Кейд.

Тори правеше чай от билки, надявайки се горещата напитка да успокои стомаха й и да спре треперенето на ръцете й. Тя не каза нищо, когато двамата мъже влязоха в кухнята, но извади една бутилка бърбън, сложи я на масата и седна.

— Бих изпил една чаша. Не е позволено по време на служба, но в случая имаме извънредни обстоятелства.

Кейд извади две чаши и ги напълни до половината.

— Той е влязъл през задната врата — започна Тори. — Знаете това. Всъщност вече знаете повечето неща, които ще ви кажа.

— Благодаря ти. — Карл. Д. се намести на стола. — Ти говори, така както го чувстваш.

— Била е сама в апартамента. Изпила е няколко чаши вино. Чувствала се е добре, развълнувана, изпълнена с надежди. Пуснала си е музика. Била е в кухнята, за да си приготви салата за вечеря и нещо за кучето. Той е дошъл отзад, използвал е ножа, който тя самата е оставила на плота, докато е приготвяла храната на кучето.

Гласът на Тори беше равен, а лицето безизразно. Тя вдигна чашата си с чай, отпи и я остави.

— Не го е видяла. През цялото време е бил зад гърба й, допирайки ножа до гърлото й. Пуснал е щорите и пердетата. Мисля, че е заключил и вратата, но това няма значение. Тя не е можела да избяга, защото е била скована от страх.

Разсеяно, Тори вдигна пръсти към гърлото си и ги прокара по трахеята си, сякаш да провери дали може да диша.

— Не знам какво й е казал. Всичко, което тя е чувствала, беше толкова силно. Много по-силно от онова, което той е чувствал. Онова, което бе останало от него, беше само ярост, объркване и някаква ужасяваща гордост. Тя е била заместител, подръчен материал за задоволяване на… някаква нужда, която той дори не разбира. Замъкнал я е в спалнята и я проснал с лице към леглото. Ударил я няколко пъти, по врата и по лицето. Завързал е ръцете й зад гърба със здраво въже. Пуснал е завесите, за да бъде тъмно. Не е искал тя да види лицето му, но мисля, че много по-силно е било желанието той да не вижда нейното. Докато я е изнасилвал, е виждал едно друго лице. Използвал е ножа, за да разреже дрехите й. Бил е много внимателен, но все пак е оставил няколко драскотини. На гърба и на рамото.

Карл Д. кимна и отпи голяма глътка уиски.

— Точно така. Има две повърхности срязвания и следи по китките, но не намерихме никакво въже.

— Той го е взел със себе си. Никога досега не го е правил в къща, на закрито. Винаги е било навън, а сега е било много възбуждащо да прави тези неща в леглото. Доставя му удоволствие да я удря. Той обича да наранява жените. Иска да ги боли. Но това му носи повече облекчение, задоволява изгарящия го глад, отколкото удоволствие. Нуждата да доказва, че е мъж. Той се чувства мъж, когато кара жените да се подчиняват на желанието му. Когато изнасилва, се чувства по-щастлив, по-силен от всеки друг път. Така празнува своята мъжественост, по този начин. Защото не може по друг. Не знае друг.

От опитите да проникне в мислите на убиеца, да влезе вътре в него, я заболя главата. Тори разтърка слепоочията си.

— Това е неговият начин да прави секс и той вярва, че иска точно това. Убеден е, но въпреки това е внимателен. Използва презерватив. Един Господ знае с кого е спала, кучката му с кучка! Те всички са курви. Един мъж трябва да се пази.

— Каза, че не е искал да остави нищо след себе си.

— Да. Не е искал да остави сперма в нея. Тя не го заслужава. Аз… това не го чувствам от него. Почти нищо не чувствам от негова страна. — Пръстите й продължиха да потупват пулсиращите слепоочия. — Има празни места, мъртви точки. Има някакви необясними обрати в него. Не знам как да го обясня.

— Продължавай — настоя Карл Д.

— Значи онова, което прави, не е акт на прокламация, а наказание за нея и задоволяване на неговото его. По време на процеса, на действието, тя не съществува. Тя е нищо, така че е много лесно да я убие. Когато свършва, той е горд, но и много ядосан. Никога не е така, както се надява да бъде, никога не получава пълно удовлетворение. Чистилището не е пълно. Грешката е нейна, разбира се. Следващият път ще бъде по-добре. Срязва въжето, спира музиката и я оставя в тъмнината.

