Александра Кампбел
Флирт за една нощ (11)

10

В началото на май получих юнския брой от новото ми безкрайно лъскаво списание „Хау?“. Пощальонът го пусна и кутията и то издумка глухо. Всички редактори получаваха по един брой — така следяхме дали стига навреме до абонатите. Грабнах го и веднага разкъсах найлоновата опаковка. Нямах търпение да видя какво впечатление създава.

То блестеше, то бе неповторимо, то бе чудесно. Разгърнах го да погледна съдържанието, въпреки че докато го подготвяхме, научих всички статии наизуст. Да, като цяло изглеждаше точно както се бях надявала. Няколко двусмислици, една статия, която можехме да избегнем, но като цяло бе успешно.

— Виж — размахах го гордо пред Уил, който похапваше прав препечена филийка.

— Хм. — Разгърна го върху светлия, леко лекьосан дървен плот в кухнята, а по страниците покапаха трохи и мармалад. — Струва ми се чудесно. Браво.

Престана да го разлиства, когато стигна до модните страници със снимките от „Рос Мейнър“.

— Това го познавам.

Усмихнах се на спомена.

— Да, и аз. Невероятно съвпадение, нали? Едва ли ще ни остане време да отидем там. — Исках да споделя успеха си с него, да вдигна тост за постигнатото.

Той преглътна последния залък и избърса пръсти в кърпата.

— Веднага щом спечелим от лотарията. — Бавно стигна до края. — Тези манекенки не са ли малко анорексични?

На всички, които работят в лъскави списания, им е омръзнало да им повтарят, че използват манекенки, страдащи от анорексия. Използваме кльощави момичета, защото хората харесват такива. А и Уил не разбираше. Той се ухили.

— И аз като теб имам вземане-даване с болни от анорексия, защото такава ми е работата.

Тези думи ме ядосаха.

— Сигурно в някой брой на „Вог“ са видели хърбави манекенки и просто са престанали да ядат.

Той си облече палтото, умът му бе вече в болницата.

— Това е много сложно хранително смущение. И то е като пристрастяването към дрогата, като фобиите.

— Изчакай ме, и аз тръгвам. — Грабнах си огромната бездънна чанта, натъпках я с коректури и предложения за статии и я помъкнах като куфар. В никакъв случай не беше шикозна, да не говорим колко ме болеше гърбът от нея, но затова пък ми гарантираше, че по което и време да бръкна, ще намеря каквото ме интересува.

— Е, вероятно понякога виждаш в кабинета си болна от анорексия или пациент с фобии — подхванах аз, решена да спечеля спора на всяка цена, — но не познаваш нито една, обзалагам се. Имах шест съученички, страдащи от анорексия, и до една категорично отричаха, че гладуват; все разправяха колко били дебели. Така или иначе всички се озоваха в болницата.

— Губиш. — Уил ми се стори съвършено спокоен. Защо изобщо се занимавах със синдром, който не означаваше абсолютно нищо за нас? — Не позна. Известно време Сафрън страдаше от анорексия.

— Сафрън? — Бях шокирана. Цялата ми представа за нея се обърна. Искам да подчертая, държа да подчертая, че според мен тя винаги преиграваше, и то с единствената цел да привлече вниманието и да се представи в романтична светлина. Като героините от стари времена, които чезнели и вехнели.

Той продължи напред.

— Ммм. Години наред. Състоянието й не беше трагично. Освен че… — Замълча и вдигна ръка, за да провери дали вали.

— Никога не си ми казвал.

В първия момент той не отговори.

— Никога не си разполагала с много време за нея.

Кипнах от несправедливата забележка.

— Нито пък тя за мен. Истината е, че положих всички усилия.

Докато чакахме да пресечем на светофара, той се усмихна и стисна рамото ми. По този начин ми показа, че това е самата истина.

— Знам.

Бях решена да докажа правотата си.

— Онова лято във Франция тя не благоволи да ми проговори. Въпреки всичко аз й обръщах внимание.

— Да — съгласи се той. — Така беше.

С последвалото мълчание ме обвиняваше, че после не съм опитвала повече.

