Александра Кампбел
Флирт за една нощ (10)

9

Пред никого, дори пред себе си, не бях признала колко неловко се чувствах по време на ваканцията в Прованс.

Пътуването дотам мина чудесно — трескаво търсене на билети, опити да си повикаме такси, опашки и покупки от безмитните магазин.

Бавно се отправихме към паспортния контрол.

— Срамота е човек на твоята възраст да носи такива дънки — казах с обич на Уил и посочих избелелите протъркани места, през които коленете му почти стърчаха навън.

Погледна ги, сякаш никога не ги бе виждал, и се ухили:

— Държа да те уведомя, че някои прекарват седмици в опити да придадат подобен износен вид на дънките си. Тези поне са истински. Сигурно струват цяло състояние.

— Тогава ги продай — посъветвах го аз, но всъщност много ми харесваше такъв небрежен.

Целуна ме по върха на носа и очите ни се срещнаха. Останахме като омагьосани от удоволствие, че най-сетне сме се намерили. Така и не чухме кога ни поискаха билетите — момичето повтори молбата си и се усмихна снизходително. Щом минахме през паспортния контрол, той се разсмя.

— При следващата подобна операция ще бъдем вече женени. — Целуна дланта ми и ме потегли към безмитния магазин. Предложи аз да купя джин, а той се спря на малцово уиски, за да занесем нещо във вилата.

На гишето за коли под наем също имаше опашка. После си разменихме доста остри реплики, защото Уил не караше достатъчно съобразително, а аз не се ориентирах по картата. Главата ме болеше от напрежение, защото през нощта ставах четири пъти да проверявам дали не сме се успали.

Щом пристигнахме, той ми се стори съвсем различен под слънцето — по-градски тип човек, но и някак далечен. Изглеждаше екзотичен — мястото му хем беше тук, хем не беше. Черни очила и стара сламена шапка скриваха топлотата в очите му. Дори със скъсани дънки, стара памучна риза и по сандали, в него имаше нещо стабилно, което ме караше да се чувствам у дома. Сърцето ми пееше. Това, реших аз, е бъдещето ми. Избрах този човек.

Навлязохме в долината и се наслаждавахме на слънчогледовите поля, ширнали се от двете страни на пътя. В далечината, сгушена сред дърветата, се появи вилата в убито розово. Долових, че вече не задържам вниманието му. Вероятно се бе съсредоточил, защото караше в дясната страна на пътя.

Мълчаливо минахме по посипаната с чакъл алея към вилата. Щом загаси мотора, към нас се втурна дребно чернокосо момиче, изписка от възторг и се хвърли в ръцете на Уил. Мъж по къси панталони я следваше доста по-резервирано, здрависа се с Уил и го потупа по рамото. Джо и Джонатан, реших аз.

— Чакаме ви цяла вечност. Поне от четири часа — бъбреше Джо. — Тук е истински рай. Дайте да ви внесем багажа, а вие отивайте право при басейна. Сафрън се пече.

Заобиколихме вилата и минахме по грижливо окосената морава. Басейнът бе скрит зад дървета, отстрани се виждаше барбекю, тъмнозелен жив плет и поставени един до друг шезлонги. На най-близкия се бе отпуснала напълно неподвижно почти гола млада жена с пищна коса на масури и най-бялата кожа, която бях виждала. Беше скрита зад огромни слънчеви очила и най-миниатюрния триъгълник вместо бикини. Лежеше неподвижна, независимо че положително бе чула приближаването ни.

— Сафрън? — Уил се надвеси над нея, доста неуверен и притеснен. Аз останах по-настрана.

Тя свали очилата и продължи да лежи.

— Уилям.

Никога не бях чувала друг да го нарича така. Тя изглежда ме забеляза и отпусна дългите си слаби крака на земята. Изправи се, а гърдите й си останаха вирнати, малки, стегнати, с изненадващо едри зърна. Също като дренки.

Целуна скромно Уил, а едната й гърда се отри в златистите косми на ръката му.

