Александра Кампбел
Флирт за една нощ (32)

31

Малко вероятно е хората без семейство или деца да се забавляват по Коледа. Затова нямаше никакво значение, че такива като Дик, Мадлин или аз се чувствахме малко самотни през празничните дни. Така и се очакваше да бъде.

На Нова година обаче беше друго. Това беше кошмарна съботна вечер без задръжки, с много песни и танци, когато всеки, който си признаеше, че е останал сам и е гледал зарята по телевизията, рискуваше да му лепнат етикет „мазохист“ и да си остане такъв до края на живота.

Нова година — една празна Нова година — предстоеше да настъпи само след три дни, когато отново отворих вратата у нас. Знаех си, че трябваше да поискам кредит от банката и да отида на круиз някъде из Карибите, колкото и трудно да беше да измъкна въпросния заем. След четирите изтощителни дни у Линдси къщата миришеше на влага и прах. Времето, прекарано там, ми се струваше едно безкрайно ядене, миене на съдове и разтърваване на деца.

На телефонния ми секретар нямаше никакви съобщения. В пощенската кутия намерих само няколко закъснели коледни картички, извлечение от кредитната ми карта към банка „Баркли“ и менюта за телефонни поръчки на разни пицарии. От Уил нямаше и дума. Казах си, че не бива да очаквам нищо. Не му бях дала нищо. Защо един бивш съпруг ще се сеща за бившата си съпруга по Коледа?

Букет цветя бе увехнал във вмирисалата се вода на камината, а тънък слой прах бе покрил всичко. За щастие, още утре се връщах на работа в офиса. Поне там някой щеше да има нужда от мен.

Само час след завръщането ми — тъкмо вадех и перях дрехи — се обади Лора.

— Нали си добре? Малко се притеснявах за теб. По Коледа беше много тиха.

Сигурно съм била „неестествено тиха“ щом чак Лора го е забелязала: обикновено тя обръщаше внимание само на майчинските си задължения. Покани ме за новогодишната вечеря — „ще бъдем само ние и съседите с техните деца, но поне е по-добре, отколкото да си сама“. Едва ли щеше да е по-добре. Лора и другата майка — и двете в следродова депресия, щяха да си говорят за децата, да се надлъгват коя какво прави, децата да досаждат непрекъснато — ту да искат някой да ги гушне, ту да им даде плодов сок; трябваше да им се сменят памперси и всякакви подобни извинения, за да слязат на долния етаж, така че никой нямаше да може да довърши започнатото изречение. Поне бе мило, че ми предложи.

Линдси звънна да ми благодари за помощта и предложи да отида с тях на ресторант на Нова година. Там щяха да са само банкери и нафуканите им непоносимо надути съпруги, плюс няколко жени от върховете със съпрузите си. Не е място за хора с разклатено самочувствие.

— Исках да те помоля за съвет — добави Линдси. Прозвуча доста необичайно. — В стаята на Ела намерих едно списание — заяви тя толкова мрачно, сякаш бе открила склад за наркотици.

Ясно. Аз бях капацитетът по списанията. Сега пък какво имаше?

— Казва се „фронт“ — продължи с мрачния си глас Линдси. — „Ф“-то не е с главна буква. Списание за момчета. Съвсем не като за нея. Има статии за секса. И за мотори. Нещо отвратително за наркотиците. — Очевидно го ровеше, докато говореше с мен.

— Може да не е нейно.

— Разбира се, че не е на Ела. — Линдси се шокира от тази мисъл. — Очевидно някой й го е дал. Въпросът е кой.

Съгласих се, макар инстинктите ми да подсказваха друго. Оставаше да разбера що за хора четат „Фронт“ (заглавието е с главна буква, независимо какво твърдеше Линдси).

— Надявам се да не си го купуват женени мъже или разни перверзници. Или търговци на бели робини.

Въздържах се от уточнението какво интересува разпространителите — те делят купувачите по доходи и географско райониране, а не по сексуална ориентация. Опитах се обаче да й обясня, че Ела просто е в такъв етап на развитие, и само за да я впечатля, споменах за наградите на „Фронт“.

Тя изсумтя презрително. Човек би си казал, че Ела се занимава с порнография, толкова шум вдигна. А според мен тя трябваше да се успокои и да остави момичето да расте на спокойствие. Непременно щях да й го кажа, когато отидем да обядваме заедно.

