Александра Кампбел
Флирт за една нощ (19)

18

В просъница чух телефонът да звъни, ала Уил не се провикна, че е за мен. Сигурно някой пациент звънеше по спешност, макар той да не беше дежурен.

Не беше обаче пациент. Докато на следващата сутрин се чудехме любезно как да се избегнем, той възкликна с лице, оплескано от пяна за бръснене.

— Ще познаеш ли кой се обади снощи?

Не, разбира се.

— Нямам време да си играя на познаване. — Вече в основата на стълбите, на път към вратата, добавих: — Или ми кажи, или не изобщо не биваше да започваш.

Той се появи на горната площадка с бяла хавлиена кърпа на кръста и самобръсначка в едната ръка.

— Джеймс.

— Джеймс ли? — Не се сетих за кого говори.

— За бога. Джеймс.

— А, онзи Джеймс ли? — От почивката във Франция. Един от старите приятели на Уил, с когото той обичаше да си пийва. Години наред Майк, Уил, Джеймс и неколцина други редовно ходеха на кръчма, черпеха се и — по всяка вероятност — се майтапеха с жените. Понякога правеха дивотии — сваляха си например панталоните пред някой напудрен ресторант и така скандализираха (или развеселяваха, зависи на кое предпочиташ да вярваш) достолепните матрони вътре. Малко по малко, постепенно и неусетно, бракът, работата, децата ги бяха разпилели и те вече не се чуваха. Такива са мъжете.

— И какво искаше Джеймс? — провикнах се в отговор, изненадана от удоволствието, което се разля в мен, докато наблюдавах слабото високо тяло на Уил, очертано на прозореца на площадката. Хубаво тяло за съпруг. Много хубаво. За момент се зачудих какво ли ще стане, ако се върна и го прегърна.

Костюмът ми щеше да се покрие с пяна за бръснене, ето какво. Но сега времето не беше подходящо за забременяване.

Гласът на Уил прекъсна мечтата ми.

— Купуват апартамент в Лондон и той решил, че ще бъде хубаво да се видим отново. — Последва колебливо мълчание. — Поканих ги на вечеря. В петък.

— Добре. — Порив на вятъра грабна вратата от ръката ми, бързо забравих за голите мъжки тела и тръгнах. Вратата се блъсна след мен. Вървях бързо към станцията на метрото — пресмятах бюджет и преценявах заглавия.

 

 

В службата всички се бяха скупчили над вестник, очевидно донесен от Камила.

— Господи! — посочи вестника тя. — Само прочети! Пълен абсурд.

Двойна страница бе посветена на липсата на грижи за децата във Великобритания, а в центъра бе поместена снимка на Илейн: помагаше на красивата си петгодишна дъщеря да слезе от една люлка, докато дребен прощъпалник се бе хванал за крака й. Облечена в божествено кожено яке, се усмихваше мило на камерата. Заглавието тръбеше: „Великобритания губи милиарди лири от таланта и опита на жени с високи постове като Илейн Браун, когато се оттеглят, за да се грижат за децата си“.

Направо се изумих.

— Илейн е пълна с пари и възможности. Нали имаше две бавачки?

Камила кимна и проследи статията с лилавия си нокът.

— Така беше само в началото. Имаше и една хърватка — живееше у тях — а после нае екип детегледачки, който сигурно съперничи по брой на хора в Ковънт Гардън. Мъжът й печели луди пари.

Учудих се откъде знае толкова много.

— Ходим в един и същи спортен център — обясни Камила. — Не може да преживее, когато някой я бие на тенис.

— Това е най-странното — заключих аз, — някои хора наистина са разкъсани между работата и децата. — Вдигнах поглед и забелязах пребледнялата Поли, доста неугледна в главата, приведена над бюрото. Видя ми се изтощена. — С Илейн не е така. На нея животът й е уреден. Но пък човек никога не знае.

— Хм. — Камила затвори рязко вестника и очите ни се срещнаха в тайно съгласие.

* * *

Времето летеше към петък, а не мен не ми оставаше време да планирам вечерята, въпреки че поканих и Лора с Пол, просто за да сме повече. Линдси ми се струваше прекалено стряскаща за момиче като Дженифър, посветила последните си седем години да гледа деца в Нортхамптъншър. Затова пък Лора с удоволствие щеше да се оплаква от мръсотията и престъпността, от Лондон като съвсем неподходящо място да се гледат деца и да стрелка с остър поглед Пол, обвинявайки го, че е оставил семейството си да живее на подобно място.

