Александра Кампбел
Флирт за една нощ (16)

15

Най-хубавото на работата е, че никога не свършва, независимо какво му се случва на човек. Все едно боботи руски танк, напредва и безжалостно прегазва най-съкровените ти чувства.

Седнах зад бюрото и се загледах невиждащо в купа писма, които Луси ми донесе за подпис — със сигурност бяха пълни с грешки. Една от помощник-редакторките — Поли, красива, уморена жена, се настани при мен и пожела да поговорим за бъдещето й.

Имаше предложение: да подели работата си със своя колежка, за да прекарва повече с трите си деца — на седем, пет и две години; или да работи три дни в седмицата, а другите два да поеме нейна бивша заместник-редакторка с впечатляваща автобиография. Бяха пресметнали колко ще изкарва всяка и как една друга ще се държат в течение на свършената работа. Беше уточнила и подробностите във връзка с празниците, и отпуска по болест; дори бе помислила как да се справи, ако има бонус, ако се налага да се работи извънредно или ако предстои уволнение.

Поздравих я, че е уточнила всичко толкова прецизно.

Стори ми се доволна и очакваше мнението ми.

— Обаче… — започнах с неудоволствие аз — страхувам се, че нещата не са толкова прости. — Бях обсъждала с Питър Рени подобни възможности и той не остана особено доволен. Едва ли щеше да се съгласи с конкретния случай.

— Днес следобед има оперативка на редакторите — обясних аз. — Ще повдигна въпроса. — На тези събирания не обсъждахме проблемите на персонала, но очаквах да получа голяма подкрепа, защото повечето редактори бяха жени.

 

 

По време на оперативката разбрах колко съм сбъркала.

Останалите започнаха да се споглеждат учудено. „Възможно ли е тази да е чак толкова глупава.“

— Винаги сме оставяли отворена вратичка да опитаме подобен вариант при случай — измърмори Белинда Бракън, спокойната и много уравновесена редакторка на „Хоум Лайф“. — Навярно Лиъни иска да проправи пътя, а възможността е добра.

— Вижте какво — подхвана надуто и високомерно Илейн Браун, защото отговаряше за „Май Лайф“, — ако момичето няма възможност да идва дори един ден, значи работата трябва да бъде дадена на друг. Достатъчно хора чакат за мястото й.

Едуард Тейлър подхвърли нещо за уволнения и непълния работен ден. Никой не му обърна внимание. Питър Рени се облегна изнервен на стола.

— Ще бъда напълно откровен с теб, Лиъни. Лично на мен не ми пука дали персоналът идва в полунощ и работи с главата надолу, стига списанието да излиза и да се продава. Но на служителите, за които ти отговаряш, им пука. Много са чувствителни, става ли въпрос за привилегии, особено когато са майки. Тези въпроси са създавали доста проблеми и търкания в миналото.

Събралите се около масата замърмориха в знак на съгласие.

— Не мога да ти опиша какви неприятности съм имала с детските надбавки. — Белинда имаше предвид стоте лири, които „Маглайф“ плашеше всеки месец на служителките, за да си осигурят бавачки, вместо ръководството да се ангажира с ясла или детска градина. — Доста млади момичета определено не приемат човекът до тях, който върши същата работа, да получава допълнително двайсет и пет лири на седмица само защото има дете. Според тях да имаш дете е въпрос на личен избор — както да си купиш спортна кола — и всеки трябва да си носи последствията. Те ми казват — тя въздъхна и свали очилата за четене, — че няма друга сфера в личния живот, в която компанията да помага.

Щом имаш дете, ще се грижиш за него и ще му плащаш. Бях отраснала с поколение на феминистки, които вярваха, че пътят към женското щастие минава през еднаквите необятни възможности и субсидиите за детегледачки, затова очаквах мъжете да ми противоречат, а не да срещна отпор от страна на жените. Не бях допускала недоволството да дойде от колежките, а не от шефовете. Сигурно едно двайсетгодишно момиче смята, че става така, след като минеш трийсетте и вече не мислиш за деца.

Аз обаче не бях съгласна да се откажа без бой.

