Александра Кампбел
Флирт за една нощ (33)

32

Избягах от лекия обяд, подготвен от Корин, щом прецених, че няма да ме сметнат за нелюбезна. Присъстваха повечето от нещастниците от Съмърсет и хапваха с такова настървение, сякаш не бяха виждали храна от седмици, поливайки я с обилно количество „Бъкс Физ“. Обмених информация коя съм с двама алкохолици, с двама разведени, със семейна двойка, наскоро уволнени и двамата, и с човек, потънал в мрачни мисли, защото последната буря отнесла вратата му. Корин, несравнима в компетентността и знанията си за проблемите на тази разнородна група, шеташе с блеснали очи. Когато дадох максимално газ, за да се измъкна сред трафика и да стигна мърлявия Лондон, си напомних, че съм била непростимо жестока с жена, която се стараеше да бъде благородна. Нямах обаче намерение да се правя на жертва повече, отколкото ми се полагаше, а само в такъв случай Корин щеше да се чувства добре.

Бях се качила в колата, когато тя се наведе и ме целуна за довиждане.

— Пази се. — Говореше с онзи специален неин притихнал глас, искрен израз на съчувствие и много състрадателен.

Обещах й да следвам съветите й, постарах се да звуча весело и й напомних, че винаги е добре дошла в Южен Лондон.

Изглеждаше притеснена; щяла да ми се обади — увери ме тя.

 

 

В антрето на „Брануърт Терас“ 37 за мен имаше подарък. Сигурно той си бе отключил и влязъл, за да го остави. Пакетът бе дълъг и тесен, опакован в кафява хартия и не тежеше. На опаковката пишеше:

„Извинявай, че е закъснял. Напомня ми за теб. Весела Коледа.

С цялата ми любов, Уил“.

С цялата му любов, как ли пък не. Разкъсах опаковката от тясната страна и измъкнах няколко бодливи пръчки с етикети по тях, а от корените им се посипа пръст. Прочетох единия етикет, надписан с молив и мастило, със старовремски почерк, кранчетата на мастилените букви бяха леко размазани от влагата: „Хималайска роза“.

Гледах голото бодливо стебло и си спомних магията на градината „Роз Мейнър“ и прелестните рози, изкатерили се по перголата. Зачудих се какво да правя с тях. Винаги бяхме искали да си отгледаме хималайска роза, за да се катери по черешовото дърво в миниатюрната ни градина, но така и не открих този сорт в разсадниците, а все не ми оставаше време да отида при специалист по розите. По това време на годината обаче не се садят рози, да не говорим, че човек не сади цветя около къща, която смята да продава. На розата са й необходими няколко години, за да порасне. Отказах се да тълкувам жеста му. Уил нямаше понятие от градинарство; сигурно я бе купил случайно, въпреки че не ми беше много ясно как случайно се открива специалист по отглеждане на рози, и то през зимата. Вероятно някъде из Нортхамптъншър. Представих си, че са били двамата, когато са я купували.

— Господи, трябва да направя подарък на Лиъни — казва Уил, прегърнал Сафрън през раменете, докато се разхождат из полето след обилния обяд и стъпват по туфите трева, за да не потънат ботушите им в калта. Сигурно предначертават бъдещето си заедно под грейналото синьо небе, а кучетата на Дженифър подтичват около тях, душат дупките на зайците и лаят до пресилване, зърнат ли някоя врана.

— Тя нали обича градини? — пита Сафрън. Винаги ми е приписвала качествата на домакиня, и то тъкмо които не са типични за мен. — Купи й цвете. Дженифър не спомена ли някакъв разсадник за рози?

По-късно той купува хималайската роза и си припомня някогашните ни планове да я насадим до дървото.

— Тя говореше да я боднем там.

— Купи я тогава — подхвърля безгрижно Сафрън. — Мили, исках да те попитам, какво ще кажеш да боядисаме детската стая в синьо? Дори и да е момиче, ще бъде много свежо.

Никой от двамата не се замисля, че през януари не се садят рози, че след като продам къщата, ще трябва да я изоставя.

Телефонният звън в празното антре ме стресна — толкова дълбоко бях потънала в живата картина пред очите ми.

— Да? — Прозвуча напрегнато гласът ми.

Беше Линдси, не на себе си за пръв път през живота й. Отначало така и не разбрах какво ми разправя. Най-сетне навързах фактите. Ставаше въпрос за Ела. Бяха я откарали в болница.

— В безсъзнание е — каза Линдси с вече по-ясен, но треперещ от страх глас. — От осем часа е в безсъзнание. — Изхлипа сърцераздирателно. — Не знаем какво да правим. Обадиха ни се рано тази сутрин. Непрекъснато ти звънях.