Рецептите се делят на две категории. Едните са много трудоемки и по тях готвиш предварително, но така ти оставят достатъчно свободно време за гостите, както се твърди в книгите, а пък другите се изпълняват в последната минута, но си опръскваш дрехите с доматен сос и мазнина. Отказах се от първия вариант, защото вече ми се беше случвало да вляза в някой супермаркет с рецептата, ала огромният избор силно ме затрудни. От всяка съставка имаше стотици възможности и разновидности, но те всички бяха подходящи за рецептата.

Обикалях като замаяна отдела с течна сметана, обезмаслена течна сметана, пълномаслена течна сметана, органична, пастьоризирана, за един човек в малка опаковка, еднолитрова за цялото семейство, а после минах на течните сметани с разни съставки, така и не намерих обаче обикновена заквасена сметана и се чудех кой от стотината варианта ще е най-подходящ. Дойде дилемата дали да купя органична или в опаковка, подходяща за рециклиране, или обезмаслена, или със занижени калории, или обогатена с фибри. Какви решения само. Трябваше ми цял ден, за да се реша. Нищо чудно, че вече не готвех у дома. Готварските книги напоследък бяха станали много сложни. „Не бива да използвате обикновени бишкоти“ — твърдеше една рецепта за тирамису — подходящи са само италианските „Савоярди“. По рафтовете имаше поне двайсет и седем различни вида ориз, но се оказа, че липсва тъкмо видът, който си струва да се купи, както се твърдеше в друга рецепта. За зехтина пък да не говорим — беше още по-зле, отколкото да избереш червено вино за Коледа. Тръгвах си към къщи и пристигах точно двайсет минути преди всички да започнат да идват, стиснала няколко плика с покупки, опитвайки се да си спомня рецепта, на която пише „Приготвя се бързо“.

Но незнайно как се оказа, че за нея е нужно орехово олио, а месото стояло в марината цяла нощ. В това време се прибра Уил, натоварен с вино и бира.

— Не съм виждал Джеймс от… ами… от години — съобщи доволен той, докато подреждаше бутилките на стойката за вино. — Не ходихме на сватбата им, нали? — Двамата изчезнаха, когато Джеймс се раздели със Сафрън няколко месеца след ваканцията във Франция. Малко след нашата сватба тя провъзгласи на всеослушание Джеймс за „невероятен досадник“, от самото начало била казала на всички, че „Джеймс не става за нищо“, а пък аз се зачудих замисляла ли се е някога дали от Уил „става нещо“.

— Не. Ожениха се в Шотландия. Беше прекалено далеч и много скъпо, за да отидем. Освен това не познаваме Дженифър.

Не бях особено възторжена, че Уил отново ще се отдаде на спомени, но доколкото ми беше известно, Дженифър се бе справила с фактора, наречен Сафрън. Дали тя се обаждаше късно вечер и на Джеймс, за да обсъжда с него предложение да свири с някакъв оркестър, или в събота следобед го пита къде е спирателният кран. Искаше ми се да разбера само с нас ли се случва това. Може би щях да намеря изхода в бъдещето, като се сблъскам с миналото и разбера къде точно съм сбъркала. Все още имах чувството, че трябва да направя нещо със Сафрън, иначе тя пак щеше да нахлуе в живота ни, както преди. Надявах се Дженифър да ми помогнеше да се справя.

Реших да бъда практична — да изпусна сосовете и маринатите — и да приготвя най-обикновена сьомга, печена на скара, със салата и пресни картофи. Сложих няколко кутии с готова супа в хладилника, разчитайки да се охлади навреме, и се зарекох да направя крутони. Първо трябваше да се преоблека.

В последния брой уведомявахме читателките колко повече самоувереност ще придаде на жената едно по-ярко и забелязващо се червило. Сложих си огнено червено и отстъпих, за да видя новия си самоуверен вид в огледалото. Приличах на мажоретка на средна възраст, решила да се пробва в „Мулен Руж“.

Тъкмо го избърсах и на вратата се звънна.

— Банкер, много добър на тенис — лаконично ме бе осведомил Уил преди ваканцията в Прованс, съвсем точна информация за атлетичния загорял мъж с късо подстригана коса като на морски пехотинец, почитател на фланелки поло в пастелни цветове. Сега, когато го видях на прага ни, осем години по-късно, в костюм на тънко райе, останах с впечатлението, че животът го е смалил.

— Лиъни. — Той се вгледа в мен. — Колко се радвам да те видя отново. Вече си с къса коса.