— Поли не иска нито субсидии, нито специални привилегии. Ще изкарва значително по-малко пари, а ще върши същата работа — дори повече. Каза ми — очаквах това да натежи в нейна полза, — че ако през някои дни прекарва по-дълго с децата си, ще има възможност да работи до по-късно, колежката й — също. Следователно за същите пари ще можем да разчитаме повече време на тях.

Присъстващите ми се усмихнаха цинично.

— Все пак — изписка Лулу Стийл, редакторка на „Найт Лайф“, и започна да чопли червения лак на нокътя си. — Питър не приема един редактор да работи на непълен работен ден или пък да дели ангажиментите си. Защо тогава ще даваме на някой от по-низшия персонал привилегии, които аз нямам?

Изпитах желание да уточня дали настоява да има равни привилегии с персонала, но ми се стори безсмислено да настройвам всички срещу себе си. Зачудих се защо, след като възможността да имам дете бе минимална, вземам страната на работеща майка. Едва ли бях повлияна от Линдси — според нея отпускът по майчинство е прекалено дълъг и само натоварва индустрията като цяло — докато Лора агресивно защитаваше мнението „майките трябва да си стоят у дома“, което означаваше, че ако тя е министър-председател, щеше да забрани на майките с деца под пет години да ходят на работа и щеше да им плаща заплата, за да си стоят вкъщи. Бе истинско щастие за нацията, че Лора няма никакви шансове да заеме този пост. Изглежда, вярата ми за съществуването на средно положение — справедливо и разумно средно положение, което ще даде положителен ефект върху следващото поколение, без да натоварва излишно настоящето — се базираше на обстоятелството, че нямах бебе и следователно нямах представа за какво говоря. Потръпнах. Непрекъснатото мрънкане на Лора, че все не съм разбирала, зазвуча в ушите ми като упрек.

— Недоволството ви вероятно е обосновано — обадих се аз. — Но, Питър, ще ти бъда много благодарна, ако ми позволиш да приложа тази схема като опит, за да проверим дали ще се получи.

Никак не му се искаше, ала все пак се съгласи.

— Обаче искам да ти напомня, Лиъни, че в тази сграда работят четиристотин жени. Ако всички пожелаят да разделят работата си с някоя друга, ще настъпи пълен хаос, затова няма да допусна подобно нещо да се превърне в масова практика.

След края на оперативката се отбих в дамската тоалетна и там Белинда тихо ме поздрави.

— Дано да се получи — каза тя, — макар лично аз да се опасявам, че нищо няма да излезе.

Тъкмо се канех да й обясня колко обикновена практика за някои промишлени производства е и разделянето на едно работно място и работата на половин ден, когато влезе Камила. Дори не си направи труд да поздрави. Тя поздравяваше само ако наоколо имаше някой наистина важен, а в случая нито аз, нито Белинда заслужавахме да бъдем удостоени с тази чест. Дискретно я наблюдавах в огледалото — висока, чернокоса, с бяла кожа, както обикновено облечена по последна мода, нещо, което може да си позволи единствено двайсет и шест годишна жена с постоянен висок доход. Тя имаше и време, и пари, за да си сменя дрехите — и аксесоарите — по шест-седем пъти, преди да излезе от вкъщи, а вечер да го направи пак. Внимателно извади червилото си, нацупи плътните си устни и ги намаза; отстъпи назад и се намръщи, изцяло погълната от себе си. Вече няколко пъти бях наблюдавала този ритуал и всеки път ми се струваше, че нито забелязва бъбривките около себе си, нито дали някой използва мивките. Никога не оставаше доволна от образа в огледалото. Връщаше се, за да омекоти нюанса или да добави още няколко пласта спирала върху безупречните си бадемови очи, обръщаше се да провери да не би някой косъм да си е позволил да щръкне или случайно да не се е появил пърхот. Накрая изтупваше въображаемите прашинки от раменете си, излизаше със замах и в повечето случай блъскаше тази, която е имала нещастието да се изпречи на пътя й. Никога не я бях чувала да се извини, но вероятно съм несправедлива.

С Белинда мълчахме, докато тя се занимаваше със своето съвършенство, а след като излезе, оправихме косите си и поровихме из огромните си чанти. Усмихна ми се затворнически и аз знаех, че мнението й за Камила съвпада с моето.

