Даяна Апълярд
Игра с огъня (5)

Четвърта глава
Сара

Сексът сега е много по-добър от всякога за хората над петдесетте.

— Гадост. — Либърти, на двайсет и три, облечена от глава до пети в „Прада“, смръщи малкото си елфическо личице в гримаса. — Петдесетгодишните не правят секс, нани? Пфу!

Сара погледна към обиденото изражение на Чарлз и потисна смеха си.

— Разбира се, че го правят, Либ. Петдесет вече не значи, че си стар. Предлагам да излезем с двойна цветна страница, на която много привлекателни петдесетгодишни хора говорят за множеството си оргазми. Май ще се наложи да напусна стаята. Е, ясно е, че няма защо да са действително на петдесет, можем просто да кажем, че са. А вместо „оргазъм“, да използваме „пълноценен любовен живот“. Все пак не искаме повечето читатели от средната класа да получат инфаркт, докато пият капучиното си в неделя сутрин. Козима, ще се погрижиш ли за това? Обади се на Анабел. Тя може да намери всякакви хора.

Зад закачливия тон се долавяше, че редовното заседание за планиране на работата в понеделник е по-напрегнато и заредено с подмолни течения от обикновено. Нещо явно тревожеше Чарлз, отговорния редактор на седмичното издание на неделната притурка. Той имаше навик понякога да присъства на съвещанията и да създава атмосфера на потисната тревога, на която много се наслаждаваше и която го караше да се чувства много важен. Обикновено се включваше в дискусиите, но тази сутрин седеше тихо, опрял пръстите на двете си ръце, и се мръщеше. Сара се почувства така, и то не за пръв път, сякаш той поръчва музиката, а те са изпълнителните животинки от менажерията му. Понякога го разсмиваха. Друг път го дразнеха или разочароваха. Но всички играеха по свирката му.

— А сега стигаме до… — Сара отново погледна списъка си. — … жената, която е убедила баба си да износи нейното бебе.

— Това няма как да е възможно.

— Не се шегувам. Водят малко мизерен живот, но можем да ги понагласим за снимките. Ще кажем, че бъдещият деветнайсетгодишен татко е бизнес мениджър, а не работник във фабрика. Искат петдесет хиляди. Става ли, Чарлз?

— Какво?

— Петдесет? За ексклузивни права?

— Ще видим — хладно отвърна той. Това означаваше „не“.

— Трябва бързо да им дадем отговор, иначе ще се обърнат към друг. После модните снимки. Късите разкроени якета са последният писък на модата за пролетта, а Марша има страхотни снимки на бельо. Големите гащи явно ще изместят прашките.

— Супер — мрачно се обади Майкъл, редакторът на здравната рубрика, който се бе оженил наскоро. — Колко секси. Ужас.

— Повече приличат на къси шорти, отколкото на големи гащи все пак — каза Сара.

Мислено си отбеляза да си купи някой и друг чифт в някоя обедна почивка през седмицата. Това бе едно от чудесните предимства на работата в столицата — човек имаше достъп до всички магазини.

— Секси шорти ли? — Той се ободри и й отправи бляскава закачлива усмивка, на която тя не обърна никакво внимание.

Той непрекъснато й се подмазваше пред хората, но това не й влияеше особено, понеже знаеше, че тайно се стреми да заеме мястото й и разпространява зад гърба й слухове как планирала да има още едно дете, което бе пълна глупост. Тя толкова се страхуваше да не й лепнат етикет „мама“, че дори нямаше снимки на децата в офиса си.

— Направо си смешен — попари радостта му тя. — Успяхме да убедим онова момиче от сапунените сериали, нали се сещате, онова с лесбийските целувки, да позира по бельо. Много стилно направени снимки. На стълбите на „Кафе дьо Пари“.

— Какво каза?

— Лесбийки, Майкъл. Сега, след като привлякох вниманието ти, би ли ми казал какво си предвидил за здравната рубрика?

— Петдесетте са новите четиридесет — тържествуващо обяви той.

Всички около масата го освиркаха.

— Вярно е — настоя той. — И имам медицински доказателства, за да ви убедя.

