Александра Кампбел
Флирт за една нощ (22)

21

По-лесно е да приемеш Линдси — длъжна съм да ви предупредя — като абстрактна концепция — например „работеща майка с успешна кариера“, отколкото Линдси от плът и кръв. Иска ми се да я посочвам като светъл пример за постигнатото от жените, ала трябва да призная, че понякога я намирам за прекалено самодоволна.

— Бях ти говорила за Ордена на Британската империя, спомняш ли си? — попита ме тя по телефона една вечер преди няколко дни.

Бе типично за нея да се държи толкова небрежно по отношение на постиженията си, сякаш на човек всеки ден му се случва да попадне в Почетния списък на удостоените с Ордена на Британската империя.

— Да, защо?

— Поканена съм на официална церемония. — Поне си позволи да прозвучи доволна. Очевидно имаше полза от всички комитети, в които участваше. Линдси определено бе на път да се превърне в една от Прославените и Добрите. — Защо ти и Лора не дойдете с мен в Двореца? — продължи тя. — Имам право да заведа двама души.

— А Санди?

— Боже! Как да заведа Санди, като е прекалено зает? — Линдси веднага подчерта колко по-малко натоварена и маловажна е моята програма в сравнение с неговата.

— Ами Ела?

— Искаш ли да дойдеш, или не? — изсумтя тя презрително.

Уверих я, че ще отида с удоволствие.

— Та като спомена Ела, тя искаше да те попита нещо — добави сестра ми. — Напомних й, че не бива да те притеснява прекалено много. А ако не е удобно, да ми кажеш веднага. Ела! — Чух я как се провиква към горния етаж. — Хайде побързай! Колко пъти трябва да те викам? Знаеш, че говоря с леля ти Лиъни.

Започвах да си мисля, че Линдси трудно издържаше Ела. Защо не остави горкото момиче на мира поне за малко? Върви да изтъргуваш още двеста милиона бразилски риала и ни остави на мира. Притиснах слушалката с рамо, за да говоря и едновременно да режа лука. Колко много нови и чудати намерения ме нападнаха покрай приема на изкуствени хормони. Щом фалшивата менопауза приключи, започнах да пия нови лекарства, а те стимулираха съвсем други неща и това отприщи невероятното желание да живея на спанак и броколи, риба и всичко здравословно. Така поне по-лесно се ориентирах из джунглите на супермаркетите — посягах направо към продукти с етикет „органично“. До известна степен се чувствах по-добре, въпреки че хормоните напъваха в тялото ми и поемаха контрола над мен, а аз така и не успявах да се овладея.

В другия край на линията чух суетене и някакво съскане; най-сетне зазвуча ясният приятен глас на Ела. Все още разговаряше като отлично възпитана млада госпожица.

— Лельо Лиъни? Как си?

— Добре. — В интонацията ми се прокраднаха топли нотки. — Какво да направя за теб?

— Ами виж… — Тонът й се превърна в срамежливо мъркане на тийнейджърка.

Чаках.

— От училище искат да поработим през следващия срок, за да добием известен опит. Може ли да… — Тя се колебаеше.

— Да работиш при мен ли? Разбира се. За мен ще бъде удоволствие. Кога ще дойдеш?

— Наистина ли? — Гласът й зазвучеше весело. — Направо страхотно. Никой друг няма да си намери по-готина работа. — Това гласче приличаше повече на Ела от едно време. Попитах я къде ще работят приятелките й.

Тя веднага загуби словоохотливостта си.

— Ами… из разни банки.

Не знаех какво друго да й кажа. Оставаше да уточним кога да дойде, ала и то се оказа трудна работа, защото тя предпочиташе да ми отговаря само с „да“ и „не“. Щом затворих, си напомних, че не искам да съм отговорният възрастен човек, който да изтъкне пред нея колко по-добре ще й се отрази една кариера в банка.

Ела в офис! Трудно ми беше да си го представя. Сякаш само преди няколко седмици Линдси я донесе вкъщи, повита в къдрички, след онази болница, където бе родила, заобиколена от най-новите постижения на техниката, а наетата сестра в колосана униформа не се отделяше от нея и поемаше Ела щом пеленката й имаше нужда от подмяна.

Това ми напомни колко е наближило раждането на Лора. Тя имаше намерение да роди в голям басейн, вече нает за целта и пъхнат зад канапето им. Единственият под, който щеше да издържи безумните литри вода, бе помещението, изпълняващо функция ту на кухня, ту на трапезария.

 

 

След като поздравих сестра си, приключих разговора с Линдси и Ела. Реших да позвъня на Лора, за да разбера как е.

