Александра Кампбел
Флирт за една нощ (17)

16

Спах неестествено дълбоко и се събудих бавно като упоена.

Уил ми донесе чаша чай в леглото. Милото грижовно отношение ме накара да се почувствам самотна, сякаш съм се събудила до любезен непознат. Когато се уговаряхме за вечерта, ме обзе чувството, че ще излизаме на първа среща. И двамата бяхме нервни; силно се притеснявахме да не би другият да разбере погрешно действията на партньора и се съобразявахме с желанията си. Накратко казано, беше изтощително. Вече усещах липсата на приятния разсеян мъж, с когото бях живяла толкова дълго. Но пък така, успокоявах се аз, щяхме да си създадем нов, по-добър живот.

Щом пристигнах в офиса, позвъних на Линдси. Сигурно долови нещо в гласа ми, защото промени реда на срещите си и отложи запланувания обяд, за да се види с мен. Трудно общувахме заради непрекъснато изникващите пластове на ежедневието й — съпруг, деца, секретарка, асистентка, икономка, поредицата от детегледачки и комитети, които се въртяха около нея в омагьосан кръг. Тя обаче държеше връзката помежду ни да не се прекъсва. Сестра ми — по-точно секретарката й — резервира място в нов, много популярен ресторант. Разглеждайки менюто, чакаше, настанила се на масата изискано, също като брошката върху ревера на костюма й.

— Салата и риба — обърна се тя към сервитьора и почти веднага му върна менюто. Тя не отделяше време за глезотии.

Бързо избрах първите две ястия, изпречили се пред очите ми, за да не ме обвини, че се мотая или губя време (спомних си подвикването й: „Хайде, Лиъни, побързай!“ от времето, когато бяхме деца), и се огледах. Линдси преценяваше обстановката — масите не бяха разположени прекалено близо, по стените дискретно се сливаха сиво и бежово, белите ленени покривки бяха колосани — и най-сетне кимна доволна. Тя обичаше ресторанти, напомнящи чакалните за първа класа по летищата, обзаведени в стила на седемдесетте години. Харесваха й, защото бяха много изчистени като интериор и добре подредени. В менюто се подчертаваше, че главният готвач е известно име. Ястията нито плашеха, нито стряскаха; напротив, всичко бе подбрано с усет. В това заведение можеше да проведеш разговор, без да се налага да се провикваш. Тя се отпусна. Като част от работата й в Ситито често се налагаше да се храни навън, затова използваше срещите ни да провери някое ново място, преди да си позволи да доведе клиенти. Така обедите с мен се превръщаха в работа на две нива — и семейство, и бизнес. Нищо чудно, че изглеждаше на повече от четирийсет и три.

— Как са нещата при теб? — Линдси задаваше този въпрос не просто от любезност, а защото наистина се интересуваше. Ала в момента не бях сигурна дали искам да й кажа. Съмнявах се доколко е справедливо спрямо Уил.

Затова й разказах как съм се преборила за работата на Поли. Сестра ми бе работила като мениджър много повече от мен все пак.

Изслуша ме внимателно.

— Несравнимо по-лесно е в офис, където работят само мъже — отбеляза тя. — Нито се натискат за отпуск по бащинство, нито молят за разрешение да се приберат по-рано, за да изкъпят бебето. Те нямат нужда от такива привилегии. А работата на половин ден или на половин щат не се брои. Нищо няма да излезе. Искаш ли да извършиш професионално самоубийство, хвани се да работиш на половин ден, защо не? Всички ще се съгласят с усмивка. Ще ти направят услугата да поемат смяната ти, но биха го направили и при всякакви други обстоятелства. — За момент се зачудих защо Линдси — или която и да е друга от познатите ми от Ситито — не се е замисляла над възможността да работи по половин ден, когато тя добави: — При цялата натовареност трябва непрекъснато да си на мястото си, за да си сигурна, че никой няма да се опита да те измести или да ти подлее вода. Но това не е важно — промени най-неочаквано темата тя. — Кажи какво има? Свих рамене.

— Какво ще кажеш за новината на Лора? — Най-сигурният начин да се измъкна бе да отвлека вниманието й.

Линдси въздъхна.

— Толкова е шантава. Открай време е такава. Още едно дете ще бъде истинска катастрофа за тях. — Сервитьорите се приближиха, преценили, че достатъчно дълго сме стояли над помощните чинии, вдигнаха ги и ни сервираха салатите.

