Александра Кампбел
Флирт за една нощ (34)

Епилог

Изобщо не се оказа лесно. Предстоеше да вземем куп решения. Дори не подозирахме за тях през онази вечер на „Блекфрайърс Бридж“, когато, обзети от щастие, даже не забелязахме, че вали. Не спряхме да говорим и търсехме най-добрия начин, за да дарим другия с радост. Работата на Уил. Моята работа. Къде ще живеем. Как ще живеем. Искахме да направим доста промени. Аз държах да продължа с кариерата си, да поемам нови предизвикателства, а не да ги отминавам под предлог, че един ден може да забременея. Той пък мечтаеше за спокойствие и тих живот — да се заеме с изследвания, комбинирайки ги като практикуващ джипи. Ако продължавал да се раздава на пациентите си ден след ден, каза той, нямало да остане нищо за мен. Изработихме си тактика. Не беше съвършена, но и ние не бяхме съвършени. Направихме възможното да разполагаме с време един за друг, безценно време. Решихме Уил да придружи Сафрън по време на раждането. Уил настоя да впишат името му в акта за раждане на Джордж.

Би било хубаво да заключим, че майчинството е променило Сафрън, но не беше така. Без неустоимото предложение за безплатна детегледачка тя изобщо нямаше да се интересува дали Джордж вижда баща си, или не. Уил вече не беше нейният рицар в бляскави доспехи, тя пък се прослави и нямаше нужда от него. Както и да е, спряхме непрекъснатите й опити да го привлича към себе си, а после да го отблъсква, но оставаше малкият Джордж, дебеличък и сладък, ала много уязвим. Разбрахме се да идва при нас през уикенд — оказа се невъзможно да спазваме графика, защото Сафрън ни го оставяше без предупреждение: ту й предстояха снимки на филм, ту турне. Понякога служебните ни ангажименти пречеха да го поемем ей така, в последния момент, но винаги разполагах с Линдси (сега тя се занимаваше с консултантска дейност и се смяташе за майка, която си стои вкъщи) или с Лора — при цялото й нескончаемо мърморене се радваше невероятно много, когато някой имаше нужда от нея. Следваха истерични обаждания, уговорки („Ще се видим по средата на пътя“ — бе най-често разменяната фраза) и прехвърляния на Джордж от една къща в друга, докато Сафрън снимаше филм или участваше в дискусионни предавания.

Най-сетне кариерата й бе във възход. След притурката на „Белингъм Глас“ тя присъстваше навсякъде. Превърна се в икона на красива по-възрастна жена и стана известна с това, че е известна. Участваше и в предавания, и в рецитали на известни музиканти. Сигурно изкарваше повече пари от откриване на ресторанти, отколкото от дейността си като пианистка. Говореше за роман, но това бяха само празни приказки, и все пак издаде няколко книги за красотата и здравето; участваше и в сериал в сутрешния блок на телевизията. Спечели си име на единствената звезда, която не се притеснява от възрастта си — изглеждаше чудесно и не се срамуваше да признае, че е на петдесет. Оставяше Джордж при нас за дни, дори за седмици, после, очарователна и много благодарна, се появяваше, за да го отведе на снимки за „Окей!“ или „Хелоу!“. Което и списание да отворех, тя тръбеше пред целия свят, че откакто е родила, вече е по-зрял човек и това напълно е променило кариерата й.

— Според жените трябвало да избираш между работата и майчинството — заявяваше тя пред камерата. — Джордж и аз сме доказателство за противното. Сега съм по-здраво стъпила на земята, защото на първо място са неговите потребности. — Идеше ми да накъсам интервютата, ала ги пазех за Джордж, та някой ден да разполага с писмено доказателство колко го е обичала майка му.

Един път позвъни от Париж.

— На летището съм, мили — осведоми тя Уил. — Джордж е при мениджъра на хотела. Казах му, че ще отидеш да го прибереш.

Разтреперан от страх и гняв, Уил пътува четири часа и половина дотам. Тригодишният сладур, с незасъхнали следи от сълзи по бузите му, седеше върху куп куфари в стаята на портиера. Малката му топла ръка се плъзна в дланта на Уил.

— Татко е тук — обърна се той щастливо към портиера.