Поне тази незначителна случка откъсна за момент мислите ми от болката, стегнала гърдите ми.

 

 

Все някога трябваше да се прибера у дома. Отлагах, за да довърша коректурите на някакви страници, прегледах безкрайно дълги статии, настоях за промяна на значителни пасажи, накрая Луси ме гледаше с такова отчаяние, че я пуснах да си върви. Наложи се да се разправям с Мими и Камила за рубриката „Съвети за пазаруване“.

Повиках ги.

— Мими, едва ли някой ще плати осемдесет и девет лири и петдесет за стойка за тоалетна хартия. Би ли намерила нещо друго? — Мими взе лупата и надникна към това, което сочех.

— Това не е стойка за тоалетна хартия, а лампа — намеси се Камила с тон, сякаш бях осемдесетгодишната й пралеля, дошла на гости от Шропшър. — Погледни, това е абажурът, ето го и контакта.

Подразних се. Размазаните снимки, направени под неестествен ъгъл, можеха да се използват за притурката на „Белингъм Глас“, но неотдавна взех зърнестата снимка на съдържанието на чекмедже за чорапи за купчина възглавници.

— Няма ли възможност снимките да показват какво точно се предлага?

— Ами… — нацупи се Мими. — Ако искаш да изглеждат като на каталог…

— Не — сопнах се аз. — Не ги искам като за каталог. Но не ги искам и в този скапан вид.

Мими гледаше снимките със страдалчески вид, а Камила се заприказва по телефона. При позвъняването се обади по собствено желание. Забелязах, че нещата започват да си идват на мястото. От време на време си правеше труд да помогне, но не прекаляваше със самоинициативата.

— Бъни? — измърка тя. — Да, добре. Не съм сигурна. Може и да съм заета. — Прозя се. — Кой друг ще ходи? — Понякога се чудех дали приятелите й се осмеляват да си поканят гости, преди тя да даде одобрение. Отблъсна стола от бюрото и протегна дългите си елегантни крака в тесни маркови три четвърти панталони. От модния отдел често я гледаха завистливо. Те снимаха, записваха цените и пишеха за водещите дизайнери, ала после увиваха дрехите в меката им прозрачна хартия и ги връщаха в модните къщи. А Камила си купуваше тоалети за по шестстотин петдесет и седем лири.

— Ако нямаш нищо против, ще бъда много груба и ще ти съобщя в най-скоро време. — Очевидно поканените не й бяха по вкуса. Чух как някой изписка в отговор.

Най-сетне затвори телефона и се завъртя към мен.

— Какво ще кажеш за статия за градинарството като новия секс?

Поклатих глава.

— Вече е правено. Храната като новия секс. Вътрешният дизайн като новия секс. Всички са правени.

— А какво ще кажеш за подбора на аксесоари като новия секс?

Поли притича с купчина документи.

— Според мен прането е новият секс. Единствено то ме сближава с моя съпруг — затопля ме и ме подмокря.

Камила изгледа Поли сякаш е прозрачна и отново се обърна към мен.

— Аксесоарите като новия секс, съгласна ли си, Лиъни?

Защо да не се съглася? Зачудих се как ли ще реагира, ако й призная, че някои от нас — не само аз — все още практикуваме стария изпитан секс, при това с неподходящи хора. За нея това бе светотатство, нещо като да се обзаведе с неподходяща чанта.

Изглежда, това трябваше да кажа на Уил. Да го обвиня, че се е отдал на отживелица. Да му обясня, че ако иска да бъде истински модерен мъж, трябва да се опита да прецени дали обувките на „Гучи“ са по-добри от обувките на „Патрик Кокс“, вместо да се търкаля в леглото с бившата си приятелка. Честно казано, на него щеше да му е все едно. Не си спомням да си е купувал нови обувки освен високите гумени ботуши за кал и дъжд. Въпреки пронизалата ме болка, разбрах, че той е връзката ми с истинския живот. Започнех ли да прекалявам — обикновено заради нещо дребно и незначително, като например дали да сложим на корицата лалета или рози — той ме изслушваше и задаваше въпроси, докато аз сама не се откажех от налудничавата си идея и не вземех окончателно правилно решение. Често се чудех как хората успяват да си запазят разума, без да ги озаптява такава невидима ръка. Сигурно в най-скоро време щях да разбера.