Телефонът иззвъня за трети път. Обади се Корин.

— Корин! — почти не си спомнях коя е. След като се омъжи за Майк, а аз за Уил — на сватбата ни не престана да разказва наляво и надясно, че тя ни е запознала — се отчуждихме, защото те се преместиха в Съмърсет. Изпратиха ни две — дали не бяха три — картички с известия за родени деца и покана в най-скоро време да отидем да се видим. Така и не отидохме.

Изненадах се защо ми се обажда така неочаквано.

Тя притежаваше невероятен нюх към бедите и винаги се появяваше случи ли се нещо неприятно — нещо като петата ездачка от Апокалипсиса: препуска напред, за да информира всички за прииждащата напаст.

— Исках само да ти кажа — обикновено веселият й глас бе няколко октави по-нисък, — че Саймън Хейстингс е мъртъв. Загинал е при катастрофа. Колко ужасни неща се случват по Коледа!

Със Саймън Хейстингс се виждах по партита — главно партитата на Корин — докато още не бях омъжена. Всички се оженихме по едно и също време и той изчезна от хоризонта. Нито очаквах да го видя отново, нито допусках, че съм в списъка на приятелите му, на които да съобщят, когато почине. Все пак новината ме натъжи. Той бе приятен човек, скромен, но интелигентен и много мил. Съжалявах, че е починал. Стискайки слушалката между бузата и рамото, притиснах лице към студения прозорец. Навън бе почти тъмно, въпреки че бе единайсет сутринта. Няколко лондонски липи накланяха голи клони под поривите на вятъра, но от това не се плашех. Само ураган би изкоренил лондонска липа.

Разказах на Корин за Уил. Вероятно е несправедливо от моя страна, но гласът й стана по-рязък, когато чу новините за новата трагедия.

— Лиъни! Толкова съжалявам. И ти си сама на Нова година? Ела при нас. Ще направим парти. Трябва ни свободно момиче. Един стар приятел от Хонконг ще остане при нас, дошъл е без съпругата си. — Гласът й отново стана нормален. — Майка му почина. Отдавна я чакаха, но независимо от това беше много тъжно. Наложи се да дойде в последната минута.

Очевидно Корин все още протягаше ръка на хора с проблеми и ги събираше под крилото си. Появи ли се Корин в живота ти, очаквай неприятности.

Не беше честно. И аз бях в отбора на нещастните, следователно трябваше да съм благодарна за поканата. Приех. Бях се нагледала и на Лора, и на Линдси, колкото и мили да бяха, а шансът да получа четвърто предложение за Нова година точно преди празника бе малко вероятен. Щеше да е приятно да се срещна с нови хора. Това бе част от оздравяването ми.

Прозорецът се запоти от дъха ми и аз написах името си. Изглеждаше много самотно. Отново щяха да ме настанят до човек, потънал в скръб — изглежда, отсега нататък точно това щеше да е съдбата ми — но поне, слава богу, нямаше да очакват от нас да проявим сексуален интерес един към друг. Мислено благодарих на съпругата му в Хонконг и й пожелах да е жива и здрава. Или поне да е в добро състояние до първи януари.

Представих си как Корин затваря телефона и продължава да рови в тефтерчето със стари познати, набира отново и започва с думите: „Сметнах за редно да ти съобщя, че… Уил и Лиъни са се разделили малко преди смъртта на Саймън Хейстингс“, и тази новина щеше да омаловажи кончината на клетия човек; всички щяха да цъкат с език и да се съгласяват колко ужасно време е Коледа.

 

 

Тръгнах към Съмърсет в мокро и ветровито време; на всяка крачка имаше предупреждения шофьорите да не предприемат пътувания освен при необходимост. Превключвах от станция на станция с надеждата да се поразвеселя, но радиото неизменно продължаваше с предупрежденията. Опитвах ли да задмина някой камион на магистралата, колата ми поднасяше.

Пристигнах при Корин и Майк цялата разтреперана. Къщата им, внушителна викторианска сграда от светъл местен камък, се намираше малко настрани от ветровития главен път в самия край на симпатично село. Представих си как Корин подтичва от стая в стая, за да разнесе на всички новината за тежкото състояние на пътя, за ужасна болест, за подробностите около някой сексскандал. Мястото щеше много да допадне на Уил. Опитах се да си ни представя в подобна къща, вече прехвърлили младостта — седим в градината или участваме в сбирка на местните пенсионери активисти. Защото, след като нямахме деца, друго не ни очакваше. Ако имахме деца, ако гледахме кучета или яздехме, тогава щеше да е друго. При възможност аз да работя… нещата сигурно щяха да са различни. В противен случай щях да се превърна във втора Корин и да си търся забавления от нещастията на другите.

