Александра Кампбел
Флирт за една нощ (14)

13

Две седмици по-късно си изпих хапчето, премерих си температурата, изпишках се върху нещо като вещерска пръчка и се почувствах като знахарка, която чете бъдещето по вътрешностите на заклано пиле. После съобщих на Уил, че денят е подходящ за забременяване. Щяхме да го пропуснем обаче, ако днес или утре не направехме нещо по въпроса.

Беше много неприятно, защото се налагаше да тръгна рано за някаква среща със закуска, а и млекарят щеше да се отбие всеки момент, за да му платим. Предпочитах да не споменавам пощальона и инкасатора за газта. Лора не бе права за „бебешкото чукане“ или поне то не се отнасяше за мен. През онази нежна, изключителна нощ след първото посещение в клиниката не бяхме постигнали абсолютно нищо. Вероятно бях от жените, които не забременяват. Каква потискаща мисъл! От друга страна, едва бяхме започнали с хапчетата. Дори сексът, правен с нежелание, сближава, а напоследък аз се чувствах много отчуждена от Уил, сякаш планетата „Маглайф“ бе моят дом.

Погледнах го без всякаква радост. Той се усмихна и протегна ръка.

— Като лекар ти нареждам да се върнеш в леглото.

Без да е блестяща, шегата поне ме развесели малко.

— Не можеш ли да измислиш нещо? — попита той.

Едва се сдържах да не му кажа „Както ти си фантазираш за Сафрън ли?“, но в последния момент го промених:

— Както ти си фантазираш за Клаудия Шифър ли?

Той се подразни.

— Ще престанеш ли да се принизяваш по този начин? Защо ми е да фантазирам за Клаудия Шифър?

Можех да изброя няколко причини, свързани с целулита и натрупаните тлъстинки.

— Виж — започнах аз, защото подобен разговор нямаше да ни отведе доникъде. — Отпусни се по гръб и си мисли за нещо секси, а аз ще те прелъстя. — Така щяхме да приключим с цялата работа достатъчно бързо.

Стори ми се изненадан.

— Чудесна идея.

Издържах, като си представих, че съм отишла на аеробика.

— Ами ти не стигна до оргазъм — отбеляза той, когато свърши.

— Оргазъм? — повторих ядосана аз и тръгнах към душа. — Не е ли достатъчно неприятно да правим толкова много секс, когато не сме в настроение, да не говорим, че не е никакъв кеф.

Погледна ме изумен. Смятах да се пошегувам, а то какво излезе… Проклинайки се, че съм толкова нетактична и само губя време, се върнах при него.

— Извинявай. Не исках да кажа това. Опитвах се да излезе смешно.

Усмихна се и ми стисна ръката.

— Знам. Разбирам те.

Наистина ли ме разбираше? Надявах се да не е така. Не бях особено горда от себе си. Нещо — вероятно работата — ме превръщаше в истинска нещастница. В метрото прочетох две статии за жените и секса. Едната — от учителка, уволнена заради връзка с ученик, въпреки че бил на седемнайсет и пълнолетен. В другата се изтъкваше колко жени предпочитали сандвич с бекон пред една нощ, изпълнена със страст. В началната фаза от връзката ни с Уил и сърцето, и тялото ми щяха да разберат учителката. Сега симпатията ми клонеше към почитателките на сандвичите с бекон. Това е цената на безплодието.

Поне работата ми вървеше блестящо. Започнах преди два месеца, а вече излезе брой под мое ръководство. През първата седмица продажбите вървяха бавно, но убедително се покачваха. И понеже през последните шест месеца продажбите бяха спадали, това бе истинско постижение. Затова отворих бутилка безлично шардоне и го разсипах в пластмасови чашки за целия екип. Камила намръщи нос и изсумтя:

— Гадост — но поне не вложи никаква злоба. Дори тя ми се стори радостна.

След няколко дни на недоволство — групичка възмутени се събираха около фотокопирната машина и кафемашината, а щом се мернех наблизо, се пръсваха като пилци — хората забравиха за двете уволнени. Сандра изпълняваше задълженията си толкова зле, че по-скоро пречеше на останалите, а Мери работеше над въпроси, които бях решила да махна от тематиката на списанието. Персоналът бе сравнително весел. Възприемах радостта им като облекчение от безболезнено преживяната буря, довяла уволненията. А аз с чувство на съжаление и вина се надявах семействата на Сандра и Мери — да не говорим за личните им лекари — да ги изправят на крака и да им помогнат да се съвземат. В „Маглайф“ вълните, причинени от напускането им, бавно се укротяваха.

