Александра Кампбел
Флирт за една нощ (7)

6

Няколко дни след семейния обяд отново видях „Рос Мейнър“. Хотелът беше сниман от Форчън, един от най-добрите ни фотографи. Подобно на редица други модни фотографи, той бе изключително чувствителен на тема имидж. Определението „артистичен темперамент“ изобщо не покриваше холеричните му изблици. Наложи се да се обадим няколко пъти — и аз, и Мими — за да го убедим, че списание „Хау?“ върви по пътя към успеха и той може да благоволи да работи за нас. Ако работех в „Пени“, направо щеше да затвори, за да не си губи времето с мен. Когато ставаше прекалено труден, търсех начин да се успокоя — кръщелното му име Колин дори не намеква, че у него има нещо готино и приятно и тъкмо затова настоява всички да го наричат Форчън. Форчън и Сафрън — защо хората не си измислят нормални имена като Джон и Маргарет например?

Доста дълго се взирах в негативите, оставени в дизайнерския отдел на „Хау?“, за да разбера какво точно гледам. Позите на манекенките със символично облекло, облегнали се на оронени каменни стени или грижливо окастрени плетове, ме караха да се съмнявам дали не са ги снимали пожарникари. Огромните им опулени очи, наклепани с прекалено много туш, изглеждаха ужасени, очевидно за да подчертаят, че новите дрешки с флорални мотиви не са им по вкуса. Вгледах се внимателно в първата снимка и различих някъде назад тъмнозелената готическа пейка, поставена под пергола от ковано желязо. Листата се виеха по металните пръчки и макар снимките да бяха правени преди броени дни, през април, много преди розите да разцъфнат, отлично знаех какъв сорт роза пълзи по металната конструкция.

Нарича се „Хималайска роза на Пол“, през онзи уикенд преди осем години точно тази роза ни обгръщаше отвсякъде в цвят, наситил юнския въздух със сладък упойващ аромат. До края на живота ми този аромат ще ме кара да си мисля за розово. С Уил седяхме на тази пейка — държахме се за ръце, стискахме чаши с шампанско, а аз не спирах да обмислям подробностите около поканите за сватбата и за обувките в слонова кост, обсипани с миниатюрни розички, които щях да си купя от „Ема Хоуп“. Уил бе начертал бъдещето ни. Всичко ми се струваше прекрасно.

— Никога досега не се бях замислял какво искам — стисна ръката ми той. — Сега е време да престанем да се лутаме между кръчмата и ресторанта или някое парти. Време е да пуснем корени. Искам да видя как децата ми растат и тичат около нас. Искам да ги водя за риба.

Аз също си имах фантазии, ала те не хвърчаха много напред във времето. Представях си как сладката Ела на Линдси ще бъде точно на колкото трябва — на шест, и ще ми стане шаферка. Ела винаги е била много специална за мен. Не мога да обясня защо, ала сърцето ми всеки път започваше да бие по-бързо, когато обвиеше врата ми с тъничките си ръце и усетех копринените й бузки до моите. Усещах целувките й като крилца на пеперуда до кожата ми.

— След десет години имам шанс да бъда консултант. — Той се облегна доволно назад, вдигна чашата, затвори едното си око и погледна хълмовете на Котсуолд през мехурчетата на шампанското. — Ако престана да се бъзикам.

С удоволствие го слушах, макар злостният свят на болничната политика да ми бе напълно чужд. Предстои му много работа, предположих аз. Сигурна бях, че лекият характер на Уил се вмества добре в шеговития и малко пренебрежителен свят на медицината, поне както го представяха по телевизията. Студентите по медицина винаги замислят някоя лудория, мислех си аз. Колебаех се дали да не отидем на място, където ще приготвят всичко, свързано със сватбата, като „Питър Джоунс“, или по-скоро да се спрем на стилната „Дженеръл Трейдинг Кампъни“. А защо не и на двете?

Това обаче бе все още в бъдещето, а там, на пейката под хималайската роза, Уил ми описваше каква къща ще си купим, какви деца ще имаме („аз, разбира се, нямам предпочитания дали ще са момичета или момчета, стига да са здрави“), дори неща, много далечни от нас, като пенсионирането. Ала той така и никога не сподели — а докато главата ми гъмжеше от дантели и шрифтове за поканите, розички и сатен, дори не се сетих да попитам — какъв е бил, преди да се запознаем, защо е карал прекалено бързо очуканите спортни коли, дали е бил на запивки по цяла нощ — никакви подробности. Като си мисля сега за онзи момент, Уил се бе превърнал в човек на бъдещото и по този начин бе заличил миналото. Не че имаше значение, поне тогава. Това е дивата необузданост на младите мъже. Той, както често се повтаряше, бе махнал с ръка завинаги на детските приумици. Говорихме безкрайно дълго и слънцето залезе над мечтите ни. Неочаквано небето притъмня и аз потръпнах, защото настръхнах от вечерния ветрец.