— Ти сигурно си бъдещата булка на Уилям. Жената, която му надяна хомота. Най-сетне! — Бедрата й не се докосваха най-горе, а стомахът й бе така хлътнал, че кокалите на ханша стърчаха. В лице не бе поразителна красавица — личеше, че е волева личност — то бе прекалено тясно, а благодарение на буйната кестенява коса, която подскачаше и се стелеше чак до кръста, човек не забелязваше оформения по мъжки нос и силната челюст.

— Здравей. — Протегнах ръка, разсъждавайки над забележката й: дали съм поредната кукла от дългия списък на Уил, или той се е застоял прекалено дълго сред ергените и е забравил какво е това женитба.

— Дано не изгориш — добавих притеснена, имайки предвид всички предупреждения, отпечатани в списанието. Работех като редактор в „Пени“ и се опитвахме да внушим на тийнейджърите да не се пържат на слънце, за да не си докарат някой рак на кожата. — Искаш ли да ти дам от моя крем против изгаряне?

— Много мило от твоя страна, но така ми е добре — заяви тя, сложи си очилата и пак легна. Двамата с Уил пристъпвахме притеснени. Реших да не го оставям сам с лейди Годайва.

— Хайде да отидем да оправим багажа, скъпи.

Той сви рамене.

— След малко. Нека си почина след шофирането. — Отпусна се на съседния шезлонг и разтвори вестника нервно, поне така ми се стори, защото досега не го бях виждала нервен. Почувствах се излишна и се отправих към къщата, изненадана, че съм толкова изтощена от топлината. Ако Сафрън продължавала се изтяга на слънце, ще се изпържи, но тя ще си е виновна. Кожа като нейната ще се обели за нула време. Предупредих я.

Тя, разбира се, не изгоря. Затова пък аз почервенях като рак, въпреки слънцезащитния фактор 15, шапката, тениската и саронга.

— Защо си се докарала така? — попита Уил, когато ме видя край басейна, опакована в седемнайсет пласта памучни дрехи, наклепана с бяла гадост. Измърморих нещо за изгарянията.

— Мен ако питаш — обади се съвсем незлобиво Джонатан, — не бива да се появяваш на нито една снимка, защото вкъщи ще решат, че времето е било студено. — Въпреки всичко изгорях болезнено и оставих шезлонгите край басейна на Сафрън, Уил, а понякога и на Джо, която покафеняваше за броени минути. Джонатан и Джеймс играеха на тенис, а аз стоях на хладно във вилата, приготвях заливки за салата и печах чеснов хляб.

— Вече разбирам защо ще се жениш за Лиъни — подхвърли Джеймс след едно особено успешно приготвено ястие.

Уил само се усмихна и ме погали по коляното.

— Лиъни ще бъде съвършената съпруга за Уилям, щом е решил да се задоми и да си народи цяла сюрия очарователни бамбини. — Сафрън разкри в нещо като усмивка ред дребни, но безупречно подредени зъби. — Нали, мили? — Можеше да се отнася както за Уил, така и за Джеймс, а тя представи нещата за съвършената съпруга толкова вълнуващо, сякаш ставаше въпрос за съвършената таблетка против стомашни киселини. Очевидно смяташе, че Уил се жени за мен, защото му е време да се задоми. Вирнах брадичка. Не бях нито кобила за разплод, нито удобна компаньонка. Щях да му бъда съпруга. Сафрън не ми обърна никакво внимание и се обърна към Джеймс, погъделичка го и се засмя.

Той събори чашата с вино.

— Престани, чудовище такова. — Въпреки това се засмя и остави последната си хапка.

Понякога Уил си лягаше последен — стоеше до малките часове, когато аз вече не можех да си държа очите отворени от умора. Просто не издържах, особено след дългите часове работа месеци наред, още като нова в списанието. Невинаги прекарваше вечерите със Сафрън; случваше се Джеймс, Джонатан и дори Джо да им правят компания. Ние обаче рядко оставахме само двамата и на мен започваше да ми липсва предишната непринудена интимност. След първоначалната умора ми се прииска да се заседя до по-късно. Ала тъкмо тази вечер, веднага след като Джеймс ми сипа „Гран Марние“, Уил се извини и се оттегли, мърморейки, че му се било събрало прекалено много недоспиване. Вдигнах поглед, за да разбера дали иска да съм с него, но той вече беше излязъл, а когато си изпих питието, беше заспал.