— Отпреди няколко години. — Тогава носех дълга коса в неубедителен рус цвят, а сравнително наскоро се подстригах, за да придобия по-професионален и сериозен вид.

— Не сме се виждали цяла вечност.

— Някой ми каза, че си имала невероятна работа — отбеляза той, докато подаваше палтото си на Уил.

— Главен редактор съм на списание „Хау?“.

— Обикновено не чета такива неща, ха-ха. Това е Дженифър. — Представянето беше последвано от шумно пляскане по коремите, докато двамата с Уил преценяваха кой е по-отпуснат и дебел. Не че имаха шкембета — Уил бе станал по-слаб и източен и само аз забелязвах закръглеността в средата. Джеймс направо се бе стопил. Сигурно от пиене, подозирах аз, наблюдавайки посивялото му лице.

Дженифър бе като табуретка — квадратна и трътлеста, с различни по цвят къдрички около врата и на ръкавите. Усмихна се и по зъбите й останаха следи от червило. Най-неприятна гледка представляваше изпъкналият й корем — беше в доста напреднала бременност. Напомних си, че вече съм майстор в потискането на собствената си завист — кипеше под повърхността и само от време на време избиваше в омраза.

Докато се събличаха в тясното антре и се колебаеха къде да влязат, аз поех бутилката вино, взех палтото на Дженифър и ги поканих в хола.

— Имаш ли деца? — попита Дженифър.

Хората все ме питаха първо за това. Поклатих глава.

— Но ти си жена, отдадена на кариерата, така каза Джеймс. — Това беше втората задължителна реплика. Обясних набързо за работата си и ми се прииска да си намеря един от онези плакати, дето ги разнасят по кръстовищата, когато пресичат ученици, но от едната страна да пише: „Не, нямам деца“, а от другата — „Да, имам кариера“. Ще ходя на гости с надписа: „Не, нямам деца“ напред и ще се обръщам, преди да започнат с въпросите.

— Приятелката ми Додо също е отдадена на кариерата и тя… — Дженифър заразказва безкрайно дълга история за някаква нейна приятелка. Слушах внимателно и търсех да разбера какво е личното й мнение по въпроса и защо ми разказва всичко това. Така и не открих разумна причина, а Дженифър се впусна в нов монолог за училището, понеже имаше три деца, които трябваше да пишат домашни. Омаломощи ме с децибелите и безкрайната си реч, а не с нещо казано.

— Догодина Джейни тръгва на училище, но ще ми се наложи… — Тя се поколеба.

— Боже, трябва да погледна супата. — Просто исках да си почина от заплашващата да ме погълне звукова атака.

— Мога ли да ти помогна? — Последва ме в кухнята, а Джеймс и Уил останаха да гледат новините и мач по ръгби. За мен така беше по-удобно — от Дженифър исках да науча как се е справила със Сафрън. Бях си намислила подвеждащи въпроси — например откога е омъжена и небрежно и подмолно да завъртя разговора към Сафрън. Поне така си мислех да го направя.

Отначало се получи добре. Бяха женени вече седем години. Пресметнах бързо наум, докато тя ми описваше подробно къде и как са живели през това време, как Джеймс си сменял работата, за да се изкачи по корпоративната стълбица. Джеймс едва ли е скърбял дълго по Сафрън. Месеци, а по-вероятно само седмици. Щастливка беше тази Дженифър. Сигурно е успяла напълно да заличи спомена за бившата, задушавайки миналото с лавина от думи.

— Значи не съм се запознала с Джеймс дълго след вашата ваканция на онази вила.

Дженифър ме гледаше как поставям крутоните в сгорещения тиган. В „Хау?“ винаги присъстваха подобни „лесни и ефектни“ методи, за да впечатлим гостите. Отбелязах си наум да предупредя отдела по готварство да престанат да предлагат подобни добавки — в момента се бяха запалили по паниран цвят от тиква и топли препечени ядки. Докато бърках парченцата хляб в тигана, тя отбеляза:

— Джеймс казва, че си много добра готвачка. — Зачудих се какво друго е казал Джеймс. И как въобще успява да вмъкне някоя дума.

— Ами… докато бяхме на онази вила, готвех доста често. — Не възнамерявах да допусна разговорът да замре.

— По дяволите! Това моят мобилен ли е? Сигурно е детегледачката. — Втурна се навън и ме остави сама в кухнята.

