Александра Кампбел
Флирт за една нощ (20)

19

Оставаха броени дни, докато изпия и последното хапче. За трите месеца бяха предвидени три опаковки, а те свършиха бързо. Постепенно се върнахме към планирания секс — записвахме си датите в бележниците с другите ангажименти, обедни срещи, събрания и напомняния да вземем дрехите от химическо чистене. Понякога хормоните ми играеха и аз ту се сопвах на Уил, ту плачех тайно, сама, ту решавах, че е настъпил моментът да боядисам банята в розово. Той се държеше достойно като истински лекар, беше внимателен и грижовен. От време на време си фантазирах как ще го гръмна, та да го стресна и да го накарам да престане с това негово спокойствие. Често пъти усещах да ме прорязва остра болка в корема и се чудех какво ли означава.

Казаха ми, че не е нищо. Може би, увериха ме те, просто си въобразявам. Ставаше ли дума за чувства, вече трудно различавах илюзията от фактите, и преди да изгубя всякаква надежда, си представях, че всяка незначителна болка, замайване или изтръпване са симптоми на бременност, и се опитвах да се убедя в успеха, докато накрая всичко се оказваше напразна тревога. Тези мятания нагоре-надолу ми позволяваха да стоваря целия си гняв върху Сафрън заради това, че пия изкуствени хормони, а то пък удобно заличаваше необходимостта да мисля непрекъснато за нея и за нощта, която двамата бяха прекарали заедно. Вече нямах доверие на собствените си чувства.

 

 

След четири месеца работа в офиса той се превърна в мой дом, ала след първоначалния възторг от покачилите се продажби изведнъж попаднах в бурно море. След като „Белингъм Глас“ одобриха, без да коментират, всичките ни предложения, най-неочаквано ни се обадиха дни преди отпечатването и ни съобщиха, че нюансите не били каквито трябва. Слава богу, юлският брой — вторият, който бе само мой — отново отбеляза покачване, макар и незначително, и Питър Рени топло ме поздрави („Страхотно постижение при дадените обстоятелства, Лиъни“). Но да се върна отново на лошите неща — Мейв ме повика в кабинета си да ме уведоми за решението на Брайън Карстеърс да ореже с трийсет процента рекламата, предоставяна на „Хау?“.

Защо няма начин нещата да вървят гладко? Чудех се защо го е направил: дали заради непрестанното мрънкане на Камила, или защото бе загубил вяра в списанието, което тя редовно оплюваше. Нищо че напоследък нещата вървяха доста по-добре.

Мейв поклати глава.

— Определено се съмнявам. Карстеърс е истински професионалист и старомоден шовинист. Честно казано, той създава впечатлението, че дъщеря му само си играе на кариера, докато се омъжи и си народи деца.

Стана ми жал за Камила. Каквото и да беше, тя страстно обичаше списанията и се стремеше към успех, макар редовно да идваше на работа в десет и половина и поне по един час обсъждаше по телефона снощното парти, което можеше и да го спести.

— Не — продължи Мейв. — Разчуло се е, че предстои нов срив.

— Нов ли? Ами ние още не сме оправили стария.

Мейв сви рамене. Тя притежаваше невероятното умение да създава впечатлението, че понеже е видяла и преживяла всичко безброй пъти, й е все едно. Затова пък аз бях ужасена. Рецесиите бях страшни, особено на фона на предстоящото инвитро, чиито такси бяха по две хиляди лири на сеанс, без да са включени сумите за предварителните лекарства.

Върнах се от сбутания кабинет на Мейв в просторното издателство.

Камила размаха под носа ми вестник.

— Прочети това.

Мразех този вестник — наричан на смях „Мрънкането на Дейли“ — в който се съобщаваше, че новата им сътрудничка Илейн Браун ще излиза всеки вторник със своя колона, озаглавена: „Мама си е вкъщи!“.

— Не може да бъде!

Камила забели очи към тавана.

— Раздайте пликчета за повръщане — намеси се Поли и добави: — Не е за вярване, но снощи поспах. Бях забравила какво е да се чувстваш човешко същество, докато се мотаеш като зомби.