На няколко пъти се чудихме дали да не я съдим за попечителство, ала Уил нямаше законни права и процесът само щеше да нарани Джордж. Щяхме да го загубим напълно. Затова продължихме да се грижим за него, с надеждата да направим всичко по силите си. Ако трябваше да зарежа всичко и да се занимавам с него или да работя от къщи, защото Сафрън често го зарязваше, щях да го направя, наистина. И това не е лъжа. Продажбите на „Май Лайф“ — заех длъжността главен редактор, след като Белинда Бракън замина със съпруга си за чужбина — са невероятно високи. Подобно на другите — и майки, и бездетни, и наполовина майки като мен — просто си вършим работата. Често напомням на Питър Рени твърдението му, че не го е грижа дали идва в офиса в полунощ, или работи без прекъсване, стига списанията да се продават. Колкото и да е странно, но откакто не изпитвам онази остра болка, задето самата аз не съм родила, атмосферата в редакцията се поуспокои. При всеки подходящ случай успокоявам неомъжените, че и тяхното време ще дойде, а дори това да не се случи, за да станеш родител, трябва да разчиташ на подкрепата на обществото. Опитвам се да преценя кога майките имат нужда от специално внимание и кога използват майчинството като коз. Свидетел съм как неомъжени момичета се радват на бебетата, които техните колежки водят в офиса, или с възторг разглеждат снимки от празненства за първия рожден ден, а майките тъжно въздишат, когато неомъжените поставят цветя. Камила продължава да идва късно на работа, но също така остава до по-късно. Затова пък майките пристигат навреме и си тръгват точно в пет и половина. Опитваме се да проявяваме разбиране. През повечето време.

Понякога забелязвам бебешка главичка, сгушена във врата на някоя жена, и ме пронизва болка. Още ме боли. Изглежда, винаги ще ме боли.

Най-хубавото е, че Джордж е щастлив, обича ни, умен е. Преди да го видя, се притеснявах дали няма непрекъснато да ми напомня за Сафрън. Ала един прекрасен ден Уил застана на вратата с малкото бебе на ръце и аз разбрах, че Джордж е негово копие, но без минало, защото бебетата нямат минало. Той се нуждаеше от нас, ние имахме нужда от него. Именно това е потребно на всеки.

Напоследък той се вмъква през вратата — има наситеносините очи и падналата руса коса на Уил; коленете му са винаги кални, а жаждата му за живот е ненаситна. Излъчва енергия. Нетърпелив да прави нови открития — хвърля се към мен като огнена топка, повлякъл Уил след себе си. Щом вдъхна чистата косица с аромат на сапун, се чувствам щастлива, че го имаме.

Един неделен следобед Лора ми се похвали с успешна сделка — заедно с едно от момичетата на пълен работен ден продали огромна къща. Тя нарича всички „момиче“, дори да са яки лелки по на четирийсет и пет.

— Комисионата ми ще стигне да отидем на почивка. Дори ще ни остане за нов диван.

Тя се справя добре с почасовата си работа. Същото се отнася и за Линдси въпреки големите трудности през първите й шест месеца като консултант („Най-ужасното време от живота ми“, оплакваше се Ела). Сега обаче я търсят много — отсъства от дома си повече, отколкото като работеше в банката. Но без да го забелязва, тя често обяснява по партита колко по-балансиран е животът й. Важното е за нея да е така. За мен е пълна лудост.

— Браво! — Искрено се зарадвах от успеха на Лора.

— Няма да е хубавата почивка, на каквато ти се радваш. Нали нямаш деца.

Поех си дълбоко дъх.

— Имаме Джордж. Когато е при нас.

— Това не се смята.

Преди да кажа на Лора, че се смята, защото за мен Джордж наистина има голямо значение, тя продължи да нарежда:

— Джордж очевидно е нещо хубаво. — Долових как подчерта последните две думи. — Сега вече си много по-спокойна по въпроса с бебето; нищо чудно дори да забременееш. Човек никога не знае.

— Лора — опитах се да я поставя на място, ала тя е направо невъзможна. Как да не се смее човек. — Аз никога няма да се успокоя по въпроса с бебето.

— Така ли? — Сякаш се натъжи. — Извинявай. Не исках да съм нетактична.

Пошегувах се малко с нея и затворих. После, разбира се, се обади Линдси.

— Ще ми кажеш, ако те притеснявам, нали? — подхвана тя с най-командирския си тон, за да изключи подобна възможност. — Тук Ела иска да говори с теб.

Ела, измъкнала се най-сетне от пашкула на срамежливостта, минаваше от време на време да ме види. Настаняваше се на ръба на кухненската маса, размахваше безкрайно дългия си слаб крак, подпряла едното големичко стъпало на стола, и ми разказваше за сума ти момчета в училище. Непрекъснато я прекъсваха телефонни обаждания: я Виена/Фиона — вече прекръстена на Фифи — я някой ухажор; винаги знаеха къде да я намерят. Отново започна да ме целува и прегръща; малко показно ме мляскаше по двете бузи и пискаше колко добре съм била изглеждала, а понякога ме прегръщаше сестрински през раменете и в моменти на искреност питаше:

— Кажи ми, как си наистина?