— Да влезем вътре — подръпнах аз ръката на Уил.

В сумрака се виждаше живият плет, който опасваше огромно пространство около хотела и градините на „Рос Мейнър“ и хвърляше сенки по тревата. Странното шумолене из живия плет никак не ми харесваше. Спокойствието изведнъж ми навя самота. Спомням си някакъв разказ за известен човек — дали не беше свързан с аферата Кристин Кийлър или друг политически скандал, разразил се преди години, — обесил се на дърво сред градината с рози. Това обаче е станало много отдавна.

— Нека да си допия — помоли той. — Ако предпочиташ, върви. Тук е напълно безопасно. Няма го твоето градско насилие като в Глостър.

Моето градско насилие ли? А пък аз си мислех, че работещите в болниците знаят за насилието повече от мен, защитена в лъскавия свят на медиите. Бих казала, че това е неговото градско насилие. Така или иначе, нямах желание да се върна сама през пустата градина. През последните няколко години ми беше омръзнало да съм сама, макар да ходех непрекъснато по партита.

Това време беше свършило. Щастието ме обгърна като приятен полъх на топъл августовски вятър.

— Не, ще почакам — отвърнах аз, внезапно обзета от прилив на обич. — Имам желание да разкажа новината на целия свят. Нека да се качим и да се обадим на всички. С кого да започнем?

Уил ме гледаше с усмивка, после обърна ръката ми, сякаш за да прочете какво се крие в линиите на дланта.

— Ти кажи. На кого ти се иска да съобщим най-напред?

— На мама и татко. — Познаваха Уил, но го посрещнаха доста предпазливо.

— Значи ще съобщим първо на родителите ти.

— Ами на майка ти?

Отново същата усмивка.

— Предпочитам да й кажа на четири очи. Това е нещо много важно.

Прав бе, разбира се, но се почувствах леко разочарована. Според мен годежът ни бе толкова важен, че не можех повече да чакам. Идваше ми да се пръсна. Нямах търпение да видя какво представлява майка му, да разбера от нея какъв е бил като момче. Когато най-сетне се запознахме, пред мен се изправи свадлива възрастна жена, забравила почти всичко, свързано с миналото. Така и не успя да разбере коя съм.

Родителите ми останаха очаровани. Единият се провикна към другия в градината, за да се обади по втория телефон, а аз си представях как татко се суети, облечен в сакото с кръпки на ръкавите и панталоните от рипсено кадифе, с които работеше в градината, а мама е с пола на цветя, за мен почти същата като другите й поли, същата като полите на приятелките й. Все се чудех откъде ги намират. Вероятно от онзи прашен магазин, наречен „Мезон Памела“ на Хай Стрийт. Стана им приятно, че ще има още една сватба. Дори цената не бе важна. Лора се омъжи почти веднага след като се отдели да живее самостоятелно, а Линдси непосредствено след Оксфорд, така че аз бях последната. Бяха започнали да се притесняват.

— Сигурно вече живеете като семейство — не се стърпя майка. — При това едва ли е от днес. Но пък е толкова сладък. — Сладък ли? Гадост. Да се омъжиш за човек, когото родителите ти смятат за сладък! Пет пари не давах. Обичах го, сладък или не.

— На мен ми се струва добър човек — сподели татко. — Знаех си аз, че ще намериш някой по-различен.

Различен ли? Бях твърде щастлива, за да анализирам.

— Да наминете скоро — подкани ме майка. — В момента розите са истинска прелест.

— Знам. — Затворих телефона и започнах да се приготвям за вечеря. Пеех под душа, без да се притеснявам от немелодичния си глас — вратата бе затворена, а водата течеше обилно. Уил не се женеше за мен заради умението ми да пея, ала предпочитах да не ме чува как изпълнявам „Бъди до мен“.

Гърбът ми все още тръпнеше от водните иглички, когато влязох в приятната спалня, загърната в една от белите хавлии, оставени в банята. Жалко, че свършват точно там, където краката ти изглеждат като бутилки от мляко. Уил тъкмо затваряше телефона.

— Кой беше? — зачудих се дали някой не ни е потърсил.

— Тъкмо съобщавах на някого новините. Както ти предложи. — Като си припомням, струва ми се, долових нервност в гласа му, но щастието скриваше всички чувства.

— На кого? — Не исках въпросът ми да прозвучи така рязко.

Той изви едната си вежда.

— На Сафрън Пери. — Говореше съвсем небрежно. — И на Джеймс. Исках да им кажа да очакват в Прованс една щастливо сгодена двойка.