Мими, сравнително слаба и стройна по време на бременността си до момента, вероятно за да я запази в тайна, изведнъж се превърна в закръглена пищна бъдеща майка, клатушкаше се като патица, облечена в прилепнала рокля от ликра, и всички забелязваха издутия й корем. Опитвах се да не бъда критична, защото си давах сметка, че се дължи на непрекъснато нарастващото ми желание и аз да покажа такъв корем, макар да знаех колко неподходяща щеше да е подобна рокля от ликра в моя случай. Вече си имах категорично мнение какво ще нося по време на бременността и всеки друг път. Разтворех ли вестник или списание, се опитвах да запомня малките обяви за каталожни поръчки на дрехи за бременни. Вече си представях как ще изглеждам, оставаше само да намеря начин да запазя работата си.

Напоследък започна да ме дразни необходимостта да чета интервютата за „Музиканти манекени“ — част от притурката на „Белингъм Глас“. Едва след като обещахме на агентите им, че ще се отнасяме към тях като към сериозни хора на изкуството, те благоволиха да допуснат модните ни фотографи до клиентите си, затова всяка снимка бе придружена със „задълбочено“ интервю и реклама на следващите им участия или самостоятелни концерти.

Прегледах набързо интервюто със Сафрън. „Животът е такъв, какъв сам го направиш“, бе обяснила Сафрън на интервюиращия. „Преди няколко години ми откриха бучка на гърдата. Туморът се оказа доброкачествен, но поне разбрах, че трябва да се радвам на всеки ден и да го направя смислен. Всеки човек е личност.“ Представих си я как се привежда напред и отмята златисточервените къдрици през рамо, а после пронизва интервюиращия с познатия ми безизразен поглед. „Длъжен сте сам да разберете кой сте в действителност.“

Опитах се да проумея дали това са преструвки и доколко читателите на „Хау?“ ще се разчувстват и ще се успокоят от факта, че жена с вид на манекенка наистина гледа на всеки човек като на личност.

Подадох интервюто на Камила, защото тя щеше да пресее плявата.

Тя прочете всичко.

— Невероятно смела е, нали? Толкова естествена, искам да кажа. Лично аз нямаше да съм толкова спокойна, ако ми бяха открили бучка. — Подаде ми интервюто обратно.

Щом Камила приемаше всичко за чиста монета, значи и читателите щяха да го преглътнат. Не мога да отрека, че Камила много вярно усеща пулса на публиката. Според мен Сафрън бе напълно нереална, но това, предполагам, се дължеше на ревността ми и беше редно да положа усилие, за да се овладея. Безсмислено е да се оставяш да те обсеби желанието за отмъщение, защото то те изяжда отвътре.

Казвах си, че философстването е заразно, оставих страницата на помощник-редакторите и им поръчах да открият какво прави в момента. Не че ме интересуваше. Интервюиращият обаче, омагьосан от диетата на Сафрън („Ядях боклуци, които ми доставяха удоволствие, но след като се уплаших, че може да имам рак на гърдата, се придържам към сурови плодове и зеленчуци, а вечер добавям по някое парче риба на скара“) и от гардероба й („само дънки и неща, купени от магазини втора ръка, а любимата ми дреха е на «Исеи Мияке» в тъмнозелено“), бе съвсем забравил да попита и дума за кариерата й. Всъщност жена, която си намира рокля на „Исеи Мияке“ в магазин втора ръка, просто няма нужда да мисли за кариера. Успокоих се, когато разбрах, че няма нищо и за дома й — никога не бях ходила в гарсониерата, която тя описваше „като моето убежище“, но не бих издържала да гледам стилната обстановка и да преглътна информацията, че Сафрън е избрала всички мебели в разни мизерни магазини, отново втора ръка.

Трудно ми беше да се съсредоточа в интервютата на останалите музиканти и сигурно пропуснах десетки грешки, защото вечерта, когато започна истерията около рака на гърдата, не ми излизаше от ума.

Телефонът звънна в десет вечерта в неделя — точно се отпусках на възглавницата и се канех да заспя рано. Нощната лампа на Уил продължаваше да свети, а той се ровеше в медицинско списание, въпреки предупреждението ми, че ако работи до късно, ще се отрази на съня му. Искаше ми се да не живее с професията си по двайсет и четири часа в денонощието. Но така пък знаех какво прави. Понеже телефонът бе от моята страна на леглото, се обадих аз. Отначало не познах Сафрън. Дрезгавият й глас звучеше пресипнало, а тя ми се стори обзета от паника.

