Александра Кампбел
Флирт за една нощ (5)

4

Оставаха ми само осем дни, за да се разбера със сестрите си, с братовчедите, лелите и чичовците за рождения ден на мама, да се спазаря кой може и иска да направи сладко пънче или домашен пай, да разгледам готварските книги. Нямаше да ми е никак лесно да открия лесно ястие — хем да се приготвя бързо, хем да е по вкуса на всички, като се започне от по-старото поколение, негодуващи срещу всичко, подправено с повечко чили, до изисканите блюда на Линдси и Санди, свикнали на ежедневните префърцунени обеди по скъпите ресторанти. Нещата се усложняваха още повече поради необходимостта да се съобразя и с алергиите на всички. На Санди му ставаше лошо от риба и това го дразнеше неимоверно много, защото морските деликатеси от рода на пушена сьомга, стриди и хайвер са символ на богатство и обществено положение. Лора се оказа чувствителна към пшеница, макар да я бях хващала тайничко да се тъпче с франзела, когато е сигурна, че никой не я вижда. А Зак наистина имаше страховита алергия към фъстъчено масло, толкова силна, че се налагаше който го придружава, да носи спринцовка с лекарство за всеки случай. А, да, не бива да забравям братовчедката Сесили — вегетарианка, докато майка й, леля Уенди, не търпеше сирене. „Ставам като нажилена от кошер пчели.“ Най-сетне отдадох предпочитание на старото поколение; налагаше се останалите да се примирят с пиле с вино или наденички, затова поръчах завидно количество от месаря, който продаваше само органични продукти. (Линдси категорично настояваше децата й да следват определен хранителен режим и редовно диктуваше на детегледачките списъци с допустимите съставки. Според нея наденичките са най-краткият път към рака или натрупването на лош холестерол. Подробно ми обясни всички отрицателни страни на производството им, та чак и на мен ми се отядоха. Добре, че се сетих за думата „органичен“, защото тя послужи за магическа пръчица и разсея всичките й съмнения и колебания.) Щях да оправя положението със Сесили, като й купя готов спаначен пай.

Уил, зает с нетипична за сезона лавинообразна грипна епидемия с нетипични усложнения, се прибираше късно вечер и категорично отказваше да участва в приготовленията. Все пак беше въпрос кое от важните неща да избере. Нямах нищо против да го оставя на мира, особено след като виждах как умората го изпива. Той обаче все повтаряше колко обича работата си и колко му харесва да е лекар. Затова аз си мълчах.

— Идват в кабинета ми с възпалено гърло или каквото там им има — обясняваше той, — а винаги става въпрос за нещо друго. Например чувстват се излишни в семейството, защото съпругата митка с друг или децата имат неприятности.

— Винаги ли е така? — Бях чела медицински статии и знаех, че при много пациенти се появява цял комплекс от проблеми, ала не ми се вярваше да няма такова нещо като най-обикновено възпалено гърло. Малка част от мен — онази, която изпитваше недоверие към Уил — се чудеше дали той не си измисля. Представях си как пациентът влиза в малкия му кабинет.

— Докторе, гърлото ми е възпалено.

— Добре, добре, а сега ми кажете какво всъщност не е наред.

— Честно ви казвам, докторе, гърлото ми е възпалено.

Представях си го как прехвърля наум симптомите по типичния за лекарите начин и вместо да попита: „Проблеми със стомаха? Кръв в изпражненията? Болки в гърдите? Редовен цикъл?“, задава въпроси: „Съпругата вярна ли е? Вдигате ли го редовно? Как е работата? Тъщата създава ли ви грижи?“.

Изтръгнах се от фантазията си. В това време Уил обясняваше колко рядко възпаленото гърло е просто възпалено гърло и на хората обикновено им трябва нещо по-драстично от хапчета за смучене или рецепта за антибиотик.