Представих си как Сафрън излиза от сивата каменна къща и тръгва на неделна разходка. Сигурно ще е обула високи гумени ботуши, а червената й коса ще се вее на вятъра. Двамата с Уил ще са с пухени якета, а едва проходилото бебе ще плете крака между тях, хванало ги за ръка. Сафрън ще свири на пиано в местното училище, когато има концерти. Това не бе Сафрън, която познавах, тя едва ли би имала нещо против да се отдаде на такава роля. Нали е изпълнителка. Ще си има лежанка също като тази на Корин и ще разправя наляво и надясно, че е открила смисъла на живота. Ще тръби пред хората, че не съжалява за промяната. Сигурно ще се появи в някое списание и ще обяснява как се е отказала от славата, за да се посвети на единствената работа, която някога е искала.

Корин ме върна към действителността с топла усмивка.

— Горкичката ми. Двамата с Майк си говорихме за теб и много съжаляваме.

Отдръпнах се от нея. Съжалението е нещо ужасно. Корин свали от котлона врялата вода и я пресипа в син порцеланов чайник.

— Сега сядай и ми разкажи всичко, преди Никълъс Барне да се върне. — Отново сниши глас. — Днес е погребението на майка му. Ужасен край на годината. Ужасно тъжен. — Значи Никълъс Барне е нещастникът.

Разказах й какво се беше случило. Дори Корин замълча, когато разбра за бременността на Сафрън.

— Та това е просто ужасно — бързо си възвърна дар-словото тя. — Дали го е направила нарочно?

Често си бях задавала същия въпрос. Но тя нямаше как да знае, че на двайсет и седми май няма да съм с Уил. Същевременно беше наясно колко слаб интерес проявявам към концертите, но все пак сигурно ще ми бъде по-малко неприятно да го придружа в театъра, отколкото ако тя забременее от съпруга ми.

— По-скоро не. — Разбърках чая си и се взрях в тъмната течност, сякаш търсех отговор. Отговор нямаше.

— Открай време не харесвам Сафрън — призна Корин, без дори да съм търсила подкрепата й. — Майк винаги казваше, че тя не пожела да се омъжи за Уил, защото бил най-обикновен лекар, не някоя влиятелна личност в света на музиката. Отказвала му била три пъти, доколкото знам.

Почти същото ми спомена и Дженифър. Усетих как започва да ме разяжда нетърпима болка. Отпих чай, за да не ме издаде гласът ми.

— Била е една от онези разрушителни връзки — не спираше да дудне Корин. — Бяха се разделили, после не можели един без друг — ту единият се обаждал, ту другият и преди да се усетят, пак спели заедно. — Въздъхна. — Когато ви събрахме, смятахме всичко за приключило. Беше споделил с Майк, че искал да се задоми и да я забрави. Тогава ви запознахме. В смисъл… — Тя скръсти ръце. — Две седмици преди четиримата да излезем заедно, пийнал с Майк по едно. Бил категоричен, че ще се запознае с друга и ще се установи с нея. Направо не разбирам защо така са се объркали нещата.

Вратата на кухнята се отвори и на прага застана мъж към четирийсетте, елегантно облечен — в костюм от Савил Роу, шлифер от „Бърбърис“ и сиви кичури в тъмната коса.

— Ник! — извика Корин, хукна към него и го прегърна, сякаш е току-що спасен удавник. — Как си? — Взря се в очите му с надеждата да забележи някакво разтърсващо чувство.

Той я изгледа безизразно, все едно се намираше на километри от къщата, и в този момент очите ни се срещнаха и се познахме — двама души, обзети от мъка. Забелязах усилието му да се стегне. Откъсна се нежно от нея, като че ли е залепнала за него.

— Добре съм, Корин, мила — отвърна механично той, само и само да се отърве. — Добре съм. — Изправи се и пак ме погледна. Този път сякаш наистина ме видя. — Няма ли да ни запознаеш?

— Това е Лиъни, нали се сещаш… — Вероятно правеше многозначителни физиономии: „нали си спомняш — дето мъжът й я зарязал заради бившето си гадже“.