— Кой е той?

— Не мога да видя лицето му. Виждам само част от мислите му, част от по-отчаяните, от по-безразсъдните му емоции, но не виждам лицето му.

— Той я познава.

— Според мен, да. Мисля, че е говорил с нея. Познавал я е достатъчно, за да знае за кучето. — Тори затвори очи за миг, опитвайки се да се съсредоточи. — Упоил го е. Мисля, че му е подхвърлил лекарство, скрито в хамбургер. Рисковано. Този път е било много рисковано и това е добавило допълнително вълнение към възбудата. Някой случаен минувач е можел да го види. Другите пъти не е имало никой наоколо. Никой, който да го види.

— Какви други пъти?

— Първият път е била Хоуп. — Гласът й изведнъж се пречупи. Тори отново вдигна чашата с чай, за да се успокои.

— Има още четири, за които аз знам. Имам приятелка, която направи разследване. Тя откри, че през последните осемнадесет години има пет жертви. Всички са убити в края на август. Всички са руси. Всяка от тях е на възраст, на каквато би била Хоуп през съответната година. Ако беше жива. Мисля, че Шери бе малко по-млада, но тя не беше жертвата, която той иска.

— Сериен убиец? Цели осемнадесет години?

— Можете да се свържете с ФБР. — Тя погледна Кейд, за пръв път откакто седнаха в кухнята. — Той все още продължава да убива Хоуп. Само Хоуп. Съжалявам, Кейд.

Тори стана, за да отнесе чашата си, която тракаше в чинийката, защото ръцете й трепереха.

— Страхувам се, че може би е баща ми.

— Какво? Защо? — Кейд прикова очи в нея. — Защо мислиш така?

— Той има… Когато ме биеше, това го възбуждаше. — В нея запълзя срам. — Никога не ме е докоснал сексуално, но се възбуждаше, когато ме биеше. Мисля, като се обръщам към миналото… Но не съм сигурна дали знаеше за нашата среща с Хоуп в блатото. Когато онази вечер се прибра вкъщи, беше в добро настроение. Нещо много рядко. Сякаш очакваше да направя грешка, за да му дам повод да ме набие. Стана точно така, когато казах на майка, че може да намери буркана с восъка на горния рафт в шкафа. Господи, каква глупава грешка! Той ме хвана. Никога дотогава не ме беше бил толкова жестоко. Но онази вечер ме би така, че когато свърши, беше сигурен, че изобщо не мога да помръдна.

Тори се върна на масата.

— Шери беше вчера в магазина, когато той най-неочаквано се появи. Попита я за кучето, а тя тъкмо беше попълнила молбата си за работа. На щанда стоеше бележника ми с името, адреса и телефонния й номер. Знаеше, че аз няма да кажа на никого, че съм го видяла. Бил е сигурен, че няма да отида в полицията. Но не е бил сигурен в нея.

— И ти смяташ, че Ханибал Боудийн е убил Шери Белоуз, защото го е видяла?

— Той винаги има своите обяснения. За всяко нещо, което прави. Знам само, че е способен на това. Не мога да ви кажа нищо повече. Съжалявам. Не се чувствам добре.

Тя отиде и се затвори в банята.

Повече не можеше да се противопоставя на стомаха си. Затова трябваше да го изпразни. След това легна на пода, върху студените плочки и зачака слабостта й да премине. Тишината отекваше в ушите й заедно с ударите на сърцето.

Когато успя да стане, Тори пусна душа на непоносимо горещо. Беше премръзнала до кости. Струваше й се, че нищо не може да я стопли, но течащата вода й помогна да си представи, че измива всички образи и миризми от кожата си, ако не от съзнанието.

Чувствайки се доста по-стабилна, тя се зави с хавлията, изпи три аспирина и излезе, готова да се пъхне в леглото и да се остави на съня.

Кейд стоеше до прозореца и гледаше навън. В небето блестеше луна. Беше оставил фаровете на камиончето си да светят, така че те открояваха силуета му. Тори можеше да чуе шепота на нощта, да долови размаха на птичи криле и да чуе звуци. Това беше естествената музика на блатото.

