Александра Кампбел
Флирт за една нощ (9)

8

На следващата сутрин се почувствах много по-щастлива. Навярно самият факт, че отидохме заедно в клиниката по безплодие беляза връзката ни с ново измерение. Вече вярвах, че каквото и да се случи, ние сме от едната страна на бариерата, че телата ни си пасват като две лъжици.

В службата обаче ми се наложи да се справям с поредното недалновидно решение на предшественичката. Беше се уговорила за цяла серия притурки, като се започне от септемврийския брой и се продължи чак до декември (Господи!), спонсорирани от компанията „Белингъм Глас“, специализирана в направата на невероятни стъклени халби, прекалено сложни стъклени вази, неприлично скъпи гарафи за уиски и куп други напълно ненужни предмети. Двете с Мейв (в ролята на изпълнителен директор, следователно човекът, чиято основна цел бе да привлича парите към „Хау?“) се разбрахме да посетим фабриката на „Белингъм Глас“ в Истбитън — предградие на няколко километра встрани от магистрала М25. Честно казано, лично аз спокойно бих минала и без тази екскурзийка. Освен ужасната мисъл, че ще се окажа вързана с „Белингъм Глас“ цели четири безкрайни месеца, щях да пропилея и една сутрин. Дните до влизането на майския брой в печатницата летяха, а аз не бях постигнала нищо съществено. Чакаше ме толкова много, а поради една или друга причина не успях да променя нищо. Беше ужасно разочароващо.

— Не съм убедена, че тези притурки са сполучлива идея — подхвърлих на Мейв, докато се клатушкахме във влака на път към фабриката.

— Ще минат добре. — Тя ме погали по рамото с ръка, мушната в ръкавица. Ръкавици! От години не бях виждала друг да носи ръкавици, освен за много кратко в тон с последната мода. Според мен Мейв носеше ръкавици, за да предпази ръцете си от всичко, което няма връзка с една дама — например студ или вятър. — Съжалявам, че се налага да го преживееш, но не можем да си позволим да загубим парите от рекламата на „Белингъм Глас“ Парите от рекламата и лансирането на нови продукти са повече от добре дошли.

Със слизането на гарата забелязах надписа от страната на фабриката: „Белингъм Глас ви поздравява с добре дошли в Истбитън“. Повечето от сградите в Истбитън имаха вид на случайно построени. Дори новите къщи във викториански стил с тераси наподобяваха образци на по-късни и елегантни модели. Човек оставаше с впечатлението, че наоколо се търкалят ненужни боклуци, а сивите сгради са обърнати с гръб към улицата. Пред някаква лавка чакаха две мърляви мини таксита и щом се настанихме, ни лъхна цигарен дим.

Поканиха ни в заседателната зала, за да се срещнем с главния директор на „Белингъм Глас“, Дейв Бекет, и членовете на маркетинговия му отдел в лицето на Алисън еди-коя си и Джанет-забравих-чия, плюс младеж с опашка, дори не чух името му. По стените бяха подредени най-различни стъкларии, още по-кошмарни от вече видените.

— „Белингъм Глас“ се слави с качеството си — увери ни Дейв Бекет, след като ни посрещна и представи подобаващо.

Много добре, защото не забелязах какво друго биха ни предложили.

Проблемът на компанията не се свеждаше само до все по-малкия брой двойки, встъпващи в брак. Дори които се решаваха, вече не очакваха да получат сервиз от „Белингъм Глас“ като сватбен подарък. Дейв Бекет постави пред мен образци на стъклени статуетки и вази, някои украсени с не особено догодени карамфили, и аз се запитах дали някой е избрал нещо от „Белингъм Глас“ за себе си. Вероятно компанията бе оцеляла поколения наред, създавайки модели, които са били пробутвани за подарък, а после — скривани дълбоко в някой неизползван шкаф.

Както и да е, за собствениците „Белингъм Глас“ очевидно бе начин на живот, поне така твърдеше Дейв. Маркетинговият екип и тримата приведени напред излъчваха ентусиазма на свидетели на Йехова пред прага да привлекат някой в правата вяра.