Ала аз горях от нетърпение да разбера дали на Дженифър й се е наложило да се бие със зъби и нокти. Трудно ли е било да изличи отпечатъците от слабото кокалесто тяло на Сафрън и малките сметанови гърди, врязали се в паметта на Джеймс. Или спомена за миниатюрното подобие на бански, много по-предизвикателно от изрязаните бикини, купени от „Маркс & Спенсър“. Представях си, че Сафрън предлага най-различни сексуални удоволствия, извивайки слабото си тяло в най-необичайни пози. Нямах представа какви точно са тези пози, но все си мислех, че жена като Сафрън знае. Как Дженифър е успяла да се пребори с нея? Трябвало ли е да промени Джеймс, за да го постигне?

Върна се и затвори мобилния.

— Извинявай. Джейни винаги настоява да й кажа пак лека нощ, когато сме някъде. Та докъде бяхме стигнали? Мога ли да помогна?

Намръщих се, като си представих какво ли може да върши тя, и се почувствах виновна, защото наистина се опитваше да бъде мила. Време беше обаче да продължим разговора.

— Когато бяхме там, имаше една двойка — Джо и Джонатан. Виждате ли се с тях? — През цялото време ровех в един шкаф. — Горчица с копър. Горчица с копър. — Хлопнах вратата на шкафа и отворих друг. — Уил никога не оставя нищо на място. Ето! — погледнах я аз. — Боже! Ами тя почти е свършила. Нищо.

— Джо ми е съученичка. Ходих им на гости преди осем години. Джеймс беше там. Така се запознахме.

— Значи познаваш Сафрън?

Дженифър сви рамене.

— Сафрън Пери ли? Старото гадже на Джеймс? Страхувам се, че съвсем сме й изгубили дирите. Много виновна се чувствам.

Самата мисъл „да изгубиш дирите“ на Сафрън ми се стори толкова революционна, че аз й се ухилих.

— С нея не е лесно да се поддържа връзка — продължи Дженифър. — Наскоро беше в Ню Йорк с някакъв немски композитор, но връзката, разбира се, не продължи дълго и тя отказа да подпише доста добър договор с него. Според мен проблемът й е, че не умее да преценява мъжете. Раздава се заради тях, а те нямат желание да й отвърнат със същото.

Мигах и не вярвах на ушите си.

— С изключение на Джеймс, разбира се. — Дженифър насочи вниманието си към кухнята. — Ако разширите малко тази стая, от нея ще излезе чудесна трапезария и кухня.

Колкото и да бях впечатлена от новото, което бях научила за Сафрън, се подразних.

— Някой ден ще го направим.

— Джеймс не говори много по въпроса, но, изглежда, винаги е знаел, че си е запълвала времето с него, докато се появи някой друг. Тя много държи да се показва с мъже от музикалния свят, а честно да ти кажа, един нищо и никакъв банкер просто не й върши работа. По едно време той много се беше разстроил.

— Уил също е излизал с нея. — Думите ми прозвучаха като грак.

Дженифър престана да трие с пръст лепкавия плот в кухнята.

— Така ли? Значи ме разбираш отлично.

Не я разбирах. Открай време гледах на Сафрън като на човек, който контролира всичко, и не можех да си представя, че и тя има слабости.

Откъм хола се разнесе шумен невъздържан смях. Дженифър рязко вдигна глава и се отправи при мъжете, сигурно за да не позволи на Джеймс да се забавлява прекалено много.

— Ако си сигурна, че няма с какво да ти помогна…

Спрях да бъркам крутоните и я загледах как излиза с патешката си походка. Нямах представа защо надутият й корем ме нарани много повече от всички други, с които се бях сблъсквала през годините. Вероятно твърде болезнено ми напомни колко много време е минало от ваканцията на вилата и колко много неща се бяха случили междувременно.

Застанах на вратата на хола и ги погледнах. За пореден път останах поразена колко различен е Джеймс. Подобно на Уил, сигурно и той едва бе прехвърлил четирийсетте. Преди осем години той бе млад, красив мъж с тъмна коса и правилни черти. Изминалото десетилетие го бе превърнало в човека, който още тогава трябваше да предположа, че ще стане. Гърбавият нос и острата брадичка сега му придаваха вид на пор. Дали и Уил се беше променил? Погледнах го с нови очи. Беше станал безличен — косата с цвят на мед сега бе пясъчноруса, а широките му силни рамене се бяха отпуснали с годините, докато се беше опитвал да върне здравето на хора, чийто истински проблем бе или мухъл по тавана, или неудачната покупка на къща. Нищо чудно, че вече не се смееше както преди.