Сърцето я заболя за всичко, което обичаше и не можеше да спре да обича.

— Мислех, че си си отишъл. — Тя отиде до гардероба, за да вземе халата си.

Той не се обърна.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. — Тя стегна колана на халата си. — По-добре съм. Благодаря. Нямаш никакви задължения тук, Кейд. Знам какво трябва да направя за себе си.

— Добре. — Той се обърна, но лицето му остана в сянка. Тори не можеше да прочете нищо по него, затова се отказа.

— Кажи какво да направя за теб.

— Нищо. Благодаря ти, че остана с мен и че ме доведе вкъщи. Това е повече от необходимото, повече отколкото съм очаквала, от когото и да е.

— И сега да си вървя? Това ли искаш от мен? Да си отида, да те оставя сама и да се държа на разстояние. Удобничко разстояние. За кого? За теб или за мен?

— Предполагам и за двамата.

— Не мислиш повече за мен, така ли? Нито за нас?

— Ужасно съм изморена, Кейд. — Гласът й трепна и тя се засрами. — Сигурно и ти също. Едва ли ти е било особено приятно.

Той пристъпи към нея и тогава тя видя онова, което знаеше, че ще види. Гняв, тъмни вълни гняв и страх. Тори затвори очи.

— За бога, Тори. — Неговите ръце погалиха лицето й и обхванаха тежката мокра коса. — Трябва ли винаги да се страхуваш, че някой ще те оскърби?

Тя не отговори, просто не можеше. По бузите й потекоха сълзи и измокриха пръстите му. Тори се остави да я вдигне на ръце като дете и да я отнесе до леглото.

— Почини си — прошепна той. — Няма да ходя никъде.

Тя притисна лицето си към рамото му. Чувстваше се добре, защитена, на сигурно място. По-силна и дори нещо повече. Нещо, което никой не беше й предлагал. Кейд не задаваше въпроси, нито тя. Просто го прегърна и вдигна устните си към него.

— Погали ме. Моля те. Трябва да те чувствам.

Внимателно и много нежно, Кейд прекара ръце по тялото й. Можеше да й даде сигурността на своята мъжественост. Тръпнеща, Тори разтвори устните си и по тялото й плъзна топлина.

Много бавно той развърза възела на колана и свали халата от нея. Сложи ръката си на сърцето й. То биеше лудо, дишането й приличаше на хълцане.

— Мисли за мен — прошепна Кейд и я положи на леглото. — Погледни ме.

Докосна с устни шията, там, където беше глътката, после раменете, като в същото време прекарваше ръце през мократа коса. Тя започна да откопчава ризата му.

— Трябва да те чувствам — повтори Тори. — Имам нужда от това. — Сложи ръцете си върху гърдите му. — Колко си топъл! Истински. И правиш и мен истинска, Кейд.

Потъна в него, докато устните му се върнаха при нейните, сякаш се удави в нежността му. Нежност, която изтри ужаса от онова, което бе видяла. Първо дойде спокойствието, после разбирането, че тази среща на двете тела беше по-силна от болката и страха.

Устните му целуваха гърдите й и разпалваха огъня в кръвта й. Ръцете му бяха силни, внимателни, търпеливи. Сякаш измиваха от съзнанието й всичко, освен необходимостта да се слее с него.

Тя въздъхна с името му, когато той достигна първия връх.

Беше така отчаяно всеотдайна, така готова да го приеме и остави в себе си. Когато се извъртя, той отново намери устните й я остави тя да установи ритъма. И Тори разлюля косите си в мрака като водна завеса, блестяща над раменете й. Лицето й се изпълни с живот, макар и мокро от сълзите.

Прие го в себе си, изви снага назад, изпразни гърдите си от въздуха, а пръстите й се сплетоха с неговите.

В света нямаше нищо друго и никой друг, освен нея. Топлината, която го обгръщаше, равномерното издигане и снижаване на бедрата й. Тъмният дим на очите й, които станаха големи и не се откъсваха от неговите, докато дишането й се накъса.

Той осъзна, че тя всеки момент ще стигне до своя връх, наблюдавайки как през тялото й преминават вълна след вълна.

— О, боже! — Тя притисна оплетените им ръце към гърдите си. — Още. Отново. Докосни ме!