— Ти имаш три деца. — Винаги се бях чудила защо. Да родиш две — момиче и момче — бе достатъчно добро постижение, когато работиш упорито като нея, а следващото вече е излишно.

— При мен е различно — напомни Линдси. — Имам повече пари. Но дори и така не е никак лесно. — Погледна невиждащо салатата и отмести пържения рак под листото на някакъв супермодерен зелениш. Ако възнамерява да отслабва още, сигурно ще стане прозрачна, помислих си аз. Едно време бяхме еднакви, но аз започнах да дебелея, а тя — да се топи.

— Искала ли си да родиш Дейзи? — Оливър бе две години по-малък от Ела, а Дейзи се роди доста след тях и бе едва на пет. Никога не посмях да я попитам дали не е било грешка.

В очите й блеснаха чувства, които не успях да разбера. Изглежда, й се стори весело.

— О, да. Просто исках да пообъркам малко нещата. И без това всичко е прекалено перфектно. Момче и момиче.

Толкова спретнато и нагласено. Не ми се струваше истинско.

Ако някоя от статуите в Британския музей се раздвижеше и започнеше да танцува буги, нямаше да остана по-изумена. Освен това се съмнявах дали ми казва цялата истина. Сигурно имаше и още нещо.

— Получи ли се?

— Тя се появи на бял свят. Вече е факт. Така изведнъж. По-точно още в мига, в който спрях противозачатъчните.

Изчервих се. Нямах желание да обсъждам неспособността си да зачена с когото и да било от семейството. Беше си моя работа и не бих позволила никой да рови, да разпитва и да предава подробностите по телефона, а после всички да ги обсъждат и да се тормозят заедно с мен. Омръзна ми да ми изпращат изрезки за ефективността на някой витамин и тям подобни.

— В смисъл, обърка ли се животът ти?

— Не. Просто всички подредени части станаха по-ясно изразени. Понякога се чувствам като капитан на кораб, който маневрира сред най-големите талази.

Би било нетипично Линдси да признае, че не владее положението до съвършенство. Ето — тя е капитан на кораб и поддържа строга дисциплина сред екипажа, всичко да тиктака.

— Говориш за луксозен лайнер — отбелязах аз. — Едно първокласно местенце.

— Я престани — намръщи се тя. — По-скоро луксозна яхта.

— И как е животът на борда?

— Поне новата детегледачка е прилична. — Животът й изобилстваше от кризи заради децата, а аз се чудех дали причината не е в нея като работодател. Бавачките напускаха, след като я уведомяваха от три дни до три седмици предварително, че трябвало да се грижат за болни родители, да заминат в Австралия с надеждата да се отърват от гаджетата си, за да родят или да направят аборт, да се запишат на курс за учителки или както стана при последната — да постъпи в полицейската академия. Една дори се бе предложила на Санди, а на Линдси това й се стори невероятно смешно. Последната, безличната блондинка Вики, рядко си отваряше устата и живееше тихо като мишка в стаята си на тавана. Линдси май я харесваше, защото бе невидима и безлична.

— Ела не е ли прекалено голяма за бавачка?

Линдси сви рамене.

— Няма друг начин. Все още има нужда някой да й направи чай и да й отвори, когато се прибере от училище. — За момент се поколеба. — Сега е в много трудна възраст. Направо не знам какво да правя с нея.

Стори ми се мрачна, затова реших да подмина въпроса. А и Ела съвсем не можеше да се причисли към трудните деца. Беше мила и нежна, усмихваше се срамежливо и винаги предлагаше помощта си. Линдси сигурно се плашеше от първите й прояви на независимост.

Тя отпрати сервитьора, спрял край масата ни, за да провери дали всичко е наред.

— Да, благодаря. — Той побърза да се отдалечи. — Кажи де — не се отказа тя. — Какво става при теб?

— Ако имаш предвид… — предпочетох да изпреваря въпроса й — дали не е крайно време да родя, да, права си. Но нещата не се получават, както ги планираш.

Линдси ме гледаше прозорливо.

— Нямах намерение да те питам за това. Но нищо.

В този момент прозрях колко е неразумно да отбягвам съчувствието й. Можех да й разкажа за Уил, защото ако някой би преценил трезво ситуацията, то това бе тя.

Споделих всичко.

Тя ме изслуша внимателно.

— Ясно — отсече в края на излиянията ми. — Трябва да ти призная, че винаги съм гледала на Сафрън като на човек, който знае само да получава и да взема. Тя е паразит.

Беше малко прекалено, но ми се искаше да чуя тъкмо това.

— Забравих, че се познавате.