— Няма важно събитие, протекло без продукт на „Белингъм Глас“. Кръщенета, причастия, дипломиране, златни и сребърни сватби. Ние сме европейският лидер по трофеи в голфа. Наскоро доставихме статуетките за състезание по синхронно плуване в Далечния изток. Чашите ни за сватби са познати по цял свят. — Той отключи шкаф зад себе си и извади кристална купа с две дръжки — прекалено голяма, за да е удобна за пиене, и прекалено широка и плитка, за да се натопят в нея цветя. За какво ли я използваха? Този образец бе надписан: „За празника на Мейвис Докинс и Хенри Браун, 19 март 1952“. Зачудих се дали Мейвис и Хенри са си изневерявали някога. Нищо чудно „Белингъм“ да направят кристален презерватив, да го поставят на стойка и да провъзгласят събитието за изключително важно.

Докато Дейв обясняваше какъв е типичният купувач на продуктите на „Белингъм Глас“, въпросите за изневярата едва ли щяха да бъдат приети благосклонно. Те си имаха фенклубове, пускаха безумни реклами и правеха списъци на чакащите за ограничени серии.

Обиколихме всичко налично на територията на „Белингъм Глас“, запознаха ни с всички дизайнери, работници и със специалистите по пакетиране, раздадоха ни защитни очила и слушалки, пластмасов шлем и бели престилки и мен ме обхвана пълно отчаяние. Мейв, виждала всичко това поне хиляда пъти, наблюдаваше какво става с безизразно лице.

— Какво мислите за всичко тук? — попита доволно Дейв Бекет.

— Не съм допускала колко сложна работа било производството на стъкло — измърморих аз.

— Това не е просто стъкло — заяви гордо Дейв Бекет. — Имам точно пет допълнителни етапа при направата на стъклените изделия на „Белингъм“. — Излизайки от фабриката, знаех значително по-малко, отколкото на идване. Бях удавена в информация.

„Белингъм Глас“ представляваше начин на живот и за работниците във фабриката, а много от семействата бяха изкарали поколения наред трудовия си стаж тук. Повече от сто години работниците бяха приемали „Белингъм“ като част от семейството. Като благосклонен роднина. Само Дейв бе „външен“.

— Бордът реши, че им трябва свеж подход — обясни той. — Предизвикателството беше огромно. Не ме оставиха да си поема дъх и да се огледам. — Преди това бе работил за производител на трактори и в компания за производство на животински храни. В „Белингъм“ му поставили задача да привлече нови инвестиции и да намери начин да съкрати една четвърт от работната сила. За „освобождаването“ на хората говореше като за ежедневие. Щяло да бъде болезнено, но същевременно голямо облекчение.

— Стъкло, трактори, перални… — обясняваше той и размахваше ръка. — Важни са маркетинговите принципи. Продуктите са едни и същи.

Пред портата, изградена още през петдесетте години, спря автобус. От него се изсипаха госпожи, накипрени като кралицата, придружени от господа, тръгнали сякаш на поклонение пред Паметника на незнайния воин. Купувачи, обясни Дейв Бекет.

— Проблемът е — добави той в един от редките моменти, когато говореше като нормален човек, докато все още бяхме вътре, — че те всички са на изчезване.

— И така — обясни той, хвана ме за лакътя и ме поведе към смущаващо тесния асансьор — започнахме да подменяме дизайна. Типичното за „Белингъм“ качество си остава непроменено. — Новият дизайн бе много подобен на стария, но с по-заоблени кранчета и с много по-малко натруфени елементи. Всъщност доста близо до кристалния презерватив, който си представях. Той махна с ръка. — Имаме съвсем нова серия стъклени изделия за трапезата. Изключително авангардни. — В неговата уста „стъклени изделия за трапезата“ звучеше като лекарство против рак или нечуван досега материал, открит на луната.

Оказа се приятна колекция от стъклени гарафи и кани в различни цветове, с яки дъна, а известният розовеещ оттенък бе станал по-наситен и убедителен.

— Очарователни са — веднага признах аз.

Отново се върнахме в заседателната зала и седнахме на масата.

