Александра Кампбел
Флирт за една нощ (24)

23

В четвъртък следобед Сафрън се държа очарователно с Луси.

— Толкова е мила, нали? — Луси затвори телефона. Често й се налагаше да се сблъска с ужасното отношение на жени, които се имаха за прекалено важни, за да се отнасят добре с една най-обикновена секретарка. — За нея щяло да бъде удоволствие да дойде — продължи Луси. — Попита дали искаме да облече същата рокля, с която е била по време на снимките за притурката.

— Много мило от нейна страна. — Гласът ми прозвуча леденостудено. — Дейв Бекет сигурно ще се изпразни, щом я види.

Луси май се обиди. Напомних си, че тя няма никаква вина. Ако ненавиждах нещо у Сафрън, то бе умението й да предизвика най-лошото в мен. След всяка среща със Сафрън се чувствах лумпен — и емоционално, и физически. Непривлекателна. Неприятна. Дребнава и злобна. Всичко това заедно.

Камила ме наблюдаваше с интерес. Аз бях надвиснала като черен облак над партито. Наистина го застрашавах. Какво да кажа на Сафрън? „Не закачай съпруга ми!“ ли? Доколкото забелязвах, тя ни беше оставила на мира. Същевременно не се примирявах, че така й не му казах за участието й в рекламата на „Белингъм Глас“.

Опитах се да се успокоя, да си дам кураж, да си припомня, че не му разказвам всичко, което ми се случва. Не бях обсъждала с него „Белингъм Глас“, а и защо да го правя? Това е само незначителна част от работата ми. Поне така си казвах, когато се заговори за участието на Сафрън, защото не очаквах да е нещо повече от фотография в рекламна притурка. Второ, от къде на къде ще обсъждам въпроса, само защото Дейв Бекет настоявал тя да е на корицата? Би било напомняне за нощта на изневяра. Представях си как съвсем небрежно подхвърлям на Уил за снимката й, докато вечеряме, но стана така, че подходящ момент не се появи. Нямаше значение. Нямаше и причина да придобива значение.

Сега обаче Дейв Бекет настояваше да организираме парти, а Сафрън щеше да е в ролята на почетен гост. Нима това обстоятелство започваше да тежи между мен и Уил като срамна тайна? Не, разбира се. Лично аз нямаше за какво да се срамувам. По мое мнение, бях се справила отлично с личните си чувства към Сафрън, и то единствено поради професионални причини. Партито поднасяше идеален случай да докажа — най-малко пред себе си — че Сафрън вече няма място в моя — в нашия — живот.

Имах обаче съмнения доколко логично разсъждавам. Тази мисъл ме измъчваше като камъче в обувката ми. След като си изтръскаш крака, обикновено ти се струва, че не го усещаш, но след известно време то пак започва да те притеснява. Усещах Сафрън като малко остро камъче, забило се на особено чувствително място.

Замислих се над този въпрос и изведнъж осъзнах нещо. Освен всичко друго, щом Уил все още не е разбрал, доказваше, че не се вижда с нея. Ако бяха говорили, нямаше начин тя да не му разкаже за „Белингъм Глас“.

Продължих да мисля. От друга страна, ако тя му беше казала, той едва ли щеше го да спомене пред мен, защото по този начин щеше да докаже, че се е виждал с нея.

Подозренията, заспали през последните няколко седмици, отново надигнаха глава. Доверието между нас, мислех си тъжно аз, все бе още много крехко и дори най-незначителното събитие — да речем Сафрън в брошурата на „Белингъм глас“ — заплашваше да го съсипе.

Тръснах глава, защото имах достатъчно за какво друго да се притеснявам. Например кои да бъдат поканени на партито и как точно да протече. На подобни събирания се постига много. Трябват ти подходящите хора. С Луси, Дейв Бекет и Камила определихме датата шести ноември. Тъкмо в този ден бе терминът на Лора. Не можех да не призная, че ако трябваше да избирам между нервни обиколки около басейна, инсталиран в трапезарията в Ърлсфийлд, като същевременно се опитвам да укротя Фиби и Зак, и да пия шампанско в „Риц“ заедно със Сафрън, за пръв път през живота си щях да предпочета Сафрън.

Сещайки се за Лора, нещо ми напомни за Ела. Почти не ми беше останало време да й обърна внимание, а седмицата почти свършваше.

— Как е Ела? — попитах Луси.

— Чудесно. Отиде на снимки в студиото на модния отдел. Май ходи и на снимките на „Ню Коузи“. И я взеха пред обектива.