— Е, как? Нали преди две години дойде на обяд у вас една неделя. Тъкмо се беше върнала от Гоа или нещо подобно. Разхождаше се боса, омотана в екзотични шалове, и беше невероятно искрена. Спомняш си, нали?

Спомнях си, разбира се. Сафрън бе от онези омразни досадници, които дори завити с шал не приличат на изгнаници или на нещастно подобие на Дева Мария. Наметнех ли някой шал, предоставен ми щедро от отдела по мода, обикновено придобивах вид на корабокрушенка. Сафрън бе заявила — няколко пъти — че за околосветското си пътешествие не носела почти нищо друго освен бродирания шал.

— Стига да го имаш, не ти трябва друго. Използвала съм го дори като одеяло, когато прекарах нощта на открито по хълмовете в Индия — бе обяснила тя на Линдси.

Линдси пък обичаше да има дрехи за всякакви случаи и винаги разделяше багажа си в два куфара, за да има резервен чифт бикини, в случай че от авиокомпанията загубят единия, затова отвърна:

— Боже мой! Невероятно смело от твоя страна.

Сафрън се бе подсмихнала.

Лора обаче не бе съгласна и описа на Сафрън новите шалове от фина козя вълна, пред които бродираните шалове приличали на войнишки одеяла. Сафрън й затвори устата на бърза ръка, като й разказа историята за Хил Стейшън и отрече да съществува такова нещо като фин кози косъм. Лора се примири с неблагоприятния за нея резултат.

Аз пък се очаровах от идеята й да обикаля света. Все се надявах да се влюби в някой як австралийски певец, докато е там. А годината ми се стори вечна. Тогава дори не очаквах тя да се върне, при това непроменена. Само беше обогатила впечатленията си и държеше да повтаря пред всички, че в някои части на света се била натъкнала на неописуема нищета — човек може да повярва в съществуването й само ако я види. Беше приготвила и няколко сърцераздирателни истории за местни хора: имали само паница чорба и парче хляб и въпреки това я канили в домовете си, за да ги сподели с тях — проява на благородство, каквото няма в Лондон. Показа на Уил няколко свои снимки — в сари, окичена с гирлянди от цветя, в пончо (в зависимост къде по света е била), прегърната с усмихнати хора от различни раси. Ако си пътешественик, а не просто турист, се срещаш с хората, обясняваше тя, а езикът на музиката го разбират навсякъде по света. Двете с Линдси се бяхме оттеглили победени, докато Лора продължи да удържа фронта и от време на време я засичаше.

— Извинявай, Сафрън, но тази част на света, държа да те уведомя, съвсем не е бедна. Поне не гладуват в буквалния смисъл на думата.

Бях доволна, че Линдси се запозна с нея и си създаде мнение.

И сега се замисли внимателно.

— Сигурна ли си, че не спи с нея непрекъснато?

Забодох поглед в трохите по покривката.

— Просто такова е усещането ми. Струва ми се… — Замълчах. — Вярвам му, че ми е казал истината. Никога не ме е лъгал.

Тъкмо поради тази причина бях все още с него.

— И така — продължи Линдси. — Значи са се случили разни неща. Виж ти. — Приведе се напред и аз се приготвих да чуя подробен анализ, съперничещ на състоянието на крупна банка. — Посочи ми неприятната страна на връзката ви. Какво ще причислиш към добрата?

Не се сдържах и се усмихнах, когато си представих Сафрън в графа „загуби“ на общата схема. Изведнъж тя ми се стори дребна и незначителна, а това, което ми бе причинила, се оказваше по-малко болезнено.

— Добрата, значи? — Замислих се. Малко неща можех да изброя в момента. — Първо, той е най-добрият ми приятел.

Линдси се обърка.