Кейд пое гърдите й в ръце, загали ги, сетне ги зацелува. Тя сграбчи косата му и той отново я облада. Чувстваше я, искаше я, имаше я. И даваше себе си.

Останаха със сплетени тела, дори когато Кейд се поотмести и легна до нея. Тори дишаше заедно с него.

— Трябва да поспиш — прошепна той.

— Страхувам се да спя.

— Ще бъда до теб.

— Мислех, че ще си отидеш.

— Знам.

— Беше толкова сърдит. Мислех… — Не, трябваше й още една минута. За да събере куража, който не идваше без усилия. — Ще ми дадеш ли малко вода?

— Веднага. — Кейд стана и обу джинсите си, преди да отиде в кухнята.

Тя чу как отваря бюфета, за да вземе чаша, и отново го затваря. Когато той се върна, вече седеше на леглото, облечена с халата.

— Благодаря.

— Тори, винаги ли се чувстваш зле след това?

— Не. — Ръцете й стиснаха силно чашата. — Не съм правила нищо като… не мога да говоря за това, все още. А трябва. Трябва да ти кажа още нещо. Нещо друго. За онова, което се случи в Ню Йорк.

— Знам какво се е случило. Грешката не е била твоя.

— Знаеш само отчасти. Онова, което си чул по новините или прочел във вестниците. Аз трябва да ти обясня.

Тъй като тя отново се стегна, той прекара пръсти през косата й.

— Тогава беше скъсила косата си. И я беше направила по-светла.

Тори се опита да се усмихне.

— Исках да бъда различна.

— Така ми харесваш повече.

— Промених много повече неща, когато отидох там. По-точно, когато избягах. Бях само на осемнадесет години. Уплашена, но въодушевена. Те не можеха да ме върнат и дори той да тръгнеше след мен, не можеше да ме накара да се върна. Бях свободна. Имах малко спестени пари. Винаги съм била икономична, а и баба ми даде двеста долара. Предполагам, че това спаси живота ми. Бях в състояние да си позволя малък апартамент. Е, по-точно една стая. Беше в западната част, моето малко, тесничко местенце. Обичах го. Защото си беше мое.

Можеше да си спомни, да се върне отново там, да почувства искрената радост, застанала насред празната кутийка на стаята и загледана към тухлената фасада на отсрещната сграда. Можеше да чуе шума от улицата долу. Сякаш Ню Йорк си проправяше път към новия ден.

Можеше да си спомни абсолютното блаженство от усещането да си свободен.

— Намерих си работа в един магазин за сувенири, в който се продаваха макети на Емпайър Стейт Билдинг и тениски. След няколко месеца си намерих по-добра работа в един по-първокласен магазин за подаръци. Беше по-далеч, но заплатата беше по-добра, а и ми беше много приятно да съм сред всички онези красиви неща. Хубаво беше.

— Не се съмнявам.

— Първата година бях толкова щастлива. Направиха ме помощник-управител и си намерих приятели. Ходех на срещи. Беше нормално. Забравих за доста време, че всъщност никога не съм живяла там, че някой може да коментира акцента ми, което щеше да ме върне обратно в Каролина. Но всичко беше чудесно. Бях точно на мястото, където исках да бъда. И бях това, което исках да бъда.

Тя го погледна.

— Не мислех за Хоуп. Не си позволявах да мисля за нея.

— Имала си право на свой собствен живот, Тори.

— Точно това си казвах и аз. Господ знае, че това беше нещото, което исках повече от всичко на света. Моят собствен живот. Не животът на другите. Върнах се да видя родителите си през една ваканция. Чувствах се донякъде задължена. Отчасти, защото нещата никога не изглеждат толкова зле, когато си далеч от тях. Предполагам, че съм мислела, е, щом аз се чувствам така… нормално, бих могла да имам нормални отношения и с тях.

Тя направи пауза и затвори очи.

— Но най-много исках да се върна, за да им покажа какво съм направила въпреки тях. Да им кажа: „Ето вижте ме — имам хубави дрехи, добра работа, щастлив живот“. И така. — Тя се засмя тихичко. — Провалих се и в трите. Всъщност това вече го знаеш.

— Не, те са се провалили.