Сафрън рядко разговаряше с мен. Спомням си, благоволи да ми каже нещо един-единствен път. Влезе в кухнята, докато режех нещо. Протегна се, прозя се и оповести:

— Трябва да се изкъпя. — Като открит гамбит, признанието не бе потресаващо, да не говорим, че не очакваше отговор.

Друг път, още в самото начало, тя отвори барчето и се разсмя.

— Уилям, ангелче, толкова си умен, да ми купиш уиски от безмитния. — Сипа си щедра доза. — Бъди истински спасител и донеси малко лед. — Уил изчезна и тя започна да преглежда запасите. — Какво още има тук? Господи, джин, селска работа!

Измърморих, че аз съм го купила, а тя постави длан на ръката ми.

— Господи, много съжалявам — извика тя, сякаш наистина съжаляваше. — Нямах представа, че си го донесла ти. Наистина много съжалявам. — Продължи да дрънка и не спря да се извинява, та всички да чуят и разберат колко нетактична и глупава е била. Така не ми остана да кажа нищо по въпроса.

Понякога се опитвах да заговоря с нея за концерти и записи, ала тя обикновено заявяваше нещо от рода на:

— Моят агент ми твърди, че е важно да не съм чак такава интересчийка още отсега. Не искам да привличам нежелано внимание. — Понеже нямах представа от света на класическата музика, не съобразявах какво да отговоря.

— Защо не напишеш статия за Сафрън? — предложи Джо, която проявяваше невероятен ентусиазъм към всичко.

— Много държа на уединението си — вметна Сафрън с една от загадъчните си усмивки. — След онзи материал в „Харпърс“ внимавам с журналистите.

— Защо? — Не бях сигурна, че ще успее да ми пробута този типичен за Гарбо подход. Все пак материалът бе чудесен и според мен всеки нормален човек би останал очарован.

Сафрън махна, все едно съм направила пикник без сандвичи, и Уил се намеси.

— Не иска да я разсейват. Както и да е, мила — погледна ме, сякаш възнамерявах да довлека френските папараци и да ги насъскам по Сафрън, — тя едва ли ще иска да се появи в „Пени“, нали? — Стисна коляното ми под масата, за да подчертае думите си. Вече знаех, че Уил винаги е на страната на онеправданите, само не разбирах защо в момента защитава Сафрън. „Пени“ не беше някое долно клюкарско списание, макар малцина да смятаха за чест имената им да стоят редом с първите тръпки, черните точки, акнето и гаджетата.

Бях готова да изтъкна, че посегателството върху усамотението на Сафрън не е било моя идея, но щеше да прозвучи като мрънкане. Опитах се да негодувам, когато останахме насаме за няколко минути в колата, докато отивахме на пазар. Уил намекна, че е дребнаво да критикувам.

— Сафрън има специален талант — цитира той статията в „Харпърс“, както установих по-късно. И добави: — Жените често я намират… — замълча, търсейки точната дума — … трудна, защото е толкова красива.

Познавам повече от достатъчно невероятно красиви жени — имат си истински приятелки и другите жени също ги обичат. Сафрън очевидно не беше от тях, но понеже бе старо гадже на Уил, реших да премълча.

— Вижда ми се много приятна — излъгах аз напрегнато, защото никак не ме бива в лъжите.

Уил ме прегърна през раменете и ме целуна, без да откъсва очи от пътя.

— Добре. Знаех си, че ще си различна — добави той доста разсеяно.