— Ъ… о… — обади се тя с пълна уста.

Изчаках да преглътне и попитах дали се е чувала с Линдси. Надявах се да не се нацупи и да не заеме защитна позиция, когато чуе за постижението й.

— Ммм. На това му се казва добра новина, нали?

Чудесно. Значи нямаше да мрънка. Сигурно защото един орден на Британската империя бе толкова далеч от възможностите и на двете ни, че дори нямаше смисъл да завижда.

— Иска да ни заведе в Двореца вместо Санди.

— Хубаво, но не мога да дойда, защото съм заета с малкия.

Не беше за вярване. Не е чак такава жертва да отделиш няколко часа, за да обърнеш внимание на сестра си в такъв специален ден. Каквито и недостатъци да имаше Линдси, тя винаги се отзоваваше, имахме ли нужда от нея, канеше ни на всичките си партита, обаждаше ни се редовно и често плащаше тя, при това толкова дискретно, че така никой не се чувстваше задължен. А какво толкова щеше да прави с малкия? Обзе ме страх.

Щом Линдси ни е помолила да отидем, трябваше да обърнем света наопаки и да й доставим това удоволствие.

Чудех се дали Лора изобщо се е замислила.

— Не смяташ ли, че за нея е важно да сме до нея? За да й окажем морална подкрепа.

— Ще се изфука пред достатъчно много хора. За какво сме й ние? — В гласа на Лора не се долавяше злоба. Възприемаше Линдси като по-голяма сестра, чието задължение е да се справя с всичко и да плаща сметките. На Лора никога не й хрумваше да предложи нещо в замяна.

Зачудих се дали си струва да се опитвам да променя мнението й.

— Няма ли на кого да оставиш Зак? Събитието е сутринта, а после има обяд. Линдси сигурно ще подготви нещо приятно.

Лора въздъхна.

— Честно, Лиъни, нищо не разбираш. На тази възраст малките деца имат непрекъснато нужда от майка си. Заради някаква приумица като тържествен обяд, колкото и хубав да е поводът, няма да ги оставя — нито единия, нито другия — щом не мога да заведа дете в Двореца.

Не, естествено.

— Както искаш. — Отказах се. — Вероятно си права. Как е при теб?

Поговорихме за басейна за раждане и я попитах няма ли да я притеснява да роди в стая, където хората непрекъснато ще влизат и ще излизат, ще правят чай, ще си мажат филийки. Тя обаче веднага ме сряза.

— Извинявай, но раждането е съвсем естествен процес. Искам да го споделя с Фиби и Зак. Бебето ще се превърне в част от семейството от самото начало.

Надявах се децата да не се травмират и се зачудих как ли ще се справят Пол и акушерката, ако бебето започне да излиза в момент, когато Зак реши да прояви проклетия си характер. Дано пък децата бъдат поразени от чудото на раждането. Нали така се твърди в книгите. Надявах се Уил и аз да не се окажем свидетели на събитието по принуда. Щеше да е типично в стила на Лора да повика Уил за лекар, а мен през всичкото време да се опитва да ме накара да разбера. Щеше да ми е необходима много смелост, за да я посетя през първите няколко седмици и да се насиля да държа малкото сбръчкано създание, камо ли да присъствам на раждането.

По-късно, докато преглеждах пощата, прочетох картичка от Джеймс и Дженифър — съобщаваха ни за раждането на Амилия Дейзи, три килограма и шестстотин грама, родена у дома. Изхвърлих картичката в кошчето. Не знам защо, но възприемах Дженифър като жена, предпочитаща да й направят цезарово сечение. Не ми приличаше на човек, който ще се плацика в надуваем басейн вкъщи.

Опитах се да погледна действителността: тази работа с бебето ме превръщаше в истерична кучка, щом определям жените според начина на раждане; трябва да се стегна, ако не искам да полудея.

 

 

Следващите две седмици минаха под знака на неприятни усещания и нетърпеливо чакане. Пак ме поставиха под упойка и по-късно разбрах, че успешно съм преминала първия тест. Бяха се сдобили с „добри“ яйцеклетки. Без особено основание изпитвах оптимизъм. След като ги оплодиха и ми ги имплантираха повторно, времето се превърна в най-големия ми враг. Служебните срещи се проточваха нетърпимо дълго. Все си повтарях, че ако издържа още час, още само пет минути, ще бъда възнаградена. Безспир ме измъчваха колебанията бременна ли съм, или не, и тиктакаха в главата ми ритмично като бомба, готова да гръмне всеки момент. След две седмици ме притисна провалът — стана ясно, че щом ежедневните инжекции спряха, оплодените яйцеклетки, имплантирани с толкова оптимизъм, не са си намерили мястото.