— Освен това — продължих аз, — тя дори не смята за нужно да ме поздрави, когато звъни по телефона. Само казва името ти.

— Всъщност тя е много срамежлива. Затова се държи зле с нови хора. — Светофарът светна зелено и той взе тежката ми чанта, преди да се наведа. — Понякога ти доста стряскаш хората. Винаги контролираш нещата.

Аз? Стряскала съм била хората? По-точно Сафрън? Изсумтях.

— Всички сме срамежливи. Да не би да си мислиш, че аз не съм срамежлива? Начинът да се справиш е, като мислиш за другите, а не само за себе си.

Дали някога е чела рубриките в женските списания, където хората споделят проблеми и търсят съвет, а в повечето случаи им препоръчват да попитат какво мислят околните?

Уил предпочете да не реагира. Мълчах от възмущение, защото ако му предложех тя да погледне тези страници, сигурно щеше да се окаже, че Сафрън страда и от дислексия.

След пет минути вече не издържах на тази несправедливост и добавих:

— Ако ме беше предупредил, че е анорексичка, щях да проявя повече съчувствие към нея.

— Нима? — изви едната си вежда той. — Едва ли щеше да има съществена разлика.

Само мъж е способен да каже подобно нещо. Каквото и да знаете за анорексията, дори да я възприемате като опит да се привлече внимание или да мислите, че е самоналожена болест, резултат от механичен проблем — например недостиг на цинк в организма или общо неразположение — всяка жена е наясно с едно. Когато анорексичка се погледне в огледалото, тя вижда дебел разкривен образ, който няма нищо общо със съвършенството. Винаги съм смятала, че Сафрън показва и слабите си тънки крака, и плоския си корем от гордост, а не защото се чувства несигурна. Винаги съм си казвала, че когато гледа в огледалото тези малки съвършени гърди, невероятно слабия ханш и бедрата, по които няма нищо, сигурно е много доволна от себе си. Представях си я как ходи на пазар, как прокарва пръсти по дрехите трийсет и шести размер, а после зарязва купчина поли и панталони на пода в пробната, обръща се към продавачката и казва, че били прекалено широки. Положително презира налятото ми тяло, а същевременно яде каквото си пожелае. Осъзнах, че тя също се възприема за несъвършена, за дебела и лакома, но така поне заприличваше на човек. Едва ли имаше начин двете да се сближим, но поне можехме да се държим прилично.

Зачудих се защо. Трябваха ми още няколко минути, за да разбера. Никога не съм допускала за възможно Сафрън да страда. Та тя имаше всичко — слабо красиво тяло, музикален талант, мъжете неспирно се въртяха около нея, разполагаше с малък, но сигурен доход. Тя бе като порцеланова фигурка върху стъклена кутия — беше недосегаема. Ала щом бе произнесена думата „анорексичка“, стъклената кутия се счупи; фигурата си остана все така прекрасна, но вгледаш ли се отблизо, започват да личат пукнатини и счупени места.

— Както и да е — обади се Уил. — Сега всичко е под контрол. От години е добре. Много преди ти да се запознаеш с нея.

Спомням се ослепителната следобедна жега във Франция. Територията на Сафрън бе басейнът, докато моето царство бе огромната кухня с каменни стени и напукани теракотени плочки в синьо и бяло. Тук винаги имаше някой, подпрял се на дървената маса — Джеймс или Джонатан си сипваха бира и се мотаеха наоколо; Джо ми помагаше да режем големите лъскави червени чушки; Уил говореше за живота, обичаше да ме пощипва леко и ме караше да се изчервявам. Най-сетне пристигаше и Сафрън, загърната в саронг, и хапваше небрежно от ореховите ядки, които имах намерение да използвам за салатата. Аз млъквах, когато забелязвах нескритото й безразличие към мен.

— Скъпи — обръщаше се тя към Джеймс и се усукваше около него. Той отмяташе гъстата й червена коса и я целуваше отзад по врата. Тя се обръщаше и срещаше погледа му или ако той стоеше край прозореца и пиеше бира от кутийка, тя се протягаше като балерина, изпъната и изправена на пръсти, за да го целуне по върха на носа, а после излизаше навън.