Поколебах се дали да не го посъветвам да не проявява чак такава загриженост, но предпочетох да се заема пак с готварските книги и да преценя как най-добре да приготвя пилето с вино и колко наденички да опека. Както става с всички мускули, изглежда и умението да готвиш атрофира, не го ли практикуваш. С Уил се научихме да си купуваме за вкъщи най-различни гозби от международната кухня от щанда за готови храни. Когато се омъжих за Уил, режех, кълцах и приготвях най-вкусните манджи. Обикалях магазините, за да търся екзотични подправки, и часове наред се занимавах с приготвянето. В началото на запознанството ни с Уил открих колко секси е загрижеността към другия. Сега това ме дразнеше, защото много рядко ме огряваше. Всички го знаеха като „великолепен“ лекар, а на мен често ми повтаряха каква съм късметлийка, че съм го открила. Само дето понякога изключвах, защото не ми се слушаха подобни приказки.

Господи! Как можах? Хукнах след него, а готварските книги се стовариха на пода зад мен, защото чак сега си спомних, че ми беше изпратил цветя.

 

 

Главата ми гъмжеше от всевъзможни колебания във връзка със семейния обяд в неделя, от време на време измествани от най-различни големи и малки задачи, изникващи пред мен, докато влизах в кулите „Маглайф“. Дойде краят на седмицата, а аз продължавах да се чувствам като начинаеща. Беше ми трудно дори да си намирам офиса, усетих аз, когато вратите на асансьора се отвориха, защото непрекъснато трябваше да помня дали се завиваше наляво или надясно. Тези незначителни неща, в комбинация с по-важните, изискваха във всеки миг да съм много съсредоточена. Особено откакто разбрах, че шефката не може да остане на спокойствие където и да се намира. Даже когато се промъквах в тоалетната, някоя от персонала пристигаше и изчакваше да започна да си мия ръцете, за да поиска да обсъдим бъдещото развитие на кариерата й.

Дори седнала зад бюрото след поне петнайсетина поздрава „добро утро“ („Мениджърите със сърдечно отношение към подчинените си имат значително по-голям успех“ се твърди в ръководството, което прочетох особено внимателно), не бях в състояние да овладея неспирно глождещото ме недоволство защо се налага да върша всичко сама по организацията на семейния обяд, и то през първите две седмици от започването на важната за мен нова работа.

Поуспокоих се малко след обаждането на Линдси — Санди Уайт да отскочи до склад за вино и да поръча да доставят няколко кашона за вкъщи. Отказа да платя за доставката.

После звънна Лора — Пол щял да направи неповторимия си шоколадов крем.

— Добре ли е доза за осем човека? — попита притеснена тя. Сетих се за шоколадовото пънче и пайовете, които щяха да донесат братовчедите и лелите.

— Все пак — добави тя — сигурно разполагаш с достатъчно време да подготвиш всичко, след като нямаш деца.

— За осем човека е добре — прецених аз и в същия момент някой ми подхвърли на бюрото предложение за корицата на юлския брой на „Хау?“. Беше направо кошмарна. — Трябва да затварям. — Толкова бързо оставих слушалката, че едва не се изплъзна от вилката.

— Тук са наблъскани прекалено много заглавия.

— Ти си ги подала — изтъкна дизайнерката Мими, което беше самата истина.

Опитах отново.

— Жълтото ми се вижда прекалено ъъъ… ярко.

— Нали поиска нещо различно.

Ако не бях твърдо решена да се придържам към колегиалното поведение и да полагам старание отношенията ни да се запазят нормални, положително щях да скоча, да я стисна за раменете и да я разтърся.

— Не чак толкова различно. Махни последните две заглавия и смени жълтото. — Погледнах внимателно шрифта. — Фонът е доста размазан. Да не би да си сменила фотографа?

— Ти го избра.

— Може и да съм направила грешка. — В интерес на фирмената политика е да признаеш грешките си и да продължиш работа, без да се задълбочаваш, поне така се твърди в ръководството. Зачудих се какво ли е било през времената, когато шефовете са били като богове и никога не са допускали грешки.

— А ако оставим същата снимка, но без вазата с цветята? — намеси се Камила.

Замълчах. Вече беше предложила този вариант, ала на мен ми се стори прекалено семпло. Вероятно обаче беше права.

— Добре, да опитаме така.

Наистина се оказа по-добре. Камила се подсмихваше.

— Браво, Камила. — При тези думи гърлото ми се стегна болезнено, но си спомних необходимостта да мотивирам персонала, да отбележа приноса му и на всяка цена да благодаря.