Пристигнаха Лора и Пол. Лора, в тъмносиня разкроена туника на щампа, наподобяваща курешки на птици, извика доволно, щом забеляза корема на Дженифър. Двете се настаниха заедно на дивана и веднага станаха първи приятелки.

— И къде живеете сега? — Лора обичаше да знае всичко за хората.

— Изнесохме се от Лондон преди години и никак не съжалявам. Тиъдър и Джейни тичат в градината по цял ден, а сега ги следва и Чарли. Имаме само два декара и половина, не е кой знае колко, но поне съм по-спокойна, че не карат колело по пътя, при това сами. Това е невъзможно в града — заяви доволно тя.

Лора побърза да се съгласи и понечи да каже нещо в полза на района, където живееше.

Дженифър не й обърна никакво внимание.

— Джеймс се връща към девет и половина, плува малко и после е толкова уморен, че няма сили за нищо.

— Девет и половина ли? Пол се прибира в шест и половина. Ние сме само на двайсет и пет минути път с метрото от Ситито.

— При нас е на час и четирийсет и пет минути. — Дженифър очевидно нямаше намерение да признае предимството да си по-близо. — В едната посока. Но пък си на чист въздух в провинцията. Толкова е хубаво, не се налага да използваме обществените плувни басейни. Все се опитвах да заобикалям разни мъже с мустаци, а това, знаеш, невинаги е възможно.

— Мъже с мустаци ли? — Дори Лора, заклет член на клуба на майките, не успяваше да хване нишката.

Дженифър сниши глас.

— Нали се сещаш? Мъже с мустаци. Гейове. — Забеляза глупавото ни изражение. — СПИН.

Опитах се да й обясня, че СПИН не се хваща от водата в плувен басейн, но не постигнах нищо.

— Те и за хепатита разправят така, обаче не е вярно.

Предпочетох да замълча. Двете с Лора минаха на училищни теми и на наглостта на някои родители. Всяка уведомяваше другата за своето мнение с категоричен, нетърпящ възражения глас.

Малко по-настрани Джеймс разправяше на Уил и Пол колко бил забогатял.

Време бе да седнем на масата и да похапнем изстудената супа и печената на скара сьомга.

— Едно ще ви кажа — а това е най-невероятното — там, където живеем, все едно сме на село. — Бях загубила нишката на разговора, но Лора винаги посочваше смешните моменти на слушателите си, та да знаят кога да избухнат в смях.

— При нас — Дженифър очевидно не смяташе, че мястото, на което живее, може да предизвика смях — хората ти донасят домашно приготвен пай, когато си болна.

Това доведе до надлъгване чии съседи са по-отзивчиви и симпатични, коя живее в по-приятен квартал. Дженифър, естествено, спечели, защото Лора нямаше никакво намерение да се мести извън града и накрая аргументите й се обърнаха срещу нея, което ни най-малко не я притесни.

Дори след една забележка на Уил, тя си промени мнението.

— Съжалявам, Уил, обаче не искам всеки ден, докато растат децата ми, да минават край дилъри на дрога, застанали по ъглите.

— В Нортхамптъншър има колкото искаш дилъри на дрога — увери я Джеймс, неразбран какво трябва каже, защото бе останал с впечатлението, че в Лондон е повече от лесно да си купиш дрога. — Едно проучване в национален мащаб показа, че ние сме от водещите области в…

— Скъпи! — погледна го вбесената Дженифър. — Не и в нашата част от Нортхамптъншър.

Той се стегна веднага и се пресегна към бутилката вино на масата.

— Не, в нашата няма. При нас има полицаи на колела.

Не разбрахме смисъла на забележката, дори Лора се затрудни да каже нещо, а Пол се обади, че супата била чудесна.

— Ммм, наистина е чудесна — повтори след него Лора. — От „Сейнтсбърис“ ли е, или от специализирания магазин за супи в Ковънт Гардън? Ти по какъв повод си в града, Джеймс?

Джеймс веднага насочи вниманието си към нея.

— Току-що купихме апартамент в Лондон. Супер е, за да си развееш малко байрака.

— За да има къде Джеймс да преспива, когато някое съвещание се проточи — уточни с усмивка Дженифър.

— За постоянно ли ще се преместите тук? — Уил се поколеба за миг, преди отново да напълни чашата на Джеймс.

Джеймс потръпна.

— Не бих се върнал да живея тук. — Огледа приятния ни хол и трапезария, боядисани в жълто, с тапицираните столове около масата и сребърните рамки за снимки, и добави, че няма представа как могат хората да живеят по този начин.

