Александра Кампбел
Флирт за една нощ (3)

2

През първия ден на новата работа Уил ми изпрати цветя. В неговия свят хората не си изпращат цветя всеки ден и просто така. В моя обаче, момчета, яхнали велосипеди, доставят във всички части на Лондон причудливи екзотични съчетания от цветя и зеленчуци, аранжирани с удивителен усет в модерни букети или вази, всеки път, когато някой трябва да бъде поздравен по важен или маловажен повод, когато се изказват съболезнования или дори за да благодариш за приятното прекарване на обяд. Щом ми изпращаше цветя, значи е обмислял нещата толкова много, колкото би ми се наложило на мен, ако щях да раждам или да присъствам на операция. Примерът не е блестящ, но нали разбирате какво имам предвид. Понякога се удивлявах как въобще се намираме, при положение че живеем в толкова различни светове.

Откачих се от „Пени“ невероятно бързо, при това без да съм ползвала целия си отпуск — погълнати всеки от своята работа, на Бил и на мен не ни оставаше никакво време да отидем на почивка. От друга страна, ръководството в „Пени“ бе обзето от обичайната параноя да не би в „Маглайф“ да изпортя колко броя кламери смятат да поръчат. Така до постъпването ми в „Хау?“ ме деляха само два мрачни дъждовни мартенски уикенда. Прехвърлих се от потискащия сбутан офис на потискащата сбутана улица в мраморното фоайе и безшумните климатици в „Маглайф“, бляскаво доказателство за облагородяване на градската среда от южната страна на реката. Никой не познаваше тази част от града, докато наскоро не се появи спешна нужда да се построят нови четири милиона къщи върху ширналите се изоставени индустриални райони, а покрай тях и двете прекрасни лъскави кули на „Маглайф“. Дизайнът им, истинска класика от шейсетте години, излезе бързо от мода и те стояха безлюдни чак до началото на деветдесетте — тогава ги преустроиха с щедро хвърлени средства на непрестанно разширяващата се групировка „Маглайф“. Сега тук блестеше в цялото си величие истински град на двайсет и първи век — образецът на бъдещето. Но пък беше толкова ветровито, че вечно очаквах новите жълти тухлени къщи с тераси да бъдат отнесени незнайно къде, а градската пустош, също като джунглата, един ден да отвоюва отнетата й територия.

Тримата еднакво облечени мъже, работещи на рецепцията, се усмихнаха и ми кимнаха. На масичките за кафе от опушено стъкло, поставени от двете страни на рецепцията, бяха разпилени броеве на „Хау?“, както и на „Май Лайф“, „Руръл Лайф“ и „Сити Лайф“ — известни като издания „Лайф“ — и най-различни женски списания, очевидно преднамерено наречени със сериозното име „Ерик“, например. Най-много читатели имаше „Май Лайф“ — „списание за съвременната жена с всичките й недостатъци“. Не ме сдържаше да превърна „Хау?“ от противния парцал с кройки и модели за плетки, с двайсетте начина да кълцаш и задушаваш месо, в шикозно издание, мечта на всяка домакиня и любознателна жена, и въпреки това бях наясно, че колкото и „авангардни“ да са идеите ми, нямам никакво понятие как се ръководи персонал. Устата ми пресъхваше от напрежение при мисълта как ще се изправя пред пълна с народ стая, независимо че от „Маглайф“, забелязали този пропуск в творческата ми кариера, побързаха да ме изпратят на курс по мениджмънт през последните два уикенда.

Асансьорът изсумтя на последния етаж, посрещнаха ме и ме глезеха, предложиха ми чай, който пристига на поднос, в порцеланови чашки, с истински чайник и дори чинийка с бисквити.

— Подбрали сме каймака сред жените журналистки — осведоми ме Питър Рени, замахвайки широко с ръка, отпусна се назад във внушителния кожен стол и плъзна поглед към царството си. — Спираме се на най-добрите и те скоро разбират какво означава някой да се грижи за тях.

