Александра Кампбел
Флирт за една нощ (12)

11

Естествено, закъснях за работа. Закъснях с няколко часа, а точно тази сутрин имах среща с Питър Рени, за която съвсем бях забравила.

Така преместването на кофите за боклук от „зоната на кариерата“ не даде резултат — друго от Фън Шуй предложенията на Найджъл. Сигурно трябва да минат няколко часа, преди късметът ми да заработи. Вероятно е като да изпратиш имейл — уж мигновен процес, ала в действителност преседява някъде в пространството. И тогава стига до предназначението си.

Камила бе отговорила и на трите телефонни позвънявания на Питър.

— Нямаше те, а Луси е на зъболекар. — Направо невероятно! Камила да се обади на моя телефон от добро сърце! Бях удивена. Обикновено оставяше телефоните на другите да си звънят, да не говорим, че невинаги благоволяваше да се обади на своя. Навярно е проработило шестото й чувство, че е шефът, а не вкиснат читател или компания, която се опитва да уреди посещение с рекламна цел в Хадърсфилд. Наистина притежава творчески умения, не можех да го отрека. Жалко, че не се разбирахме.

— Казах му, че нямам представа къде си — добави тя и по тона й разбрах колко лоши са според нея колегиалните отношения в офиса. — И в дневника ти не бе отбелязано нищо.

Качвайки се с асансьора към осмия етаж, ми хрумнаха поне три страхотни отговора, вместо да се червя като рак пред презрителния й поглед.

— Съжалявам, че не съм била в офиса, когато си звънял… аз… аз… — Вече бях измислила какво да кажа на Питър Рени, без да заеквам, сякаш се извинявам. Питър обаче махна небрежно и заговори за заетостта на персонала.

Изреждаше статистически данни, подготвени от мениджмънта в Щатите — цифри за печалбата, разходите за човек, положението на „Маглайф“ в сравнение с други подобни компании. Ставаше въпрос да се намали персоналът, за което ми бе споменал още когато заех длъжността. Ето още нещо, което не бях изяснила или не бях слушала внимателно, затова нямах понятие от отговорите. Обзета от ентусиазъм да започна новата си работа, изобщо не се замислих върху формулировки от рода на „рационализация“ и „естествен подбор“, те означаваха някои от симпатичните жени да си отидат. Зачудих се как е възможно да назначат наивница като мен. Щеше ми се да се ритна. Но какъв смисъл имаше?

Нямаше да постигна абсолютно нищо.

Питър завърши обясненията с кресливо повишен глас.

— Наложително е да започнем да следваме препоръките час по-скоро. Ще се убедиш, че ден-два персоналът ще бъде като замаян, но после всичко ще се успокои и ще си дойде на мястото.

— Да, разбира се. — И бързо добавих: — Искам обаче един ден, за да преценя и помисля, преди да вземем окончателно решение.

Не остана очарован от това „ние“ и аз едва се удържах да не го успокоя:

„Не, не, не се притеснявай! Ще лазя в краката ти и ще правя само каквото кажеш“ — както настояваше уплашената ученичка в мен. Ала доста жени в „Хау?“ нямаше да са съгласни, без сериозно да обоснова решението си както пред тях, така и пред себе си.

Зачаках небесата да се разтворят. Те не помръднаха.

— Положително ще постигнем споразумение. Част от задълженията на мениджъра са да прави промени в състава на персонала. Следователно трябва да си готова да назначаваш и уволняваш при необходимост. — Побутна някакъв лист към мен. — Ето моите предложения, базирани на заплатите и способностите.

Дизайнерката Мими изкарваше прекалено много. Смяташе да я замени с млада и неопитна манекенка. По мое виждане пък на нея й липсваше онзи хъс, който харесвах аз.

— Не е редно да я освобождаваме от работа само заради възрастта й. — Не можех да повярвам, че възрастовата дискриминация започва на трийсет и пет — трийсет и шест, защото Мими не беше на повече.

— Не, не е заради възрастта, но ще си намериш такъв по-млад дизайнер, който има по-добър усет — отвърна неискрено той.