Явно се опитваше да се вмъкне в различни кожи, но пък ми доставяше такова удоволствие да е отново мила и приятна.

— Лиъни — стори ми се задъхана и така отново ми заприлича на нервно и притеснено дете. — Ще уча в колеж по изкуствата. Може ли да дойда да живея у вас? Много по-близо ми е, освен това…

Знаех какво се опитва да ми каже. Така Линдси няма да й виси на главата. Нямаше никакви затруднения да използва мансардата.

— За нас ще бъде удоволствие — отвърнах аз. Знаех колко ще се зарадва Уил, защото коментирахме въпроса, когато отношенията между Ели и Линдси ставаха непоносими. — Ще ти инсталираме отделна телефонна линия. — Двете обсъдихме как да обзаведем помещението, а Линдси положително щеше да плати. Затворих телефона. Вероятността да се застои дълго беше малка. След година-две сигурно щеше да се забърка в някоя неподходяща за нея любовна история, но така или иначе, прескочила вече онези кошмарни години, тя щеше да се отнася към дома ми като към свой.

Въздъхнах с облекчение и погледнах през прозореца. Между клоните на черешата се червенееше гумена топка на Джордж, останала там от миналата неделя.

И тогава се обади Сафрън. При звука на дрезгавия й тих глас стомахът ми още се стяга.

— Да? — Говорех рязко.

— Имам страхотни новини — въздъхна тя. — С Хайрам ще се женим. — Бях чула за връзката й с богат, дребен, дебел мъж — някой си Хайрам Трети, много влиятелна личност в света на медиите. Стомахът ме присви. След уикенда, който прекарахме заедно с Хайрам, знаех, че той трудно издържа деца. Страхувах се как ще приеме всичко това невинният, обичлив Джордж. Щяха да го зарежат с бавачки, да го изпратят в пансион, да го оставят сам в огромни безлични къщи с жени, които почти не говорят английски. Щяхме да имаме Ела, но губехме Джордж.

— През повечето време ще бъдем в Ню Йорк и на Бахамите — съобщи тя с нескрито задоволство, — но Хайрам ще купи нещо дребно в Лондон.

Небето се покри със сиви, застрашително надвиснали облаци. Сякаш някой изгаси светлината.

— Работата е там, че… — Долових как гласът й се променя. — Не мога да си позволя да съсипя училището на Джордж — глупости, та той още не бе навършил четири, — затова се чудехме дали вие с Уил няма да го вземете?

Само Сафрън е способна така спокойно да се отърве от детето си — с подобна лекота друга майка би организирала преспиването да децата у приятели. Не можех да повярвам.

Бързо си събрах мислите. Бях научила достатъчно за нея. По никакъв начин не биваше да й показваме колко много обичаме Джордж, та да го използва като пионка и да ни разиграва.

— Аз, разбира се, ще уредя всичко по закон — добави тя, вече нетърпеливо, очевидно притеснена да не би да откажа. — Ще можете да пътувате заедно, да вземате решения и всичко.

Всичко! Дори не смеех да мечтая за такава развръзка. Наложих си да звуча спокойно:

— Не виждам защо не. — Отново замълчах, все едно изпитвам известно колебание. — Редно е естествено да попитам Уил, но той, предполагам, ще се зарадва. — Постарах се това „ще се зарадва“ да прозвучи като задължение, сякаш някой ни кани на вечеря.

— Толкова мило. — Тя бе истинско захаросано очарование, великата пианистка, благоволила да дари с внимание някой от феновете си. — В най-скоро време ще накарам адвокатите си да се свържат с вашите.

Усмихнах се и затворих. „Адвокатите ни“, глупости.

Свих юмрук и замахнах във въздуха. Имаше всички изгледи да ни позволи да осиновим Джордж или нещо подобно. Той щеше да е наш.

Качих се щастлива в стаята му. Щях да сваля тапетите на мечета, които сложихме, когато той се роди. Възнамерявах да боядисам стените в ярки свежи цветове. Той щеше да ни помогне да ги изберем и да си хареса постери. На пода лежеше незавършен пъзел с Томас Танка, защото Уил го заведе в парка. Детските пъзели са истинско очарование. Наведох се и го довърших. Уил и аз. Ела. А сега и Джордж. Нагласих последното парченце на място и слязох в кухнята да направя чай.