— Трябва да се преоблека — измърморваше тя. След няколко минути той тръгваше подир нея, а веселият разговор в кухнята замираше.

Или пък тя отваряше хладилника, за да си сипе пълна чаша леденостудена вода „Евиан“.

— Уилям, мили — казваше понякога тя. — Капачката е прекалено стегната, не мога да я отворя. Ще ми помогнеш ли? — Отправяше му загадъчна конспиративна усмивка. — Ти си истински ангел.

Анорексичка и лекар. Опасно ли ви звучи?

 

 

До станцията на метрото вървяхме мълчаливо. Уил си мислеше какво му предстои през деня, а аз не можех да забравя какво е останало зад мен. Все още бях нещастна и разсеяна, когато дойде време всеки да поеме към службата си, да се качи на влака и да се смеси с вече напъплилата тълпа сънени труженици, които се блъскаха с надеждата да си намерят място за сядане.

Уил явно вече мислеше за работата си, защото ме целуна бегло за довиждане, но, изглежда, забеляза нещо необичайно в мен.

— Добре ли си?

Не исках да започваме отново. Нямах никакво желание да закъснея за оперативката.

— Всичко е наред. Просто си мислех за програмата за безплодие и се чудех какви ли ще са страничните ефекти. — Отчасти отговаряше на истината. Вече изпих първото хапче от тримесечната стимулация на овулацията. Чувствах се като бомба, готова да избухне. Непрекъснато се наблюдавах за прояви на странични ефекти. Беше истинска лудост да пия ненужни ми хапчета за нещо, което би трябвало да постигна по естествен път.

— Не се притеснявай. Страничните ефекти не причиняват много проблеми. Освен това ще пиеш хапчетата само три месеца. — Поколеба се за момент. — Миличка, моля те, не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. — Погледна загрижен лицето ми. — Довери се на доктор Бейли. Става ли?

Сълзи парнаха очите ми. Сигурно притесненията около бебето са причината, казах си, затова съм толкова чувствителна и избухлива. А дали пък не беше и нещо друго? Все едно. Реших да се стегна.

Усещането за надвиснала заплаха обаче продължи да ме притиска и след като се настаних на бюрото си и се зачетох в статията за Фън Шуй, предвидена за септемврийския брой. В материала се разказваше за четирима души, оправили живота си, като подредили наново мебелите и закачили чан в антрето.

Де да можеше целият живот да е толкова простичък. Въпреки това вдигнах поглед. Не видях Луси зад бюрото й, а Камила още не се бе върнала от обяд. Бях съвсем сама. Потърсих консултант относно Фън Шуй и се почувствах пълна глупачка, докато уточнявах среща за ден, когато Уил имаше ранно дежурство. Но нали смятах да пусна статия. Редно беше да разбера за какво става въпрос.

 

 

Следващия вторник отворих вратата, очаквайки или млекаря, комуто да платя, или пощальона с препоръчано писмо. Вместо това на прага стояха двама силно притеснени мъже. Единият държеше нещо наподобяващо компас, а другият поглеждаше към пътя, смръщил чело. Дали не бяха брокери на недвижими имоти, попаднали на грешен адрес? Въпреки плетените на дебели куки вълнени жилетки под якетата им ми се сториха доста неугледни.

Представиха се: Филип Брукс и Найджъл Смит, специалисти по Фън Шуй. Здрависахме се, те се избърсаха на изтривалката пред вратата и заседнаха на кухненската маса.

— Какво се надявате да постигнете? — погледна ме Найджъл.

Изключително труден въпрос. Тъкмо той ме възпираше да попълвам каквито и да е формуляри. По принцип ли говорехме? Към дълголетие ли се стремях? Или към щастие? Дори към астрономични продажби на „Хау?“? Дали нямаха предвид нещо по-практично — например разположението на тенджерите и тиганите ми? Или ставаше въпрос за бебе? Сетих се за Сафрън, но се усъмних доколко е вероятно да се отърва от нея, като разместя масите и столовете. Определено нямах намерение да споменавам пред двама непознати за съществуването й. След първоначално наетите работници и архитекти така и не направихме нищо повече на „Брануърт Терас“ 37, та имаше какво да се прави с подреждането на тенджерите и тиганите. Огледах се.