Камила погледна отдалечаващата се Поли.

— Честно да ти призная, едно време ми се искаше да тръгна към олтара в бяла феерична рокля, но като ви гледам всички, май няма да мога да преглътна подобно нещо.

Престанах да чета тъпата статия за двойка, изградила отново полуразрушена къща.

— Освен теб, Лиъни.

Просто я гледах. Да не би да се опитваше да се подмазва на шефката? И за какво й беше?

— Съпругът ти е страхотен пич. Много е секси.

Само това ми трябваше. Камила обяви Уил за сексапилен. Дали наистина сексапилен? Опитах се да си обясня какво е секси — както според новите, така и според старите разбирания. Виждах само бледото му небръснато лице и мъртвилото в очите му, когато се прибра тази сутрин. А там, където някога бе имал място в сърцето ми, сега зееше огромен студен кратер.

Последната статия, която ми оставаше да прочета тази вечер, затанцува пред мен като безсмислена главоблъсканица. „Човек трудно би повярвал, че само преди три години тази къща бе запустяла — съобщаваше авторът. — Приятелите предупреждавали Аманда и Джолиън, че са луди да се захващат с тази съборетина.“ Продължих да чета с нарастващо раздразнение. Аманда, с гарвановочерна коса, слаба като вейка, очевидно много по-силна, отколкото изглежда, бе решила да създаде атмосфера на провинциална кухня, въпреки че се намираха в центъра на града. Заливайки се от смях, Аманда даваше съвети за ремонта и към края на статията вече знаех повече от достатъчно как средностатистическа къща в покрайнините се превръща в истински селски дом. Всеки си има мечти и стремления. Поне мечтата на Аманда и Джолиън можеше да бъде осъществена чрез боядисването на кухня, изработена от чам и сбирщина от ръчно плетени кошници.

 

 

Аз обаче с въздишка разбрах, че е невъзможно да отбягвам повече разбитите си мечти. Все още не бях измислила какво да правя. Дали щяхме да се нараним? Дали той щеше да изтъкне недостатъците ми, тласнали го към Сафрън? Дали щях да се опитам по някакъв начин да го разбера, оправдая и приема обратно, докато той се дърпа и чуди как да се измъкне от тази ситуация? Спомних си песента „Двайсет и четири часа от Тулс“. Спомних си думите на песента: „ти си на двайсет и четири минути от Тулс Хил и на цяла нощ далеч от прегръдките ми, така че никой от нас няма да се прибере у дома“. Май щеше да е най-добре да се държа студено и незаинтересувано, да замета под килима всичко, точно както постъпват хората, преди да си признаят, че разводът е на прага им.

А в нашия случай разводът бе на прага.

Молех се да има някакво събрание в отделението или някой пациент да е изпаднал в господ знае каква криза, та Уил да се прибере късно.

Той обаче си беше вкъщи и приготвяше сос за спагети.

Направо се смаях. Да не би да полудявах? Първо спи с бившата си любовница, а после се захваща да кълца лук.

— Реших веднъж да сготвя и аз — посрещна ме той и ме целуна по бузата. — За да те отменя.

На езика ми беше да уточня, че аз не готвя, а господин Маркс и господин Спенсър от едноименната верига, както и готвачите в пицария „Пуебло“ и местната „Къри Хауз“ се справят по-успешно от мен през повечето време.

Съблякох си палтото и го закачих, без да си отворя устата. После, понеже не исках да се правя на сърдита и начупена, влязох отново в кухнята.

— На това му се казва приятна изненада! — Гласът ми прозвуча неестествено приповдигнат, но той, изглежда, не забеляза.

Трябваше да призная, че миришеше прекрасно, а мисълта да похапнем нещо, което не е извадено от кутия, обвита с фолио за вкъщи, ми се стори особено примамлива.

— Дори има предястие. Ходих до Сохо.

Видя ми се неприлично да отидеш на такова място, след като предишната вечер си изневерил.

— Къде паркира?

Той ме погледна леко насмешливо:

— Всеки друг би попитал „Какво купи?“.

Повдигнах вежди.