Дали пък не беше прав? Замислих се, защото поне по два пъти на ден откривах колко неподходяща е за нея работата в „Хау?“ и се помъчих да се сетя какво друго може да върши. Той обеща да помисли. После спомена Мери Елиът — друга жена, която отказваше да ми сътрудничи и непрекъснато ме дразнеше. Попитах ли я нещо, тя неизменно отвръщаше: „Мартина винаги казваше…“ или „Мартина никога…“.

Съгласих се с него с надеждата да не уволня някоя само защото не я харесвам. Беше отбелязал и Джаки — най-младата от помощник-редакторките, но пък тя беше умна и способна, всяка вечер оставаше до по-късно, за да навлезе в работата, и предлагаше най-различни идеи за статии, които искаше да напише. Беше жизнерадостна, трудолюбива и много приятна.

— Постъпила е последна на работа — обясни Питър. — Последна дошла, първа си отишла.

Изглежда, всяко уволнение се обосноваваше от различен принцип.

— Ти кого предлагаш? — Не му беше приятно, че съм се привързала към персонала си.

— На която най-малко й върви работата. — Замислих се. За съжаление беше само една — много сладка грижовна жена; харесвах я, но просто никак не я биваше в занаята.

Предполагах, че се е задържала толкова дълго единствено защото е много мил човек.

— И така. — В очите му определено забелязах задоволство. — Оставям окончателното решение на теб. Ти прецени дали да е Джаки или Сандра.

После споделих колко силно впечатление през последните седмици ми е направила Кейт, заместник-редактор на рубриката „Домове“, докато титулярката Дирдри не проявява нито творческа фантазия, нито достатъчно усет; работата й е предсказуема и доста елементарна.

— Аха. — Той затвори папката. — Наскоро Дирдри роди.

— Знам. Е, ще се върне, след като отпуската й по майчинство свърши, но работата й не е на ниво. Ако я уволним, и Джаки, и Сандра ще останат.

— Не ме разбра. През последните години няколко пъти ни съдиха, защото сме уволнили бременни. Бордът взе решение да не закачаме жените през този период. — Погледна ме. — Това е част от програмата „Грижи за служителите“.

Тоест програма, която означава да не закачаме когото не трябва. Преди време Белинда Бракън ми спомена нещо по въпроса, но го възприех като шега. Разказа ми за жена, родила три деца за три години, само и само да си запази мястото.

— Но ако някоя е блестяща в работата си и е бременна, това няма да ме спре да я повиша — обясних му аз.

— Сигурно — усмихна се той. — Все пак ние много се гордеем с политиката си, понеже предоставя еднакви възможности на всички.

— Защо тогава се отнасяте различно към бременните, когато работата им не е на ниво? Това също е вид дискриминация.

— Ммм? Ще видим. — Очевидно нямаше намерение да ми отговори. — Между другото — подхвърли той, — съпругът й е доста успешен бизнесмен, доколкото разбирам. Знаеше ли?

Гледах глупаво.

— Нямах никаква представа.

Той събра листовете и ми се усмихни хищно.

— Очаквам сама да откриеш, че когато една жена роди, през следващите няколко години всеотдайността й към работата намалява, особено ако има богат съпруг. С течение на времето проблемът, предполагам, ще се разреши от само себе си.

Силно шокирана, за момент загубих нишката. Едва след малко открих, че се е изправил и ми протяга ръка за довиждане. Значи трябваше да разрешавам проблемите един по един. Въпреки очевидното му нетърпение да ме отпрати, събрах последната решителност, на която бях способна:

— Камила…

Той ме прекъсна.

— Щом разчиташ на нея, за да те представлява на толкова важен обяд като онзи в Камарата на общините миналия месец — между другото, много ме разочарова, като не дойде — не виждам причина да се оплакваш. Сега ме чака друга среща. Знам, много е трудно да си главен редактор, но положително ще съумееш да се справиш. — Оголи зъби в подобие на усмивка. — Както обикновено. — Сякаш задействана с магическа пръчка, вратата се отвори и се появи секретарката му Ингрид.

— Илейн иска да те види, Питър.

— Илейн, скъпа… — Стана да я посрещне и с две длани стисна протегнатата й ръка, а аз отварях и затварях уста като златна риба, озовала се зад златните стени на мълчанието, откъдето не може да се измъкне, за да накара другите да я чуят.