— Ами… добре… — Как можах да се набутам в такава ситуация?

Погледнаха ме мило и зачакаха.

Изненадах и себе си с обяснението колко много предизвикателства срещаме с Уил в работата. Добре че уточних поне това.

Кимнаха.

— И искате да създадете хармонична среда, която да ви помогне да достигнете пълния си потенциал ли?

Не се бях замисляла над този въпрос по такъв начин, но ми се стори подходящ отговор, затова кимнах.

От последвалото кратко мълчание пролича, че и двамата са наясно с едно: че не им казвам всичко, по-точно не им казвам абсолютно нищо.

— Ще позволите ли да огледаме?

Обиколиха къщата, записаха си това-онова и протегнаха някаква електронна джаджа над леглата.

— Имате ли мазе?

Нямахме. Това бе огромно разочарование за Уил: от време на време се сещаше да мърмори за липсата на „мазе като хората“. Мен ако питате, нямам никаква представа какво бихме сложили вътре. Не съм виждала мъж, по-неспособен да се справи с какъвто и да е инструмент.

— А таван?

— Много малък. Там си държим куфарите.

Филип повдигна вежди.

— Пълни ли са?

— Доста натъпкани. Летни дрехи. Неща, които един ден могат да се окажат полезни. Стари книги. — Чудех се дали това е зле, или добре.

Те се спогледаха и си записаха още нещо. Погледнах си часовника. Инициативата ми щеше да се окаже огромна загуба на време и пари.

— Някога били ли сте истински щастливи в тази къща? — Найджъл ми се стори просто любопитен, сякаш бе направо невероятно, но за всеки случай трябваше да попита.

Понечих да отвърна „да“ — много по-щастлива, разбира се, от когато и да било през живота. В първите години, когато двамата с Уил все още имахме надежда, беше така, но като се връщам назад, излиза друго: бяхме се наслаждавали не толкова на настоящето, а на възможностите в бъдещето. А това бъдеще, поне засега, не се бе осъществило. Зачудих се дали онова щастие е било истинско, дали двамата не сме живели с различни мечти, случайно пресекли се в един момент.

Найджъл не повтори въпроса. Започнаха да ми обясняват за чи-силата, по-скоро енергията, която преминава през всичко; тя не бива да бъде нито блокирана, нито предизвиквана. Вече го бях прочела в статията на „Хау?“. Нещата ми се сториха прекалено сложни, а и трябваше да се вземат под внимание рождените дати и господ знае още какво.

Обходихме къщата втори път и те ми обясниха, че почти всичко е погрешно. Спяхме в „енергийна река“ и се налагаше да преместим леглото. На задната табла трябваше да залепя сребърно фолио („пружините са заредени с отрицателна енергия“). Би било отлично, ако проблемът с безплодието се разреши с малко фолио. Предложиха ми да махна огледалата от спалнята („енергията отскача от едното към другото — никой не би спал добре в тази стая“). Замислих се за умореното изпито лице на Уил и реших, че си струва да опитам. Не отминаха и застоя на „чи“ в банята за гости. Сигурно затова Зак и Фиби са пишкали, без да пуснат след това водата. Пресегнах се, пуснах водата и отворих прозореца. Двамата специалисти ме гледаха безизразно. Канапетата трябваше да се разместят — идеята не беше лоша — а масичката за кафе да се дръпне в центъра на стаята — истинско облекчение, защото непрекъснато си удрях крака в нея.

— Има две особено важни неща. Първо, никога няма да се установите удобно в тази къща, ако не направите нещо за отпред.

Отпред ли? Ясно защо ми се сториха толкова притеснени, когато отворих вратата.

— Точно срещу входната врата има дърво. — Беше черешата на съседите. „През пролетта става много красива“, помислих си аз.