— Знам какво си купил, след като си ходил до Сохо. — Пушена шунка, чеснов хляб и зеленчуци на скара.

Зачудих се дали до края на живота ни ще бъде все така — ще си задаваме безсмислени въпроси, а аз ще се съмнявам в него всеки път, щом нещо ми се стори необичайно.

— Хванах метрото. — Отговорът му прозвуча спокойно, ежедневно, дори безизразно. Сякаш искаше да ми каже: „Опитвам се да оправя нещата. Недей да подпалваш фитила“.

В интерес на истината, трескаво преценявах дали има начин лесно и безпроблемно да се стигне от Сохо до „убежището“ на Сафрън в Нотинг Хил Гейт. Оказа се, че има.

Усмихнах се.

— Чудесно. Точно това ми се ядеше. — Движех се предпазливо в кухнята с намерението аз да разопаковам покупките. Отлично различавах опаковките на магазина „Линас“ в Сохо и на „Том Канран“ в Нотинг Хил Гейт. Защото и на двете места продаваха чесново хлебче и пушена шунка.

Бяха от „Линас“. Подредих сочната шунка и захапах лютиво парче салам. Господи, колко изтощително нещо е това изневярата. И за измамения, защото непрекъснато премисля и пресмята дали някъде не се губят пет минути, проверява пликове, а в най-скоро време аз със сигурност щях да започна да му претърсвам джобовете за издайнически бележки, билети и сметки.

Още известно време се повъртяхме любезно и се втурвахме едновременно както да сложим масата, така и да вдигнем телефона, когато звънна. Обади се Лора — беше я уплашило нещо, свързано с бременността, и искаше да се посъветва с Уил. Бавно и внимателно той й обясни каквото трябва, а на мен ми се прищя да има повод и мен да успокоява по този начин.

Сложих на масата свещ и я запалих.

— Свещ! — Прозвуча, сякаш съм пуснала тържествена музика, а после ни очакваше заря.

— Защо не? — свих рамене аз.

Най-сетне седнахме. Имах чувството, че сме като в онези стари френски филми, в които се чува само тиктакането на часовника и потракването на приборите, а между нас виси мълчание, нарушавано епизодично от безсмислени забележки.

— Мисля, че…

— Аз съм…

Заговорихме едновременно, а след това:

— Ти кажи — отново заедно.

Погледнах го, обзета от ужас.

— Съжалявам — повтори той. — Не исках да те нараня.

— Не е само снощи — отвърнах аз. — Винаги е било така.

— Беше само снощи. Кълна ти се.

Потиснах гнева си. Снощи бе последната капка. Напомних си, че няма да постигна нищо, ако загубя самообладание. Целият ми живот — не, нашият живот — бе поставен на карта. Питах се дали да не анулирам следващия час в клиниката по безплодие. Никак не ми се искаше да го правя. Просто исках да се почувствам наранена, за да преодолея по-лесно болката, на която бях подложена.

— Защо се случи?

За момент ми се стори, че няма да ми отговори. Ако ме обвини или ако защити Сафрън, щеше да ме довърши. Ако ли не… щях ли да съумея да живея с миналото?

— Стана случайно. Закъснях. Бях уморен, пих прекалено много… — Всяка дума му причиняваше огромна мъка, затова се въздържах да подчертая, че когато е бил пиян и уморен, между нас не са се случвали подобни неща.

— Просто се случи. Беше флирт за една нощ. Една-единствена нощ. Нищо повече. Така и ще остане.

— Защо? — Болеше ме да задам отново този въпрос, дори да мисля за него. Сърцето ми искаше да зарови този епизод и никога повече да не се сеща за него. Ала умът ми човъркаше, бунтуваше се и се терзаеше заради събитията от изминалата нощ и като куче, захапало кокал, отказваше да пусне вкусната плячка. — Защо изобщо се случи?

— Тя имаше нужда от мен.

Не исках да задавам повече въпроси, за да не съсипя нещо, да не би още някаква крехка част от живота ни да се пръсне на неуловимо дребни частички. Не успях да се сдържа.

— А аз нямам ли? — прошепнах аз.

Погледна ме, сякаш за пръв път му хрумваше подобна мисъл.

— Не — отвърна той. — Нямаш.