— Е, какво — казахме си ние. — Първият опит никога не е успешен. Следващия път ще имаме повече късмет. — Ала аз ужасно се страхувах, че никога, никога няма да успея. Скрих съмненията си от Уил, сякаш таях мръсна тайна.

 

 

А лятото отминаваше — пак започнах целия цикъл отново, пак започна писането на тлъстите чекове, пак ни притискаха притесненията докога ще продължаваме по този начин. Нямах обаче търпение да видя как Ела ще се държи като зрял човек, когато Линдси не е зад нея да й дудне и непрекъснато да й надява нашийник, да й оправя дрехите и да й нарежда да си махне косата от челото.

Една сутрин в началото на септември тя се вмъкна в офиса на „Хау?“ и се плъзна безшумно покрай стената (трудна работа в просторен офис само с прегради), изчервявайки се щом някой я заговореше.

— Здрасти, Лиъни. — Приведе се смутена над бюрото ми, защото и Линдси, и аз й бяхме казали да престане с това „лельо“. Не че тя го употребяваше много често.

На горната си устна имаше две халки. Постарах се да не ги зяпам. Нали бях отракана редакторка на списание, не изкопаемо от Средните векове.

— А… Линдси, тя… тя виждала ли е това?

— Кое? — престори се на невинна Ела.

— Тези неща на устата ти.

— Не знам — сви рамене тя.

— Добре. — Дори аз долових, че прекалявам с дозата небрежност. Пиърсингът стоеше чудесно на кралски особи и на екстравагантни дами на средна възраст. Но на сладката племенница на някого… А на четиринайсет не са ли още много малки за подобни неща?

— Сигурно искаш да разбереш как работи едно списание.

Тя се заигра с висулката на чантата си.

— Както кажеш.

Въпреки обезсърчителния отговор забелязах блесналите й от удоволствие очи.

— Търсят те — махна ми Луси. — Питър Рени.

— Извинявай — изрекох аз само с устни и с жест посочих на Луси да запознае Ела с Камила, облекчена, че поне един човек от персонала ми с пиърсинг на пъпа ще я накара да се почувства по-намясто. Все пак това не е задължително прелюдия към секс, наркотици и рокендрол. Дали?

Полазиха ме нервни тръпки и ми прилоша, когато Камила я отведе до огромната купчина пликове — тъй наречената входяща поща. Подреждането й отнемаше поне два часа всяка сутрин и бе абсолютната гаранция да откаже всеки студент, който не бе убеден хиляда процента, че иска да стане журналист.

Лошо ли ми беше? Да не би да бях бременна! Сърцето ми подскочи. Не, на този етап бременността бе изключена, поне според почти ежедневните прегледи. В резултат от гледането ми на скенер вече знаех всички подробности на тялото си и елементът изненада — с изключение на постоянната възможност за лоши новини — бе напълно елиминиран от живота ми. Не, притреперването в коленете идваше от друго — когато имаш херпес, или ти се цепне устната, е достатъчно болезнено, та не е нужно доброволно да си причиняваш страдания в името на модата. Какво ли са казали в училище за това? А не четох ли нещо за рак на езика, причинен от пиърсинг? Нямаше ли публикация или нещо в „Таймс“? През тази седмица се чувствах отговорна за Ела, затова не ми се искаше да пипне рак на устните, докато е в моя офис.

— С Ела всичко наред ли е? — попитах Камила малко по-късно, когато неочаквано си спомних, че имам отговорности като леля.

— Ела? — Камила се изненада. — Съвсем е наред. — Ще я оставя да се занимае с модата, след като оправи пощата.

През останалото време Ела направи фотокопия на обеци, опакова и надписа обувки, които трябваше да бъдат изпратени във фотографското студио. Изглеждаше добре. Бе малко тиха, може би. Казах си, че напоследък пиърсинг на езика и устните е съвсем естествено явление и не бива да разсъждавам от моя гледна точка. Много добре си спомням каква врява се вдигна, когато на четиринайсет си пробих ушите. Сега нещата са почти същите.

 

 

Обади се Дейв Бекет. Този път потърси Камила и всички притеснения за пиърсинг и халки по различни части на тялото, канцерогенни или не, отлетяха от ума ми.

Камила затвори.

— Иска парти. По случай излизането на коледната притурка. По такива партита се вършел най-добрият бизнес, както се изрази той. Едно събитие, организирано съвместно от „Хау?“ и „Белингъм Глас“, щяло да бъде добро за всички ни.

— Нима? — Имах известни съмнения.