Явно я бяха пуснали на партито у Виена/Фиона и да прекара новогодишната нощ у тях. Двете момичета изобщо не си бяха лягали. В началото на вечерта имало танци за тринайсет-четиринайсетгодишните, зорко наблюдавани от родителите на Виена, но към два те отишли да си легнат, като поръчали на останалите у тях момичета да се държат „прилично“.

— Изглежда, са смесвали коктейли; нападнали са хладилника и барчето — плачеше Линдси. — Не знаем какво са пили, защото родителите на Виена не могат да установят какво липсва. — Самата Виена повръщала непрекъснато. Събудила родителите си към осем сутринта. Отначало решили, че Ела е заспала на пода. Понеже не успели да я събудят, се обадили на линейка. — Линдси си издуха носа. — Аз съм виновна за всичко.

— Линдси! За бога! Вината не е твоя.

Линдси отново си издуха носа.

— Моя е. Не бях достатъчно добра майка. Моля те, ела. Тя може и да се събуди, ако чуе гласа ти.

— Разбира се. — Записах си адреса на болницата, оставих розата в антрето и хукнах към станцията на метрото, разтреперана от умора и шок. Не взех колата, защото едва ли щях да намеря къде да паркирам, а в болницата ще се замотая из истински лабиринт от погрешно упътващи табели и скърцащи асансьори и ще се забавя много. Сърцето ми биеше до пръсване, а устата ми бе пресъхнала.

Прекалено късно! Каква ирония. Сега Ела се нуждаеше от медицинска намеса — система, промивка на стомаха, не от звука на гласа ми. Гласовете съвсем не са достатъчни, за да разпръснат обгърналия я черен облак. Не е възможно децата да умират от алкохолно натравяне, нали? Понякога се случва, а осем часа в безсъзнание е твърде дълго време.

 

 

Най-после пристигнах в болницата. Санди крачеше напред-назад и заплашваше да съди всички наред, а Линдси плачеше тихо.

— Ако тя оживее, ще напусна работа и ще стана истинска майка — хлипаше тя.

— За бога, жено — изрева Санди. — Набий си малко разум в тъпата глава. Ти не я оставяше на спокойствие нито за миг и все гледаше да организираш всяка минута от живота й. Няма да се учудя, ако не дойде в съзнание. — Той се отдалечи, за да атакува нещастния лекар.

Придърпах един пластмасов стол и се настаних до Линдси, за да стисна ръката й.

— Наистина — тя извади нова бродирана кърпичка, — това само показва колко е права онази Илейн. Човек трябва да избира. А аз не направих правилния избор.

— Чуй ме. — Опитах се да й обясня каква лицемерка е Илейн и как се възползва от ситуацията. Ако се беше напънала да покачи продажбите на „Май Лайф“, както е било при предшественичката й, тя все още щеше да е главен редактор и да смразява всеки, дръзнал да спомене децата й.

Замислих се за открилата се неотдавна възможност да общувам с Ела. Бях прекалено заета, прекъсвах наполовина изречението, щом ме потърсеха. Все си обещавах да й обърна внимание, а все не успявах. Трябваше да намеря време. Имах цяла седмица, а не отделих дори половин час за нея.

— Линдси, моля те. — Прииска ми се да й кажа, че по един или друг начин всички сме допуснали Ела да ни се изплъзне, но сега това разкаяние нямаше да помогне. — Вината не е твоя.

Линдси изобщо не желаеше да ме слуша. Не беше моментът да й набивам разум в главата, камо ли да обяснявам проблема с продажбите.

Край вратата настана суматоха. Появи се Лора, несресаните й тъмни къдрици стърчаха в безпорядък.

— Линдси! — Втурна се към нея и я прегърна, а Линдси буквално потъна в пищната й гръд. Нашето семейство не си пада много по чувствата, та не разбрах откъде бяха тези изблици при Лора. Тя единствена от нас смяташе принцеса Даяна за светица, а не за оставена без обич нещастна жена, която е полагала усилия да оцелее.

— Ужасно! — възкликна Лора. — Нямаше да го понеса, ако се бе случило с някое от моите дечица! От какво е станало? Алкохол и наркотици ли? Не ги е срам. Оставят и петгодишни деца да препият. Ужасно е, наистина ужасно. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

Линдси се намръщи.

— Лора, моля те, не се притеснявай.

Тя отново влезе в ролята на по-голямата сестра — откъсна се от пищните гърди на Лора, скрити под плетения пуловер, и я погали по ръката.

— Шансовете й са доста добри. — При това изявление гласът й потрепера и тя отново извърна поглед към неподвижната Ела. Дори Лора замълча и преглътна.

— А те какво казват? — Лора се огледа за човек, който може да знае нещо, и пак се обърна към уплашените ни лица.