„Дейли“ имаше половин милион читатели, според собствените им твърдения по страниците, посветени на дома, където щеше да разпери криле и да се изявява новата им сътрудничка. „Прочетете голата истина!“ — приканваше рекламата.

— Ако иска да разбере наистина — Поли наклони глава настрани, — ще й се налага да се прибира; не знам обаче дали ще й остава време от толкова интервюта и дискусионни предавания. Но все пак трябва да се мярка вкъщи поне за малко. Как ли ще се справи?

— Съпругът й има собствен шофьор — побърза да ни уведоми Камила.

— Браво бе! Това е то „голата истина“ — измърмори Поли и с въздишка на раздразнение се зарови в работата си.

Кейт, която заместваше Дирдри, докато колежката й бе в отпуск по майчинство, и никак не гореше от желание да се върне към ролята си на подчинена, се приближи и помоли да поговорим. Погледнах си часовника. Чакаха ме още две срещи преди обедната почивка и три след това.

— Не може ли утре?

Не, разбира се, подсказа ми изражението й, затова се съгласих да остана до по-късно и да поговорим, когато всички си тръгнат. Сигурно щеше да е готова да остане и цялата нощ, ако се налага.

Питах се дали бюджетът предвижда нещо за нея — малко повишение на заплатата и някаква титла за компенсация, и се отправих отново при Мейв.

Тя въздъхна.

— След отпуски по майчинство винаги започват неприятности. Заместничките не искат да се върнат на по-нисък пост, а новоизлюпената майка бърза да започне с оплакванията как са й вършили работата по време на отсъствието. Идват и започват да мрънкат как е архивирана документацията. Представяш ли си!

— Е, хората все някак трябва да се размножават — отвърнах аз и тайно си помислих защо не е възможно просто да си поръчаш бебе в съответния размер и пол и да ти го доставят.

— Хм. — От погледа на Мейв личеше, че с удоволствие би подложила на операция за стерилност целия персонал.

— В противен случай — добавих аз, чудейки се какви са шансовете ми за успех да забременея с малко чужда помощ и дали тя ще е на моя страна след това, — кой ще ни плати подмяната на ставите след двайсет години, ако не произведем достатъчно пчелички-работнички, които да плащат данъци.

Мейв не хареса изявлението ми, сигурно защото вече беше на проблемната възраст, когато започват неприятностите със ставите, и предпочиташе никой да не й напомня този факт. Като се замислих, аз също не бях далече от нейните години. Честно казано, аз съм толкова близо до тях, колкото и до годините на детските буби, както Лора нарича периода с малки деца. Почти. Каква страшна мисъл.

 

 

В петък сутринта от „Белингъм Глас“ настояха да се срещнем. Час по-скоро. Например още в понеделник. Дадоха ни да разберем, че настояват, иначе ще оттеглят парите си. А на този етап вече бяхме предплатили сумите за печатницата, а те бяха доста високи.

В клиниката за инвитро случайно имаха свободен час в понеделник и след среща с консултант се отваряше възможност незабавно да се включа в програмата. В противен случай трябваше да изчакам пет седмици. Пет седмици не са чак толкова дълъг период, но докато чакаш нещо да се случи, месеците — а и годините — се изнизват много бързо. Вече убедена в желанието си да продължа, не исках да отлагам повече.

Питър Рени настоя да ме види час по-скоро. Обади ми се от колата си на път към Мидлъндс.

— В понеделник.

— Питър — започнах отчаяно аз. — Всичко ми се струпа на главата за понеделник. „Белингъм“ припират за среща — забелязали някакъв идиотски проблем. — Напънах се да измисля още някоя уважителна причина, за да откажа на изпълнителния директор. — А в единайсет и половина трябва да бъда на погребение — излъгах аз и се почувствах ужасно. Подобни лъжи винаги се връщат като бумеранг.

— Така ли! — Изглежда, се стресна, но типичната британска резервираност не му позволи да попита кой е починал. — Много съжалявам. — Замълча за момент. — А какво ще кажеш да се видим на закуска?