— Той плаща. Нашето задължение е да намерим стилно място.

Това вече беше сериозно предложение. Престижните партита наистина се отразяват добре на бизнеса. Хората започваха да се отнасят с повече доверие към теб.

— Иска да поканим и всички музиканти. Най-вече Сафрън Пери.

Усетих как вратът ми пламва.

— Не я харесваш особено, нали? — Камила се приведе затворнически напред.

Двете се бяхме сближили доста, но все още не бяхме чак толкова добри приятелки, че да й се доверя. Ела се приближи притеснено.

— Кажи, Ела.

Тя ме спаси от отговор.

— Чудех се какво да правя.

Сетих се, че не съм й обяснила как протича работата в едно списание.

— Сядай. — Посочих й стола пред мен. — Ще ти опиша какво става и как се връзва списание.

Очите й блеснаха с онази искра, която си спомнях от детството. Тогава, сладка и много ентусиазирана, бе винаги готова да те прегърне и да ти разкаже нещо. Сигурно ако прекарваме повече време заедно, ще освободя онова благородно дете и ще й върна радостта от живота. Едва ли се е превърнала в истинска циничка още на тази възраст. Не и в дома на Санди и Линдси, където над децата денонощно бди някой.

Тя тъкмо седна и погледът ми падна на часовника.

— Мамка му!

— Моля?

— Господи, ужасно много съжалявам, но трябва да вървя. — Не можех да й кажа, че ми остават само двайсет и пет минути, за да отида на преглед.

Луси и Камила се изненадаха.

— В програмата ти не е записано нищо. — Луси се опита да ми помогне. — Освен ако не говориш за обяда на редакторите горе, но има още час.

— Изобщо не мислех за обяда. — Бързо си облякох палтото. — Имам спешен час на зъболекар. През нощта ме заболя зъб.

И Луси, и Камила се объркаха — беше очевидно, затова побързах да тръгна към вратата. Провикнах се към Луси да съобщи на Питър Рени, че може ида закъснея. Извиненията ми започваха да свършват. Май лечението на зъбите ми трябваше да се превърне в сериозен проблем. Боже, как мразех да лъжа!

Ела ми се стори унила. Израсна сред възрастни, непрекъснато разкъсвани от спешни ангажименти.

— Ела — чух Камила мило да се обръща към нея, — защо не разгледаш този куп вестници и списания? Потърси нещо за жени, които си струва да бъдат интервюирани.

 

 

Цяла вечност търсих такси и закъснях десет минути за определения ми час. Притесненията ми се оказаха напразни. След като на бегом изкачих трите етажа и застанах задъхана пред кабинета, се наложи да чакам почти половин час. А понеже около средата на деня такситата са по-нередовни и от министрите в кабинета, закъснях четирийсет и пет минути за обяда. Питър Рени ме изгледа лошо и дори Мейв, която никога не бе особено точна, ми се стори недоволна. Опитах се да си придам вид на човек, току-що излязъл от зъболекар, и с Белинда Бракън веднага се впуснахме да обсъждаме запълването на каналите.

Всичко това няма значение, казах си аз, докато същата вечер буквално летях към „Брантуд Терас“ 37.

— Вдругиден! — изписках аз и увиснах на врата на Уил, когато той се прибра половин час по-късно. — Тогава е денят!

Целуна ме леко, извади кърпичка и се изсекна шумно.

— Браво. — Знаеше за какво говоря. Тогава щяха да събират яйцеклетките. Издуха си отново носа, този път още по-шумно.

Отстъпих назад.

— Настинал ли си? — Не съумях да овладея острия си тон. Един вирус щеше да порази спермата му. Негов приятел лекар ни каза на обяд в неделя, че мъж, иначе с нормална сперма, бил болен от грип в деня на оплождането и не станало нищо. Не попитах обаче колко време му е трябвало, за да се оправи. Дни? Месеци? Възможно ли бе настинката да окаже влияние? Щеше ли това да означава нови три месеца забавяне? Усетих как ме завладява паника, още повече, че бях и натъпкана с лекарства. — Попитах, Уил.

— Не знам. — Умореният му и пресипнал глас показваше, че настинката тъкмо сега набира сили. Остави куфарчето си в антрето и отвори килера под стълбите, за да си закачи палтото.

Едва сдържах желанието си да се разкрещя.

— Как така не знаеш? Нали си лекар?

Накрая избягах — отидох да режа зеленчуци и отчаяно се опитвах да не заплача. Бодяха ме с най-различни инжекции, взимаха ми проби, измъчваха ме в различни кабинети и ми блъскаха упойки. От него се изискваше само да е здрав. Един лекар може да направи поне това.