 

 

— Защо не спреш да вършиш работата на всички? — мърмореше Уил, без да крие обичта си, осем дни по-късно, след като разбута купчината неделни вестници, пръснати по огромното ни двойно легло. — Пробвай, поне за известно време. Хем ще си починеш малко, хем ще се успокоиш.

— На теб ти харесва така. Би ли отворил виното? — Прегърнах го и се отпуснах за момент върху стегнатото му топло тяло.

— Щом се избръсна, съм на твоите услуги. — Погали косата ми и след миг само вече се бе скрил зад бухнала пяна за бръснене, а аз подтичвах напред-назад, за да оправя леглото и да измъкна забравените подритнати отдолу обувки. Бяха се посмачкали, но още ставаха за носене, прецених аз, докато ги нахлузвах. За разлика от Камила — тя несъмнено е способна и насън да напише дисертация за съвременните аксесоари — за мен обувките и чантите са нещо досадно. С умиление си спомням дните, когато продавачките не те оставяха да си тръгнеш от магазина, без да си купиш подходяща чанта за новия чифт обувки. Ако Камила разбере тази дребна подробност, веднага ще хукне към последния етаж и ще настоява да я назначат на моето място, защото нямам никаква представа коя е модната линия при чантите „Прада“ този сезон. И сигурно ще я сложат на моето място. Погледнах спасените обувки. Бяха загубили формата си, но нямаше кой да ме гледа в краката.

През следващите два часа с Уил оправяхме къщата като истински тандем: всеки си вършеше задачите бързо и точно. Той свали каквото е необходимо от високите шкафове, премести тежките маси, а аз режех, кълцах и докарвах яденето на вкус.

Най-сетне Уил се притисна в мен с въздишка и ме целуна по косата.

— Готова ли си да ги посрещнеш, супер женичке?

Прегърнах го и вдъхнах познатата миризма на стария му пуловер.

— Защо не бяхме само двамата. Можехме да похапнем на някое специално място.

— И на мен ми се иска. — Стисна брадичката ми и ме целуна. — И на мен.

 

 

В този момент на вратата се звънна и ние стреснато отскочихме един от друг.

— Изглеждаш чудесно, лельо Лиъни — поздрави Фиби неестествено любезно, застанала на прага със сополив нос и натруфена рокличка, имитация на леопардова кожа. — Харесва ми костюмът ти. Само че… — замълча за по-голям ефект, нещо, за което Камила щеше да я поздрави — тези обувки не стават. — На четири вече бе успяла да наследи тактичността на Лора.

— Тихо, тихо, Фиби, миличка, на леля Лиъни сигурно не й е останало време да се преоблече. — Лора я побутна навътре и повлече нацупения Зак след себе си, а отзад ситнеше Пол, натоварен с багаж, достатъчен им поне за една седмица. Бе напълняла, забелязах веднага аз, и носеше обемист пуловер с шпиц деколте, провиснал черен клин и маратонки. Нямаше и следа от красивото тъмнокосо момиче, което се смееше изпод воала на сватбената рокля, докато стотици фотографи се опитваха да уловят сметановото деколте и тъмните къдри.

— Надявам се, не се каните да останете у нас, ха-ха — обади се Уил, очевидно объркан къде да смести всички помъкнати вещи. Оставиха съдържанието от багажника на волвото комби в антрето на купчина и всички, които влизаха, се спъваха в нея.

— Кот! Кот! — разкрещя се Зак. Дано това да не е вторият арбитър по въпросите на облеклото. — Кот! — Той сграбчи застрашително пощенската кутия, докато Лора се опитваше да го дръпне вътре.

— Не, миличък, това не е котката на Лиъни и сигурно не обича деца. — Лора го помъкна към хола. Винаги изглеждаше уморена и в повечето разговори участваше, като вдигаше очи нагоре, въздишаше и започваше с „Много се извинявам, обаче…“. — Съседската котка избяга, а опашката й потрепваше нервно от възмущение.

Зад Пол се бяха строили семейство Лукас-Уайт — спретната тройка деца, наконтени в синьо и сиво, всяко стиснало безупречно опакован подарък. Ела бе сплела няколко кичура коса на тънки плитки с вмъкнати в тях мъниста.