Бях сигурна, че е така. Вече официално бях включена в отбора на „най-добрите“. Чувството е страхотно.

— Сама ще разбереш какъв блестящ екип от професионалисти си наследила — добави Питър. — Липсваше им единствено добър лидер. — Не бях ровила и не се бях опитвала да разбера каква съдба е сполетяла Мартина — предшественичката ми — ала дочух, че потънала в необятния свят на журналистите на свободна практика. И така, вече бях официалният главен редактор на „Хау?“, бях инструктирана да направя необходимото със спадналите продажби, да превърна списанието в търсено четиво и по този начин да привлека и пипна за гушата лъскавите реклами. Драпах със зъби и нокти, за да ме допуснат на интервю; изпитах неземно щастие, когато ми предложиха поста — предизвикателството ме мамеше; а сега повярвах сляпо на изпълнителния директор, че „Хау?“ разполагал с екип от изключително талантливи и способни професионалисти, които имали проблем с ръководните кадри. Исках да му вярвам. Не желаех да се превърна в един от онези редактори (или маркетингови директори, изпълнителни директори, технически директори — дето с лопата да ги ринеш във всеки бизнес и индустрия), които веднага прочистват наследения екип и заменят заварените кадри със свои протежета и довереници, при това без да им дадат шанс. Щях да докажа на екипа колко честен и справедлив човек съм, как умея да преценявам и обмислям нещата, какво удоволствие е да се работи с мен — истинска творческа личност. Отпуснах се назад на стола и отпих от чая „Ърл грей“.

Питър ме изпрати долу, представи ме и побърза да се спаси нанякъде. Изправих се пред екипа „блестящи професионалисти“. Те събраха столовете в два полукръга и настъпи неловко, потискащо мълчание. Приличаха на две редици клошари: бледи, уморени, намъкнали по няколко пласта вълнени дрехи в различни нюанси на кафявото и сивото, под които не се разбираше дали се крие слаба или дебела жена, или бременна, какъвто се оказа случаят с две от тях. Наблюдаваха ме с неприкрито подозрение. Тази сутрин, изглежда, нито една не си бе направила труда да се среши.

Глътнах корем. Вече профуках една четвърт от месечната си заплата, за да се сдобия с ненатрапчив черен костюм от „Харви Никълс“, който умело прикриваше широките ми рамене и удължаваше набитите ми яки крака. Чувствах се поне пет сантиметра по-висока от своите метър и седемдесет и четири, от които се притеснявам, понеже в моите очи съм тромава и твърде обикновена.

Вместо да ме погледнат открито, всички бяха заболи очи в двете бюра, където се предполагаше, че ще се настаним аз и заместник-редакторката. При предишна обиколка из владенията на Питър една от секретарките й показа кое ще бъде моето бюро. Сега беше щедро отрупано с папки и с най-различни лични вещи, нахвърлени толкова небрежно, че се изплъзваха настрани. Дали предшественичката ми не го е оставила така? Понеже всички ме наблюдаваха крадешком, преместих някои неща върху перваза на прозореца, други — на пода и се настаних върху плота на бюрото с лице към новите си подчинени. Надявах се да си придам вид на отговорен човек, към когото да се обръщат при нужда; човек, който владее положението. Никой не помръдна, но долових вълна на раздвижване — не бях сигурна дали е точно раздвижване — когато влезе високо тъмнокосо момиче; безкрайните й крака бяха обути в чудесни меки кожени панталони в комбинация с неприлично скъпа, макар и семпла кремава копринена блуза.

Тя плъзна бърз поглед по мен, прецени колко струва костюмът и реши, че има какво още да се желае.

— Виж ти!

— Здравейте. Аз съм новата главна редакторка, Лиъни Лукас. — Опитах се да я предразположа, но пренебрежителният й поглед говореше, че за нея съм точно толкова елегантна, колкото и униформеният катаджия, готов да напише акт.