И така, графикът ми за понеделник се подреди по следния начин: 8 часа сутринта Питър Рени (опитах се да не забравя непременно да съм облечена в черно), 11 — погребение (всъщност това е тайната парола за инвитро), 2 следобед — „Белингъм Глас“ в Исбитън. Помолих Луси да прехвърли на Камила куп други най-различни задължения. Очите й блеснаха. Дали защото не бе доволна, или, напротив, защото ми бе благодарна, че й поверявам някаква отговорност? Бях прекалено притеснена, за да мисля и за това.

В понеделник сутринта сънят се опитваше да ме натисне и едва държах очите си отворени, когато точно в този момент Питър Рени изненадващо ми предложи да поема редакторския пост на „Май Лайф“.

— Защо? — прекалено шокирана, изгубих достойнството на главен редактор. Линдси щеше да приеме веднага.

— Справи се великолепно в „Хау?“. — Питър ми се стори прекалено спокоен, та да приема думите му за чиста монета.

Нямах намерение да изтъквам, че незначителното покачване, постигнато с последните два броя — цялото доказателство за работата ми през последните четири месеца — не е кой знае какво постижение, макар да ни номинираха за награда, а и хората открито ни хвалеха. Вероятно част от тези неща бяха истина.

— Не искаш ли да затвърдя позициите на „Хау?“, преди да се заема с друго.

— Виж — сякаш започна да губи търпение. — Говоря за най-доброто място в цялата група. Искаш ли го, или не?

— Искам го, разбира се — побързах да отговоря аз. — Само че…

— Помисли си. — Той ме побутна навън. — Чакам в най-скоро време да ми съобщиш решението си. Важно е, защото „Май Лайф“ е флагманът.

Вече бях в коридора, когато ми подвикна:

— А, още нещо, Лиъни. И парите са повече, отколкото изкарваш в момента.

Накратко, това бе най-важното от срещата ни, както предадох по-късно на Уил, независимо че Питър каза всъщност много повече неща. Описа ми плановете и бюджета и ме накара да се чувствам необходима и много компетентна.

И все пак нещо ми се губеше. Освен че „Май Лайф“ в никакъв случай не биваше да потъне. Изглежда, само така щеше да се омекоти предателството на Илейн.

Уил не ме слушаше внимателно. Излизането в понеделник сутрин му създаваше затруднения и затова беше и ядосан, и обзет от чувство на вина. Това бе най-натовареният му ден от седмицата. Когато уведоми Сали, дежурна на рецепцията, за неотложния си ангажимент при зъболекар, забелязах, че тя стисна неодобрително устни. Той знаеше колко много пациенти ще разочарова.

 

 

Консултантът по инвитро закъсня цели четирийсет минути, но поне тази клиника бе по-луксозна от първата. Краката на бежовите столове с розов оттенък потъваха в дебел килим, подредени около масички за кафе. Още няколко двойки ровеха списанията и се стараеха да избегнат погледите ни. В един ъгъл стоеше неподвижно опряна на стената жена, по лицето й се стичаха сълзи, а мъжът до нея безмълвно й подаваше кърпички. Всички се правеха, че не я забелязват. Не беше по силите ни да й помогнем. А тя положително не искаше да слуша разкази за двойки, опитвали безкрайно дълго да си родят дете и когато най-сетне, обезверени и отчаяни, се отказали, чудото се случило. А хората не можеха да й предложат никакво друго успокоение. Дори Уил, милият, състрадателният Уил, вдигна списанието си високо, та да не вижда никого, а раменете му се отпуснаха нещастно. Все едно бяхме финалисти в състезание на отчаяните. Знаехме, че едва двайсет процента от нас ще успеят. Очите ни бяха устремени към финала, не към другите състезатели.

Часовникът напредваше влудяващо бързо към времето, когато трябваше да се кача на влака за срещата с „Белингъм Глас“. Мислех си колко често явление са закъсненията в сферата на здравеопазването.

Най-сетне се появи сестра и ни повика. Ние забързахме.