Спомних си Ела: на три стиска разтрошена бисквита и настоява да я изядем заедно; виждам я на пет — бледа, потънала в първата си училищна униформа; на осем ми чете „Черната красавица“; на десет е искрено загрижена за околната среда и замърсяването. А сега? Вече не знаех от какво се интересува. Пред очите ми изплува картина: Ела тича, за да се хвърли в ръцете ми, обсипва ме с целувки и ми казва, че съм най-добричката леля на този свят. Не заслужавах да преживея това. Отпусната в тясното болнично легло, тя отново ми прилича на малко дете, не на нацупена тийнейджърка.

— Ще ги съдя — задудна Санди едва прекрачил прага на стаята. Дори не си направи труда да уточни кого ще съди. Всички знаехме, че гневът е един от малкото начини да покаже кой е. Клекна до леглото и погали слабичката бледа ръка точно над системата. — Мъничката ми захарна фея — прошепна той. — Искам пак да те заведа да гледаш „Лешникотрошачката“. — Очевидно не само той не беше наясно с последните предпочитания на Ела.

Вратата се отвори отново. На бледата жълта светлина видях очертанията на висок мъж. Линдси стана и се хвърли в ръцете му. Той я притисна до себе си и аз забелязах разбридан ръкав изпод престилката.

— Всичко ще бъде наред — прошепна той. — Обещавам ти. Тя ще се оправи.

Линдси се отдръпна.

— Извинявай, задето се държах като глупачка. — Избърса очи. — Нямаш представа колко ме беше страх. Тя ще дойде в съзнание, нали?

— Сигурен съм, че ще се оправи. — Аз обаче видях очите му. Наистина беше притеснен, когато пристъпи към леглото и нежно пое ръката на Ела.

— Ела? Кукличке?

Тя отвори очи.

— Чичо Уил? — прошепна тя.

Лора избухна в сълзи и аз я изведох навън на прашните стълби, осеяни с фасове и разпилени опаковки от шоколад.

— Ужасно е — хлипаше тя. — Ако тук лежеше Фиби или Зак… — Разрида се още по-силно. — Или пък Хиро…

Погалих я по гърба, а тя извади изрезка от вестник и ми я подаде.

— Виж.

— „Търси се — зачетох аз — брокер за уикендите, вечер. Заплата плюс комисиона.“ — Отдолу бе написан адресът на фирма за недвижими имоти.

— Ходих на интервю — хлипаше Лора. — Казаха, че работата е моя, ако я искам. Ама и те ще започнат да се наливат с коктейли, щом Пол си обърне гърба.

— За бога! — Бръкнах в ръкава си да извадя нова салфетка и й я подадох. — Пол е прекрасен баща. Няма да позволи да им се случи нищо.

— Права си — потвърди неуверено тя. — Наистина е прекрасен баща. — Забели очи и ми се стори по-весела. — Ако не изкарам малко пари, няма да можем да си позволим безалкохолни коктейли.

— С Пол ще имате ли достатъчно време един за друг, щом ще работиш през уикендите?

— Така ще се караме по-малко — побърза да признае Лора. — Хайде да се връщаме.

— Какво прави Уил тук? — попитах Линдси по-късно, когато Ела седеше в леглото и пиеше вода, все още пребледняла, но доста по-добре. Уил бе изчезнал, за да поговори с колегата си лекар, когото бегло познаваше.

— Той ми се обади. Освен това е лекар — изтъкна Линдси търпеливо, сякаш умственото ми развитие е забавено.

— В болницата има достатъчно лекари.

— Освен това е член на семейството — добави тя. — И винаги ще бъде, дори да се разведете. Няма да престана да се виждам с него, защото бившата му приятелка е забременяла. Първо, децата го обичат.

— Защо ти е звънял?

Тя очевидно нямаше желание да ми отговори.

— За да ми каже разни неща.

— Какви неща? — Нямаше да позволя нищо да стане зад гърба ми.

— Добре де. — Търпението на Линдси се изчерпа, иначе не би се предала толкова лесно. — Беше ме помолил да си мълча, но ми се обаждаше почти всеки ден, за да разбере как си. Още от самото начало. — Спомних си как Линдси дойде през обедната си почивка да ме види, в деня след спонтанния аборт. Беше съвсем необичайно за нея — поне така ми се стори тогава. Явно Уил я беше изпратил.

— А на мен защо не ми звъни?

Тя вдигна очи към тавана.

— Защото — подхвана тя подчертано бавно, сякаш обясняваше на човек, който не разбира английски — ти нямаше да му позволиш. Сигурно си очаквала да пренебрегне всичко, което си му надрънкала; навярно ти се иска да пристигне в офиса ти на бял кон и да те отнесе, но той, Лиъни, не е такъв. А и на теб нямаше да ти хареса, ако беше такъв.