С ужас забелязах, че протегнатата ми към него ръка трепери. И той забеляза.

Стисна я между двете си длани като свещеник.

— Студено ви е. Пътуването сигурно е било ужасно. Корин, нека качим багажа на Лиъни и да я оставим да си почине, преди да вечеряме.

Корин така и не успя да предложи нещо по-клюкарско и забавно — знам колко й се искаше да разбере още от ужасните подробности около предателството на Уил и Сафрън — защото той отвори вратата и ме поведе към антрето.

— Това вашият куфар ли е? — Вдигна го енергично. — Знам в коя стая сте. Кабинетът на партера. Ако не обичате да спите на канапе, заповядайте при мен, леглото е двойно. — Нещо като усмивка се появи в ъгълчетата на очите му.

Той затвори вратата и отметна глава назад.

— Извинете, задето бях толкова рязък, но ми се стори, че имате нужда да ви спася. Корин е направо ужасна, реши ли да проявява състрадание.

Останала сама, не се сдържах и се изкисках, преди да ревна — истински — за пръв път след трескаво прекараната Коледа, когато трябваше да сдържам чувствата си. Ако се вярва на Корин, двамата с Уил изобщо не сме имали бъдеще. Не сме имали и истински брак. Аз просто се бях появила в удобен момент, когато той е решил да забрави за Сафрън.

 

 

Вечерята се оказа много по-приятна, отколкото предполагах, въпреки че Корин определено бе очарована, когато забеляза подпухналите ми зачервени очи. Продължително се плисках със студена вода, но така и не постигнах желания ефект. Тя се суетеше около мен, но в един момент Ник пое нещата в свои ръце и ме запозна с възпълна двойка. Съпругата, с вид на травестит, се занимаваше с компютри, а съпругът държеше издателство, което ръководеше от къщи.

— Смятах, че хората в провинцията са фермери и градинари — типичните за провинцията дейности.

Тя се разсмя.

— С издателска дейност и компютри човек може да се занимава навсякъде. — Ни най-малко не възприемаха като трагедия да живеят сами в провинцията. Харесаха ми. Ако двамата с Уил се бяхме преместили далеч от големия град, щяхме да имаме тъкмо такива приятели. Насилих се да престана да мисля непрекъснато за Уил. Уил вече го нямаше. Поговорихме си за бизнес, а друга двойка, по-млади хора, доста напрегнати заради проблеми покрай детегледачката на малкото им дете, се включваха от време на време в разговора и отново започваха да звънят по телефона.

Най-сетне разрешиха трудностите с детегледачката — един господ знае какво точно бе станало — и всички се заехме с безбройните вкусни и ароматни ястия, сервирани с обилна гарнитура и щедро залети със сметана; изпи се и необичайно количество алкохол.

Но както Ник изтъкна шепнешком, когато скърбиш, ти е позволено да нямаш апетит.

— Просто поразбутай яденето в чинията и си придавай вид на измъчена — посъветва ме той. — Аз смятам да направя така. Спирай по средата на изречението и впивай поглед в пространството. Получава се.

Огромна хапка, обилно полята със сметана, за малко не заседна в гърлото ми, когато след няколко минути той приложи тази тактика; убедителното му изпълнение изключи всякакво съмнение за симулация. Всички около масата посърнаха, забелязали откритата проява на скръб.

— Притесняваш хората — прошепнах аз, когато глъчката се поднови. — Остави храната си в чинията, но повече от това е прекалено.

— Мислиш ли? Те не са притеснени, по-скоро са се натъпкали със сметана като гъски и вече не са в състояние да изразят каквото и да е. Щом Корин е наблизо, можем да си позволим всичко. Кой от двама ни ще заплаче?

Гостите вече имаха вид на препарирани, все едно изкусен майстор ги е съхранил за поколенията в композицията „Веселяци на Нова година“.

Корин ми предложи да избирам от три пудинга. Аз спрях да се усмихвам и я погледнах с искрена обич.

— Струва ми се, че…

— Нямаш апетит ли? — Стисна съчувствено ръката ми. — Разбира се. Спомням си какво преживя Мариън Грант, когато съпругът й я изостави заради детегледачката.

— Толкова си мила. — Едва го казах, защото от преяждане не можех да си поема дъх.