Идея нямах как Линдси е позволила подобно отклонение от приличието, но Ела — вече почти на четиринайсет — започваше да се налага и да опитва да се бунтува. Докато ме целуваше, установих, че е станала висока почти колкото мен, макар кожата й да беше бледа и по детски гладка. Не се стърпях и се засмях:

— Много си пораснала напоследък!

Тя се изчерви, усмихна се и извърна притеснена очи. Погледът ми се премести на Линдси с надеждата да не се впусне в онези типични за майките признания от рода „Вчера й купихме първия сутиен“. Беше излишно да се притеснявам. Линдси никога не говореше за лични неща пред хората. Ако трябва да сме честни, тя изобщо не говореше за лични неща. Сега просто вдигна очи към тавана. А Ела, облегнала се на стената, сякаш искаше да се слее с нея, се заизплъзва към стаята. Тийнейджърите са толкова притеснителни.

Другите нахлуха по-шумно, Линдси ги последва уморена и отпусната. Кожата й бе опъната и подчертаваше и скулите, и брадичката. Бежовият й костюм с тесен панталон хармонираше с обувките с цвят на мед. Така облегната на кремавата стена, се сливаше с вея, все едно беше мокро петно. Улових отражението и на двете ни в огледалото в антрето — моето беше с подстригана по мъжки къса коса и широки рамене, и се зачудих какво е станало с трите красиви сестри на семейство Лукас.

Съвършеният хаос се премести от антрето в кухнята, а тук поне имаше място, макар и да не бе кой знае колко широко. Сестрата на майка, Уенди, дуднеше някъде наблизо, понесла шоколадовото пънче.

— Къде да го сложа? Момичета, колко изморени изглеждате всички — провикна се тя.

Ние, разбира се, отговорихме в един глас: „Токийската стокова борса е доста нестабилна тази седмица“, „Зак се буди по три пъти на нощ“ и „Добре съм, нищо ми няма“.

Беше безсмислено да си хабим приказките. Всъщност леля Уенди не се тревожеше от нашия уморен вид. Напротив — успокояваше се, че кротичкият живот на нейната дъщеря, библиотекарка на половин работен ден с възпитано единайсетгодишно дете, е много по-добър, отколкото нашето трескаво ежедневие.

— Сесили наистина се уреди — подчертаваше тя при всяка наша среща. — Не е като вас, все си гоните опашките.

Обикновено бледото лице на Лора сега ми се стори със зеленикав оттенък, а косата й имаше спешна нужда от миене. Косата на Линдси, както и тя самата, изглеждаше още по-тънка от последния път, когато се видяхме преди около месец. Забелязах косата на Сесили, зад едрата Уенди, както винаги блестяща — приличаше на златиста завеса, плътна и гъста, сякаш специално лъсната също като черните й обувки. Вероятно леля Уенди все пак беше права. Възпитаната единайсетгодишна Франсин веднага бе изпратена да „се грижи за малките“. Не се съмнявах, че ще го направи, и то невероятно успешно.

Линдси търсеше къде да остави красиво опакованата кутия със сладкиши, очевидно слисана от куповете храна, от натрупаните по кухненския плот чинии, чаши и прибори. Тя имаше огромна, безупречно подредена вградена кухня, а някаква жена, на име Консуела, поставяше всичко на съответното място и не позволяваше да падне прашинка. Понеже от много отдавна не беше виждала подобна неразбория, просто не знаеше как да реагира.

Измъкнах се от кухнята с две бутилки шампанизирано „Кава“ и кана портокалов сок. Най-сетне се добрах до хола, където Санди Уайт се бе отдал на любимото си занимание да мачка самочувствието на Пол Паркър.

— Скъпи приятелю, гледай на нещата в по-широк план. Тези хора оглавяват многомилионни корпорации и нямат намерение да…

Пол Паркър ми се стори напрегнат и пребледнял. Сигурно през цялата седмица му се налагаше да търпи надути смрадливци като Санди Уайт и му бе трудно да се подлага доброволно на същото отношение и през уикенда. Опитваше са да измънка някакъв отговор, ала Санди не му обърна внимание, убеден в правото си, никой да не го прекъсва.