— По какъв начин? — Уил се престори, че не разбира.

Джеймс посочи решетките на прозорците и мигащото око на датчика в един ъгъл под тавана, който се принудихме да инсталираме заради някои от неприятните картини, наследени от Уил. Лично аз щях да съм повече от доволна, ако ги отмъкнеха крадци, но на Уил му бе останало толкова малко от детството, че това бе единственият му спомен. Викторианската му пралеля се взираше неодобрително към нас — или към мерките за сигурност — от позлатената си рамка.

— Живот зад решетки — продължи Джеймс. — Мръсотия, градски живот. Скоро ще поема европейския клон, та ще ми се налага по-често да посрещам гости, затова ми трябва апартамент, където да ги каня. — Погледна ме. — Нямам нищо против да ме запознаеш с приятелките си. На теб разчитам. — Надникна в чашата си, сякаш се взираше през лупа, след това изпи виното на един дъх и посегна сам да си сипе още.

Дженифър грееше.

— Работата е там — бръкна в деколтето си и след като порови малко, измъкна посивяла презрамка на сутиен, — че в провинцията хората си мили и задружни. Непрекъснато се отбиват, да видят дали не си самотна.

Лора веднага я засече с дълъг разказ за група майки с бебета в Ърлсфийлд. Уил ми помогна да вдигнем супените чинии.

— Според мен той ще заспи всеки момент — прошепна ми Уил в кухнята. — За бога, не прави нищо, да не би да го събудиш.

Лора и Дженифър подхванаха темата за Илейн Браун.

— Тя е моята героиня — обяви Лора. — Най-сетне някой да застане на страната на майките, които си стоят у дома.

Понечих да вметна, че спорът дали майките да си стоят вкъщи, или да ходят на работа се води поне от четвърт век, но така и не успях.

— Да, но казано от жена с такъв управленски опит, нещата изглеждат по-различни — уточни Дженифър, без изобщо да обръща внимание на факта, че когато се прибереш, можеш да нахраниш детето си с боб от консерва и пак да си запазиш и поста, и управленския опит. Щях да възроптая, но Лора ме прекъсна.

— Лиъни мисли, че всички трябва да ходим на работа.

— Не е вярно, аз…

— Ти с какво се занимаваше, преди да родиш? — Лора се интересуваше повече от Дженифър; моето мнение можеше да изслуша, когато пожелае.

Дженифър била агент в рекламна фирма.

— Не понасях работата. Нямах търпение да напусна — заяви доволно тя.

Не прояви интерес към някогашните занимания на Лора, но сестра ми се замисли. Тя мърмореше против работата си, но всъщност обожаваше изискания бутик на „Фулъм Роуд“ — много добре ориентираше клиентите и им предлагаше все подходящи за тях неща. Обаче сметката с парите не излизаше. Пресметнаха, че след като плати на детегледачка, ще й остават шест хиляди лири на година и повечето ще изхарчи за такси, обяд и красиви дрехи за работа. Тогава тя зае непоколебимата позиция „майките трябва да си стоят у дома“. Сега вече бе убедена, че е права. Съвсем не беше в положението на богатата Илейн, която само за химическо чистене харчеше по шест хиляди лири. Жалко — Лора не беше от ученолюбивите, но много я биваше в продажбите. Сега имаше възможност да продаде нещо само по коледните тържества в училището на децата. Миналата година с блеснали очи се похвали, че е продала двойно повече билети от другите майки. Но покрай новото бебе щеше да й се наложи да изостави и продажбата на книги.

Джеймс се клатушкаше над чинията с моркови. Надявах се да си дояде, преди главата му да се стовари сред гарнитурата. С Уил раздигнахме чиниите и сервирахме тортата, купена от „Кондитор & Кук“.

Захарта изглежда събуди Джеймс и той си спомни за Франция.

— Помните ли онази невероятна торта от сладкарницата на пазара? — попита той, без да се обръща към някого.

Аз я помнех. Сафрън никога не готвеше, но от време на време се отбиваше в сладкарницата и впечатляваше всички с френския си. След като с очарователен акцент разпиташе сладкаря за децата и внуците му, след като обсъдеха времето, обикновено купуваше торта и сладки; после получаваше целувки и по двете бузи и се оттегляше, изпроводена с „au revoir“^[1] и „bon apetit“^[2]. (Бях забелязала, че интересът й към семейството или времето никога не бе насочен към мен или Джо, но предпочетох да запазя наблюденията за себе си.) Утринното слънце блестеше по червената й коса, а момчетата от близките магазини се изпъваха като кучета, надушили следа, докато тя минаваше с пълни ръце. Много рядко й се случваше да носи покупките сама до колата. Веднъж отметна коса и погледна Джо с лека усмивка:

— Много съжалявам, че към мен е насочено толкова много внимание. — Шокираната Джо не знаеше какво да каже.