Гледахме се гневно няколко секунди и накрая тя добави:

— Ако искаш да се върне, трябва да поговориш с него. Той няма да се появи просто така в спалнята ти, все едно е пришълец от космоса.

— Не искам да се връща — натъртих аз на всяка дума. — И в случай, че не си забелязала, той е със Сафрън, а тя чака дете от него.

Ела се размърда и Линдси се втурна към нея.

— Миличка? — Наведе се. — Ангелчето ми.

Погледна през рамо.

— Както и да е — махна с ръка тя, — той ще разбере, ако от болницата се опитат да скрият нещо от нас. Например дали тя ще се възстанови напълно. И ще направи необходимото да се погрижат за нея както трябва. Дори ако се наложи, да я прехвърлят другаде.

Все още шокирана от резкия тон на Линдси, си помислих колко много общо има тя със Санди — много повече, отколкото предполагах. И двамата си мислеха, че в болниците трябва да си отваряш очите на четири, защото професионалната небрежност и недоглеждане са заплаха Ела да не получи най-доброто лечение. Не съм съгласна с тях, но вижданията им бяха поне достатъчно показателни за връзката им.

Санди надникна през вратата и ми даде знак да изляза в коридора, все едно викаше някой от подчинените си.

— Лиъни, разчитам на теб. Избий й от главата тази идея да напусне работа. Не спираше да го повтаря още преди да пристигнеш. Знаеш я каква е. Просто няма да излезе нищо, ама нищо. И аз я познавам. След малко ще се прибере и ще пусне оставката си по факса. Трябва да я спреш.

— Ама, Санди. — Знаех колко е важно да защитя жените, които си стоят вкъщи. — Сигурно е дошло време тя да преосмисли живота си. Вероятно иска нещо друго. Да постигне някаква хармония.

— Да, да, да. — Той махна с ръка. — Ако искаш, я накарай да прегръща дървета, да ходи на консултации, каквото там правят другите. Дори да се занимава с терапия, ако се налага. — Зачервените му очи ме обвиняваха, че аз подтиквам хората да ходят на терапия. — Просто не й позволявай да си зарязва работата.

Зачудих се дали нямат нужда от пари. Ами ако Санди бе пропилял наследството си за кларе или предстоеше да го уволнят? Всичко беше възможно.

Санди ме погледна настойчиво.

— Тя обича тази работа. Просто умира за нея. Мрази да си стои у дома. Тя не е от жените, които умеят да въртят къща. Някои се справят добре. Много добре при това. Но тя не е от тях.

Разбрах, че колкото и да говори против нея, Санди продължава да я обича.

— Няма спокойствие на този свят — добави той и отвори вратата. Видях как лицето му се смекчи, щом зърна Ела. — Ти се едно глупаче, моето глупаче… — Седна до нея и я притисна до себе си, без да спира да я гали по гърба, все едно е Хиро. — Да не си посмяла пак да ни плашиш така…

 

 

Затворих тихо вратата и се обърнах.

— Избягваш ли ме? — Уил бе намръщен. Намръщих се и аз.

— Според мен е очевидно.

Стисна ме за лакътя.

— Ела да слезем в стола. Храната е отвратителна, така че едва ли ще има някой там.

Потегли ме надолу, стъпките ни отекваха меко по линолеума, докато му разказвах за Линдси.

— Санди настоява да я убедя да не напуска работа, а аз не само не съм наясно как да й го кажа, но и се колебая дали не е по-добре тя да го направи, защото в момента не знае нищо за Ела…

Уил ми издърпа стол.

— Престани да се месиш. Тя е интелигентна жена. Сама ще си намери пътя. Пак ще поговоря с нея.

Докато той отиде да вземе две чаши топъл чай в бели чаши, който миришеше на метал, аз се чудех какво ли ще й каже.

— И какво? Ще се откажем и дори няма да се опитаме да й влияем, така ли?

— Виж! — Той блъсна чашата. — Най-доброто, което мога да направя за нея, е да я изслушам.

Каза го, все едно слушането е агресивно действие. Прецених за разумно да си замълча.

— Просто ще я изслушам — повтори по-бавно и по-спокойно той. — Не възнамерявам да й чета лекции. И без това всички вие й идвате много. От доста време върви към нервен срив. Чудесно познаваш Линдси. Тя има нужда от помощ, но вече ще стои на краката си и ще е измислила нов план за действие, преди да успееш да изречеш „борд на директорите“. Аз само ще се опитам да я спра да го направи прибързано, макар по този начин да не променя нищо.