Всъщност по-голямата част от ваканцията ми беше наистина приятна. Миризливите сирена, ароматните сладкиши, лъскавите зелени и червени зеленчуци на пазара ме развличаха. Спях и плувах когато ми се прииска. Забавлявах се да готвя. Доставяше ми удоволствие да чета романи по цял ден. Джеймс, Джо и Джонатан бяха изключително мили, независимо от чувството ми, че съм попаднала на купон, след като е приключил. Всички се познаваха много добре. По време на един обяд заговориха за предишна ваканция. Джо им припомни случка със стар грък и жена му, които видели на пазара; разказваше за някакво недоразумение, а Джеймс любезно ми обясни за какво става въпрос. От приказките на Джо не разбирах нищо, защото тя се заливаше от смях. Сафрън почти се задушаваше от истеричен смях, носът й бе сбръчкан весело и дори не забелязваше потеклия сок от праскова по ръката й. Джо хълцаше в салфетката и бършеше сълзи, а тримата мъже шляпаха с длани по масата и ревяха от смях. Челюстта започваше да ме боли от любезната усмивка. Чувствах се като човек, който не говори английски.

— Сигурно си решила, че всички тук сме луди — смееше се Джонатан. — Имаш ли представа с какъв си се захванала?

Усмихнах се мило и обрах остатъците от заливката за салата с пресен хрупкав хляб.

— Да, струва ми се. — За момент всички спряха да се смеят и ме погледнаха. Хлябът издраска болезнено гърлото ми, докато се опитвах да преглътна. Всички, изглежда, знаеха нещо, което аз не знаех.

Уил ме прегърна през раменете, понечих да се облегна на гърдите му, но май не се получи.

— Лиъни е истинска лъвица. Може да се справи с всичко.

В действителност съвсем не бях сигурна в това твърдение.

Не виждах смисъл да се караме с Уил. Просто понякога не бяхме на една вълна. Не можех да не призная, че не се докосвахме непрекъснато, не се прегръщахме и не се целувахме с ненаситността, която изпитвахме в Лондон, ала си повтарях, че връзката ни е достигнал нов етап на зрялост.

След един дълъг нощен разговор край басейна престанах да гледам на Сафрън като на потенциална съперница, а просто като на временно присъстваща в живота ми досадница. С Джо си говорехме кога смятаме да имаме деца, колко години е разумно да изчака човек, дали мъжете ни ще са готови за тази стъпка.

— Донякъде завиждам на Сафрън — каза Джо. — Тя поне няма подобни терзания.

— Защо? — Сафрън бе винаги сигурна в себе си, но не е възможно една жена да е толкова самоуверена, че да приеме за даденост и бъдещите си деца.

— Ами тя не иска деца.

Изненадах се. С Джо изключвахме възможността жена да не иска деца; двете признахме една пред друга, че с удоволствие бихме родили. Аз обаче разбрах какво има предвид Джо. Безсмислено е да мислиш по въпроса, след като си решил как ще протече тази част от живота ти. От теб се иска просто да затвориш вратата.

— Нищо чудно да си промени мнението. Когато поостарее и биологичният й часовник започне да тиктака по-шумно, ще бъде друго.

— Тя е по-голяма от нас — погледна ме развеселена Джо. — Сега е на трийсет и пет, така че не й остава много време, за да мисли. — Двайсет и пет годишната Джо по онова време несъмнено виждаше трийсет и пет като бабешка възраст. — Честно казано — добави замислена тя, — Сафрън изглежда има здравословен проблем. Както и да е, тя не е от хората, които си променят мнението. Освен по отношение на мъжете.

Това ме заинтригува. Сафрън бе по-стара, отколкото си мислех, а аз като наивна глупачка смятах, че младостта автоматично печели по точки. А тя дори не иска деца. Уил обаче ми бе показал ясно, че иска.

— Ако нямам деца — сподели веднъж той, — ще гледам на живота си като на пропилян. — Разбрах, че връзката между тях не е била достатъчно сериозна, защото Уил не би се оженил за по-възрастна, при това жена, която не може или не иска да има деца. Познавах го достатъчно добре и бях сигурна, че е така.

През последната ни вечер Сафрън влезе в кухнята, облечена в къса рокля в металическо сребърно, без гръб и ръкави, разкроена на бедрата. Помоли Уил да й закопчае колието.