„Боже, колко съм уморена“, помисли си Сара, докато Майкъл четеше от списъка си, изреждайки идеи за статии, които бе чувала хиляди пъти. Погледна през прозореца към колите, които пъплеха шестнайсет етажа по-надолу, приличащи на малки мравчици. Тази сутрин бе станала в шест, за да бъде в офиса в девет и половина, а довечера, след като приключеше работа в осем, трябваше да иде на една церемония по връчване на някакви награди, което означаваше, че се налага да остане и да преспи в хотел. Мразеше това, макар да означаваше, че ще може да се наспи по-добре, без Дейзи да се покатери в леглото й. Макар и на три, тя още обичаше да спи с нея и Том. Понякога беше много сладко. Но други нощи си бе жива напаст, тъй като се въртеше в леглото и риташе. Миналата нощ се бе въртяла непрекъснато. Сара възнамеряваше да обмисли идеите си за съвещанието във влака, но вместо това бе заспала, вероятно с отворена уста. Бе се събудила рязко, когато главата й се бе блъснала в облегалката при едно внезапно спиране на влака и на яката на скъпото й марково сако имаше следа от слюнка, която тя бързо избърса. След като вече бе будна, през последните десетина километра реши да прегледа вестниците и да си води бележки, но вместо това се бе зазяпала през прозореца в обраслия с треви пущинак край железопътните релси, където всичко бе оцветено в бледомораво заради замърсяването от влаковете. Наситенозелените поля бяха останали назад и бяха отстъпили пред непрекъснатата редица от стари къпинови храсти отстрани на релсите, приведени ниско, тук-таме някой декоративен храст и дървета, които протягаха нагоре голите си клони като скелети, изправени пред безлични мрачни сгради. Човек не можеше да си представи тези дървета покрити със зеленина, тъй като бяха балсамирани от смъртоносната целувка на градския въздух и уловени в капан под оловното небе. После влакът внезапно навлезе в тунел, мобилните телефони изключиха рязко и ревът на машините заглуши равномерното потракване на колелата. Последва пронизителен писък на спирачки при навлизането в гарата. Влакът пристигна по разписание сред нашарените с графити стени и спря. „Добре дошли в моя свят“, помисли си Сара, докато събираше непрочетените вестници, мръсната празна картонена чаша от кафе и химикалката си. По това време Каси и Лори щяха да седнат на чаша кафе в кухните си с вестник в ръка и да се загледат в градините, заобиколени от блажената тишина на къща, в която няма деца. Те наистина нямаха представа какъв е светът навън. Понякога, бъбрейки си с тях, когато имаше свободна минутка, което се случваше рядко, тя се чувстваше като попаднала в отминалото време на петдесетте. Те сякаш разполагаха с цялото време на света, докато тя едва намираше сили да си поеме дъх.

Никое от децата не бе будно, когато излезе от къщи, за което бе безкрайно благодарна. Много ги обичаше всички, но когато й предстоеше четиринадесетчасов ден, щеше да й дойде в повече да се сбогува и да ги прегръща, да отговаря на молбите им за подаръци, макар че щеше да отсъства само една вечер. Том щеше да се оправи. И бездруго явно нямаше какво да прави точно сега, което й напомни, че трябваше да му се обади и да му каже за телефонния разговор с Мартин. Той можеше да възложи на Том малко работа, така бе казал. Преди години бе работил и с двамата в регионалния вестник, където се бяха запознали, а сега ръководеше преуспяла новинарска агенция. Беше отдавна, преди Сара да започне да се издига в кариерата си, а Том на практика да се оттегли, за да пише романа си и да се грижи за децата. Формално никога не бяха вземали решение той да се превърне в домакиня, просто така се бе получило, тъй като тя така и не успя да намери подходяща бавачка, а Том не постигна нищо с кариерата си на журналист на свободна практика, както и с романа си. Той постепенно бе приел ролята и сега всичко бе просто свършен факт.

— Сара, може ли да се видим по-късно? — попита Чарлз със заучения провлачен говор на висшата класа, докато събираше листовете с бележките си в края на съвещанието.

— Разбира се. Кога?

— На обяд. Имам едно малко предложение за теб.

Сара усети как сърцето й пропуска удар. Знаеше нямаше да има повече съкращения в бюджета, слава богу. Знаеше, че нейният отдел пилее много пари, но се налагаше да възлагат прекалено много поръчки, защото Питър, неделният редактор, беше толкова придирчив, че трябваше да му предлагат поне три различни варианта за страница всяка седмица, два от които биваха отхвърляни и никога не ги използваха, въпреки разходите за заплата на журналиста и цената на снимките. Вестникът печелеше милиони, но винаги се предлагаха съкращения в бюджета. Това бе част от режима на насаждане на страх, който държеше всички нащрек, докато непрекъснато се озъртаха къде ще падне секирата.