Уил непрекъснато се втурваше да се притече някому на помощ. Навярно тъкмо тук ми беше грешката. Не се нуждаех твърде от помощ. Спомних си думите му след нощта му със Сафрън. „Тя имаше нужда от мен“, така ми обясни. А аз никога не му казах, че също много се нуждая от него. Вероятно поради прекалената ми заетост не си бях позволила да се замисля за потребностите си.

— Как е Ела? — Предпочитах да питам Уил всичко, само не как е; дали и той не е имал нужда от нещо, което не съм забелязала.

— Утре по някое време ще я изпишат. Ще й бият инжекция, за да спре да повръща, а след няколко дни напълно ще е забравила за случката.

— Благодаря ти за розата. — Думите ми прозвучаха твърде остро и достатъчно признателно.

— Още е рано да я садиш.

— Рано е — съгласих се аз. — Ще я сложа в саксия, за да я опазя. — През пролетта къщата сигурно щеше да е продадена. Щях да я насадя в новата си градина. Не, едва ли щях да го направя.

За момент замълчахме.

— Е — обади се най-сетне той, — мислила ли си какво искаш да правиш? Освен желанието ти да ме замеряш с чинии.

— Не съм те замеряла с чинии. — Забих нокти в дланите си, за да не срещна очите му. — Какво имаш предвид? Дали ще побързам да се разведем ли? Дали ще запазя къщата? Това ли те интересува?

— Това ме интересува — потвърди той. — И другото.

Не схващах накъде бие.

— А ти кога ще се ожениш за Сафрън?

Стори ми се раздразнен.

— Няма да се женя за Сафрън. Ако съм искал да се оженя за нея, щях да го направя преди много години. Единствено за теб съм искал да се оженя.

— Защо? — Не бях сигурна дали му вярвах. Бях убедена, че винаги я е обичал.

Той разбърка твърде енергично неприятния чай и го разплиска по масата.

— По дяволите! — Дръпна бяла хартиена салфетка и започна да го попива.

Грабнах още няколко и почистих хубаво, взех мократа салфетка от ръката му и я изхвърлих.

— Когато живееш сам, ставаш практичен.

— Пет пари не давам дали съм практичен — уточни търпеливо той. — И ако се опитваш да ми зададеш въпрос, отговорът е „да“. Живея сам. Има ли начин да задържа вниманието ти поне за пет минути? Или искам прекалено много?

Господи, беше се ядосал. Седнах мирно като добро момиче.

— Със Сафрън се познаваме от много отдавна. Запознахме се, когато бях на осемнайсет, всичко ми правеше впечатление, а тя бе объркана и много уязвима — но пък великолепна. Беше на двайсет и четири. Бях студент първа година, когато присъствах на неин концерт. После имаше парти. Дори не очаквах да ме забележи.

Нямах представа, че е станало толкова отдавна. Преди двайсет години — половината ми живот.

— Тя ме зашемети. Обичах я. По-точно, бях влюбен в нея.

Доста интересен вариант на вечното твърдение „обичам те, но не съм влюбен в теб“, думи, които ни побъркват. Прекарах доста вечери сама в разни барове пред чаша вино, питайки се какво означават. Накрая тъжно заключих, че това е „нека да се разделим“. Сигурно Сафрън и приятелките й също са седели в разни барове и са умували защо мъжете са влюбват в тях, но не ги обичат. Можехме да обменим опит по въпроса.

— Колкото и несмислено да ти се струва — добави той.

— Не точно.

— Беше… — Въздъхна и аз разбрах, че не е, защото му липсва желание да говори за Сафрън. Просто не знаеше какво да каже. — Беше страстна връзка на млад човек с по-възрастна жена. Поне в началото.

Намръщих се.

— Постепенно аз възмъжавах и тя имаше все по-голяма нужда от мен, но същевременно имаше нужда от неща, които не можех да й дам. Започнахме някак си да се отдалечаваме един от друг. За мен това беше съвсем естествено. Дори когато не бях в състояние да мисля за друга, не ми бе хрумнало да прекараме живота си заедно. Просто искахме различни неща. Тя искаше композитори и диригенти.

Той се замисли. Сякаш се връщаше назад по тъмна пътека, в чийто край го очакваха призраци.

— Да, така беше. Ако не друго, искаше слава.

Сетих се за твърдението й, че държи на усамотението си, и повдигнах вежди.

Той сякаш прочете мислите ми.

— Статията в „Харпърс“. Тя я възприе като стъпалото към славата. Нали знаеш, винаги има и други таланти, красиви трийсетинагодишни, които излизат на сцената следващия месец. Всички я глезеха. Тя, изглежда, имаше потенциал. Ала изявите й не отговаряха напълно на красивите й снимки. Не и като пианистка. После шумът около нея стихна. И тя, струва ми се, се почувства унизена. Това е причината да се преструва, че мрази публичността.