— Да имам нужда от теб — опитах се да обясня внимателно, — не означава да ти звъня посред нощ, за да ми кажеш къде е спирателният кран, нито да тичам при теб при всеки проблем.

— Тя не тича при мен — изтъкна той.

Дори и да беше така, щом го чух да я защитава, гневът ми попречи да му кажа ясно от какво се нуждая. А отчаяно исках да му кажа. Дори страстно.

Скръстих ръце.

— И така. Какво ще правим сега?

— Да правим? — изненада се той. — Не искам да правим нищо, както ти се изрази. Сафрън не е нещо ново — добави той. — Спал съм с нея много преди да се запозная с теб. В това отношение не се е променило нищо.

— Значи, според теб, да оставим нещата просто така. Да продължим, все едно нищо не се е случило.

Той мълчеше.

— Сигурно не. Но съм склонен да опитаме, ако и ти си готова.

Склонен. Да опитаме. Разумни думи за разумни, отговорни хора. Хора, готови да станат родители, които обмислят всяка своя крачка. Хора като нас.

Нито смятах да се задълбочавам, нито имах желание да стигам до крайности. Не точно сега. Бях заложила прекалено много.

Отново се проточи мълчание.

Той се приближи до френските прозорци и надникна навън. Въпреки нощните светлини над Лондон, проблясваха и няколко звезди.

— Знаеш ли, че на небето има повече звезди, отколкото са песъчинките на земята? — Притисна чело към прозореца и аз си помислих, че е готов завинаги да остане там, с надежда да ги преброи.

Видях върху скарата на закачалката нещо увито, с форма на конус.

— Какво е това? — попитах аз.

— За теб е. — Прекоси стаята и ми го подаде.

Свалих хартията — видях букет от кичести ароматни рози.

— Защото съжалявам от цялото си сърце. Наистина.

Поемайки ги от мен, аз знаех какво ми предлага — да се върнем към нормалния живот.

— Ще те попитам нещо. — Поех си дълбоко дъх, засрамена от собствената си страхливост. — Можеш ли да ми обещаеш повече да не се виждаш със Сафрън?

Последва дълга пауза.

— Да. Всичко свърши. Нали това те интересува? Обещавам ти.

Прехапах си езика и не му напомних, че вече бе пристъпил една клетва — онази, в която се казва „докато смъртта ни раздели“. Вместо това си поех дълбоко дъх, станах и извадих от шкафа ваза, съвършена, изящна ваза, с изчистена линия и фина. Съвсем подходяща. Нямаше нужда да подреждам цветята — бяха толкова диви и красиви, а същевременно великолепно аранжирани. Сергиите за цветя в Сохо доста бяха подобрили асортимента и уменията, откакто не работех в района. Да, в пълно съответствие със стандартите на Нотинг Хил Гейт.

— Добре. — Не виждах какво друго да кажа. Нямах намерение да срутя грижливо издигнатата постройка на живота ни заради една-единствена нощ. Все пак има много по-страшни неща от изневярата. Едно от тях бе никога да не родиш дете.

Уил допълни чашите и ми подаде едната.

— За нас.

— За нас — повторих аз и се насилих да се усмихна възможно по-естествено. Казах си, че преструвката не е измама. Дори и да беше, една измама води след себе си друга.

 

 

Когато по-късно вечерта се качих горе, си помислих, че се преструва на заспал.

Не можех да повярвам. Надвесих се над лицето му, докоснах го по рамото, заслушах се в дишането му. Наистина спеше. Не разбирах как е възможно. Е, наистина снощи пък не бе спал. Отдръпнах се и се опитах да почета. И аз не бях спала много, ала знаех, че затворя ли очи, всичко ще се завърти като болезнена вихрушка.

Щом спи така, значи не е означавало много за него. А аз трябваше да си внуша, че и за мен не означава кой знае какво. Нали сме модерна двойка. Никой не е съвършен. Щяхме да успеем да продължим с живота си.

Не бяхме говорили обаче за нещо много важно. Не споменахме и дума за любов.

Опитах се да се стегна и се обърнах на другата страна. На сутринта всичко щеше да ми изглежда различно. Трябваше да мине само една нощ, една-единствена нощ.