Александра Кампбел
Флирт за една нощ (15)

14

В седем и четирийсет и пет на двайсет и осми май стоях в тъмното антре и бавно преглеждах пощата. Шумът от ключа на Уил ме стресна. Сигурно е ходил да купи мляко.

Нечие потайно влизане по необичайно време съвсем не означава, че животът се преобръща за броени секунди. Няма причина да си въобразявам, че съм предадена и отритната. Не може да предопредели, че никога няма да имам бебе. Разбира се, че не е така. Винаги има разумно обяснение.

Погледна ме силно объркан, много изненадан и затвори вратата. Пребледнял, ужасно изморен, с хлътнали очи, небръснат, продължаваше да се взира в мен. Аз едва ли изглеждах кой знае колко по-добре — снощното пищно тържество завърши с фойерверки над езерото чак в един след полунощ. Очите ми драскаха, чувствах кожата си суха и опъната. Опитвах се да разбера какво става, а стомахът ми се надигаше застрашително.

— За вестници ли си ходил?

— Не. — Една-единствена категорична дума.

— Или за мляко? Не можа ли да спиш? — Знаех, че отчаянието ми личи, затова му подхвърлях спасителното въже. — На повикване ли беше?

Беше прекалено честен, за да използва тази възможност.

— Съжалявам.

Това е най-мъчителната и тъжна дума. Нямаше намерение да ми подаде ръка. Нямаше намерение и да се преструва. Наблюдавах го ужасена и вбесена — писмото в ръката ми трепереше и той го забеляза. Оставих внимателно писмото върху масичката и мушнах ръце в джобовете си.

— Не означава нищо — добави той.

— Кое… — Опитах се да овладея гласа си да не трепери. — Кое не означава нищо? — Вече знаех, разбира се, знаех отлично за какво става въпрос, но исках да го чуя от неговата уста. Иначе не бях в състояние да го приема.

— Бях със Сафрън, но това не означава нищо…

— Не се опитвай да ми кажеш, че си прекарал нощта с нея и не се е случило нищо! — Гласът ми прозвуча писклив и остър; мразех се заради това. Защо не можех да се държа спокойно, уверено, да бъда високомерна и същевременно да проявя разбиране, да простя, да махна с лека ръка на случилото си? Дали не е дошъл да си събере багажа? Дали не си тръгваше завинаги? Все едно под краката ми зейна пропаст — заплашваше да ме погълне и да стовари отгоре ми непрогледна чернота.

— Не казвам подобно нещо. Ние…

Това „ние“ ме проряза остро и болезнено. Облегнах се на стената и се опитах да си поема бавно дъх. Чаках да си подбере думите. Те бяха особено важни. Какво щеше да каже „любихме се“, „чукахме се“, „правихме секс“?

— Не биваше да го правим — добави тихо. — Но се случи.

Малката, логично разсъждаваща част от ума ми — онази, която знаеше какво прави, независимо колко объркани са останалите ми мисли — ми напомни, че ако Уил си отиде, никога няма да забременея. Нямаше да разполагам с време да се запозная с друг, да се върна в онази клиника и отново да чакам да ми дойде редът… Опитах се да си възвърна достойнството, да овладея ситуацията.

— Разбирам.

— Няма да се повтори. Беше…

Гневът ми се надигна — поглъщаше ме, завладяваше ме страх. Понечих да мина край него. Останех ли, щях да изрека ужасни неща. Беше по-добре да тръгна за работа и да забравя случилото се.

Опита се да ме спре.

— Моля те, Лиъни. Съжалявам.

Нервно отблъснах ръката му. И двамата останахме на място, заболи очи в пода. Обувките ми плачеха за чистене.

Неговите — също.

Отново взе ръката ми и я стисна.

— Помисли за всичко, което сме преживели заедно — подхвана тихо и нежно той.

Какво по-точно? Няколко откраднати момента, понякога скандали заради домакинството, служебните ни ангажименти, крайно безинтересни за другия, и смазваща ни умора в края на деня. Да не забравям бившето му гадже, надвиснало над брака ни като дълга тъмна сянка. Очите ми се напълниха със сълзи. В съзнанието ми изплуваха картини от миналото: радостта, с която се бяхме открили; нежни чувствени мигове, прекарани заедно; приятно мълчание, докато четяхме или се облягахме един на друг. Никога повече нямаше да има такива преживявания. Никога повече нямаше да го приемам за мой.

Каквото и да се случи, онзи Уил, когото познавах, си бе отишъл завинаги.

— Понякога — започна отчаян той — е невъзможно да се говори с теб.

— Според мен — опитах се да овладея гласа си — трябва да поговорим по-късно. Когато се прибера.

След тези думи излязох от къщата със залитане, примигнах отчаяно на светлината и затичах като ранено животно, което се опитва да си намери прикритие. За мен това бе офисът.

Докато пътувах, се загубих, защото по невнимание сбърках влака. Забелязах объркването си твърде късно. Слязох и пак не взех нужния влак. Озовах се във Финсбъри Парк. Представяте ли си, във Финсбъри Парк! През живота си не бях стъпвала във Финсбъри Парк, а по картата на метрото не можех дори да се ориентирам как съм попаднала тук. Хората ме притискаха от всички страни, настъпваха ме, в ноздрите ми нахлуваха най-различни миризми — от афтършейв до немита коса. Мъчително си проправях път през тълпата, за да се кача на друг влак и най-сетне, след доста часове влязох в офиса.

Веднага отидох в тоалетните да си наплискам лицето — подпухнало и цялото на петна от умора. Беше празно. Облегнах се на стойката за салфетки и се насладих на момент спокойствие и самота, ала нямаше място, на което да си поплача на воля.

Влезе Мейв и забързано ме поздрави — „Здрасти!“. Бяхме се сприятелили, доколкото това е възможно между редактор и издател, нищо повече. Насилих се да се усмихна ведро.

Погледна ме в огледалото, докато си миеше ръцете, после извади чантичка с гримове.

— Ето, вземи, ще ти се отрази добре.

Погледнах се внимателно. Казах, че от бързане съм си забравила гримовете. За да й обясня защо съм толкова изтощена и подпухнала, измърморих нещо — за съжаление самата истина, за началото на болезнен цикъл.

Проницателните й очи ми подсказаха, че разбира. На излизане ме докосна по рамото и в този съвсем обикновен жест проличаха удивителна сила, топлота и съчувствие.

— Какво ще кажеш днес да обядваме заедно?

Кимнах. Закучат ли се нещата, хората с проблеми отиват на обяд.

Ето как се озовахме заедно и похапвахме в „Ол Тайд Ап“. Тогава осъзнах, че не се побърквам. Мейв бе чувала за Сафрън само във връзка с предложението за корица, подхвърлена на бюрото ми. Попита как сме попаднали на нея („Бивше гадже на съпруга ми“, обясних аз). Когато й разказах какво се е случило, разбра всичко. Нямаше нужда да се впускам в детайли. Да й обяснявам подробно, би означавало да се опитам с детски пастели да възпроизведа картина на стар майстор. Знаеш къде да нюансираш, знаеш кои живи неповторими цветове да използваш, знаеш колко е въздействащо платното, ала на листа пред теб се оказва една драсканица.