Съзнавах колко съм несправедлива. Но пък кой е казал, че животът е справедлив?

— Това е просто настинка — уведоми ме Уил и пусна телевизора. — Няма да даде никакво отражение.

 

 

На следващата сутрин, все още притеснена да не би да е хванал грип, аз му напомних да си вземе свободен ден в сряда.

Уил изглеждаше по-зле от снощи.

— Господи! — възкликна той. — Дори не се бях сетил. Вирусът е навсякъде — и сред лекари, и сред пациенти. В момента сме само двамата със стария Броди, а чакалнята е претъпкана.

— Това сега е най-важното — изтъкнах аз. — Това е най-голямата ти грижа. Нали се сещаш, процедурата? Това е шансът ти да блеснеш. — Надявах се думите ми да не са прозвучали саркастично, но бях много уплашена. Май всичко ми се изплъзваше, и то след толкова седмици усилия и напрежение.

— Знам, знам. — Стори ми се резервиран, сякаш зачеването на нашето бебе е досадно задължение. — Добре, ще измисля нещо. — По този въпрос отношенията ни бяха като между лекар и пациент: аз се чувствах безпомощна и усещах, че не владея нещата, затова очаквах той да ми даде отговори. Междувременно той не ми казваше нищо, само се опитваше да ми замаже очите.

Спря за момент, преди да затвори вратата.

— Обещавам ти, мила, да направя всичко по силите си. Само те моля, не очаквай да стане чудо. — Опита се да се усмихне. — За чудеса е необходимо малко повече време.

Но какво собствено си мислеше той? Да не би на мен ми е лесно непрекъснато да лъжа, че ходя на зъболекар, и да внимавам какво правя всеки ден? Той смяташе работата си за важна, а моята възприемаше като нещо несериозно. Според него нямаше значение дали ще отложа среща, посветена на новата модна линия при обувките, с един ден, но човек не може да обърне гръб на чакалня, пълна с болни деца и обезумелите им майки, при положение, че има опасност някое да развива менингит, астма или нещо друго много сериозно.

Да, той, разбира се, беше прав. По принцип прав.

Ала нещата не ставаха по-лесни. Цял ден ли щяха да ми запълват каналите на кътниците? Още едно погребение? Налагаше ми се да стана по-изобретателна.

Накрая реших в петък да си взема почивен ден. Така щеше да е най-лесно, въпреки че Камила, Луси, Поли и Дирдри не можеха да повярват.

— Защо не вземеш четвъртък и петък? — предложи Камила и приглади символичната велурена пола по дупето си. — Ще си изкараш един дълъг уикенд.

Измърморих, че си имам работа.

— Направо няма смисъл да идваш в четвъртък — предложи Поли и сбута немитата си руса коса зад ушите. — Защо не си вземеш три дни?

— Защото има прекалено много работа — сопнах й се аз.

Не можех ли да си взема един ден почивка, без да давам обяснения на всички, включително и на куриера на Питър Рени?

— Питър те търси — каза Луси и ми подаде слушалката.

Опитах се да отклоня поставената от Питър задача в петък да се срещна с групата анализатори, които щяха да ни кажат кои са били най-успешните статии. В петък ми предстоеше имплантацията — стига лекарите да осигурят яйцеклетка и спермата на Уил да е на ниво — при това без упойка. От клиниката ме увериха, че после мога да се върна на работа, защото след като оплодената яйцеклетка е вътре, няма начин на изпадне. Нямах причини да не им вярвам, но предпочитах да си легна и да почета някой роман, да изпия огромно количество чай и да си почина. Бях обещала да си позволя за втория път това истинско удоволствие. Макар че заради настинката на Уил бе много малко вероятно да има имплантация, щях да отсъствам в сряда целия ден и в петък до обяд. Сигурно според тях си бях избрала странно време за почивка. Забелязах изумените им лица и се почувствах длъжна да смотолевя нещо за отчитане на показанията на газта и претапициране на столовете, а след малко си казах, да си гледат работата.

Чух Луси да заеква, докато ми променяше ангажиментите.

— Много съжалявам, но Лиъни няма да е тук целия ден — уведоми тя виден рекламодател.

Сигурно секретарката му я скастри, защото я чух да обяснява:

— Наистина много съжалявам. Вината е изцяло моя. От седмици ме е предупредила; невъзможно е да промени полета си. Моля, предайте му колко много ми се ядоса, когато разбра, че съм объркала тъкмо този ангажимент.

Бях трогната. Луси нямаше представа къде отивам и въпреки това бе готова да излъже заради мен. При това твърде убедително.