Уил разнасяше поднос с чаши. В един момент се спогледахме развеселени. Санди побърза да се заеме с мен.

— Мила моя, колко любезно от твоя страна. Сигурно много си се старала, като знам колко си заета. — Говореше като кмет, сметнал за справедливо да похвали подопечните си за усилията при издигането на тентата за почерпка. Усмихнах се и му обърнах гръб, защото усетих как ръката му си проправя път към задните ми части. Щом Санди ме хванеше за слушател, това означаваше не само нетърпимо отегчителен половин час, но и да ме заболят устата и бузите от усмивки и да кимам в отговор на притеснителните му комплименти.

— Сериозно, искам да ти кажа, че ти си една от най-интелигентните и привлекателни жени, които познавам. Ако не ми беше балдъза… — Обикновено го оставях на Уил, който нямаше нищо против. Мъжете проявяват повече търпение един към друг от жените; поне така ми се струва.

Върнах се в кухнята, за да напълня отново чашите. Линдси и Лора, доближили глави, си шушукаха.

— Тресна ми телефона, когато споменах деца — чух обяснението на Лора.

Линдси ме забеляза и я сръчка. Лора млъкна, а по лицето й се изписа чувство на вина.

— Каква е тайната?

— Нищо — отсече Линдси по начин, тъй добре познат ми още от дете.

Много я биваше да пази всякакви тайни. Тя бе от онези въздържани деца, които са способни да пазят шоколад цяла седмица, като си отчупват по едно парченце на ден. По-лесно щеше да бъде, ако се заема с Лора — и тя като мен разкъсваше опаковката и поглъщаше всичко наведнъж, а после съжаляваше. Лора се изчерви.

— Нищо важно. — След това й дойде вдъхновение и добави: — Щом толкова държиш да знаеш, говорехме за подаръка на мама.

— И какво пречи да ми го кажете открито? — попитах аз, решена да не й позволявам да се измъкне. На горния етаж се разнесе ужасен трясък и аз се намръщих.

— Защото — в гласа й прозвуча явно задоволство — тя е точно зад теб.

Обърнах се да прегърна майка, облечена както обикновено в мек костюм, парфюмирана с „Фам“, примесен с лек мирис на нафталин. Баща ми, спокоен, излъчващ достойнство, се подпираше на бастун зад нея. У тях винаги се усещаше някаква гордост, създадена по друго време. Зачудих се дали някога са били толкова забързани, объркани и разхвърляни като нас. А Лора не биваше да си въобразява, че се е измъкнала. Когато беше малка, я гъделичках до припадък, за да я накарам да се предаде — понякога гъделичкането беше само за да й покажа кой е шефът — а сега и без да я гъделичкам, знаех, че ще разбера за какво става въпрос.

Накрая се наложи да добавим към голямата маса две от масичките, на които играехме карти, покрихме трапезата с бял чаршаф и всички успяхме да се настаним. Всички възрастни. Децата, изтощени от игра, бяха похапнали по-рано и сега гледаха видео. Само Ела се качи в спалнята ми, за да разглежда списанията. Малко преди да седнем на масата, се качих на горния етаж, защото усетих мирис на цигари, но Ела посочи леля Уенди — тя пушеше като комин и пет минути преди мен се бе качвала на етажа.

— Да не би да мислиш, че ще запаля? — попита ме тя изпод полупритворени клепки.

Седнах на леглото до нея и едва се удържах да не се намръщя, понеже миризмата стана по-силна. Дали да реагирам?

Реших да премълча. Усещах как между нас зейва пропаст. Малкото момиченце, което се спускаше към мен, настаняваше се в скута ми и не спираше да ми разказва подробности за спечеленото състезание по езда, постепенно се превръщаше в трудно и резервирано създание. Едно време се хвърляше и на врата на Уил, бъбреше и с него, а очите му се насочваха към мен и ние безмълвно си обещавахме някой ден и ние да си имаме нашата малка Ела.

Погалих я по ръката.

— Как е при теб?

Тя сви рамене.

— Добре.