Тогава всичко ми изглеждаше наред. Все пак усетих как челото ми се сбръчква от напрежение. Не много.

— Тя не беше ли… Искам да кажа, не… — Дойде ми наум, че не бях попитала, когато той и Сафрън са се разделили, кой кого е зарязал. Може би тя щеше да се чувства нещастна. Дори разгневена.

Уил сякаш прочете мислите ми.

— Господи, не. Сафрън не е от жените, които се вълнуват от женитбата.

— Защо не? — Сякаш сега бях до него, защото тя не го искаше и му се налагаше да се примири с мен.

— Тя е прекалено… — Изви очи към тавана и въздъхна, сякаш неспособен да обясни нещата. — Повредена — уточни най-сетне той. — Не, думата не е точна. Крехка. — За момент затвори очи, сякаш бе отлетял някъде далече, сякаш се бе пренесъл в друго време, на милиони километри от прекрасния залез над „Рос Мейнър“. На място, огряно от съвсем различна светлина.

За секунда нещо стегна гърлото ми и аз не успях да преглътна. После реших, че мъжете приемат жени като Сафрън за уязвими, загадъчни, енигматични, а в действителност те са обсебени от себе си, склонни към депресии лъжкини.

— Не — повтори той вече с по-нормален глас. — Не, не виждам тя да се омъжи. Както и да е, сега е с Джеймс, нали ти казах. Той й се отразява доста добре.

Стоях несигурна, ала той ме привлече към себе си, дръпна ме на леглото, развърза и разтвори плътната бяла хавлия, така че заоблените извивки на голото ми тяло проблеснаха на отиващата си светлина. Притисна ръце над главата ми и приближи устни над моите.

— Никакви въпроси повече?

Това въпрос ли беше, или нареждане?

— Никакви — прошепнах аз и знаех, че след малко ще ме пусне, ще се съблече и ще пропуснем резервацията си за вечеря. Сервитьорите ще изтанцуват кадрила си пред друга двойка.

Само че той разкопча дънките и след няколко къси резки тласъка всичко свърши. Аз изхлипах шокирана, сякаш залята със студена вода, но после се надигнах да посрещна тласъците му и се притиснах в него с такава сила, все едно животът ми зависеше от това. След само две минути и двамата лежахме задъхани и се вглеждахме един в друг, изтощени, изцедени, отпуснати, доволни.

— Виж ти — възкликна той. — Виж ти, виж ти. Малкото ми котенце имало нокти.

С огромно усилие се върнах в кабинета в „Маглайф“. Всички — Камила, Форчън, Луси и Мими, ме наблюдаваха и чакат присъдата ми за снимките.

— Чудесни са — казах механично аз. — Великолепни както обикновено, Форчън.

Той се подсмихна.

— „Вог“ искат да подпиша договор с тях. Така че не е сигурно дали ще успея да работя повече за вас.

Усетих как лицата около мен се обтегнаха, независимо колко пъти бяхме чували тази песен. Наистина бе много трудно да се намерят добри фотографи за „Хау?“, а снимките имаха особено значение за това, което представяхме. Снимките във „Вог“ и „Харпърс & Куин“ гарантираха на Форчън доходоносни договори. Стигнеше ли се до битка, предварително знаех, че съм изгубила.

Форчън целуна шумно Камила и по двете бузи, помаха с ръка на останалите и си тръгна, а ние прегледахме всички снимки. Имаше плетки, представени от ученички, страдащи от анорексия — стояха страхливо, свити пред камерата, сякаш са пребити. Не съм сигурна доколко фотографиите ми подсказваха, че плетивата са от кашмир, но Мими поне похвали осветлението, а Камила определи дрехите като сексапилни. Точно това се носело в момента. После прегледахме снимките от ревютата — главозамайваща комбинация от цветове и материи, в които се бяха напъхали манекенки без бельо, а след тях идваха гумени бански костюми, облечени от момичета с гуменки и къси чорапки. Първоначално си помислих, че Мими е поискала снимки за разходка сред природата — това бе една от темите, които имахме намерение да пуснем (като начин да стегнеш бедра) — но щом Камила ги видя, писна щастливо:

— „Хайку Браун“. Номер едно са.

Зачудих се дали не се опитва да ме направи на луда, но тя ги разглеждаше с жив интерес.

— Изключено е да не спечелят наградите — измърмори очарована тя.

Нямах представа кое му е номер едно на този плувец на дълги разстояния, но със сигурност не би допринесъл за продажбите на списанието.

— Нека да заложим на „Галиано“, „Клои“ и „Диор“. — Поставих снимките пред Мими. — И на „Джон Ричмънд“.

Ако Камила имаше желание да прилича на руски борец, проблемът си беше неин. Не можех да мисля и за това, а за читателите да не говорим.