— Видя ли? — обади се Ник. — Толкова е лесно. Просто не бива да обръщаш внимание.

Развеселих се, когато ми хрумна, че тя е сравнила Сафрън с детегледачка.

След твърде въздържани целувки и прегръдки в полунощ — бузата на Ник бе леко грапава и усетих дъх на пури — си легнах сравнително рано, без да ми се налага да пея новогодишни песни.

Не беше зле, помислих си аз, заспивайки дълбоко и непробудно.

 

 

След по-малко от час разтърках очи. Сърцето ми блъскаше, а аз се взирах в черната кадифена нощ. Нещо ме бе събудило. Седнах и запалих лампата, заслушана в тихото шумолене отвън. Чух вой. Какво ли беше? Вятърът, бухал или някакво зловещо животно. Не са крадци, не и навръх Нова година. Веднага се сетих за кървавите убийства в провинцията.

Някой тихо почука на вратата. Това, значи, е било.

— Кой е? — Гласът ми звучеше уплашено.

Вратата се отвори тихо. Беше Ник, облечен в тъмночервен халат.

— Може ли?

Кимнах.

Той влезе и се настани в края на леглото.

— Просто ми се искаше да те прегърна.

Беше съвсем естествена молба. Дръпнах се да му направя място.

Той изгаси лампата и се настани до мен. Беше гол. Отначало ми се стори, че се смее, ала бързо усетих мокрите му бузи.

— Вече я няма — прошепна той. — Просто я няма. Не мога да повярвам. Тя винаги беше до мен, макар да не се виждахме често.

Раменете му се тресяха и аз го целунах по косата. Изглежда, страданието е нещо като клуб, като майчинството — вадиш картата и веднага те приемат с широко отворени обятия. Болката е своеобразно масонско ръкостискане. Вероятно Корин усещаше тези неща и искаше и тя да е част от този клуб. Сигурно се е чувствала изолирана.

Той също ме целуна — устните му потърсиха моите в тъмнината и аз усетих вкуса на пури, на солени сълзи и на хубаво червено вино. Усетих и непознатата бодлива буза, влагата по страните му, които се плъзгаха между дланите ми.

Притискахме се един до друг. С Ник се прегръщахме в началото на новата година: ръцете и устните ни откриваха части от тялото на другия, жадни за обич и утеха. Наистина имах нужда да усетя дланите му върху гърдите си и устните му — върху зърната. Той търсеше мекота, искаше да се почувства желан, а не някой да го съди и съжалява. Питах се това ли се бе опитвала да постигне Корин — някаква обич извън времето и пространството, която никога няма да бъде повторена, никога няма да бъде предадена. Може би Майк нито я обичаше достатъчно, нито я даряваше често с ласки.

Ръцете на Ник отблъснаха тези мисли. Желаех го.

— Почакай — прошепна той. — Още не си готова.

— Готова съм. Не ме познаваш.

— Напротив — отвърна той, прокара леко пръст по устните ми и ги притисна леко, за да ме накара да замълча. — Почакай. Ще разбера, когато си готова. Ще усетя. Забрави всичко и ме следвай.

Навярно така постъпват женените мъже, когато не са със съпругите си.

Не ме интересуваше. Имах му пълно доверие и потръпнах от удоволствие, когато най-сетне се намести върху мен и сплете пръсти в моите.

 

 

Увихме се в допълнителните одеяла, които Корин ни беше оставила. Както си лежахме, изпушихме по една от тънките пури. Не бях пушила от години и само от време на време си дръпвах, защото ми харесваше. Поговорихме за майка му: как е изглеждала, когато го целунала за лека нощ преди много години, облечена в бална рокля, напарфюмирана, засмяна, ослепителна в очите на сина, който я бе обичал толкова много; как се смалила, въпреки че останала гордо изправена; кога за първи път разбрал колко е крехка; как за последен път му помогнала в момент на криза.

— Не мога да повярвам, че я няма — не спираше да повтаря той. — Просто я няма.

Попита за Уил и ме изслуша. Разказах му всичко, включително и твърденията на Корин, че така и не е забравил Сафрън; целенасочено е потърсил друга, за да се ожени и да си осигури ново начало. Инсинуацията й, че истинската любов идва веднъж в живота, бе доказана; любовта на Уил и Сафрън се бе оказала прекалено силна.

— Тази кучка Корин! — Злобно загаси пурата. — Значи това правеше, когато се прибрах днес следобед. Знаех си, че трябва да те спася.