— И винаги искаше да се върне при теб. — Чудех се дали и мъглявите мъже от музикалния свят са били влюбени в нея, без да я обичат. Очевидно Уил й е възвръщал увереността, че е неустоима.

Той кимна.

— Първоначално всичко бе наред. Не очаквах такава като нея да се свърже трайно с мъж като мен. Бях щастлив, когато тя се връщаше, но нещата не бяха истински. Беше някакъв сън. Не й беше приятно приятелите ми да се въртят наоколо, защото знаеше какво мислят за нея — че ме използва. Вероятно беше така. Но не ме интересуваше. Тя беше различна. Тогава това бе най-важното.

Разбирах го напълно.

— В един момент заяви, че остава при мен завинаги. Бях толкова щастлив. Най-сетне изглеждахме равни. Възрастта нямаше значение. Известно време си мислех: ето, всичко е наред, тя се е променила, аз съм пораснал, ще се справя и нещата ще потръгнат. Но тя започна да ме обвинява, че не искам обвързване. И си тръгна отново. Оказа се, че е с един тенор, после със собственик на звукозаписно студио. Връзките й не продължаваха дълго. След всеки край тя ми звънеше, плачеше, настояваше да се видим и отново се събирахме.

Мълчах. Знаех какви са тези връзки. Виждах как в миналото Сафрън е ставала неспокойна, отчаяна и се е опитвала да прикрие страховете си зад хладното държание.

— Умееше да ме накара да й повярвам, а докато те срещнах, и другите жени, с които се запознавах, не означаваха много за мен.

Притихнала, слушах признанието му.

— А защо позволи да стане така?

— Любов. После навик. След това…

Гледах го, без да трепна.

Той си пое дълбоко дъх.

— Съжаление. И чувство на вина. Нямам представа колко анорексици или пристрастени към това и онова познаваш, но те са невероятно убедителни. Като лекар трябваше да проявя повече здрав разум, обаче… — Разпери ръце, изразявайки съжаление за пропиляното време. — Мислех си как ще съумея да й помогна, да я накарам да се промени. Това е било моята суета. Съжалявам.

Съжаление. Чувство на вина. Суета. Често и просто човешки чувства. Не бях и помисляла за тях, докато се опитвах да си обясня с какви пипала се бе впила в нашия живот. Понякога си представях много по-мрачни и сложни неща. Бих казала дори по-силни, ала човек никога не бива да подценява съжалението и чувството на вина. Защо не прозрях всичко това преди? Нямах време. Тогава мислех за други неща.

Той продължи.

— Първоначално беше като магия, но постепенно се освободих. Обясних й, че последното, което би искала, е да стане съпруга на провинциален лекар и въпреки това тя настоя да й дам шанс — щяла да ми докаже противното. Отказах да се оженя за нея, защото не исках да я обвържа с живот, който тя щеше да ненавижда. И тогава тя пак си отиде.

Разбирах я. Мъжете правят такива неща. Имат едни особени формулировки: „Обичам те прекалено много, за да те вържа“. Това е кодът за сбогом. Изпитах състрадание към нея.

— Никога не си поставял пред мен въпроса да живеем в провинцията.

— Ти си различна. Знаех, че двамата ще успеем да разрешим проблемите.

— Когато поех работата в „Хау?“ обаче, нещата се влошиха, нали?

Не смятах да го кажа на глас, но по лицето му забелязах проблясък.

— Не си виновна.

Виновна ли? Аз изобщо не говорех за вина.

— В този брак бяхме двама — напомних му аз. Трима, ако броиш и Сафрън, но това — последното — го преглътнах. — А и аз бях прекалено уморена. И нямах време.

— Ти нямаше друга възможност — отбеляза внимателно той, но не ме опроверга. — Работата ти е трудна.

Това било, значи. Съжаление и чувство на вина. Умора и работа. Липса на доверие и липса на време. Нито едно от тях не е отявлено престъпление. Разни дребни дразнещи тресчици, които си проправят път под кожата ни.

— Защо не ми каза всичко това още преди години? — Постарах се да потисна прокрадналата се в гласа ми тъга. — Защо не ми обясни?

— Опитвах се — отвърна нещастно той. — Все не излизаше както трябва — ти възприемаше думите ми като защита в нейна полза. Предупредих те, че тя е повредена. След ужасното й държание към теб на вилата ти не искаше и да знаеш повече за нея. Разбирах те. Сметнах за най-добре да не правя нищо по въпроса.