Беше върхът. Линдси щеше да ме убие, ако Ела пожелае да стане манекен. Представих си я по подиумите в Париж и Милано. Санди и Линдси я готвеха за Оксфорд или Кеймбридж, а всичко, което тя харесваше, й беше строго забранено.

— Не се притеснявай — намеси се Камила, притежаваща невероятното умение да ми чете мислите. — Тя е просто атрибут върху дивана — нещо, което фотографите толкова много обичат. Нали знаеш, някой незабележим, не на фокус, облечен в черна тениска. Присъства, но не е отделна личност.

Отпуснах се. Така щеше да се позабавлява, без да започне да си фантазира за модните подиуми.

И все пак още не си бях изпълнила обещанието да й обясня как протича работата в списанията, нито я бях питала какво иска да разбере.

— Ела — повиках я аз, когато тя се върна. — Седни. Как бяха снимките?

— Ами… — започна предпазливо тя — не съм и предполагала колко добре се чувстваш там.

— Не бих казала. — Там нещата по-скоро се показваха в подходящ вид.

Наведох се, за да й обясня, и в очите ми проблесна объркване. На нея й се бе сторило смешно. Изведнъж ми се прииска час по-скоро тези трудни години да отминат и двете да отворим бутилка вино и да се посмеем както едно време, но вече като равни. И това време щеше да дойде. Важното беше да съхраним близостта си, докато тя открие коя е.

Взех от бюрото макет на списанието, за да покажа на Ела как се процедира, но телефонът звънна.

— За теб е. — Луси веднага ми прехвърли разговора. — Питър Рени за утрешната среща.

Кога ли щях да успея да довърша поне едно изречение. Лора все повтаряше, че не можеш да направиш нищо, когато децата ти се мотаят из краката. Същото важеше и за изпълнителните директори.

Свърших разговора, но Ела си беше тръгнала, защото трябваше да се прибере до шест. Иначе Линдси щеше да пощръклее.

 

 

Още щом се събудих в петък сутринта, се обърнах към Уил.

— Извинявай, миличка — измърмори той. — Нищо не успях да направя. Ще си мисля за теб.

Не отроних и дума, скочих от леглото и влязох под душа. По-късно той ме спря.

— Виж, наистина искам да дойда, наистина. Не се измъквам. И за мен е важно.

Прегърнах го.

— Знам. — Наистина знаех. Просто бях ядосана. Искаше ми се аз да съм на първо място, не в самия край на опашката от пациенти, дори след Сафрън.

Докато отивах към болницата, се скарах на себе си. Сафрън вече нямаше значение, а и пациентите не се брояха, независимо дали кашлят, или кихат, защото се чувстват значително по-зле от мен. Но я си помислете само за горката госпожа Елиът, жената на банкера, на когото се налага да разнасят спермата по куриер. Очевидно тя го виждаше много по-рядко, отколкото аз виждах Уил. Жени като мен и госпожа Елиът трябва да помнят, че животът не е приказка, че нашите принцове не могат току-така да яхнат бял кон и да отпрашат накъдето ние искаме.

Когато пристигнах, настроението ми се бе поразведрило. Чаках около двайсет минути на опашката за имплантиране. Миналия път, когато се подложих на същата процедура, се надявах да стане нещо съществено. Да бъде положено началото на нов живот.

Този път, без да влагам силни чувства, прилежно изпълних указанието пикочният ми мехур да е пълен, преди да ми поставят разширителя, а после и канюла с яйцеклетките — дълга тръба, която пъхнаха в мен, за да ги разположат на съответното мястото. Не че болеше, но аз бях нервна. Повече от половин час се стисках да не отида в тоалетната, да не би новата ми придобивка да изпадне.

— Няма страшно — увери ме сестрата.

— А вие откъде знаете? — притиснах я аз. Шейсетте процента провали вероятно се дължаха тъкмо на нетърпението на жените да отидат до тоалетната непосредствено след манипулацията. Никога нямаше да разбера.

Забелязах как сестрата прехапа устни.

— Слушайте какво ви казвам — настоя тя. — Знаем, че не могат да изпаднат.

Изглежда, само за това твърдение тук някой бе готов да ми даде сто процента гаранция. А аз не вярвах.

 

 

Следващите две седмици се оказаха истинско мъчение. Все едно бях дете, на което са му казали, че тази година Дядо Коледа едва ли ще дойде, но то продължава да брои дните с отчаяната надежда добрият старец все пак да се появи.

Една вечер се почувствах много напрегната и крайно притеснена. Тъкмо тогава Уил взе страната на медицинските сестри.