— Сафрън! — възкликнах аз. — Добре ли си?

Уил спря да чете и ме погледна над списанието. Тя не ми обърна никакво внимание.

— Може ли да говоря с Уилям? Важно е.

Подадох му слушалката с въздишка, пъхнах се под завивката и се опитах хем да заспя, хем да разбера за какво говорят.

Не беше трудно. Тя не спираше да говори като скоропоговорка, а Уил вмъкваше по някоя и друга дума. Най-сетне я прекъсна.

— Слушай сега. Успокой се. Девет от десет бучки са доброкачествени.

Тя продължи да нарежда, а аз се втренчих в тавана. Господи! Сафрън я грози рак на гърдата. Веднага се почувствах виновна за всички случаи, когато бях пожелавала да я отнесе някоя вълна. Всъщност, казах си аз, никога не й бях пожелавала да е болна, просто да си стои в чужбина, да остане там завинаги, за предпочитане на място, където е невъзможно да й се ходи на гости. Например в Улан Батор или в някоя забутан град в Далечния изток.

Продължиха да говорят повече от час. Питах се дали не е по-добре Уил да се изнесе с телефона в съседната стая. После прецених, че няма да е по-добре. Това е проблемът, когато си омъжена за лекар. Дори Сафрън да не му беше бивше гадже, пак щеше да му позвъни. Така правят всички.

Уил й каза още на следващата сутрин да отиде при личния си лекар — повтори й го няколко пъти — но накрая предложи:

— Искаш ли да дойдеш и да останеш тук тази вечер? Не бива да си сама в това състояние.

Тъкмо се унасях, но отворих очи на секундата.

Сафрън тук? Сигурно щеше да иска Уил да й опипа гърдите. По-добрата ми половина ми напомняше, че съм гаднярка, подла твар, ревнива глупачка, на която също може да й се случи едната гърда да развие тази убийствена болест. Докато гадната, подла и ревнива половина питаше какво ме е грижа мен — опипването на гърдите си е опипване на гърдите, а малките щръкнали цици на Сафрън са много по-хубави от моите налети провиснали израстъци, които той вижда всяка нощ.

Уил сигурно забеляза, че се кокоря над юргана, защото вдигна ръка да ме успокои и лекичко ме стисна.

— Лиъни няма нищо против, нали, мила?

Нямаше по-добър начин да напомни на Сафрън за съществуването ми. Тя да не би да си мисли, че ще стоя, насочила лампа над всяка жена, оголила гърди за преглед, също като онази злобарка Флорънс Найтингейл. Както и да е, след още много терзания тя реши да не идва.

Най-сетне Уил затвори. Погледнах часовника. Беше станало единайсет и четирийсет — не прекалено късно, но и дума не можеше да става да си наваксам съня.

— Горката Сафрън — въздъхнах аз, решена да се държа благородно, след като ме обзе облекчение, понеже тя нямаше да лежи в гостната, а Уил да я опипва по гърдите.

— Никога не съм я виждал в такова състояние — поклати глава той. — Господи, някои хора просто нямат късмет.

Не бях толкова сигурна. Едва ли животът на Сафрън бе провален, освен това си мислех, че тя съчинява повечето от проблемите си, макар и да не бе виновна за последния случай. Прецених, че е най-разумно да не го споделям на Уил.

— Попитах я как е, а тя дори не ми отговори — отбелязах нацупена аз.

Уил се опита да ме успокои:

— Положително не е било нарочно. Ако ти имаше бучка на гърдата, щеше да забравиш да се правиш на мила и любезна, нали?

Беше напълно прав, разбира се. Точно така щеше да стане. Щях да се проявя като егоистка, като нетърпима жена, дори още по-лошо — щях да се държа ужасно и с него. Как бе възможно той да обича жена, която мисли единствено за себе си в момента, когато някой се обажда, защото е разтревожен заради рака на гърдата си. Тази нощ не спах много добре.