Замислих се. Стори ми се, че той се опитва да застане на нейна страна, а не да ми помогне. Общо взето, беше прав, като не се задълбочаваше в темата. Понякога минаваха месеци, дори години, без никой да се сети за нея. Ако не беше онази единствена нощ, ако не бяха прийомите й да се намесва в живота ни, постепенно щяхме да я забравим.

— Никога не съм си давал сметка колко много те е измъчвало — призна той. — Не изглеждаше наранена от нея. Просто не проявяваше търпимост. А аз й дължах нещо. Ако бях по-твърд и такъв егоист в началото, щях да прекъсна всякаква връзка с нея, а не да позволявам непрекъснато да ме търси. А щом я търпях и се примирявах, фактически я допусках до себе си. А когато се оженихме, тя остана съвсем сама.

Как ли пък не, помислих си аз. Как ли пък не.

— Тя си имаше Джеймс.

— Джеймс ли? — Засмя се тихо. — Не знаеш ли за Джеймс? Той си пада по садомазохизъм. — Извих едната си вежда. — Обича разни игри.

— Е, още едно време се занимаваше със спорт.

— Не говоря за такива игри, а за сексуални. Има си кутия с играчки. — Забеляза удивлението ми и добави: — Всякакви сексиграчки. Обичаше да я връзва и да я удря с хилката за пинг-понг.

Сетих се за налятата трътлеста Дженифър и едва потиснах усмивката си. Моето впечатление беше, че във вилата във Франция Сафрън е измъчвала Джеймс; питах се дали Уил има представа — дори и сега — колко често използва своята крехка женственост, за да манипулира хората.

Опитах се да изложа вижданията си като теория.

— Понякога Сафрън се прави на професионална жертва. Някои ги бият, защото са безпомощни. Но там, на вилата, тя имаше власт и сила. Не е било нужно да се оставя той да я удря.

— Сега вече това ми е ясно — кимна той. — Нещо повече, подсъзнателно винаги съм го знаел. При жертвите обаче нещо те кара да им помогнеш. Много е трудно да устоиш.

Толкова много грешки. Толкова много гордост. Толкова малко доверие. Ако още тогава го бях накарала да изхвърли завинаги Сафрън от живота си, положително щеше да го направи, поне така си мисля. И сигурно нямаше да отиде на онзи концерт.

А колкото до тяхната нощ — по Нова година разбрах едно: след шест години опити да си направим бебе нашият секс се бе превърнал в еднотипно задължение, а нощ на истинска страст е нещо неустоимо привлекателно, стига да ти я предложат. Сафрън я беше предложила. Ник ме научи, че най-важното е да си до човека в лош за него момент. А аз не бях до него. Бях в Париж. Не сбърках, като отидох, но платих висока цена.

Сега обаче за нас бе прекалено късно. Не можех да забравя и бебето. Все пак Сафрън победи.

— Беше ми много трудно да й кажа „не“ — мислеше на глас той. — Защото от една страна тя искаше толкова малко.

Спомням си как се обади за спирателния кран, как се върна от околосветското пътешествие и донесе подаръци на всички; дългото обсъждане дали да приеме предложението от новия оркестър. Не бях забравила нито едно от обажданията й през осемте ни години брак. Можеха да се преброят на пръстите на двете ръце.

— Умна е — казах аз.

— Безскрупулна е — уточни той. — Ужасно безскрупулна. Нямам представа какво има предвид, когато казва, че иска бебе — продължи той, — дали не е някоя от нейните игрички. Сега разбираш, нали? Единствено ти проявяваш разбиране.

Така беше.

— Затова трябва да останеш до нея. За да защитиш бебето.

Той кимна.

Безскрупулна, каза той. Безскрупулна жертва. Много силна комбинация. Направо взривоопасна. Непоносима ми бе мисълта бебето на Уил да страда заради нея. Толкова малко и безпомощно пред прищевките на Сафрън. Имаше достатъчно изгубени деца и без бебето на Уил да става едно от тях. Уил никога не би допуснал да се случи подобно нещо. Тя щеше да го върже за себе си с окови, по-здрави от брачните.

Наканих се да тръгвам. Бръкнах в чантата и открих смачкана десетачка:

— Моят дял. — Оставих я на масата.

— Недей — върна ми я той.

— Настоявам.

Напъха я в чантата ми.

— Парите ни все още са общи, не са нито мои, нито твои. Не сме ги разделили. Затова няма значение кой плаща. А на теб ти трябват за такси, за да се прибереш. — Усмихна се. — Никога не носиш повече от десетачка.

Толкова добре ме познаваше. Можех да се кача и на автобуса, но връщането късно вечер с шумолящите сенки и далечни викове ме плашеше. Знаеше и това.

— Не си отивай. — Понечих да тръгна. Той ме хвана за ръката. — Моля те, не си отивай.