Не ми отговори веднага.

— Защо нещата ми са на пода?

— Не знам — отвърнах аз. — Някой ги беше сложил на бюрото ми, затова ги махнах. Съжалявам.

Тя въздъхна от досада. Стори ми се, че всички зад нея са наострили уши да не пропуснат нещо. Очаквах да каже още нещо, ала жената отметна глава, тръшна се зад бюрото на заместник-редакторката, разположено под ъгъл на моето, и качи дългите си крака в безупречни кожени ботуши отгоре. Ясно. Това, изглежда, беше заместник-редакторката, Камила Карстеърс. Питър ми я бе описал като „изключително талантлива и упорита млада дама“. Очите на клошарките се плъзнаха от нея към мен и после обратно.

След курса по мениджмънт — „Изкуството да ръководиш“, проведен през уикенда, набелязах много внимателно плана на речта си. Преподавателят подчерта изрично колко е важно „да знаеш кога да настъпваш и кога да се държиш колегиално“. Посъветва ме да започна с колегиално отношение, а когато променям мнението на колегите или им влияя по някакъв начин, да използвам директен подход.

— От изключително значение е хората да останат с впечатление, че ги изслушваш внимателно.

Заговорих топло за добрите неща, които съм чула за тях, и обещах талантливите да напреднат в кариерата. Чувствах се малко глупаво и въпреки това следвах указанията в ръководството по мениджмънт; да им покажа, че ще поощрявам творческия подход и ще ги оставя „сами да ръководят съдбата си“. Съпричастността, както ми бяха обяснили, е особено важна съставка на доброто управление — дори от съществено значение за успеха — затова им предложих да ме възприемат като приятелка, не като шеф. Високото момиче изкриви устни и ми се стори, че се забавлява за моя сметка.

Изложих намеренията си: „да превърна занаята да живееш красиво в изкуство“ — специално измислих израза, за да вдъхновя персонала. Все пак се налагаше да внимавам с думата „занаят“, защото по-надутите сноби гледат отвисоко на подобни приказки. Въпреки всичко бях убедена, че на пазара има място за моя „занаятчийски“ подход. Щях да заменя безкрайно омръзналите бурканчета с домашно сварено сладко и дървени купи за сервиране на салати и супи с изящно бродиран лен и билкови смеси за разхубавяване на кожата. Просто крачка напред. Нищо повече. Нямаше да пробутвам интервюта със знаменитости, нито щях да си вра носа по сватбите на нашумели личности; нямаше, да натрапвам умни съвети как да си промениш живота, нито да се задълбавам в затвореното всекидневие на домакините из предградията.

— И нищо посветено на финансите и управлението на парите? — бе попитал замислен Питър Рени, без да забравя значителните приходи от финансовите компании.

Спомних си ужасните кадри от немите филми, използвани за илюстрация от рода „Времето за попълване на данъчната ви декларация изтича“, и отстоях замисъла си.

— Никакви финанси!

— И никакви книги ли? — попитаха помощник-редакторите, попаднали в света на списанията, защото обичаха да четат и някога в училище им е вървял английският.

Усетих как ме бодна чувство на вина. И аз обичах да чета, и на мен английският ми бе вървял добре. Принципите обаче са си принципи.

— Само литература за дома, модата, храната и красотата — бях заявила непоколебимо аз.

— И никакви пътувания? — попита Камила и присви очи, очевидно притеснена, че безплатните рекламни екскурзии ще й се изплъзнат, ако статиите за пътувания изчезнат от страниците на списанието. Не отговорих веднага. Точно така. Не е възможно да пращаш наконтени екипи да бръмчат по цял свят, ако не разчиташ на помощта на туристическите агенции, защото ще фалираш. Едно от нещата, които Уил ми бе набил в главата, докато се упражнявахме дни наред за интервюто, бе, че отговорността и правилната преценка са нещата, които ръководят всички.