— Няма значение. Предполагам, че бях извадена от равновесие след посещението си при тях, след като се върнах в Ню Йорк. Тогава един ден, не много време след завръщането ми, след работа отидох на пазар. Бях купила разни неща. Не си спомням точно. Влязох вкъщи с голямата пазарска чанта и започнах да ги изваждам от нея.

Тя погледна към водата. Чиста вода в чистата чаша.

— И изведнъж осъзнах, че седя в моята мъничка кухничка, пред отворения хладилник с кутия мляко в ръце. Една кутия мляко — повтори Тори, а гласът й беше като шепот. — Със снимката на малко момиченце върху едната й страна. Карън Ан Уилкокс, на четири години. Изчезнала. Но аз не виждах снимката, виждах нея. Малката Карън, чиято коса не беше така руса като на снимката. Беше кафява и късо подстригана. Седеше в стаята и си играеше с кукли. Беше февруари, но можех да видя небето през прозореца й. Прекрасно синьо небе. И чувах шума на вълните. Морето. Защо, какво общо има Карън Ан от Флорида с момиченцето на снимката, попитах се. Та тя е на плажа. Когато дойдох на себе си, кутията лежеше на пода и млякото изтичаше от нея.

Тори отпи още вода и остави чашата.

— Бях ядосана. Какво ми влиза в работата? Не познавах нито това момиченце, нито пък родителите му. Не исках, не исках да знам за нея. Как смееха да се месят в живота ми по този начин? Защо трябваше да бъда въвлечена? И тогава си помислих за Хоуп.

Тори стана и отиде до прозореца.

— Не можех да спра да мисля за нея, за малкото момиченце. Отидох в полицията. Те ме взеха за поредната лунатичка. Оставиха ме да им говоря, като въртяха очи и ми отговаряха бавно и членоразделно, сякаш бях ненормална или бавноразвиваща се, или луда. Бях объркана и ядосана, но не можех да извадя детето от главата си. Когато двама детективи поред ме разпитваха, изгубих търпение. Казах на единия, че ако не е толкова задръстен, ще ме слуша, вместо да си мисли колко ли ще го изръси автомонтьора заради поправката на скоростите. Е, това привлече вниманието им. Оказа се, че на по-възрастният детектив Майкъл, колата му била в работилница. Те продължаваха да не ми вярват, но вече ги притеснявах. Разпитът се превърна в мъчение, все едно ме въртяха на шиш. Задаваха ми кръстосани въпроси и нервите ми не издържаха. Тогава по-младият, предполагам този, който играеше ролята на доброто ченге, отиде да ми купи кока-кола. Върна се с една пластмасова торбичка. Торбичката с доказателства. Вътре имаше ръкавички. Яркочервени вълнени ръкавички. Намерили ги на пода в магазин „Мейси“, където Карън била отвлечена, докато майка й пазарувала. На Коледа. Карън беше изчезнала през декември. Той ги сложи на масата, като предизвикателство.

Тори си спомни очите му. Очите на Джак. И онази твърдост, която просветваше в зеленото.

— Не мислех да ги докосвам. Бях ядосана и засрамена. Но не можах да се възпра. Взех ги от масата и я видях така ясно, в късото червено палтенце, сякаш беше пред мен. Хората се бутаха наоколо, опитваха се да купуват подаръци. Чуваха шума от гласовете и музиката. Майка й стоеше пред някакъв щанд и разглеждаше един пуловер. Но не обръщаше внимание на малкото момиченце и то се отдалечи. Само на няколко крачки. Тогава се появи жената и го грабна. Притисна го плътно и здраво към себе си и тръгна между хората право към вратата. Никой не й обърна внимание. Всички бяха толкова заети. Тя каза на Карън да мълчи, защото ще я заведе да види Дядо Коледа и бързо излезе. Тръгна по улицата, там я чакаше кола. Бял шевролет с ударен десен калник и нюйоркски номера.

Тори въздъхна и поклати глава.

— Дори видях номерата на колата. Господи, всичко беше така чисто и ясно. Можех да почувствам вятъра. Казах им всичко това, казах им как е изглеждала жената, въпреки че носеше черна перука. Всъщност имаше светлокестенява коса и бледосини очи. Беше слаба. Носеше голямо широко палто с подплата.

Тори погледна през рамото си. Кейд седеше на леглото и я слушаше.