Предложение — това можеше да означава само едно. Повишение. Сара от години се стремеше към по-висок пост — искаше да отговаря за всички публикувани статии, а не само за женските страници в неделното списание, което бе ориентирано към средната класа. Вениша, старшият отговорен редактор, беше направо безполезна — задържаше се на поста си само защото бе приятелка на съпругата на Чарлз и бе омъжена за политик, като по този начин имаше достъп до полезна информация. Сара направо кипеше от всички дребни обиди, които Вениша сипеше отгоре й, съзнавайки, че е много по-способна от нея и че откакто е поела редакторското място за женските страници, е увеличила тиража с повече от половин милион копия. Тази година списанието можеше дори да спечели награда. Четеше се от по-голямата част от заможните жени в страната и Сара знаеше какво точно искат да видят те. Интригуваща смесица от мода, секс, скандали и откровен стил в журналистиката от типа: „Аз съм работеща майка, чувствам се много виновна, но вижте колко добре печеля и колко хубави обувки имам“. Бе най-подходящият човек за редактор на подобни статии. „Всичко това ми е до болка познато“, горчиво си помисли тя и огледа доволно дизайнерските си обувки. Или по-точно подходящите обувки. Стара нейна приятелка от университета, която наскоро се бе върнала на работа, след като бе останала у дома пет години, за да се грижи за децата си, й бе споделила, че най-много й харесва възможността да носи обувки на висок ток всеки ден и да ходи до тоалетната сама.

Постът можеше да се окаже този на Вениша. Ура! Чарлз най-сетне се бе осъзнал. Това щеше да означава най-малкото по-висока заплата, ако не и кола. И всички останали играчки на големите момчета, мислеше — си тя. Какво би могла да получи? Позволи си за миг да помечтае за лъскава нова кола, която така и не си позволяваха досега, докато разсеяно прелистваше различни снимки, на които майка и дъщеря разговаряха за срещите с мъже в новото хилядолетие. Господи, колко грозни бяха! Как ли са изглеждали преди снимките и без тоновете грим? Човек направо усещаше миризмата на пържено, която се носеше от тях, и никакви дизайнерски дрехи и стилни прически не можеха да я разсеят. Тя би трябвало да го знае. Нищо ново. Значи нямаше начин това да мине пред Питър. Той бе сложил ембарго върху всичко, което смяташе за „просташко“. Мислено си отбеляза да плати мизерна надница на журналистката, която щеше да протестира, но това си беше неин проблем.

Със сигурност знаеше, че Вениша е получила работата, защото е част от светския социален кръг, в който се движеше и Чарлз. Том категорично отказваше да се включва във всякакви прояви, свързани с работата й, или в „състезанието по подмазване“, както ги наричаше той, а и бездруго живееха прекалено далеч от града, за да могат да го правят. Разбира се, най-вбесяващото бе, че именно той имаше класовия произход, който й липсваше на нея и който би могъл да отвори толкова много врати в средите, в които се движеше Чарлз — Том бе роден със сребърна лъжичка в устата. А сега се чувстваше най-щастлив в местния бар. Да дърдори глупости с кого ли не. Тя остави молива, когато осъзна, че яростно потропва с него по бюрото си. Така й действаше Том напоследък — караше я да беснее, буквално да кипи от гняв. Знаеше, че непрекъснато му натяква, но той просто си пропиляваше таланта, като седеше в онзи проклет бар или се размотаваше и пиеше кафе с Каси и Лори. Чувстваше се измамена от него, сякаш, както казваха репортерите, й бяха пробутали фалшива следа. Спокойно можеха да оставят Дейзи на бавачка за цял ден, така че Том най-сетне да почне някаква работа, както твърдеше, че иска, но все си намираше извинения и казваше, че на детето му е по-добре у дома с него — е, все пак я водеше на забавачка три сутрини в седмицата, за да има време да поработи. И докато Сара ден след ден бе вързана за компютъра си, председателстваше съвещания, подмазваше се на хора като Питър и Чарлз, газеше из плитките води на офис интригите с ловкостта, придобита от дългия опит, той бездействаше. Вярно, водеше децата на училище и Дейзи на забавачка, но това едва ли можеше да се сравнява с мозъчна хирургия, а и тя с удоволствие би плащала за детегледачка, ако той свършеше някаква работа, за да оправдае допълнителните разходи. Все говореше, че ще напише романа си, но правеше ли изобщо нещо по въпроса? Трябваше да започне като журналист на свободна практика, вместо само да седи и да чака музата да го споходи. Междувременно тя трябваше да работи до изнемога, за да плаща сметките и ипотеката за новата къща с четири спални в другия край на селото от къщите на Каси и Лори. Дълбоко в себе си обаче съзнаваше, че въпреки всички оплаквания не би искала да пожертва кариерата си. Харесваше й надпреварата за власт, да се намира там, където се развиват събитията, да получава признание за работата си, да поема контрол. Щеше да се поболее от скука, ако стои по цял ден у дома с децата, и не можеше да проумее как Том може да е толкова търпелив. Когато Дейзи не бе на забавачка, той прекарваше часове наред с нея и двамата рисуваха или пък правеше къщичка на дървото за Мики, или се занимаваше с ужасната менажерия, която бе превърнала в кочина задния им двор.