— Много съжалявам. — Всъщност той изобщо не съжаляваше. — Аз съм доктор Грант. — Здрависахме си. Не обърна никакво внимание на факта, че Уил също е лекар.

Разказа ни как протича процесът.

— Ще предизвикаме принудителна менопауза за около десет дена, а после ще накараме яйчниците ви да работят на бързи обороти. Ще ви преглеждаме през ден и щом яйцеклетката е готова, ще предизвикаме овулация, за да постигнем желания резултат. Събирането на яйцеклетки се извършва с лека упойка, но ако предпочитате може да се ограничим с успокоителни. След два дена ще имплантираме повторно оплодените клетки.

„Повторно ли?“ — прииска ми се да попитам аз. Виеше ми се свят само от терминологията.

— Ваше право е да си изберете лекарствата — продължи да разяснява, по-скоро да повтаря, той. — Напоследък най-успешно действа това… — посочи брошура на бюрото — но и тези двете са също добри. Всичко зависи от запасите и откъде ще го купите.

— Няма ли да го вземем оттук? — почувствах се объркана; очаквах те да осигурят лекарствата, не да ни товарят с подобно нещо.

— А, да. — Той извади още две листовки. — Понякога, ако наличността ни е изчерпана, добре е да откриете аптекар, който разполага с лекарството. Невинаги. Ако имате късмет. Някои се обръщат към джипито си, за да им даде рецепта.

Погледнах Уил, но той поклати глава.

— Не и в нашия район. В това отношение правилата са много строги. Здравната каса няма да даде разрешение.

— Щом това лекарство е най-успешното… — измъкнах първата брошура и не откъснах очи от нея, за да не забравя за кое лекарство става въпрос — … защо хората изобщо си правят труда да се спират на другите две?

— Ами главно заради цената. Много е скъпо. Ще оскъпи с осемстотин-деветстотин лири общата сума. Давам ви приблизителната цифра. Може да е и повече. Ще позвъните в някои аптеки и ще проверите къде е най-евтино.

Опитах се да си представя как от офиса звъня по аптеки, за да проверя цените на лекарствата за забременяване, а Луси и Камила не пропускат нито дума. Просто нямаше да стане, освен ако разликата в цената не се окажеше драстична. Попитах го.

— Бихте спестили между петдесет и сто лири на цикъл. При повече късмет. Лично аз не са занимавам с тези въпроси. — Усмихна се, сякаш неща като финансите не са за него.

— Понякога цялата консултация минава в обсъждане на финансовата страна — продължи той, — а на мен не това ми е работата.

Дори да изкарваш добра заплата, осемстотин-деветстотин лири са много пари. Значи инвитрото ще струва по три хиляди лири на цикъл. А успехът бе едно към пет. Никога не съм била много добра по математика, но дори аз пресметнах, че ще ни трябва към осемнайсет хиляди лири, за да се сдобием с бебе. С по-евтините лекарства бихме спестили малко пари, но само по неколкостотин лири на цикъл. Добре — дори да са няколко хиляди. Както и да е. Ние искахме най-доброто лекарство. А това щеше да ни създаде доста трудности.

— Обикновено серията цикли, необходими да се стигне до забременяване, излиза около двайсет хиляди лири. — Изглежда, мислеше, че не знаем да смятаме.

За по-малко от минута цената се покачи с две хиляди. Обаче отсега нататък щеше да бъде все така. Нищо. Ще направим по-голяма ипотека върху къщата. Щеше да си струва. Стига да успеем.

— А лекарствата имат ли странични ефекти?

— Всичко е описано в брошурите. Ако яйчниците ви ускорят работата си, ще го коригираме, разбира се, веднага.

— Веднага ли? — Зачудих се какво ли прави един така „ускорен“ яйчник. Не ми се стори много приятно.

— Жените се отказват от програмата, ако яйчниците им ускорят функциите си прекалено много. Като цяло, напоследък не се случва често.

— И след това се събират яйцеклетките…

— Невинаги — прекъсна ме той. — Няма гаранция.