— Беше планирала отвличането седмици наред. Искаше да има малко момиченце, хубаво момиченце и си беше избрала Карън, защото всеки ден ги виждаше с майка й на пазар. Тъй че тя я взе тогава и това е. Тя и мъжът й отпътуваха за Флорида. Подстригаха косата на детето, боядисаха я и не я пускаха да излиза навън. Казваха на всички, че е момченце на име Роби.

Тори примигна и се обърна.

— Полицията я намери. Отне им малко време, защото не можах да видя точно къде във Флорида са. Но работиха съвместно с колегите си от Флорида и за няколко седмици я намериха в един паркинг за фургони край Форт Лодърдейл. Хората не бяха й сторили нищо лошо. Бяха й купили играчки и я хранеха. Бяха сигурни, че вече е забравена. Мислеха си, че всичко вече е приключило, но не беше.

Тори въздъхна. Навън една кукумявка започна да се обажда с дълги протяжни звуци, които отекваха в блатото и стаята.

— И така Карън беше първата. Родителите й дойдоха да ме видят и да ми благодарят. Плачеха. И двамата. Мислех си, че това е дарба Божия. Може би си мислех, че така помагам на хората. Започнах да се отварям, да изпитвам възможностите си, дори започнах да се радвам затова, че го правех. Прочетох всичко възможно, което можах да намеря за необикновените ми способности. Което предполагах, че трябва да изчета. И започнах да се виждам с Джак. Детектив Джак Кренц, оня, по-младичкият от двамата, които разследваха отвличането на Карън. Влюбих се в него.

Тя отново взе чашата и изпи всичката вода в нея.

— Имаше и други след Карън. Мислех си, че имам причини да бъда това, което бях. Мислех си, че имах всичко. Бях влюбена до полуда в един мъж и вярвах, че той също ме обича и ме приема като партньор. От време на време той ми носеше разни предмети вкъщи и ме караше да ги подържа. Смятах, че ме обича и ме уважава като партньор. Бях готова на всичко, за да му помогна в работата. Не исках нищо за себе си, не исках да ставам прочута. Но онова, което правех, беше свързано с откриването на отвлечени и загубени деца и аз бях особено привлечена. Освен това всички онези писма, телефонни обаждания и молби, които ме преследваха денем и нощем. Имах усещането, че съм страшно необходима и трябва да помагам на хората.

Тя остави празната чаша и отиде към прозореца.

— Не обръщах внимание на начина, по който понякога Джак ме наблюдаваше. С особен, хладен поглед. Мислех си, че е нормално. Такава му беше работата. Той беше първият мъж в живота ми. Бяхме любовници повече от година, когато нещата започнаха да се влошават. Той се срещаше и с друга жена. Тя беше в съзнанието му. Мирисът й беше в чувствата му, той идваше при мен, а носеше в себе си нея. Чувствах се предадена, побеснях и се отдръпнах от него. Е, той явно се е почувствал повече предаден и много повече ядосан от мен. Бях проникнала в мислите му. Бях по-лоша и от ченге, от шпионин, от предател. Та как би могъл да има връзка с жена, която не уважава неговата личност, неговото собствено усещане за неприкосновеност? Която си бе позволила да нахълта в мозъка му?

— Той се е опитал, и то много успешно, да те изкара виновна. — Кейд поклати глава. — И каква беше цената за това?

— Бях само на двадесет и две години. Беше първият мъж в живота ми, моят пръв любовник. Освен всичко останало, аз го обичах. Разбира се, че без да искам прониквах в мислите му. Приех обвиненията, но това не беше достатъчно. Той започна да ме ругае, да ме кара да му дам доказателства, така че да се издигне и да спечели делата, които разследваше. Каквото и да е чувствал в началото към мен, то се превърна в нещо друго, нещо, което побърка и двама ни. И когато нещата помежду ни съвсем се влошиха, се появи Джон. Джон Мансфийлд.

Тори притисна отново ръка към гърдите си и затвори за секунда очи.