Върнах се в офиса и заварих една от служителките в „Хоум Лайф“ — в напреднала бременност — да държи реч в просторния офис на „Хау?“.

— Хубавото на бременността е — обясни тя на захласнатите слушателки, — че непрекъснато ходиш до тоалетната.

Нямате представа колко клюки се научават.

Надявах се това да не предизвика епидемия от бременности. Жените така и така щяха да се ядосат, защото бройката им ще намалее от петнайсет на дванайсет; не се налагаха други причини, за да се увеличи работата им. Ако още две излезеха в отпуск по майчинство, сигурно щеше да избухне бунт.

— Казвай де!

Вероятно съм заговорила по-високо, отколкото имах намерение. Не исках събралите се да подскочат, понеже още се смятах за „едно от момичетата“, ала изумена разбрах, че вече съм в ролята на „директорката“. Мими се изчерви силно и всички се пръснаха по бюрата.

— О, не те видях. Донесох последния вариант за корицата, погледни я. — Мими нямаше търпение да се отърве от надвисналите над главата й клюки, дочути в дамската тоалетна, затова я поканих при себе си. А и беше по-добре клюките да не се разпространяват. Според ръководството ми по мениджмънт от голямо значение е да се създаде доверие и открити взаимоотношения с персонала — нещо почти невъзможно, при положение че Камила подкокоросва всеки, готов да я изслуша.

Самата Камила седеше далече от групата. Чувах я как си пее тихо в дизайнерския отдел, докато разглежда брошурите с последните модели чанти. Спря, когато Мими пристъпи до нея.

— „Прада“ — припя тя с нещо като страхопочитание. — „Гучи“, „Прада“, „Гучи“, „Патрик Кокс“, „Аня Хайндмарш“. — Все едно бяха имена на светци, а тя, висшата жрица, ги призоваваше в сектата си.

Сетих се, че във вторник прибират боклука. Сигурно вече бяха ходили до „Брануърт Терас“ и може, без да са помислили, да са върнали празните кофи за боклук в зоната на кариерата. Това съществено разместване положително няма да ми се отрази никак добре.

От друга страна, не е честно да се твърди, че интересът на жените към работата намалявал, след като родят, особено пък ако съпрузите им са богати. Санди Уайт изкарваше невъобразими за мен суми, а Линдси не се спря нито за миг.

 

 

Тази вечер Уил така и не успя да разбере дилемата ми.

— Така е, като станеш шеф. Налага се да уволняваш. Предстоят ти трудни решения. Наемаш, уволняваш.

Подразних се.

— Казваш го, без да ти пука. Нали не носиш отговорност за петнайсет живота, които зависят от решенията ти.

Не беше зле да подбера по-добре думите си. Той повдигна едната си вежда и си напълни чашата.

— Напротив, нося отговорност за около двайсет и пет хиляди живота, които зависят от решенията ми.

— Извинявай — съжалих аз. — Знаеш чудесно какво исках да кажа. Работата на хората е от първостепенно значение за живота им.

— А здравето не е, така ли?

Така нямаше да стигнем доникъде. Вероятно не му е приятно, че изкарвам повече от него, помислих си аз. Сумата наистина бе към две хиляди лири на година, но достатъчна, за да се почувства човек нещастен. Реших да успокоя напрежението като го помоля за съвет.

— Как да постъпя, дали да оставя младата, умна и находчива Джаки или некомпетентната, мила и уязвима Сандра?

Той въздъхна, протегна се и си доля вино.

— Господи, колко съм уморен!

Започнах да се притеснявам.

— Ще се огранича с една забележка — подхванах ядосана аз, — тази вечер би трябвало да правим секс, а ти не си в романтично настроение.

Погледна ме, сякаш се намираше на дъното на дълбок тъмен кладенец.

— Секс ли? Май се шегуваш. Едвам си държа очите отворени. За нищо не ставам.

И стовари последната обида:

— Извинявай, мила.

Извинявай! Глупости. Наранена и кипнала от възмущение, изтрополих до леглото и цялата нощ се въртях, ядосана на него и притеснена заради Мими, Джаки и Сандра.