* * *

През следващите три седмици развитието на проблема с бучката на гърдата запълваше почти изцяло телефонния ни секретар, а Уил прекарваше на телефона със Сафрън по-дълго, отколкото разговаряше с мен. Закара я до болницата за биопсия — защото в момента си нямаше гадже — а после я върна у тях. Силно потресена от събитието, на няколко пъти дори си направи труда да ми проговори, но единствено за да ме уведоми какъв невероятен мъж бил Уилям. Всичко приключи сравнително безболезнено — бучката се оказа наистина доброкачествена и нямаше никаква причина за тревога. Последва кратък период, през който станахме свидетели на духовното пробуждане на Сафрън — тя се записа на курс, за да изучи оздравителния процес „Рейки“, а после го предлагаше на жителите на Нотинг Хил ведно с уроците си по пиано. Дори Уил смръщи чело и измърмори, че било крайно време Сафрън да реши какво иска от живота, вместо да опитва нещо ново и объркано преди всеки концерт. После тя напълно изчезна от полезрението ни. Дочухме слухове за някакъв германски композитор. Тайно се молех той да е от Централна Германия — например Холцминден — и да се налага човек да сменя няколко влака, за да се добере там, та да отпадне възможността ние да ходим при нея за уикендите. Тя обаче въобще не ни потърси. Всъщност, обаждаше се само когато се чувстваше объркана или бе изпочупила всичките си други играчки.

Не исках да се държа като безчувствена мръсница. И ето, четири години след истерията покрай рака на гърдата, седях в кабинета си в „Хау?“, изправена пред поредната вечер в нейната компания — двайсет и седми май, дата, до която оставаше само седмица. Питах се притеснена дали да не поговоря с Уил и откровено да му призная, че никак не я харесвам; да изтъкна, че тя ме смята за едно нищо. Накратко — да накарам Уил да избира между двете.

Би било доста глупаво да го притисна да се откаже от приятелството си с жена, която не е виждал цели осемнайсет месеца, а и тя му звънеше само от време на време. До този момент — поне доколкото ми беше известно — го бе потърсила единствено за да уточни къде се намира спирателният кран в апартамента й. От друга страна, не беше ли време да призная, че цялата работа със Сафрън е моя измишльотина и сянката, надвиснала над брака ни, не се дължи единствено на тази тъпа досадна жена. И по-точно — не само те двамата с Уил са виновни. Навярно тя се бе превърнала в своеобразен символ на неспособността ни да си родим дете.

Какви прекрасни мисли! Развеселиха ме невероятно много: Сафрън е символ на нещо, с което ще успея да се справя. Дори се замислях да си запиша час при психолог, за да се отърва от тези чувства. Щях да отида без Уил, разбира се, та най-сетне да приема нещата такива, каквито са.

 

 

Луси се приближи към мен и аз се отърсих от мислите и спомените. Носеше ми най-огромната покана, която бях виждала през живота си. Бе изработена ръчно на специална хартия — поне така се твърдеше в рекламния надпис, и доставена от куриера мотоциклетист. За суровина на хартията, произведена по бреговете на някаква китайска река, се използвало растение, събирано от девственици и обработвано по древна технология; да не говорим, че бе изписана със златни букви. Не точно, но почти. Накратко, съобщаваха ми, че на двайсет и седми май ще се проведе най-значителното представяне на парфюм за последните сто години и производителите ме канеха в Париж, за да участвам.

Няколко минути гледах ужасена, докато се съвзема. Първо, поканата ми бе изпратена от компания, наш основен рекламодател, и ме чакаше бичуване и от ръководството, и от рекламния отдел дори само да си помислех да не отида. Ослушване и пазарлъци от рода, че става въпрос за неделя вечер, която посвещавам на семейството си, нямаше да мине. Е, не бих загубила бързо работата си, но щеше да означава огромна черна точка в досието ми, особено след отсъствието ми на обяда в Камарата на общините. Още по-опасно щеше да е да изпратя Камила. Преценявайки коя би ми навредила повече — Камила или Сафрън, — отговорът щеше да бъде в полза на Камила, макар да е редно да призная, че напоследък тя все пак ми помагаше по малко.

И тази мисъл ме развесели. Поне измести тревогите около Сафрън. Не очаквах точно сега Уил да хукне след Сафрън — могло е да се случи по всяко време. Ако тя е искала да се омъжи за него, щеше да го направи, преди да се запозная с него. Но той бе предпочел да се ожени за мен. От друга страна, ако искаше Уил да е непрекъснато до нея, сигурно щеше да се постарае повече. Доколкото разбирах, тя го използваше да поплаче на рамото му, когато няма друг подръка за тази цел. Това едва ли можеше да се нарече завладяваща страст.

Всъщност поканата представляваше истинска благословия; принуждаваше ме да се съсредоточа върху неща, с които Сафрън ме плашеше. По-скоро ставаше дума за моето ниско самочувствие и неувереност, отколкото за властта й над Уил.

Време беше да порасна. Имах доверие на Уил. Той щеше да се оправи сам, а аз — да замина за представянето на парфюма.

Така се случи всичко. Отидох на представянето, а той започна извънбрачна връзка.