— Щом са ти казали, че оплодените яйцеклетки не могат да изпаднат, значи не могат. Ако си наясно на какви научни факти се базира твърдението им, няма да се тормозиш. — С огромно удоволствие си сипа чаша вино и се поколеба над моята чаша, но аз я покрих с ръка. По-добре да не пия, ако съм бременна. Можеше да съм бременна. Отново стоях пред дилема. Дали да му кажа за Сафрън и за партито?

— Нали се сещаш за рекламната притурка на „Белингъм Глас“?

Той ме погледна, без да крие умората си.

— Горе-долу.

— Компания, която… — започнах аз.

Той се зарови разсеяно във вестника.

— Днес са набутали пълни глупости.

— Ти слушаш ли ме? — Постарах се да не повишавам глас.

— Да, говореше за стъкларската компания. — Направи усилие да се покаже заинтригуван. — Каква е тази стъкларска компания?

— Правят отвратително груби и много недодялани неща, а онзи смешник — директорът им, навремето е бил производител на животински храни. Правихме серия от притурки за тях и…

Той отново се наведе над вестника.

Нямаше смисъл. Сигурно щях да привлека вниманието му, като излая името на Сафрън, само дето нямах представа какво собствено ще постигна.

Е, добре. Беше малко вероятно той да дойде на партито или дори да чуе, че Сафрън е била там. Ако все пак разбереше, щеше да се чуди защо не съм му казала.

— Извинявай, скъпа, какво ми разправяше?

Долових очевидното му желание да го оставя, за да почете.

— Нищо важно.

— Наистина ли? — Привлече ме към себе си и ме притисна. Почувствах се на сигурно място. Беше толкова хубаво. Не ми се говореше за Сафрън, не и когато нещата бяха потръгнали.

* * *

Кой знае защо си бях въобразила, че второто изчакване ще бъде по-лесно от първото. Щом вече съм го преживяла, ще се справя по-добре, мислех си аз. Някой ми бе казал, че през този период или се пъхваш в леглото, лежиш и се притесняваш, като непрекъснато поглеждаш към часовника, или се потапяш в толкова много работа, че не ти остава време да се измъчваш. Колкото и да мразех стереотипите, аз се оказах — отчасти по необходимост — от втория тип жени. Умът ми обаче, въпреки че мислех съвсем трезво и логично, просто не успяваше да се откъсне от най-важното и аз избягвах да стъпвам по спукани плочки на тротоара, махвах с ръка, за да прогоня самотни свраки, не смеех да минавам под стълби, да не би някой древен бог на плодородието да се откаже да бди над мен. Губех безценни минути да проучвам хороскопи, с отчаяната надежда някой от тях да ми подскаже да очаквам „скорошна новина или бременност“, после се опитах да се убедя, че именно формулировки от сорта „новата Луна предлага нови възможности“, „под знака на Венера изпитвате чувство на сигурност, което ще ви помогне да се преборите с трудностите“ и тям подобни ме насочват в правилната посока на мислене.

Времето минаваше бавно и мъчително. Най-сетне настъпи очакваният ден да направя теста за бременност. Треперех, докато се взирах в синята линия и препрочитах указанията, за да съм сигурна, че не съм объркала нещо. Линията показваше, че тестът действа, а втората, минута по-късно, щеше да ми покаже дали съм бременна.

Извърнах глава настрани и започнах да броя, насилвайки се да не поглеждам, преди да е дошъл подходящият момент.

И тогава се случи най-невероятното и прекрасно нещо. Бях бременна. Точно две седмици след имплантацията. Втората синя линия буквално изби от главата ми мислите за Сафрън. Тя вече не ме интересуваше, нямаше никакво значение.

Беше безпредметно да се притеснявам за тайната. Хапчетата, изкуствената стимулация и дългото измъчено чакане си струваха. Страстта намери мястото си — превърна се в напълно тривиален резултат. Флиртът за една нощ сега ме си стори глупава грешка, точно както Уил твърдеше. Време бе да загърбим всичко и да се превърнем в истинско семейство.

Нямах търпение.

— Уил — започнах аз, уж съвсем небрежно, докато мажех препечената филийка с масло.

Той тъпчеше разни неща в куфарчето си и вдигна притеснен глава, за да ми каже нещо.

— Мила, исках да поговоря с теб за…

Не можех да чакам. Съобщих му новината. Уил се развълнува силно.

— Добре ли се чувстваш?

— Много добре — отвърнах нетърпеливо аз. — Всъщност чудесно. — Препечената филийка натежа в дланта ми и се смачка, затова тайно я хвърлих в кошчето.

Той ме притисна до себе си.

— Знаех си, че накрая ще се получи.