— Само много красиви пътувания — отвърнах аз. — За предпочитане са къщите, храните и модата, от гледна точка на красотата. — Тя едва прикри усмивката си. Тежкият като олово плащ на ръководната длъжност се стовари на раменете ми с потискащо шумолене.

Останалите ме наблюдаваха безучастно. Нямаха никакви въпроси. Все едно стоях пред море от меласа и сега ми предстоеше да скоча, за да преплувам до другия бряг.

Най-сетне доживях края на срещата с персонала, усмивката ми беше като маска.

 

 

Нещата малко се подобриха, когато всички се пръснаха и от сиво-кафявото стадо вълнени жилетки започнаха да се открояват лица.

— Чудех се… — Нисичка жена, невероятно красива отблизо, слаба, но въпреки това бременна, приближи до бюрото ми, за да ме попита „дали може да поговорим за бъдещето“.

Приведох се напред, без да крия интереса си.

— Разбира се.

Представи се като Дирдри, редактор на рубриката „Къщи“. Много скоро се канеше да излезе в отпуск по майчинство. Удивително майсторски прикриваше напредналата си бременност, макар терминът й да бе след само три седмици.

Постави ми един-единствен въпрос: дали да разчита на работата си, когато се върне, и аз я насърчих да не се притеснява.

— Няма да отсъствам дълго — подчерта весело тя. — Обичайните шест седмици.

Възмутих се.

— Според мен дължите и на себе си, и на бебето четирите месеца, които ви отпуска „Маглайф“. А за работата не бива да се тревожите.

Не й се вярваше.

— Моля ви — настоях аз. — Помислете си.

Сетих се за по-голямата си сестра. Линдси побърза да се върне на работа в Ситито точно шест седмици след като роди, уплашена като заек от светлината на фарове. Представих си тихите кротки личица на децата й Ела, Оливър и Дейзи, с безупречно изгладени блузки и кръгли яки, сиви панталони или поли, и сърцето ми се сви от обич и жал, като всеки път, когато ги виждах или мислех за тях. Фиби и Зак Паркър на Лора, обградени от много любов, вилнееха в дънки и протрити от носене вълнени пуловери, цапаха и викаха, но не ми въздействаха по същия начин. Всъщност с удоволствие се сбогувах с тях. Уил ги наричаше „съвършеното контрацептивно средство“ и аз тайно се съгласявах с него.

— Винаги съм твърдяла, че по-голямата ми сестра се върна прекалено рано на работа — обясних небрежно аз с надеждата да продължа разговора, но забелязах колко е безсмислено. Тя просто щеше да кима, без да ме слуша. Дирдри мечтаеше за съвършен живот, за бебе и престижна работа и не би се вслушала в мнението на околните, дори да е в нейна полза и напълно смислено. Бях решила, че едно от нещата, които ще направя като шеф, е да помагам на работещите майки. Не съм религиозна, нито се интересувам особено от политика, ала според мен това е правилно и сега поне най-сетне е по силите ми да направя нещо по въпроса.

— Между другото — тя се надигна от стола тромаво и с много усилие, — поздравявам ви за бюрото.

— Бюрото ли?

Вече ми бе обърнала гръб, защото от другия край на стаята я повикаха на телефона.

Още две жени се осмелиха да се приближат, за да обсъдят бъдещето си с мен. Никак не се изненадах, че едната е заместничката на Дирдри, Кейт, очевидно притеснена да не й се наложи да работи двойно повече, докато Дирдри е в отпуск, при това без да й се плаща. Обещах да проверя какви са възможностите. От друга страна, за Кейт бе плюс по пътя нагоре по стълбицата да поеме и задачите на Дирдри, докато колежката й е в отпуск по майчинство, а и беше редно да го приеме като предплащане на дълг, защото един ден и тя щеше да забременее.

— Бюрото — подхвърли Кейт, която още от началото ми се стори умно и способно момиче. — Радвам се, че си го върнахте.