Уплаших се.

— Значи ще се подложа на всичко това, ще се събудя след упойката и ще разбера, че не се е получило нищо, така ли?

Той кимна.

— Опасявам се, че може да се случи на всеки етап.

Нищо чудно, че жената в чакалнята плачеше.

Беше ми трудно да го приема, да преценя какво означаваше всичко това за нас и за живота ни. Предпазливо споменах, че са ми предложили страхотна нова работа, но се притеснявам да поема допълнителна отговорност на този етап.

Доктор Грант ме погледна, без да вярва на очите си.

— Сама ще решите. — Събра пръстите на ръцете си и се облегна назад. — Длъжен съм да ви предупредя: тук не можете да си избирате часовете и трябва да сте на разположение през ден, при това не знам колко дълго. Клиниката ни постига забележителни резултати… — Нали затова я избрахме! — Затова много ни търсят. Не гарантираме да ви запишем час рано сутрин или късно вечер. За някои хора това е доста тежко.

За някои хора. Почти за всички, помислих си аз.

— Предполагам, са ви казали, че няма гаранции за успех — добави доктор Грант. — Шансовете ви, чакайте да видя… така, така… — той проследи някаква графа — … така, доста по-добри са, отколкото на другите, но не мога да ви дам повече от трийсет процента. Евентуално дори по-малко.

Говореше просто за статистика. Все едно ти съобщават прогнозата за времето: има трийсет процента вероятност да вали. Или ще вали, или няма да вали, поне аз така разбирам нещата.

— По-малко от петдесет на петдесет — обърнах се мрачно към Уил, когато си тръгнахме. — Изненадващо е, че не каза: „Нищо не ви гарантираме“, което собствено е официалното им мото.

— Не — възрази той. — Гледай сега. Обичайният успех е едно към пет. Щом имаш шансове трийсет процента, значи може да забременееш два пъти на пет цикъла, вместо само веднъж.

Виеше ми се свят.

— Статистиките не работят по този начин.

— А как?

— Ами не знам — признах аз. — Те изобщо не са в наша полза.

Той пъхна ръце в джобовете на сакото и сви рамене.

— Не е задължително да го правиш.

Зачудих се защо не казва „ние“. Вероятно на мен щяха да бият инжекция всяка вечер (имаше и друг вариант: да гълтам нещо на всеки четири часа, което беше изключено да помня, да не говорим за невъзможността да пия каквото и да е под зоркия поглед на Питър Рени, Мейв и Камила, защото те веднага щяха да възнегодуват срещу опитите ми да стана една от майките). На мен се падаше честта да вдигам крака на онази метална стойка, на мен щеше да ми прилошава, мен щяха да ме бодат и да ми пъхат разни метални инструменти в тялото. За него оставаше само да се изпразни в една колба.

Опитах се да си внуша колко съм несправедлива. Той просто бе притиснат.

— Не се притеснявай — уверих го аз. — Всичко ще бъде наред.

Повървяхме още малко, оглеждайки се за такси по претоварените улици.

— Единственото е…

Уил, изглежда, мислеше, че искам да се откажа. Лицето му се изопна.

— Какво?

— След като цената е толкова висока, дали да не приема работата в „Май Лайф“?

До нас спря такси. Разполагах точно със седемнайсет минути да стигна до гарата, за да се кача на влака.

— Ти решаваш — отвърна той. — Честно.

— А ти какво би направил?

Погледна си часовника.

— „Дюк ъв Бутс“ не е далеч. Ще отскоча да пийна една халба бира като едно време. — При тази мисъл лицето му се проясни и той ме целуна.

 

 

В таксито се отпуснах. Щях да пристигна тъкмо навреме. Подминах „Дюк ъв Бутс“ и за момент ми се прииска да съм там, да седна на кръглия висок стол и да изчакам Уил бавно да пристигне по „Кингс Роуд“. В онези славни безгрижни времена единствената ни грижа бе къде да отидем да вечеряме.