— Нали става без сутиен? — попита го тя и се завъртя предизвикателно пред него. И Уил, и Джонатан, и аз знаехме и погледнахме малките стегнати гърди, набъбнали под сребърната материя. Едрите зърна стърчаха нахално.

— Дали няма да е по-добре с черната? — Преметната през ръката си тя носеше права памучна рокля с презрамки. Без да обръща внимание на никого, тя свали сребърната рокля, метна я върху облегалката на близкия стол и с едно движение облече черната. Всички забелязахме ослепително белите й бикини. Странно, но тенът й бе с цвят на мед, нещо, което ми се струваше непостижимо при тази бяла кожа и рижава коса. Видях проблясъка на желание в очите и на Уил, и на Джонатан, когато зърнаха белите бикини, откроили се на златния тен. Нещо в чистотата им придаде много по-сексапилен вид от символичния бански с тигрова окраска, който тя носеше.

— Коя от двете? — Завъртя се отново. В кухнята влезе Джеймс.

— Господи, та това е Джеймс. Винаги се разбеснява, започна ли да си сменям роклите. — За момент ми се стори уплашена. Помислих си, че може би се страхува от Джеймс, ала той я гледаше със същия алчен поглед както и другите двама мъже. За секунда се зачудих би ли прибягнал до насилие и ако е така, дали Сафрън не го предизвиква с държанието си. Изведнъж лицето на Джеймс се отпусна и придоби обичайното цивилизовано изражение с полуусмивка, която подсказваше, че не приема подобни игрички за нещо сериозно, макар да са режисирани от Сафрън. Плесна я по дупето.

— Къш веднага!

Обърнах се и продължих да режа домати, за да направя салата за последния ни общ обяд. Чудех се какво ли мисли Джо, когато Сафрън се съблича пред съпруга й, но те бяха приятели от много години и изпитах неудобство да я попитам. Самата Джо, скромно момиче, обикновено се разхождаше из вилата по къси панталонки и бяла риза, вързана на кръста, а яките й загорели крака се движеха без следа от прелъстителност. Държеше се дружелюбно и мило и имах намерение да ми стане добра приятелка.

Мъжете успяха да изберат облекло за Сафрън; Джо също се появи, направила се на малка циганка с ярки пъстри волани и дълъг гердан.

— Изглеждаш страхотно — изразих възхищението си аз.

Дори не бях забелязала колко е привлекателна. До крехката фигура на Сафрън възприемах Джо като снажна селянка, самата аз се чувствах безлична, яка, да не споменавам бледа и луничава. Симпатични — това бяхме двете с Джо, когато се понагласим — и не можехме да се сравняваме със Сафрън. Отправихме се към ресторанта.

Тази нощ Уил посегна към мен някак припряно и безлично. Все едно бях коя да е, мислех си аз, докато лежах будна и се взирах в луната, заслушана в подвикването на бухал. Дишането му се успокои, стаята утихна, тогава чух и другите шумове. Беше ясно от какво е ритмичното поскърцване. Не само Уил си беше легнал с едно-единствено намерение наум. Ала над скърцането долових стенание, което ми се стори нечовешко. Чу се писък, когато бухалът нападна плячката си, вик от съседната стая и тих плач. Не можах да определя кои шумове идват от стаята и кои долетяха от природата отвън. Вероятно всичко долиташе отвън, освен онзи вик. Аз обаче не успях да се отърся от чувството, че тази нощ и Уил, и Джонатан, и Джеймс се бяха любили със Сафрън. Ние с Джо бяхме просто приемници. Да, такива мисли те спохождат в три сутринта, след като пиеш повече, отколкото трябва. Придърпах чаршафа под брадичката си и се свих на топка. За миг през ума ми мина мисълта, че Сафрън ще се появи на сватбата ми и ще провали всичко.

Тя обаче не дойде. Получихме писмено извинение — много съжалявала, но й предстояло турне в шейсет и седем града, и ни изпрати телеграма, над която всички много се смяха. Както и да е, щом се приземихме на „Хийтроу“, Уил се събуди и отново се превърна в изпълнения с обич, внимателен годеник. Започнах да се питам дали не съм си въобразила всичко.