— Според мен не го прави нарочно.

— Така е. Сигурно си права. — Запали нова пура. — Това е нейният начин да остане на повърхността. Всеки се бори да оцелее по някакъв начин. Май плаче за едно добро чукане.

Стреснах се.

— Честно да ти кажа и аз си мислех за същото.

— Наистина ли? — изпадна във възторг той. — Кажи, наистина ли? Значи и жените мислят по този начин. — Целуна ме и продължи: — Ако не бях толкова стар, можехме да започнем отново.

— До тази вечер не мислех така — признах аз. — Не е много любезно. А пък четирийсет и пет съвсем не са много.

— Не са, така ли? — Отново ми се видя възторжен. — Значи не са.

 

 

По късно отново подхвана:

— Трябва да признаеш, че в приказките на Корин има известна истина. Познавам доста мъже, които добре са преценили раздялата с приятелката си и си намират подходящата. Аз също направих така. Това е най-добрият избор в живота ми. Наистина я обичам.

— А виж къде си в момента — напомних му аз. — Флирт за една нощ с жена, с която току-що си се запознал.

— Това е различно. Ти си различна.

— Аз съм тук, а тя е там — уточних аз без злоба. — И то в нощта след погребението на майка ти.

Той ме погледна за момент и кимна:

— Да, ти си тук, а тя е там.

— Ще й кажеш ли?

Поклати глава:

— Не.

— И аз няма да кажа на никого.

— Знаех, че няма нужда дори да питам — ухили се той. — А ти ще кажеш ли на съпруга си?

— Той вече не е мой.

Ник ме погледна.

— Според мен ти не си му дала шанс, нали? Откакто сте се разделели, имам предвид.

— Тя е бременна от него — напомних му аз.

— Да. — Той стана сериозен. — Опасявам се, че това има значение. Има голямо значение.

Сгушихме се един в друг, обгърнати от мириса на шестте пури в пепелника до леглото, и заспахме. Спахме, докато слънцето проникна през щорите.

— Господи — възкликна той, събуден от писъците на децата на Корин. — За бога, няма да имам мира, ако тя ни открие.

Изкисках се, когато той ме изпрати да я разсейвам, та да се измъкне на горния етаж. По пътя се бе сблъскал с Майк, който го погледнал учуден, но не казал и дума.

Решихме, че Майк е оцелял, защото си е мълчал за необичайните неща около него. Последното, което ни трябваше, бе Корин да разпространи клюката.

 

 

— Надявам се да не научавам за теб през Корин — каза ми Ник. — Нали я знаеш каква е.

С Ник сигурно нямаше нито да се видим повече, нито да се чуем по телефона, ала знаехме, че някой ден — след двайсет, трийсет или четирийсет години — Корин ще се свърже с един от двамата, за да съобщи, че другият е починал. Щеше да го направи не защото двамата сме били близки, а защото се познавахме.

Прегърнахме се за последен път, преди той да се качи в колата си, а аз отидох пеша до селото и влязох в двора на църквата, за да поплача пред каменните надгробни плочи. В препълнената къща на Корин, в този пренаселен свят, това май бе единственото място, където човек намира усамотение. Седях на пейката под голия бряст и плачех, а дъждът валеше.

След половин час взех решение. От Ник научих, че има повече от един вид любов. Вече не гледах на съвместния ни живот с Уил като на лъжа, просто ми беше тъжно, че е приключил. Плъзнах поглед по надгробните плочи. Над един гроб се извисяваше каменен орел с разперени криле като паметник на цяло семейство. Датите на смъртта им обхващаше период от трийсет години — първата бе хиляда осемстотин деветдесет и втора. Ебенизър, Луиза и Уилфред — съответно на осемдесет и две, шейсет и седем и четирийсет и осем, плюс две малки деца: Хенри на пет и Елизабет на два месеца. Няма много време, шепнеха имената и датите. Не го губи в плач и омраза. Време е да продължиш живота си. Няма нищо по-хубаво от едно клише, което да те накара да продължиш напред, а за човек, работещ в списание, клишето „Нова година, нов късмет“ се вмества отлично в решителната крачка напред. Защото смятах да направя именно това, точно както някои решават да се откажат от шоколада. Някой ден щях да се върна и да донеса цветя на Ебенизър, Луиза и Уилфред и на двете деца.