— Това все още разкъсва сърцето ми. Той беше само на осем години и бе отвлечен от предишната икономка на семейството му. Полицията знаеше това, имаше искане за откуп от два милиона долара. Джак беше в групата, която разследваше случая. Но не ми каза. Семейство Мансфийлд ми се обадиха. Помолиха ме за помощ. Казах им каквото можах. Похитителите държаха детето в някакво мазе. Не знаех дали е къща или голяма сграда, но беше отвъд реката. Джак побесня, че съм действала зад гърба му. Изобщо не пожела да ме слуша. Похитителите не бяха направили нищо лошо на детето. И бяха готови да го върнат, ако родителите платят парите и ако всичко станеше както бяха поискали. Трябваше ли да рискувам живота на детето, за да докажа правотата си? Той точно това поиска от мен и така смаза сигурността ми, че се предадох.

Тори отново въздъхна отчаяно.

— Все още не съм абсолютно сигурна какъв беше отговорът на този въпрос. Но виждах детето и жената. Тя беше готова да го пусне. За нея единствено важни бяха парите и да си отмъсти на Мансфийлдови, това желание я изгаряше. Момченцето беше уплашено, но всичко беше наред. Казах им да оставят откупа там, където тя беше посочила, и да си вземат обратно сина. Наистина нищо повече от това, което полицията ги беше посъветвала да сторят. Но онова, което не видях, което не можах да видя, защото бях така опустошена от Джак, беше, че мъжете, които работеха с жената, не бяха така добронамерени и хладнокръвни като нея.

Тук гласът й се пречупи. Да, помисли си Тори. Това все още късаше сърцето й.

— Казах на Джак, че са двама мъже, но следите водеха само към един. Жената и един съучастник. Той ме обвини, че мътя водата, отклонявам ги от разследването. Когато парите бяха платени, те направиха онова, което смятаха да сторят и което аз не можах да видях. Убиха Джон. И жената също.

Тори въздъхна дълбоко и продължи.

— Не знаех какво е станало, докато не чух по новините. Репортерите започнаха да цитират моето име. Бях се свряла дълбоко вътре в себе си, в собственото си кълбо от болка, защото Джак ми вярваше, а аз го бях предала. Не знам как са успели да избягат. Имаха каравана и я използваха. Но те всъщност нищо не са планирали. Жената е правила плановете. Тя е давала нарежданията. Накрая те просто не са поискали да делят парите с нея. Смятали са да тръгнат на запад, но полицията проследи парите и ги хвана.

Двама полицаи бяха простреляни и един от престъпниците беше ранен. Не бях видяла това развитие. Онова, което предложих на родителите да направят, доведе до смъртта на детето.

— Не, отвличането е довело до смъртта на детето. Това са случайни събития, обстоятелства, съдба.

— Не можах да го спася. Трябваше да се науча да живея с това. По същия начин, по който трябваше да се науча да живея с мисълта, че не спасих Хоуп. Но това ме разсипа. Прекарах седмици в болницата. Години посещавах терапевт, но така и не успях да се оправя. Част от вината е и моя. Кейд, разбери! Бях толкова объркана и безпомощна, така разконцентрирана заради отношенията ми с Джак, че не можах да се фокусирам, а и не отдавах особено голямо значение на този случай. Моят живот се беше разпаднал, затова не обръщах внимание на нищо друго. Опитвах се да събера частиците на своето съществуване. Това беше грешката ми. Дори когато Джак ме оклевети в пресата, когато хвърли вината върху мен, аз пак не го обвиних. Много дълго време след това не го обвинявах. И част от мен все още не го обвинява.

— Той е бил много по-зает със себе си, отколкото с теб. За него по-важно е било собственото му его, отколкото онова дете.

— Не знам. Бяха други времена. Той беше нещастен в нашата връзка и се страхуваше от мен.

— И те остави да се измъчваш и другите да те обвиняват, когато можеше да ти помогне. Това ли очакваш и от мен, Тори?

— Точно това — отвърна равно тя. — Всъщност не знам какво да очаквам от теб. Искам само да знаеш, че разбирам какво чувстваш. Може би.

— Не, аз мисля, че нищо не разбираш. Той изобщо не те е обичал така, както аз те обичам.

Тя издаде звук, който беше наполовина ридание, наполовина въздишка, но остана закована на място.

— Е? — Кейд се изправи на крака. — Какво ще правим сега?

— Аз… — Гърлото й пресъхна. Не от страх. Не изпитваше страх, докато го гледаше. Това, което изпитваше, беше надежда. Надеждата, която се промъкваше в нея и изпълваше тялото й със сила. Тори протегна ръце и потъна в прегръдката на Кейд.