— Може и да е красива, но ви блокира.

Предписаха ми лек; или да си сложим лакирана врата, или Фън Шуй огледало. Щеше да е хубаво да поставим и лъскаво чукче вместо отвратителния пластмасов звънец, който отдавна се канехме да сменим.

— И на всяка цена изчистете тавана.

По изражението ми разбраха, че това „да, разбира се“ означава „няма начин“. Почистването на тавана, както и почистването на шкафовете, щеше да се осъществи в бъдещето, когато щях да имам време. Сигурно след пенсия. Започнах да ги побутвам към вратата и да им благодаря с половин уста.

— Таванът — повтори Филип и протегна ръка за довиждане, — той е вашето бъдеще. А е пълен с боклуци от миналото. — Помислете.

Написах им неприлично голям чек и го подадох на Найджъл.

— И е в безпорядък — добави Найджъл, поглеждайки с опитно око чека. — Не ви трябва безпорядък, той ви потиска. Отървете се от него.

— Добре — обещах аз, решена да не се занимавам с тези дивотии.

Облегнах се на стената и щом вратата се затвори след тях, въздъхнах. Не можех да повярвам, че двамата с Уил ни грози раздяла, защото в ъгъла на взаимоотношенията ни имало огледало, или той не бил станал консултант, понеже винаги оставя седалката на тоалетната вдигната.

И въпреки това се качих на горния етаж, издърпах капака към тавана, пресегнах се за разтегателната стълба и се издигнах в прашното, покрито с паяжини триъгълно пространство под покрива. За пореден път го огледах, за да проверя дали няма начин да се превърне в нещо като стая, не ме напускаше надеждата да се е уголемило поне малко. Не беше. В най-високата част не можеше да се изправи дори четиригодишно дете.

Тук бяха складирани четири куфара, огромен денк и три кашона с книги. Не е много, но ми отне четирийсет и пет минути, за да ги измъкна, да ги стоваря в прашен куп на площадката пред стълбите, а после да посегна и към разпадащите се кашони. Ужас.

Взех два черни пластмасови чувала и започнах да преглеждам трескаво нещата, сякаш търсех отдавна изгубено завещание. Тук бяха летните ми дрехи, смачкани и покрити с петна от влагата; същите дрехи, които имах намерение да оправя някой ден. Пуловер със стръкче изтравниче, закачено на него. Можех да го разкарам. Също и старите списания. Вън. Счупен чайник. Фризбита. Покани за отдавна отминали партита (макар да ми напомниха за страхотно прекарване). Вън. Поколебах се над смачкана снимка — с Уил стоим пред живописна кръчма в Котсуолд и изглеждаме невероятно млади. Смеем се и пием ябълково вино. Значи сме били щастливи. Това бе една мечта. Усетих някаква топлина и пъхнах снимката в чантата.

Ако някой иска да открие себе си, не е нужно да обикаля Непал или да влачи раница на гръб из цяла Азия. Вашето истинско аз, гарантирам ви го, се крие в дъното на някой шкаф в Солихъл или Стредъм, заровено сред вестникарски изрезки (защо ли ми е била тази статия за градинарството, поместена на четири страници?), стари обувки, прекалено тесни демодирани сака, изядени от молци, които все още напомнят за онзи джаз клуб, където ходеха всички в неделя по обед. Открих дори книга с любовна поезия от петдесетте, подарък от старо гадже. Усмихнах се и я отделих, за да я сваля долу, а самочувствието ми се повиши, защото и аз си имах минало, но то не попречи на любовта ми към Уил.

Натъпках още ненужни боклуци в торбите; ровех припряно и доволна, и предоволна завлякох шест черни торби при кофите за боклук.

В последния куфар имаше неща на Уил; поколебах се, преди да се заема с тях. Едва ли беше сложил важни неща в прокъсания сак от изкуствена кожа. Стари ракети за тенис, парцалив клин, омалели ризи, които е имал намерение да използва, докато работи в градината. Не че някога стъпваше там. Една маратонка. Една! Изхвърлих я, без да се замислям, но другите неща оставих, да не би да каже нещо.