Таксито зави. Мярна ми се бледо лице и червена коса. Обърнах се и видях коса на масури и неестествено тънка талия под пристегнатия колан на шлифера. Тя се отправяше към „Дюк ъв Бутс“.

Почуках по преградното стъкло.

— Моля — заговорих аз, — бихте ли обърнали?

Той поклати глава.

— Улиците са еднопосочни, госпожице.

— Тогава ме изчакайте, ако обичате.

Той се колебаеше.

— Моля ви.

Спря с въздишка, а аз изскочих в мига, в който червената светлина присветна над вратата. Почувствах се пълна глупачка. Какво щях да направя, ако ги заварех да пият заедно в „Дюк ъв Бутс“? Хукнах зад ъгъла, ала момичето вече го нямаше. Крачеше много бързо и имаше дълги крака. Забързах към кръчмата.

Уил се учуди, че ме вижда.

— Здрасти. — Тъкмо влизаше.

— Забравих да те попитам, ъъъ, кога ще се прибереш довечера? — Надникнах в сумрачното заведение. Нямаше никакво момиче. — Среща ли имаш?

— Не. — Стори ми се изненадан. — Нали преди малко реших да дойда. — Погледна ме внимателно. — Добре ли си?

— О, да. — Бутнах косата си зад ушите. — Съвсем добре. Само дето малко съм закъсняла. Трябва да вървя.

Гледаше ме озадачен.

Както можеше да се предполага, изпуснах влака.

 

 

В „Белингъм Глас“ цареше истински ужас.

— Господин Бекет е много зает — уведомиха ме злобно на рецепцията. — Закъсняхте. Ще се наложи да чакате.

— Знам, много съжалявам. Влакът имаше закъснение. — С поглед ми показа, че не ми вярва, и вдигна телефона. — „Белингъм Глас“, моля, заповядайте.

Чаках четирийсет минути, потропвах нервно с крак и се тормозех заради натрупаната на бюрото ми работа. Беше пълна простотия да позволявам нощта на Уил и Сафрън да се превърне в истерия. Каква глупачка съм — да сляза от таксито. При евентуален подобен случай трябваше да си наложа да седя мирна, а вечерта да попитам Уил. Отчасти бе плод на развинтената ми фантазия, стимулирана от хормоните, затова ми се привиждаха нереални образи зад всеки ъгъл.

Прекалено развихрилото се въображение постоянно се опитваше да ме убеди, че пропускам нещо. А все още не бях открила какво точно.

Най-сетне бледо момиче с провиснала черна жилетка и пола ме поздрави и ме изтръгна от обзелото ме напрежение.

— Господин Бекет ще ви приеме.

Тя заситни пред мен на високите си токчета и ме въведе в празна заседателна зала. Наложи се да изчакам още пет минути. Този тип беше невъзможен.

Най-сетне се появи, последван от обичайната си свита.

— Притурките не са достатъчно представителни за пазара — изрази мнението си той, отпусна се назад на стола си и качи крака върху масата.

— В какъв смисъл? — Направо недоумявах. Нали ги подготви екипът на „Хау?“, същият екип, на който Дейв Бекет толкова много се възхищаваше, а за подготовката на подробностите вложихме цялото си внимание и проявихме безпогрешен творчески усет; после всеки отдел прегледа внимателно работата. Най-неприятното бе късният етап, на който възразяваше и заявяваше, че не ставали. Да не би рано да е го хванала кризата на средната възраст? Да не би жена му да го е зарязала?

— Във всяко отношение. Вземи например декемврийската корица с подредената маса, снимана през някаква стъклена висулка. Много объркващо. „Белингъм“ не произвеждат коледни украшения за елха. Не можем да си позволим хиляди хора да ни звънят, за да си купят нещо, което не произвеждаме.

Разбирах какво иска да ми каже — въпреки че според мен играчките за елха щяха да се продават повече от трофеите за голф. Това едва ли беше повод за тревога.

— Играчката е напълно прозрачна и акцентът не пада върху нея. Тя е просто символ на стъклото…

— Това е най-малкият проблем на фона на всичко останало — прекъсна ме той. — Тук не е проявено разбиране към философията на „Белингъм“.