Погледна календара и с огромно удоволствие посочи дата през юли. Втори. Огради я доволно.

Имаше още много време.

— Достатъчно, за да превърнем кухнята в истинска трапезария. — Мисълта за бебето явно събуди практичността на Уил. — Ще намериш ли брошури? — Записа си още нещо в бележника. — И ще поговоря с някой добър архитект.

Целуна ме и тихо затвори вратата. Задоволството, че най-сетне му дадох това, за което мечтаеше, ме изпълваше цялата. Погледнах малката ни градинка. Представих си пухкаво бебе, седнало на вълнено одеяло по средата. Нашето бебе.

В метрото на път към редакцията не се стърпях и погледнах коя зодия ще бъде. Рак. Освен ако не закъснее прекалено много, както често се случва с първите бебета, можеше да се окаже дори Лъв.

Звъннах на Лора, защото Линдси бе на заседание, а всеки петък мама ходеше на сбирки на Червения кръст.

Последва кратко мълчание.

— И вече си започнала да се хвалиш? — попита ме тя. — Не си ли чувала, че трийсет процента от бременностите завършват с аборт?

— Аз не се хваля, Лора. Казвам на теб. Ти си ми сестра, ако не си забравила.

— Просто те предупреждавам да внимаваш, нищо повече — обиди се тя.

— Значи трийсет процента от твоите бременности за завършили със спонтанен аборт, така ли?

— Не, но…

— И няма значение, че ти казвам, щом ми разправяш за спонтанни аборти.

— Аз не посмях да споделя с никого до тринайсетата седмица. — Колкото и да обичам сестра си, няма как да отмина манията й да насочва всеки разговор към себе си. След малко затворихме, сигурно защото и двете се чувствахме неразбрани.

Най-сетне казах и на мама. Тя се учуди.

— Мила! Сигурна ли си, че го искаш?

Не бяхме оповестявали пред никого за инвитрото, защото предпочитах да изпитвам неодобрението им за решението ми да остана без деца, вместо да ме гледат съчувствено и непрекъснато да ме питат как върви „опитването“.

— Да, защо да нямам дете?

— Не знам, мила, просто бях останала с впечатлението, че предпочиташ да се отдадеш на кариерата си.

Стиснах зъби.

— Така и смятам да направя.

— Малките деца имат нужда от майките си.

Това го бях чувала много пъти, става ли въпрос за Линдси, но майка обръщаше друга страница и погваше Лора, задето не се е хванала на работа.

— Тези деца наистина щяха да се по-възпитани, ако им беше намерила добра бавачка.

Досега все мърморех съзаклятнически, опитвайки се да се съгласявам с нея и да подхвана въпроса. Децата на Линдси наистина имаха нужда да виждат от време на време майка си, а пък на децата на Лора един пердах понякога щеше да им се отрази добре. Веднъж много предпазливо се опитах да обсъдя с Линдси мнението на мама, а тя остро заяви:

— Една майка никога не е на подходящото място. Е, аз поне щях да се опитам да бъда където трябва.

— Страхотно, сестричке — побърза да ми честити Линдси. — Само не позволявай на костюмарите в службата ти да разберат, преди да дойде време да раждаш. — Зад грижливо подбрани костюми тя бе успяла да скрие от директорите чак до седмия месец три бременности и така си бе осигурила и тлъстите парични премии, и повишенията. Преди време се запознах на едно парти с колежка на Линдси, която така и не бе разбрала, че Линдси има деца, защото сестра ми не бе тръбила за бременността си и бе ползвала много малко отпуск по майчинство.

Мен не ме грозеше толкова гневът на костюмарите, защото „Маглайф“ нямаше да позволи да бъде замесен в подобен скандал отново, притесняваше ме Камила. Всички тези разговори бях провела шепнешком по телефона, когато тя ставаше от бюрото си, за да отиде до рекламния отдел или за да си оправи дрехите в тоалетната. Камила ми бе признала, че за нея бременността е нещо много „симпатично“, което ти размеква мозъка още от първия ден. Понякога я чувах да говори с Мими все едно медицинска сестра говореше на малоумна. Освен това за компания предпочиташе младите неомъжени момичета и не понасяше, че бременните колежки ползват четири месеца отпуск, защото били родили (три седмици са повече от достатъчно, защо им е да се мотаят през останалото време).

Камила обаче бе прекалено заета с предстоящото парти.

— Ти какво ще облечеш? — попита щастлива тя. — „Джон Роша“ или „Армани“?

Нещо, което да не е тясно, помислих си радостна аз. Колкото и да бе невероятно, имах чувството, че тялото ми вече започва да се налива и закръгля.