— В училище всичко наред ли е? — Господи, как мразех да задавам всички тези въпроси; на нейната възраст ми се струваха безобразно тъпи. Но какво да правя? Обичайните въпроси за котката й Мармалейд, за непрекъснато променящия се кръг от „най-добри“ приятелки не бяха много подходящи. Мармалейд умря, а тя вече не споменаваше да има „най-добра“ приятелка.

— Досадно е. — Позволи си да се усмихне едва-едва и отново се зарови в списанията, доста смутена.

— До леглото има още списания, ако искаш ги погледни. — Слязох и се разпоредих кой къде да седне. Линдси се настани между Уенди и баща ми, за да очарова и двамата с вниманието си. Лора се постара да седне възможно по-далече от Санди Уайт, защото напрежението между тях си остана, след като той пощипна дупето й през тафтената й пола в самия ден на сватбата й, признавайки откровено, че обичал по-закръглени жени. Сесили пък винаги се смачкваше в близост до Линдси, защото сестра ми не се уморяваше да преценява всичко за и против работата на половин ден. За Уил не се притеснявах — той се разбираше с всички, освен с леля Уенди, която го бомбардираше с медицински факти, прочетени в „Уимен & Хоум“ и според нея той трябваше да знае тези неща. Затова настаних Лора до Уил, защото той много обичаше да наднича в деколтето й, но си обещах да не я оставя да й се размине, преди да съм измъкнала от нея тайната.

Леля Уенди се настани от другата страна на масата, а лактите й принудиха останалите да се посвият.

— Виж сега, Лиъни — викна тя. — Кога най-сетне ще ни зарадваш?

— Да ви зарадвам ли? — В първия момент не разбрах за какво говори.

— Хайде, хайде — продължи кокетно тя, истински ужас за жена с нейните размери. — Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря. — Сещай се. — Веждите й се извиха многозначително. — Топуркане на мънички крачета. — Тя вдигна два пръста, за да ми подскаже как се тича.

Погледнах към Уил, ала той бе отишъл да донесе нова бутилка вино.

— Няма да те зарадваме, лельо Уенди — заявих твърдо аз. — Току-що започнах нова работа и…

— Не отлагай прекалено дълго. Времето изтича, нали знаеш. Помниш ли Дафти и Дъглас Смит-Хастингс от Торнтън Певърил? — Дори не ме изчака да кимна, понеже устата ми беше пълна. — Дъщеря им Лезли започна работа в Ситито и не се омъжи, докато не стана на…

Забелязах как Линдси и майка ми се споглеждат. Мама побърза да ме защити.

— Лиъни, това е изключително вкусно. Направо не разбирам как си успяла да го направиш толкова ароматно. Моето пиле с вино винаги прилича на манджа.

Настана истинска врява: Сесили се застъпи за отглежданите на свобода пилета, а Уенди, разсеяна от думите „на свобода“, забоботи, че всичко това били глупости, просто извинение, за да ни обират. Санди посегна към пая със спанак и попита дали има риба. Уил бе прекалено зает да отваря бутилки и да пълни чаши. Бях благодарна, че пропусна разговора. Нямах никакво желание да подхване темата за клиниките по безплодие — нито бяхме я споменали досега, нито бях сигурна на кого ще кажем.

— Сипи си още, Пол. — Реших да се придържам към безопасната тема за храната, а освен това Пол определено имаше нужда да похапне малко. Днес ми се стори по-блед от обикновено. Той бе най-младият от зетьовете, в началото на трийсетте, с все още свежо лице, невинен, висок и слаб, с тъмна гъста чуплива коса. Погледнах го внимателно. — Струваш ми се изморен.

— Работи до късно — намеси се сопнато Лора. — Всяка вечер без изключение.

При всеки друг подобни ежедневни задължения щяха да се приемат за нещо зловещо, сигнал за предателство, но Пол бе последният верен мъж на тази земя. Едва в началото на стълбицата към успеха, работеше много упорито, с надежда след година-две да стане съдружник. Непрекъснато му се налагаше да ходи по изпити и да поема изостаналата работа в офиса, но въпреки това не изкарваше достатъчно според критериите на Лора.

— Пол, това е чудесно, нали? — Мама винаги се опитваше да го успокои. — Показва, че те ценят.

Лора изви очи към тавана.

— Да си счетоводител не е като да зареждаш щандовете в „Сейнтсбърис“. И да работиш допълнително, пак не ти плащат повече.