— Така ли? — От изражението й не личеше да причислява приятелството към нещата, които би изисквала от един съпруг. Вероятно всички съпрузи следваше да бъдат разделени на Герои и Приятели. Спомних си, че навремето, когато се женеха, колкото и да бе странно сега, Санди бе романтичен Герой. Преди двайсет години той бе всичко, на което учеха младите момичета да си търсят: десет години по-голям от нея, висок и стегнат, с чудесна руса коса — макар тя много скоро да оредя — и кариера, устремена към висините. И в добавка пари от семейството, което му позволяваше да кара спортни коли и да предприема романтични ваканции. Възприемаха го като блестящ и неустоим — истински принц, готов да отведе своята принцеса. А представите на Линдси за мъжете се простираха до бедните студенти, неопитни и неуверени като нея, Санди я очарова. Той се превърна от принц в истински крал — настойчив надут автократ — и Линдси стана по-скоро негова придворна, отколкото приятелка. Каквито и успехи да постигна тя, не можеше да бъде заличена нито разликата в годините им, нито фактът, че тя е малкото момиче до властния мъжкар. Лично аз се съмнявах доколко той е подходящ за темперамента на Линдси, по-скоро щеше да си пасва с Лора, която непрекъснато мачкаше Пол, защото не успяваше да влезе в ролята на чичко-паричко. А пък аз се омъжих за Приятел и най-хубавото е, че исках да стане така. Линдси се омъжи за Герой, макар да търсеше Приятел, а Лора избра Приятел, въпреки че най-доброто за нея би било да си има Герой. Ако наистина беше така, защо бракът ми куцаше?

— Приятел значи? — повтори Линдси, неспособна да изрече и дума повече.

— Всъщност ние се забавляваме заедно. Понякога… — Замълчах. Май забавленията не бяха на особена почит в набора от разбирания на семейство Лукас-Уайт. През последните няколко месеца същите тези забавления май липсваха и в дома на семейство Бейли. Преди това… насочих се назад към миналото, за да си спомня… преди това се бяхме забавлявали. В неделните вечери се сгушвахме на дивана, похапвахме сладолед направо от кутията или боб от консерва. Нямаше нужда да се преструваме един пред друг.

— Така, така. — Линдси се съвземаше и най-сетне и си позволи да включи забавлението в списъка си от положителните за едни брак усещания. — Какво друго?

— И двамата искахме семейство.

— И двамата ли? — За нея това явно бе основният неразрешим проблем. Всички в семейството единодушно — както обикновено — смятаха Уил за чудесен бъдещ баща и бяха готови да гракнат в един глас, че кариерата ми не му позволява да осъществи мечтата на живота си. Каквото се случваше — или не се случваше — бе по моя вина (поне така го виждаше семейството ми), особено след като резултатите от изследванията ни, показаха, че спермата му е напълно нормална. След това и Линдси, а после и Лора се сдобиха с бебета без всякакъв проблем, а мен ме обвиниха в липса на желание да раждам деца. Тогава аз заех отбранителна позиция, поглеждах поредното ново бебе, смеех се и подвиквах: „По-добре ти, отколкото аз“. Ала вътре в мен, някъде дълбоко под ребрата, изпитвах копнеж да имам свое дете.

— И двамата — повторих убедително аз.

— В такъв случай — тя махна, за да й донесат сметката, и трите диаманта, годежният пръстен от Санди, проблеснаха на светлината — трябва да си поставиш краен срок. След четирийсет няма да стане по-лесно. Дори след трийсет и осем.

Искаше ми се хората да престанат. Знаех отлично фактите за плодовитостта, но с нищо не ми помагаха.

Реших да отвърна на удара.

— А ти щеше ли да родиш Ела и Оливър — дори Дейзи — ако Санди си бе позволил флирт за една нощ?

— Не съм го споменавала пред никого. — Тя се приведе напред. — Малко след раждането на Оливър той ми изневери. Два пъти. С някакво момиче в офиса, а после и с една стюардеса. Представяш ли си! Отне ни много време — и много усилия — да се върнем към нормалния живот. Всъщност Дейзи бе замислена като знак на помирение.

Аха, това значи била истината. Бедата при Линдси беше, че винаги трябваше да ме победи. Във всяко отношение. Ако Уил се бе отдал на флирт за една нощ, Санди трябваше да е имал поне пет-шест. Въпреки това стомахът ми се сви, когато си помислих, че грижливо организираният й брак не е толкова безпроблемен и хармоничен, колкото си мислех. Искаше ми се браковете на околните да се съвършени. Това би породило надеждата един ден и моят да стане такъв. Освен всичко друго винаги си бях представяла, че Санди Уайт независимо от бузестото му лице и корем като на жена в седмия месец напоследък е прекалено зает да брои щастливите си звезди, задето си е хванал красивата, умна Линдси, и не би погледнал друга жена. А и ми беше трудно да си представя как би го пожелала друга. Гол сигурно приличаше на оскубана кокошка с много бяла кожа, отпуснат и настръхнал. Щом Санди или Линдси биха си позволили флирт за една нощ, значи всички други на този свят си го позволяват. Изглежда, само аз вдигах прекалено много шум.