— Ще ви трябват нови снимки — започнах аз. Сегашните брошури на „Белингъм“, пръснати по масата, бяха доста грубовати, отрупани с неестествени фотоси и прекалено много отвличащи погледа подробности. Представих си експонатите, аранжирани в изчистена романтична обстановка, съобразена със съвременните модни предпочитания. Снимка в близък план на един елемент, блеснал на цяла страница. Чудех се какво ли ще измисли Форчън за моя кристален презерватив. От всичките ни фотографи единствен той умееше да придаде изискан и моден вид на предмета. Независимо от заплахите, че ще започне при „Вог“, Форчън обичаше да работи, а и имаше доста скъп навик. „Белингъм“ вероятно би успял да го привлече с кристален поднос за кокаин в комплект с лъжичка, украсена, естествено, с карамфили.

Овладях се. Та това беше бизнес.

След като получи одобрително кимване от Дейв, Алисън оживя. Набързо нахвърли какво точно иска „Белингъм Глас“ от тези притурки.

— Подходът да подчертава, че тези стъклени изделия са начин на живот. Те са неделима част от ежедневието.

— И преди, и сега — прекъсна я Дейв.

— Съвременни са, без да се ултрамодерни — потвърди идеята му Алисън.

— Търсим неповторим, уникален подход — продължаваше тя. — Все пак не бихме искали да е коренно различен.

— Просто обновен — подчерта Дейв.

— Именно, обновен — съгласи се тя, — но да няма много рекламни приказки. Проучванията ни показват, че деветдесет процента от хората не четат написаното в брошурите. Същевременно клиентите на „Белингъм“ са ерудирани хора. И веднага забелязват каквото не трябва.

Известно време продължиха да мелят все в този дух, но ясно личеше готовността на Дейв Бекет да похарчи огромни суми за притурки към списанието. Беше супер, разбира се, но не спирах да се чудя има ли смисъл от опити да убедим света, в който всяко четвърто бебе е родено извънбрачно, че чашите за църковна венчавка са крайно необходими. Не е ли по-добре да се помисли и направи нещо, което хората ще харесват?

Върнах се в офиса и реших да обсъдя идеята за притурките с персонала. При цялото ми отегчение от тази работа, налагаше се да й придам приличен вид.

След сравнително успешно обсъждане стигнах до модната редакторка Джини, блондинка със светли и тъмни кичури, облечена от главата до краката в обемни бежови произведения на „Патрик Кокс“. Камила и Мими, уморени от седенето цяла сутрин, заговориха за дрехи.

Джини винаги имаше чудесни идеи. Описа хрумванията си за септември, октомври и ноември, а ние кимахме одобрително. После си наметна шала и продължи да споделя вижданията си за коледната притурка, наречена „Стъклено докосване“. Освен рецептите за празнични коктейли по всяка вероятност щеше да се наложи да включим и потресаващата купа за пунш. Решихме обаче да я поприкрием сред коледните украшения и да не се вижда много.

— Ще облечем музиканти във вечерно облекло — обясни Джини. — Ще изберем само хубавци — до един ще бъдат в черно и бяло, строго и много графично представяне, заобиколени от свещи, които хвърлят отблясъци по полилеите. — Докато си представяше как ще изглежда снимката, очите й блестяха. Добре че „Белингъм Глас“ имаха полилей — щеше да изглежда чудесно, стига да го хванат от определен ъгъл как разпръсква многоцветни светлини.

Идеята ми допадна. Тя показа тесте снимки на музиканти. Доста интересен флейтист. Двама божествени цигулари, челистка като древногръцка статуя („ще ни свърши работа за младежката модна линия — уточни Джини, — а дори да се появят неприятни изненади, челото ще скрие целулита“). Накрая подхвърли и последния фотос.

— Трябва ни и пианист, разбира се.

Посегнах към снимката. Някакъв трепет в стомаха ми подсказа, че всеки момент ще видя буйните къдри и изваяното красиво лице. Беше Сафрън. Погледнах я с усилие, бавно я заоглеждах, за да си дам време да поразмисля, и прецених, че е правена преди няколко години. През това време не бях чувала нищичко за кариерата й — не си спомням да е издавала албуми, да е свирила в Английската национална опера или да е участвала в някое от късните телевизионни предавания, посветени на изкуството. Същевременно не знаех почти нищо за нейния свят и нямах представа дали е изпаднала, или не в забвение. Понякога се чудех ще спази ли старото си обещание, но се засрамвах, когато й пожелавах нещо лошо. Не ме интересуваше какви и колко успехи бележи. Не славата бе привлякла Уил към нея. Поне така си мислех.