Колкото и невероятно да беше обаче, Джеймс още помнеше онези торти.

— Виждали ли сте се със Сафрън напоследък? — попита той.

Прииска ми се да кажа „Най-интересното е, че съвсем наскоро Уил спа с нея“, но погледнах съпруга си и непосмях. Жалко. Вечерта щеше малко да се пооживи.

Дженифър си отряза второ парче и го изяде с пръсти.

— Не знаех, че и Уил е бил гадже на Сафрън. — Изглежда, й беше много забавно. — Дали има мъж в Лондон, който да не е спал със Сафрън Пери?

— За нищо не ставаше в леглото — обади се Джеймс. — За жена с този външен вид.

Всички на масата застинаха.

— Да ви кажа, ако не се задоми скоро, ще стане като Бланш Дюбоа. — Джеймс посегна към празната бутилка вино и я размаха пред Уил, все едно бяхме в ресторант. — Такива красиви жени бързо се съсухрят. Няма ли нищо за пиене в тази къща? Гърлото ми пресъхна. — Уил извади нова бутилка от стойката, а Джеймс попита знаем ли каква е разликата между топка за голф и клитор.

— Каква е разликата между топка за голф и клитор ли? — повторихме в един глас, облекчени, че темата е сменена.

— Един мъж може да намери клитора — кискаше се Джеймс, докато гълташе вино, а Дженифър се наведе компетентно напред.

— Не, скъпи, обърка го. Един мъж може да намери топката за голф. Така е оригиналният виц.

Джеймс махна пренебрежително с ръка.

— Все едно.

— Доколкото разбрах, бащата на Сафрън е починал преди няколко месеца — продължи тя, очевидно без да долови напрежението на масата, когато за пръв път спомена името й.

Погледнах Уил, но той поне на пръв поглед бе зает с храната.

— Тя сигурно не е забелязала — допълни Джеймс. Протегна чашата си към Дженифър. — Момичето е имало ужасно детство.

На Дженифър и Лора им стана интересно. Уил мълчеше дискретно, аз нямах намерение да обеля и дума.

— Кажи де! — настоя Лора, винаги готова да се потопи в някоя пикантна трагедия.

— Майка й била хипи и починала, когато тя била на десет, нещо такова.

— Затова ли са я кръстили Сафрън? Доста смешно име за някой от нашето поколение — хилеше се Лора. Прииска ми са да й обясня, че тя не е от нашето поколение, а е доста по-стара.

Интересното трагично детство на Сафрън ме дразнеше. Изглежда, то я беше направило толкова непрактична. Хората все повтаряха: „Горката Сафрън, никога не е имала дом“. По онова време баща й е бил известен джаз музикант; и сигурно от него бе наследила музикалния си талант. А той се женел толкова често, че Сафрън заедно с доведените си братя и сестри обикаляла къде ли не по света. Макар да не си признаваше, тя бе прекарала доста време с някаква леля в Танбридж Уелс, затова нямаше защо да се преструва, че през живота си не е прала мръсни дрехи.

Никога не посмях да се обадя по този въпрос — нямаше да прозвучи много „simpatico“, дума, която Сафрън веднъж употреби по мой адрес.

— Лиъни, разбира се, е толкова simpatico — каза веднъж тя и аз се почувствах длъжна да се държа мило в нейно присъствие.

Известно време обсъждахме последиците от липсата на семейство, а Дженифър изказа мнение, че в Англия намалява броят на разпадналите се бракове.

Настъпи мълчание. Заслушах се в шумовете, долитащи от съседните къщи.

„Порази ме отново, арабска мръснице“ се носеше в лятната нощ, придружено от далечно бръмчене на коли и рева на самолет в небето. Джеймс, задрямал отново, се събуди стреснат и силно любопитен.

— На номер 34 е пълно с откачалки — обясних аз и погледнах небето, оцветено в зеленикав нюанс на местата, където се спускаше пердето.

— Ами! — възкликна Джеймс и скочи.

— Ние трябва да тръгваме. — Дженифър се изправи и започна да се сбогува, а Джеймс се клатушкаше несигурно след нея. Лора също измърмори, че детегледачката искала да се прибира рано; Пол скочи да й донесе палтото.