Подчертах, че моето разбиране се базира на желанието им за нови свежи идеи и различен подход.

— До известна степен е така, но не можем напълно да отблъснем традиционните купувачи и почитатели на „Белингъм“. Общият тон е много важен, а това тук е прекалено популистко. — Погледна ме да се убеди, че съм съгласна, и добави: — За твърде проста публика.

Вбесих се, но не казах нищо. Какво си въобразяваха тези от „Белингъм Глас“? Че са създали кралската корона ли? Някои от изделията, които ми показаха по време на обиколката из фабриката, нямаха равни на себе си — толкова бяха грозни и недодялани.

— Например кухненската страница — говореше сърдито той. — Какви са тези „плотове“? Купувачите на „Белингъм“ винаги казват „кухненски плот“. Споменавате „приятели на вечеря“. Почитателите на „Белингъм“ канят „гости на вечеря“. И още много други подобни примери.

— А именно?

Той махна пренебрежително с ръка.

— Не искам да звуча дребнаво. По-добре да се спрем на цялостната картина.

Спорът започна да се върти в кръг. Слушах внимателно, за да разбера какво точно иска. Стига самият той да беше наясно. Най-сетне стигнахме до притурката за Коледа и страниците с вечерни тоалети.

— „Модни музиканти“. Това — вдигна страницата, за да я видят всички, — точно на това се надявахме. — Сафрън, облечена в черна кадифена рокля, ме гледаше от лъскавата страница с провокативна доволна усмивка.

— Ето — очите му лъснаха, — ето какво трябва да стои на корицата. На това му казвам аз класа. Дори повече от класа.

Опитах се да разбера с какво тази снимка се различава от другите.

— Значи предпочитате повече хора, повече дребни знаменитости.

— Това изобщо не е от значение — смрази ме с поглед той.

— Така. — Облегнах се изтощена назад. — Защо не ми обясните по-точно какво искате?

Подсмихна се доволен като котка пред сметана.

— Не смятам, че е редно да си взема куче и да лая вместо него, нали така, Лиъни? Харчим пари за вашите идеи и опит. Наистина се надявам — той замълча, за повече въздействие — следващото предложение да е по-професионално.

Предложение ли? Та ние разполагахме с броени дни до предаването на материалите в печатницата. Той се изправи и протегна яката си ръка към мен.

— Дано не си против, че съм толкова откровен, но ние нямаме опит с такава работа, а е много по-лесно да сме откровени един с друг още от началото.

Понечих да кажа нещо за сроковете и за времето, което бяхме прекарали да подготвим изпратените материали, но той ме прекъсна.

— Не се притеснявай. Положително ще успеем да постигнем желания резултат. — Усмихна се ледено и излезе от стаята.

Какво да очаквам от човек, който не прави разлика между трактор и стъклени изделия; той не може да има добра преценка дали нещо е изискано и изпипано.

Единствено Джени, асистентката му, остана с мен, на бузите й избиха червени петна. Срещна погледа ми.

— Ще те изпратя. Съжалявам, че не се е получило. — Протегна ми ръка. — Изискаността наистина е нещо много важно. — Личеше си колко много й се иска да не си спомням първоначалния й възторг от материалите.

 

 

Бях потресена. Ако не съм способна да направя брошура за компания, производител на стъклени изделия, какви шансове имах да стана главен редактор на „Май Лайф“?

Казах си да не се правя на глупачка и се затътрих към офиса, та в последната минута да измисля нещо, с което да мине номерът пред „Белингъм“, и да открия начин да спечеля още малко време. Сафрън, по всичко личеше, отново се намъкваше в живота ни. Този път обаче щеше да е само бизнес. Накарах полудялото си въображение да замълчи.