На дъното открих жълта вратовръзка. Бях я забравила, ала щом видях ярките несиметрични цветове, се върнах във времето, когато, неестествено чист и нервен, Уил стоеше до мен пред олтара и с дрезгав глас изричаше брачните клетви.

Тогава повдигнах булото и го погледнах за пръв път този ден. Вратовръзката му ме шокира. Беше му я подарила Сафрън — и то съвсем открито — за сватбата. За мен имаше розово шифонено фишу, толкова малко, че не би обхванало и вратлето на дете. И двата подаръка, много красиви, бяха опаковани в луксозни кутии на „Бонд Стрийт“, адресирани с нейния характерен почерк на една страна. Винаги си казвах, че това е почеркът й за автографи — огромно „С“ се откроява от елегантно изписаните и подредени букви и намеква за самоувереност. Отново прочетох посвещението. „На любимия ми Уилям от Сафрън“ — все едно е подписвала харта, за да заяви претенциите си към дадена територия. Думите се бяха врязали в изисканата скъпа визитка. Уилям. Така го наричаше тя, защото никой друг не използваше това име. Щеше да звучи много тежко, ако го използваше друг, но името, написано от нейната ръка, бе като нежна ласка.

„Уилям“ — казваше тя и разделяше двете срички, за да постигне по-голям ефект. „Уилям, ставаш смешен.“ А той се ухилваше вместо признание, че е права.

Аз, както и всички останали, го наричах Уил.

— Мислех си — изрече тя с онзи дрезгав глас, преди да се засмее, когато му подаде подаръка, а след това и моя, — че още не сте се нанесли във вашата къщичка, а и нямах представа какъв ви е вкусът. Затова ви купих по нещо, което да носите.

В такива моменти хората възкликваха колко умна и оригинална е Сафрън. Лично аз така и не разбрах какво й пречи да избере подарък от списъка, както направиха останалите.

Жълтата вратовръзка на Уил в малката семейна църква ме шокира силно — направо заеквах, докато изричах брачните клетви, ала съвсем скоро се убедих, че вратовръзката е страхотна. И наистина беше — ярки цветове, но не толкова, че да минат за безвкусни; дори и аз не можех да отрека колко стилна и приятна е вратовръзката. После всички говореха за нея. Нямаше причина той да не си я сложи. Аз обаче не се закичих с розовото шалче.

По време на тържеството размених няколко думи с Линдси. Попитах я какво мисли по въпроса.

— На твое място не бих се притеснявала — погали ме по ръкава тя. — Това е просто една вратовръзка. Сигурно вече е забравил откъде я има. Изглеждаш чудесно. — Бързо ме прегърна. — Сега се радвай на деня.

Осем години по-късно седях на площадката у дома, държах вратовръзката и се чудех дали ще бъде грешка, ако я изхвърля. Бях доволна, че я е качил на тавана — отново усетих онази приятна топлина, но един ден можеше да ме попита къде е. Да не изхвърляш нещата на половинката си, е като да не си позволяваш да му отваряш пощата. Бракът се гради на взаимно уважение.

Аз обаче не исках тази вратовръзка в къщата си. Поех си дълбоко дъх и я натъпках в един от чувалите. Така поне направих нещо, за което не предполагах, че ще ми стигне смелост. Слязох на долния етаж, отворих гардероба, извадих костюма му и якетата и пребърках джобовете; претърсих сака и старото куфарче, опипах подплатата, изтръсках ги и не намерих нищо. Засрамих се от собствената си подозрителност и се учудих, че ме обхвана подобно чувство, без да имам основание. Качих се на площадката, завързах на възел черната торба и я подпрях до останалите отвън.

По-късно съжалих. Беше детинско от моя страна да изхвърля вратовръзката му. Рискувах да се превърне в нещо повече от каквото беше. Вечерта се прибрах, твърдо решена да я спася, ала боклукчиите бяха минали и всичко бе отнесено.

И все пак смятах, че съм направила нещо, за да разкарам Сафрън от тавана, следователно от бъдещето ни. Стига човек да вярва в тези простотии.