Докато бяхме в хола и Уил махаше на Джеймс и Дженифър, Лора загрижено ме докосна по ръката.

— Всичко наред ли е? Двамата с Уил почти не си говорите.

— Как да си говорим, след като имаме гости? — попитах съвсем логично аз. — Просто нямаше време. — Много мило, че се сети да попита. Тя никога не пропускаше да жегне Пол — според нея той или много работеше, или не изкарваше достатъчно, или понякога — недопустимо престъпление — четеше вестник, вместо да изпере някоя пеленка.

Наистина бе мило от нейна страна, че попита. Стиснах ръката й и се опитах да й се усмихна.

— Всичко е наред. И двамата сме много уморени, нищо повече.

Наблюдавах как Пол помага на Лора да си облече палтото и как тя се обърна към него. При тях имаше близост и доверие, мислех си аз, и въпреки че тя все го нападаше, любовта им още не си беше отишла. Навярно не биваше да се страхувам от скандали.

— Господи, колко се е променил Джеймс. — Уил поклати глава, докато зареждаше съдомиялната. — Дженифър явно го е сложила под чехъл.

И според мен Джеймс бе коренно различен от приятния обикновен банкер, който играеше тенис и пиеше червено вино под горещото френско слънце. Дали пък Уил не се бе променил повече, отколкото си давах сметка? Сигурно всички се бяхме променили. Дори прекалено много.

 

 

Джеймс и Дженифър обаче ми представиха Сафрън в неподозирана светлина, споменаха неща, за които не бях и предполагала, а на всичкото отгоре потвърдиха думите на Уил, че е „уязвима“. В съзнанието ми изплува, че Сафрън е страдала от анорексия, замислих се и за починалата й майка-хипи. Май късметът не е бил на страната на Сафрън, както винаги бях смятала.

Колкото и да беше странно, почувствах се още по-застрашена. На Сафрън, изглежда, й се е налагало да се бори, за да оцелее. Вероятно беше готова за компромиси — да се откаже от композитори, от диригенти и шефове на звукозаписни студиа. Дали не започваше да се замисля за Уил, за добрия верен Уил, винаги на нейно разположение? Дали не очакваше той да се превърне в нейния рицар в блестящи доспехи? Бях убедена, че тя няма да позволи моето присъствие да провали плановете й.

 

 

А аз вече не бях в състояние да пренебрегвам огромната празнота във връзката ни заради неспособността ми да забременея. Точно от това се нуждаехме, за да се превърнем в семейство.

Ала съвсем не беше толкова лесно да се превърнем в истинско семейство. При това усложненията не бях единствено медицински. Неочаквано си спомних едно от многобройните интервюта на Илейн след напускането й. „Само аз бях жена с деца на изпълнителна длъжност — бе заявила тя. — Всички други редактори и директори бяха или мъже, или жени без деца.“

Формално беше така, признах аз и се опитах да си припомня какви са хората от ръководния състав на „Маглайф“. Дори Белинда Бракън, колкото и да бе приятна и да проявяваше съчувствие към работещите майки, имаше две пораснали доведени деца. Положително беше просто съвпадение. Линдси — а и още няколко мои познати — беше доказала, че по върховете има достатъчно жени с деца.

Не знаех кое е по-лошо — да се налага да избираш между работата и майчинството или да нямаш никакъв избор.

Всъщност знаех. Най-лошото бе да нямаш избор. Това определено бе по-лошо. Крайно време бе да се преместя към средата на леглото и да докосна Уил на местата, където тя го бе докосвала, за да разчупя разделящата ни ледена стена. Предпазливо протегнах ръка и той се премести към мен.

— Здравей. — Целуна ме по челото. — Липсваше ми.

 

 

И всичко беше наред. Не че земята се разтърси, не че ме понесе вълна от удоволствие, не че се извисих към звездите. Просто всичко беше наред, защото в този акт знаехме местата си и движенията и отлично си давахме сметка какъв е рискът, ако променим нещо. Всеки от нас се движеше така, че да достави удоволствие на другия, защото всичко различно можеше да предизвика въпроса „Защо?“, а отговорът щеше да напомни за една друга нощ, прекарана в друга къща. Насладихме се на топлота и нежност, дори на любов. Тези мигове спуснаха воал над нощта, прекарана със Сафрън. Знаех, че продължим ли да прикриваме случилото се с този плащ, скоро ще успеем да го погребем. Обзета от топло, приятно чувство, заспах.