— Как така си го върнах? — попитах недоумяващо аз.

— Не биваше да си отварям устата — изчерви се тя.

— Да, но вече го направихте.

— Ами… — Пое си дълбоко дъх. — Когато Мартина напусна, Камила си премести нещата на вашето бюро. Каза, че… — Кейт мачкаше маншетите на пуловера си — двете заедно сте щели да изпълнявате длъжността главен редактор, а щом тя е била тук по-дълго, заслужава по-хубавото бюро.

— Така ли? — Дори не скрих объркването си и гореща червенина плъзна по лицето ми. С това пък как да се справя? Току-що им се представих за главен редактор. Не вървеше да ги събера отново, за да подчертая: „Аз съм единственият главен редактор“. Сигурно щяха да ме вземат за смахната. Особено след като им казах, че те сами ще определят съдбата си. Вероятно Кейт не е разбрала правилно какво става. Другият вариант бе Питър Рени да е намекнал на Камила, една от претендентките за моя пост, че евентуално ще й даде картбланш за действие, а тя да е приела думите по-различно. А и ставаше въпрос за бюро. Едно голямо нищо на фона на общата обстановка и кървавия конфликт между сърби и босненци.

Леден страх се завихри в гърдите ми. Дали Питър Рени не е назначил и втори главен редактор, без да ме уведоми. Човек никога не знае какво приемат шефовете горе за колегиалност и сериозно отношение към работата, да не говорим към кого биха насочили благосклонността си.

— Честно казано, за пръв път чувам. — Не измислих нищо по-добро. — Станало е, предполагам, недоразумение.

— Естествено. — Кейт побърза да стане. — Извинете ме.

За какво да я извиня? Че ще имам до себе си втори главен редактор, наречен Камила ли?

Канех се да се кача при Питър Рени и да се оплача, но осъзнах, че се налага сама да се справя с въпроса. Нали аз съм шефът. Не ми оставаха много възможности, освен да уволня Камила, но как да го направя, без да й дам шанс да се изяви.

 

 

Вечерта вкъщи се наведох над стойката за вина в опит да намеря нещо годно за пиене, защото бе пълно с бутилки, от които хората очевидно са се опитвали да се отърват. Уил се разсмя. Но се кълна, че там имаше прашна бутилка „Магарешко мляко“ от седемдесетте години. Сигурно е присъствала на всички партита в Лондон и понеже никой не е пожелал да я отвори, са я разнасяли и предавали от ръка на ръка, докато най-сетне се оттеглила за достойното си пенсиониране у нас, а ние подло и лицемерно купувахме нещо по-добро, когато отивахме някъде и бе редно да занесем на домакините бутилка вино. Скарах се на Уил да бъде по-категоричен в това предаване на ненужната вещ.

— Категоричен ли? Стига, стига, имам най-добри спомени от Рут.

Така любезно ми подсказа, че няма никакво намерение да се вслуша в думите ми.

Разказах му от начало до край историята с превзетото от Камила бюро и го помолих за съвет как да постъпя.

— Как да постъпиш ли? — Бе открил бутилка аржентинско червено, доста добро и много пивко, от което сипа и на двамата. — Не предприемай нищо. Все пак вече си спечелила първия рунд. Върнала си окупираното бюро и си прогонила неканените орди. Ти си Рим, отблъснал вандалите.

По-скоро Дънкърк, ако ще използваме сравнения от историята. Седях потънала в мрачни мисли, но той се обърна отново към мен.

— Горе главата, коте. Къде са оптимизмът и веселото настроение, заради които се ожених за теб?

Тристан не е подсмърчал след Изолда заради оптимизма и веселото й настроение, обзалагам се. Едва ли Ромео е бил запленен от оптимизъм и веселие под балкона на Жулиета. Ами Хийтклиф и Кати? Какъв ти там оптимизъм и весело настроение?

Изтъкнах всичко това пред Уил, а на него му се стори невероятно смешно.