— Изглежда страхотно — обади се Джини, очевидно притеснена да не би поради някаква смахната причина да отхвърля съвършеното предложение за Коледа.

Оставих снимката.

— Тя няма да се съгласи. Не обича твърде рекламата и известността. По време на една ваканция в Прованс се срещнах с нея. Призна ми, че не й е приятно да се появява в списания. — Не беше казала точно това, но няма значение.

— Напротив, ще приеме. — Джини въздъхна с облекчение, защото не се налагаше да се преборва с мен. — Разговаряхме, за да проверя какво е мнението й; спомена, че сте стари приятелки и ще го направи като специална услуга. — Погледна ме и по извивката на устата й разбрах, че е твърдо решена да пусне тези къдри над някоя официална черна рокля без гръб.

Камила взе снимката.

— Удивително лице. Много волеви черти. И изумителна коса. — Подаде я на Мими.

— Ммм. — Кой знае защо Мими погледна гърба на снимката. — Дрехите ще й стоят добре. Кльощава е като манекенка.

Отново взех снимката.

— Тази снимка е доста стара. В момента тя е доста над четирийсет. — Беше попреувеличено — най-много да беше на четирийсет и три.

— Така ли? — Мими грейна. — Отлично! Всички други са толкова млади, тъкмо тя ще създаде хармония.

— Все още изглежда чудесно — добави Джини. — Запознахме се на едно парти. Затова се сетих за нея.

Така ли? Колко удобно. Запитах се дали Сафрън сама не е предложила да нахлуе в живота ми. Не биваше да забравям, че — схващам нещата — Сафрън ме смята просто за досадна притурка към живота на Уил. Сигурно изобщо не ми се смята за приятелка, нищо че се кичех с вечното „Уил и Лиъни“.

Ако откажех идеята на Джини, ме чакаха седмици на нацупени физиономии. Защо ли си въобразявах, че лидерите владеят положението? А аз все се чувствах не на място.

Всички ме наблюдаваха. Камила, престанала да се клатушка на стола, не откъсваше очи от лицето ми. Знаех, че ревността и завистта могат да те съсипят, и се заклех да не им позволявам да се проявяват у мен. Защо да се чувствам застрашена от Сафрън? С Уил бяхме много близки и с всяка година връзката ни укрепваше. Пак ме налягаха старите приумици, че щом Сафрън се появи в някое списание, ще ми отнеме нещо.

Не беше честно и спрямо Джини. Не биваше да я карам да търси друг само защото ме разяжда мнителност. Тази идея й беше струвала много старание и усилия. Мими гледаше сеир и бе готова да приеме мнението ми, каквото и да е то. Очакваше Сафрън да изглежда добре на такава реклама — да, така щеше да бъде — ала от всички тя единствена щеше да приеме едно „не“, без да покаже нищо повече от леко раздразнение. За пръв път разбирах какъв усет към печелившите карти притежава Камила, а освен това съвсем точно долови, че нещо ме притесни, нещо лично.

Свих рамене.

— Просто ми се струва малко стара. И много държи на усамотението си. — Я чакай, рекох си аз. Защо поднасяш на тепсия толкова извинения, след като дори Мими забеляза несръчните ти опити да заметеш някаква тайна под килима. Произнесох следващите думи като изцедена от отдавна празна опаковка паста за зъби. — Щом наистина смятате, че ще се получи, давайте. — Подхвърлих снимката върху купчинката, но не прецених разстоянието и всички се пръснаха по пода.

Последва мълчание. Колежките ме погледнаха. Луси се наведе да събере снимките; протегна се и под бюрата. Никой не й помогна.

Не можех да я оставя сама да се оправя с нещо, станало по моя вина. Наведох се и събрах няколко снимки, плъзнали се под стола. Обърнах една — от нея ми се усмихна Сафрън в черно и бяло. Изглеждаше далечна, загадъчна и същевременно доволна. Точно такава я помнех от Франция.