За момент оставих ръката си в неговата, но бързо я отдръпнах, преди да сметна, че мястото й е там. Трябваше да помисля. А и не можех да си позволя да закъснея.

— Утре сутринта в шест и половина пътувам за Милано, за една презентация.

— Аха — кимна той, обърна ръката ми и я целуна по дланта. — За Милано.

Стигнах до вратата и той ме повика:

— Лиъни?

Обърнах се.

— Ще насадиш ли розата?

— Не знам.

 

 

Не заминах за Милано. Отидох в кабинета му и седнах да го чакам.

— Лиъни! — Стори ми се замаян и изморен, сякаш не е спал.

Сали, дежурната на рецепцията, се суетеше нервно, преглеждаше в записаните часове и дискретно ръкомахаше над главите ни към някого. Пациентите кашляха, бършеха носовете на децата си и проснали се по пейките наоколо, ме изгледаха с омраза, когато влязох преди всички. Дете с посивяла кожа и тънки като пръчки крака се взираше в мен с хлътнали очи. С тези болести и бедност Уил се опитваше да се пребори и да ги излекува. Сигурно е трудно да постигнеш желаното. Нищо чудно, че му се бе сторило много по-достижима цел да помогне на един човек — на Сафрън.

Седнах на стола за пациентите. Кабинетът бе обзаведен и боядисан в съответствие с някаква нова психологическа измишльотина, та хората да се чувстват по-удобно, но ламинирано извито бюро си оставаше традиционната бариера между лекар и пациент. Той дръпна стола си по-близо до мен и коленете ни се докоснаха.

— Имам предложение за теб. — Взех ръката му, за да усетя топлината му.

Той седеше неподвижен.

— Едно време исках всичко — подхванах аз. — Теб, шеметна кариера, семейство. Мислих много. Мислих какво искам истински. Искам теб и работата си. Две от три. А цената, която ще платя, е да съм до теб и да ти помагам за детето ти, ако ти го искаш.

Той обръщаше ръката ми ту на едната, ту на другата страна, сякаш се опитваше да прочете бъдещето ми по дланта и да разбере сериозно ли говоря.

— Само че — сега идваше моята цена, частта, която не подлежеше на коментар и компромиси — не мога повече да ходя в онази клиника. Искам да взема решение и да го доведа докрай. Нямам сили да живея повече с онези надежди, да се опитвам да правя толкова много, да правя всичко, защото така ще бъдем прекалено уморени един за друг. Мога да ти предложа единствено от време на време да съм мащеха. Стига ти да искаш. Ако те урежда.

Изчаквах да разбере какво би загубил. Шанса да има свои деца, да ги вижда всеки ден на закуска, да ги води в парка, когато му се прииска. Дори със Сафрън да не потръгнеше, щеше да започне отново. Неговото време все още не беше изтекло. Можеше да има истинско семейство с деца и нямаше да му се налага да си записва час, за да ме види.

Изчаквах го да ми каже, че ме обича, но вероятно беше прекалено късно за това.

Очаквах да ми обясни колко деликатно е положението със Сафрън. Едва сега разбирах, че тя бе обявила война много преди всичките тези години — още докато лежеше край басейна пред вилата във Франция. Сега вече си имаше заложник.

— Имам нужда от теб — добавих аз. — Повече от всеки друг на този свят.

Той ме привлече към себе си.

— Добре дошла у дома.

 

 

— Две от три — повтори той по-късно, когато ме взе от работа, за да ме заведе на вечеря. — А имаш ли нещо против, че аз имам две и половина от три? Теб, работата си и половин семейство.

— Две и половина от три — опитах се да го пресметна като дроб, но така и не успях. — Не можеш да имаш два и половина от три. Статистиката не работи по този начин.

— А как работи?

Пресичайки „Блекфрайърс Бридж“, минахме край вестникопродавач на „Ивнинг Стандард“. Уил стисна рамото ми. На първа страница имаше снимка на Сафрън. „Операта е разтърсена от страх“. Статията бе дълга, а външният вид на Сафрън — бе използвана фотографията от брошурата на „Белингъм“ — й бе осигурил място на първа страница, вместо да се крие из вестника. Сочеха я като една от пианистките, застрашени да загубят работата си, ако операта бъде закрита. Връзката не беше много убедителна, защото тя бе свирила в операта само два пъти, но при липса на разтърсващи новини красивите жени продават вестниците. Точно това бе мечтата на Сафрън — да е пред погледа и в устата на хората.

— Не разбирам много от статистика. — Извадих монети, купих вестник и го пъхнах в чантата, за да го покажа по-късно на Уил. Той, изглежда, не бе забелязал. Прегърнах го отново през кръста. — Този път обаче ми се струва, че е в наша полза.