Даяна Апълярд
Игра с огъня (1)

Пролог

„Ако животът ми е гоблен, сега го разнищвам бод по бод“. Лори стоеше отстрани на прекалено малкия дансинг, а на лицето си бе закрепила замислената усмивка, която бе първата й защитна реакция, щом мисълта минеше през ума й. Пред нея група хора — някои познаваше добре, един от тях — интимно, а други бяха съвсем непознати — повтаряха стъпките на танците от младините си с различен успех. Някакъв мъж изглеждаше така, сякаш се плъзга върху дъска, изпълнявайки „танца на робота“, и тя положи усилие, за да не се разсмее на глас. Само алкохолът можеше да накара хората така да забравят задръжките си. Би трябвало и тя да се присъедини към тях, но не успяваше. Да забрави всичко не беше приемлив вариант за нея, защото много неща в живота й се разнищваха прекалено бързо. Ако позволеше на алкохола да разруши защитните й стени, тогава всеки би могъл да нахлуе вътре.

— Едно питие?

Познат плътен глас зад нея я накара да подскочи.

— Не, благодаря. Ти какво пиеш? — Тя се усмихна насила.

— Шампанско. Започнах с него и най-добре да продължа. По дяволите цената. Щом е за добра кауза.

— Пиян ли си вече? — Тя се обърна и го погледна открито, а очите й заблестяха закачливо, за да смекчат остротата на думите.

Косата му беше паднала над едното око, а черната папийонка стоеше накриво. По челото му блестяха капки пот. В едната си ръка крепеше бутилка шампанско и две чаши, а цигарата бе залепнала за устните му. Той примижа заради дима и се усмихна.

— Какъв груб въпрос. Не, още не. Малко, но стоя съвсем прав. А вие не сте ли отегчена до смърт, госпожо Трезвеност? — попита той, подражавайки на престорено нравоучителния й тон.

— До болка — призна си Лори. — А и краката ме болят ужасно.

Той погледна надолу към малките й стъпала в елегантни вечерни обувки с тънки каишки и висок ток — всеки нокът представляваше идеален яркочервен полумесец.

— Трябваше да си вземеш книга. — Усмивката му стана по-широка. — Щеше да си четеш в някой ъгъл.

— Това — отвърна Лори — е много изкушаващо. Само че тогава Джерард щеше ужасно да ми се разсърди.

Тя погледна към съпруга си, облегнал широкия си гръб на бара.

— Защо? Като по-млад аз винаги си четях книга на партитата.

— Търсен ефект — подразни го тя. — Опитвал си се да се представиш за интелектуалец. Не, Джерард казва, че не полагам достатъчно усилия. Че страня от хората.

Том я погледна, изненадан от подобна откровеност сред светската сбирка. Тук човек би трябвало да се усмихва и само да се усмихва, дори и на неща, които не са нито забавни, нито дори интересни.

— Танцувай с мен. Едва ли ще те накарам да се почувстваш по-зле.

Той безцеремонно сложи ръка на голия й гръб и я поведе към съвсем малко празно местенце на дансинга сред извиващите се тела на танцуващите. Загаси цигарата си, размазвайки я с пета на паркета, и остави шампанското и чашите на една близка маса, вече претрупана с напитки и пепелници.

Музиката стана по-бавна и той прегърна Лори. Тялото му беше топло, докосването му я успокояваше. Не бе толкова висок, колкото Джерард, и изглеждаше по-строен. За миг тя отпусна глава на рамото му. Чувстваше се странно да е в прегръдките на друг мъж.

— Всъщност си много добър човек, наистина — каза тя, опряла устни в черното му вечерно сако.

— Живея, за да доставям удоволствие. Зад ленивата ми външност се крие състрадателно сърце.

Пръстите й стиснаха ръката му малко по-силно. Спря да танцува за миг и го погледна. Очите им се намираха почти на едно ниво. Образите на танцуващите наоколо се размиха и всичко притихна. Той също спря и се вгледа в очите й.

В този миг се влюбиха. Но никой от двамата още не го знаеше. Мислеха си, че просто са намерили приятел.