Чудех се защо Лора се държи по-жлъчно от обикновено. Той наистина наподобяваше дърво, огъващо се под напора на вятъра, тя го нападаше. Колкото и банално да звучи, понякога си казвах, че е достатъчно силен и ще издържи, а връзката им се крепи, защото той не обръща внимание на непрестанното мрънкане на жена си. Винаги изглеждаше стреснат, да не говорим колко не го биваше в домакинската работа, а на нея й доставяше удоволствие да му се ядосва тъкмо заради това. Понякога обаче тя просто прекаляваше.

Линдси и Санди започнаха да се дрънкат заради пансиона на Ела.

— Това е най-доброто за едно дете — викаше той. — Нали, Уил?

— Не — възрази Уил с тих, но убедителен глас. — Аз не бих си изпратил детето в пансион.

Ала Санди не знаеше кога да замълчи.

— Ти не беше ли възпитаник на „Горст“? Там са ви правили луди от първия до последния ден. — Линдси се опита да го срита, но той вече се бе отплеснал и нямаше спиране.

— Сериозно? Май знаеш повече от мен. — Лицето на Уил остана напълно безизразно.

— От училището се оплакват, че Ела е много трудно дете. — Линдси очевидно се опитваше да смени темета.

— Спомням си как скапахме един от директорите за пет години, ха-ха-ха — ревеше Санди.

Нямаше начин да го спрем, след като вече бе взел думата. Пляскаше с длани по бедрата си и се заливаше от смях на шегите си. Линдси имаше вид на човек, захапал лимон; вдигна многозначително вежди към съпруга си, но това не оказа никакво влияние върху него.

Уил също се заливаше от смях.

— Санди, ти си пълно куку, май нямаш представа от нищо. — Плесна го по гърба малко по-силно от необходимото и се настани до Лора, която ме погледна притеснена. Санди продължи да хихика в салфетката си още няколко минути, ала вече никой не му обръщаше внимание. Лично аз го намирам за ужасен.

Леля Уенди се надигна и се измъкна в градината да „пафка“. Не спираше да мърмори що за екземпляри били хората в днешно време, дето настоявали в домовете им да не мирише на цигари, което потвърди съмненията ми за Ела. Уил се обърна любезно към Лора и й предложи още вино. Тя покри чашата си с длан. Той отново напълни своята и аз забелязах как лицето му грейна, когато тя му прошушна нещо. Той я прегърна бързо и съвсем по братски, ала тя се отдръпна, щом надникна над рамото му и забеляза, че ги наблюдавам. Очите ни се срещнаха. Лора таеше нещо. Познавах сестра си. Беше казала на всички, освен на мен.

 

 

Два часа по-късно двамата стояхме на вратата и махахме на гостите за довиждане. Уил ме прегърна през раменете.

— Браво на теб. Мина страхотно. — Целуна ме по челото. — Ти свърши всичката работа.

Вдигнах поглед и забелязах обичта в очите му.

— Благодаря ти за помощта. — (Не е ли страхотен Уил? — бе казала леля Уенди. — Вие, съвременните момичета нямате представа какви сте късметлийки.)

Той затвори вратата, подпря ме на нея и нежно притисна устни към моите.

Понеже в последно време — всъщност не знам точно от кога — мисля за секса само като за задължение, за домакинска работа — като за нещо, което трябва да се свърши от тази до онази дата, а после да лежиш с вирнати крака и възглавница под дупето, сега го погледнах и усетих как в мен се разлива топлина.

Забравихме, че ни чака миене.

Лежах на леглото и го наблюдавах как с искрено удоволствие разкопчава карираната си риза.

Очите му срещнаха моите с нетърпеливо очакване. Телефонът до мен зазвъня.

Искаше ми се да го оставя да звъни, но да се обаждам, се бе превърнало в рефлекс.

— Уилям? — Познавах този нисък, ясен глас, леко дрезгав. Веднага му подадох слушалката и се зачудих защо не ми казва поне едно „Здрасти“.

— Сафрън? — Стори ми се изненадан. — Не сме те чували от цяла вечност.