— Какво искаш да кажеш с това „много усилия“? — попитах я предпазливо и се зачудих дали не означава нова вълна от ангажименти. Психолозите все повтарят колко е важно човек да „работи“ над брака си, а аз така и не успявах да разбера какво точно имат предвид. Ако означава да седиш в разни анонимни кабинети и да говориш истината или да стъпваш на пръсти, за да не нараниш чувствата на другия, както стана тази сутрин, дълбоко се съмнявах, че ще го направя.

Линдси се усмихна леко.

— Дадох му избор. Или да престане да си развява оная работа, или няма да го бъде.

— Как няма да го бъде?

— Не само че щях да се разведа с него, но смятах да наема възможно най-скъпия адвокат и да го пратя като общ работник. Предупредих го да не се надява, че няма да забележа парите, отклонени в швейцарски банки или в офшорни сметки, защото точно това ми е работата. — Очите ми се насълзиха при мисълта какво биха направили адвокатите и счетоводителите на Линдси, докато обръщат целия свят наопаки. Не беше много приятно, макар Санди напълно да си го заслужаваше. Все пак съвсем не ми приличаше на романтично сдобряване.

— И не сте ходили нито на брачен консултант, нито нищо?

— Консултант ли? — изсумтя тя. — Няма начин да накараш Санди да отиде на брачен консултант.

Да, правилно. Беше повече от очевидно. Ако нещата стигнат дотам, Уил също би отказал. Да не говорим колко неприятна ни се виждаше идеята да чуя как споделя с консултанта, че така и не е успял да забрави Сафрън. Пък и ние нямахме сметки зад граница, с които да го заплашвам.

Не съм и допускала каква твърдост се крие у Линдси. Сестра ми продължи:

— Получи се като по ноти. Сега сме отново заедно и връзката ни е много силна. — Усмихна се, докато подписваше бланка за Американ Експрес. — Може да се каже, че сме много влюбени.

Погледнах я втренчено. Иронично ли го каза? След като пъхна кредитната си карта в малката елегантна чанта, се приведе делово към мен:

— Твоите проблеми обаче са различни. Дори този… — потърси подходящата дума — … флирт за една нощ да не е краят на брака ти…

Намръщих се. Нямах никакво желание това да се окаже краят. Ала поне за момента не знаех какво точно искам.

Линдси продължи:

— Не е изключено това да е последният ти шанс да забременееш. Стига да искаш деца. Напуснеш ли го сега, рискуваш да не ти стигне време да го направиш с друг. Не си в изгодна позиция.

Ето защо големите компании плащат на Линдси огромни суми за услугите й. При всяка ситуация тя успява бързо да извлече същността. Така поне сделките стават по-лесно.

— Не се шокирай толкова — добави тя. — Няколко мои познати останаха с мъжете си при подобни случаи, поне докато се сдобиха с деца. За себе си бяха взели решение.

Ако нещо ме шокира, то бе, че не се шокирах. Не исках да признавам, ала първият болезнен удар, нанесен ми от нощта със Сафрън, ме порази право в сърцето, вторият — в главата. Ясно съзнавах как раздялата ще се отрази на шансовете ми да създам семейство. Първата ми смислена мисъл бе: „Ами клиниката за безплодие?“. Най-болезнени бяха думите: „Не е изключено това да е последният ти шанс да забременееш“. Тъкмо затова, когато Уил отказа да обсъдим въпроса, аз се съгласих.

Не беше редно да се отнасям към един мъж като към донор на сперма, но нямах друг избор.

— Понякога е много трудно да подредиш живота си като по ноти — добави Линдси. Невероятно поетични думи от нейна страна. — Трябва сама да прецениш коя нота да изсвириш.

Точно над това се чудех, докато излизахме от ресторанта, когато забелязах две-три смътно познати лица, сигурно от страниците на „Сънди Таймс“.

— Приятно местенце. — Линдси ме целуна по бузата. — Определено ще го запомня, за да водя тук клиенти.

Не бях толкова сигурна. На мен ми се струваше бездушно.

— Линдси? — Тя се обърна към мен, вдигнала ръка, за да повика такси. Като призована по магически път, веднага се появи кола.

— Какво да направя? Има ли смисъл да говоря със Сафрън?

Докато се качваше, ме погледна:

— Според мен забрави. Изличи този случай от ума си. Един ден ще си спомняш за него като за лош сън.

Линдси, разбира се, беше права. Кошмарното ми убеждение, че Сафрън е предопределена да остане в живота ни, не се базираше на никакви факти или доказателства. Беше просто емоционална реакция.