Копнеех да се прибера и да поговоря с Уил за предложението на Питър Рени. Дали да приема? Работата беше невероятна, изключително престижна, а ние отчаяно се нуждаехме от допълнителните пари. Същевременно не хранех никакви илюзии какво щеше да ми се стовари на раменете и колко трудно ще ми бъде да ходя в клиниката. Ами ако забременяването се проточи? Ако загубя бебето от преумора? Никой не знаеше отговорите на подобни въпроси. Когато едно време ги задавах на сестрите ми, те, общо взето, ми даваха надежда, че жените работят и изкарват напълно безпроблемна бременност. Ето коя бе още една от причините да работя осем дълги години в „Пени“ — очаквах да забременея всеки момент. Сега, обръщайки се назад, го преценявах като грешка.

От друга страна, нормално ли е някой да те обвини, че си оставила живота си в застой, след като си работила на дадено място четири месеца. Беше съвсем различно.

Най-сетне, към десет вечерта, се прибрах у дома, след като бях прегледала различни варианти за „Белингъм“. Уил се беше върнал преди часове и ме чакаше, стиснал дистанционното в ръка, а на масичката до него стоеше празна кутийка от бира.

— За бога. — Не успях да сдържа раздразнението си. — Знаеш, че не бива да пиеш толкова много.

— Само втората ми е. — Последва мълчание, докато се съблека и оставя чантата, папките и материалите. — Зле ли мина следобедът ти?

— Отвратително. — Подхвърлих една папка през стаята. — Гадните „Белингъм Глас“.

Мислех за тях, докато си мажех с масло препечена филийка. Раздразнена, с трясък оставих и чинията, и ножа. Той се изправи.

— Разкажи ми, ако искаш.

Облегнах се на него и част от напрежението ми се изпари.

— Извинявай. Знаеш, че искам. Всъщност искам да поговоря с теб за нещо друго. За другото голямо предизвикателство.

Той очевидно ме намираше за напълно полудяла, щом се замислям за новата работа.

— За бога — започна нетърпеливо той, — колко време си работила там? Не е нужно да приемаш новия редакторски пост.

— А защо, според теб, ми го предлагат?

— Попита ли? — Не го каза саркастично, просто любопитстваше, а в същото време си отвори нова бира, без дори да се замисля. Няма никакъв смисъл, викаше един глас вътре в мен, защото ако той продължава да пие така, качеството на спермата му ще спадне.

— Още ли ще пиеш? — попитах аз, напразно опитвайки се да прикрия острите нотки в гласа си.

Той затвори очи, после ги отвори отново с пресилено спокойствие.

— Ще изпия тази и точка по въпроса.

— Да поема ли „Май Лайф“? — не мирясвах аз.

— Няма да те спирам — отвърна той.

— Значи не искаш да приема.

— Не съм казал подобно нещо.

Погледнах го, подпрях се на стената и стиснах главата си в ръце.

— Какво става с нас?

Погледна ме и между двама ни надвисна мълчание. В един ужасен момент ми се стори, че се кани да каже нещо. После отпусна рамене и въздъхна.

— Ела, седни. — Дръпна ме към канапето и ме прегърна през раменете. — Нищо не е станало. Честна дума. Всичко е наред. Съвсем наред. Ако искаш тази работа — стисна брадичката ми, за да ме накара да го погледна, — каквото и да е решението ти, ще те подкрепя.

Замислих се какво ще означава за нас още едно закъснение. Каквото и да кажеше той, не можех да спра процеса. Безкрайното чакане и отлаганията са най-лошото, мислех си аз. Понечих да му го кажа.

Той ме накара да замълча.

— Излишно е да споменавам, че новата работа ще те натовари повече, отколкото старата, не много позната, нищо че вече минаха четири месеца. А „Май Лайф“ е по-тежко списание от „Хау?“, нали? Като лекар и като твой съпруг се притеснявам какво ще стане, когато започнем опитите за инвитро.

Подразних се. Значи, той не иска да приема работата, но шикалкави да не го каже открито. Нацупено гледах ръцете си. Какво излиза? Че нямам избор. Този път процедурите в клиниката щяха да са на първо място. Съгласихме се и двамата. Заедно взехме решението. Някой ден ми предстоеше, поне така предполагах, скок в кариерата. Както се казва, никой не е умрял от желание да прекарва повече време в офиса, нали?