Това „сме“ много ми хареса. Пет пари не давах, че гласът му издава колко му е приятно, нито че веднага изпъна гръб, а после се приведе над телефона, стисна слушалката между рамото и брадичката и се обърна към мен.

— И за двамата ще бъде удоволствие. Чакай да попитам Лиъни.

Господи! Някое от шантавите предложения на Сафрън. От време на време тя звънеше и изтърсваше:

— Да си направим пикник на естрадата за оркестър в Хайд Парк. — Става въпрос за ноември. Или: — Да отидем да празнуваме мексиканския ден на мъртвите.

Тя щеше да е коледен ангел, център на вниманието, защото всички я забелязваха. Затова пък аз щях да се влача последна, понесла кутия със сандвичи, понеже тя няма понятие как се организират нещата и ако не съм аз, някой друг щеше да се заеме с досадната практическа част.

Удоволствието отпреди само пет минути изчезна.

Той се обърна отново към мен и изговори само с устни: „Неделя, двайсет и седми май, добре ли е?“.

Поклатих енергично глава. Винаги преди се съгласявах с подобни планове, защото не исках да има скандал, нито да се държа като истерична ревнива съпруга. Сега изведнъж прецених, че е крайно време да отстоявам своето.

Той се обърна към телефона.

— Да, разбира се, ще бъде добре, но Лиъни не е при мен в момента. Ще ти звънна по-късно.

Никак не ми хареса. Предстоеше да проведе дълъг задушевен разговор и двамата да се смеят и флиртуват, затова, преди още да е затворил, му махнах, че нямам нищо против.

Когато той затвори, му обърнах гръб.

— За бога! — Стори ми се ядосан. — Дори не знаеш да какво ни молеше.

— Я да видим? Сигурно е нещо изключително. Честно да ти кажа, в момента съм прекалено изморена за каквито и да е изгъзици.

— Там е работата, че… — Докато разкопчаваше ризата си докрай, говореше спокойно, сякаш обясняваше на дете.

Питах се дали да не скоча и да настоя да измием и подредим, но щеше да бъде прекалено.

— … има някаква специална репетиция за концерт, който тя ще изнася в „Албърт Хол“ — обясни той. — Това е преглед на програмата, но продават билети и за него, за да съберат пари за специализирано отделение в „Томас“.

Обучението на Уил бе преминало в „Сейнт Томас“ и първоначалното му желание бе да се заеме с гинекология. Дори и аз, без да съм бившето му гадже, можех да се сетя, че обича тази болница. Освен това обичаше музиката. Така се бяха запознали — тя отишла да свири на някакъв студентски концерт, докато той още следвал медицина.

— Предложи да отидем след това да вечеряме. Ако искаш, ще пропуснем събитието. — Прозвуча някак сърдито, макар да знаех, че говори сериозно. — Ако не възразяваш обаче, искам да отидем на концерта. — Разкопча панталоните си и добави: — Ако не искаш да дойдеш, нямам нищо против да отида сам.

Изведнъж миенето ми се стори много по-привлекателно, отколкото да прекарам вечерта в леглото с него. И все пак се опитах да си припомня разказа за двамата будисти, които пресичали реката. Единият видял красиво момиче на брега и го пренесъл. След двайсет и пет дни, извървени в пълно мълчание, вторият монах се обадил:

— Братко, щом си дал обет за целомъдрие, не биваше да пренасяш момичето през реката.

Първият монах отговорил:

— Братко, аз оставих момичето на брега. А ти така ли направи?

Когато затвори, Уил, изглежда, остави доволната Сафрън на телефонния бряг. Май аз не спирах да мисли за нея.

Положих невероятно усилие да се усмихна и протегнах ръце към него.

— Чудесно.

— Добро момиче. — Той се пъхна под завивките до мен. — Ау! Мръдни насам, за да затоплиш и моята половина от леглото.

Преместих се към него и разтворих послушно крака, ала обаждането не спираше да ме измъчва с ледени иглички, макар да си повтарях, че е едно нищо, някакво случайно обаждане и наистина не е важно.

Насилих се да се убедя, че тя се обажда много рядко — не ни бе притеснявала цяла година. Последния път звънна да попита Уил дали има представа къде се намира спирателният кран — нещо много по-дразнещо от покана за концерт.