Даяна Апълярд
Игра с огъня (27)

Двадесет и шеста глава
Том

Сара седеше с Каси до разхвърляната маса в кухнята й. Пред тях имаше няколко лъскави рекламни брошури за къщи в Шотландия.

— Ще се местите ли? — попита Сара.

— Не знам — отвърна Каси. — Ще идем да огледаме няколко къщи. Децата са много развълнувани.

— Ами ти?

— Аз ще съм щастлива, когато и те са щастливи — усмихна се Каси. — Познаваш ме. Мога да се чувствам добре навсякъде. Както и да е, мисля, че едно ново начало може да се отрази добре на всички ни. След като Лори си тръгва, тук вече не е съвсем същото. Време е за нов етап — решително заяви тя. — Мама казва, че това е нещо хубаво. Дори заплашва да дойде с нас.

— Питам се дали изобщо нещо ще бъде както преди.

— Не знам — отвърна Каси. — Беше жесток урок, нали?

— Много точно го каза. Знаеше ли? — рязко попита Сара.

Каси я погледна неуверено.

— Аз… подозирах — отвърна тя. — Но не ми влизаше в работата, нали? Не знаех подробности.

— Радвам се. Защото, ако си ми приятелка, трябваше да ми кажеш.

— Това е голяма отговорност — каза Каси. — Не съм сигурна, че си права.

Сара въздъхна.

— Реших да напусна работа — заяви тя. — Най-накрая Том послуша съвета ми. Тази седмица му предложиха работа и той реши да замрази книгата за известно време. Аз ще работя от къщи и поне ще се опитам да бъда майка. Само бог знае дали ще излезе нещо от това, но ще видим. Толкова съм доволна, че той най-после поема отговорността си. Но пък има и много дългове за плащане.

— Надявам се, че ще сте щастливи — каза Каси. Знаеше, че Том няма да бъде.

— Как е Джерард? Не съм го виждала, откакто излезе от болницата.

— Изглежда добре. Утре тръгват, нали знаеш.

— Хубаво — каза Сара. Улови погледа на Каси. — Знам, че според теб трябва да проявя благородство, след всичко, което преживя Джерард, но не съм такъв тип. Лори се държа отвратително. Само като си помисля, че през цялото време, докато бяхме на почивка…

— Знам — съгласи се Каси. — Но мисля, че те… те не са могли да устоят. Било е някаква лудост.

— Не са имали това право — отсече Сара. — Не знам дали някога ще мога отново да повярвам на Том.

„Не превръщай живота му в ад“, помисли си Каси. Но Сара нямаше да я послуша. Тя имаше нужда да си отмъсти за унижението, което Том й бе нанесъл публично.

Ръката му трепереше, когато пое чашата с кафе, а лицето му бе посивяло.

— Джерард спечели — отрони той.

— Не е толкова просто — възрази Каси. — Не го приемай така.

— Ти нямаш представа — каза Том. — Никаква представа.

— Трябва да продължиш напред — отвърна тя.

— Какво глупаво клише.

— Знам. Съжалявам. Погледни хубавите неща в живота си. Гледай да си зает с нещо. Разбрах, че ще работиш.

— Да, супер, а? Местният всекидневник. Кариерата, от която се отказах преди двайсет години. Не заминавай. Не мога да понеса и ти да си идеш оттук.

— Не мисля, че ще се местим. Просто ще ида да огледам, за да зарадвам Нат. Всичко това го засегна много. Смята, че е можел да направи много повече.

— Не би могъл.

— Би било катастрофално — нежно каза Каси. — Честно казано, така е по-добре.

Том се засмя безрадостно.

— Аз съм единствената истинска жертва, нали? А аз не съм толкова важен.

— Сигурна съм, че и Лори страда също толкова много, колкото и ти.

— Тогава защо се върна при него? Защо не иска да говори с мен? Защо? — Едва успя да изрече последната дума и сега вече се разплака, а Каси го прегърна. — Дори не мога да погледна децата, без да си помисля… всичко ме кара да мисля за нея. Можехме да живеем толкова добре заедно, а сега всичко се обърка. За пръв път в живота си смятах, че мога да съм щастлив.

— Не знаеш това — отвърна Каси, стиснала го в прегръдките си. — Не го знаеш. Трябва да го оставиш зад гърба си, Том, иначе ще полудееш.

— А това не бива да става, нали? — горчиво каза той и се дръпна от нея. — Защото всичко е прилично подредено, нали?

— Съвсем не.

— Така изглежда. Докато вътре в мен има една огромна зейнала пропаст и съм адски разгневен. Няма къде да излея чувствата си. Съжалявам. — Той се усмихна и поклати глава. — Глупавият Том. Идиотът Том. Вечно обърквам всичко, нали? Винаги съм се провалял.

— Не.

— И за пръв път си мислех, че съм прав. Не! — Той стана и тръгна към задната врата, а после спря и удари с ръка дървената рамка. — Знам, че бях прав. Само че никой не ми повярва. — Отвори вратата и застана за миг там. — Мога ли да взема Хектор за малко?

— Разбира се. Защо?

— Ще ида да се разправя с онези плъхове.

— Чудесно.

Тя изглеждаше озадачена. Защо сега? Сви рамене. Поне щеше да е зает с нещо днес, когато си тръгваше Лори. Той подсвирна на Хектор, който скочи от кошницата си и последва Том през вратата.

Лори завъртя големия стар ключ за последен път. Постави длан на тежката дъбова врата. „Сбогом“, прошепна тя. Усмихна се. Нямаше връщане назад. Всички трябваше да гледат напред, а не назад. Наведе се и пъхна ключа под теракотената саксия, където бе обещала да го остави за новите собственици, които пристигаха по-късно днес.

Седна на предната седалка, докато Джерард барабанеше с пръсти по волана. Той се обърна към нея с усмивка и тя уверено му се усмихна в отговор. Софи се протегна напред и обви ръчички около врата й.

В далечината, откъм хамбарите в долния край на ливадата, се чу изстрел от пушка.

— Обичам те — прошепна Софи.

— Аз те обичам повече — отвърна Лори.