Майка й бе направо на седмото небе, когато се оказа, че доста небрежният на пръв поглед младеж, с когото Сара се среща, е почитаемият Том Котерил, по-малкият от двамата синове на сър Рупърт Котерил. Докато не се запозна с Том и семейството му, Сара не вярваше, че подобни хора все още съществуват. Но както по-късно разбра, в провинцията все още имаше подобни динозаври, грохнали стари фамилии, вкопчили се в западналите си декари земя, в рушащите се имения, пълни със стари вещи и кални ботуши, отдадени на своите коне и кучета, занимаващи се с малко благотворителност и лов. Човек ги срещаше понякога като някакъв рядък вид с червендалестите им лица и високи гласове, да бутат колички в супермаркета и да се опитват да завържат разговор с момичето на касата, сякаш все още са в селската бакалия, докато то ги гледа като паднали от Марс. Останки от миналото, опитващи се да се вкопчат в едно забравено време, в което хората все още са знаели мястото си, а те са били каймакът на обществото и са гледали отвисоко на нисшите класи. Майката на Сара много погрешно си бе въобразила, че това отваря пътя към материално благополучие и спокойствие за нейната решителна и борбена дъщеря, която от много ранна възраст бе показала, че няма да се остави някой мъж да я зареже, както се бе случило с майка й. Сара й бе обяснила много внимателно, че да си от висшата класа не означава непременно, че имаш пари. Родителите на Том със сигурност нямаха. След инфаркта на баща му те живееха само в две стаи в огромната стара и мръсна къща, която се разпадаше над главите им. Навсякъде в горния етаж имаше кофи, тъй като покривът течеше Дори и Том бе на мнение, че трябва да се преместят, но майка му не искаше и да чуе. Все повтаряше, че трябва да пазят „наследството“ за по-големия му брат Хенри, макар че всъщност ремонтът на къщата и спасяването й от настоящото плачевно състояние вероятно би струвало повече, отколкото цялото имение, а и дължимите данъци наследство щяха да погълнат всичко, което биха направили като инвестиция. Хенри, който живееше в Хонконг и търгуваше с ценни книжа, ясно бе дал да се разбере, че не желае нищо. Сара би изпитвала съжаление към родителите му, ако те не бяха такива ужасни сноби, отчаяно стремящи се да запазят един стил на живот, който никой вече не иска.

Тя бе решила още от малка, че ще има много доходна кариера, за да не остане някой ден на сухо без никакъв доход и да се налага да върши нископлатена работа като чистачка или да работи на смени на някоя бензиностанция като майка си. Е, определено бе успяла — само че не планирала тя да се окаже в ролята на родителя, който изхранва цялото семейство. Том твърдеше, че е само въпрос на време да продаде правата за издаването на романа си. Сра знаеше, че според него тя не оценява грижите му за къщата и за децата, но й бе много трудно да уважава мъж, който не носи никакви пари вкъщи. Тъй като бе израснала в бедност, имаше вроден страх от това да няма достатъчно пари, докато на Том не му пукаше. Твърдеше, че тя е обсебена от материалния успех. Но той самият като дете бе придобил непрактичното отношение на родителите си към парите. В тяхното семейство просто не се говореше за пари, а настоящото им положение бе тема, която категорично отказваха да приемат. И двамата му родители бяха израснали в големи фамилни имения със слуги и парите бяха започнали да се стопяват едва след като Том и Хенри бяха завършили частните си училища. Детството им също бе много чужд за Сара свят — свят на гувернантки, бавачки, детска стая на горния етаж и ръкуване с родителите, преди да седнеш на вечеря.

Сега свекър й и свекърва й живееха практически без никакви доходи и първия път, когато Сара се бе запознала с тях, те вечеряха консервирана доматена супа, едва претоплена в кухня, в която мръсотията се бе наслоявала години наред и тя трябваше да премести мухлясала стара юзда от един покрит с косми стол, преди да седне. Една котка се разхождаше покрай чиниите, а един лабрадор бе облегнал тежката си глава на скута й, докато от челюстите му се стичаха слюнки. Сара бе прекалено смутена, за да го отблъсне, макар че го намираше за противен. Майка й би умряла на място при мисълта за всички бактерии. Майката на Том — Джъмбо (Сара така и не научи истинското й име, макар че едва ли бе кръстена Джъмбо, нали?), сякаш прекарваше дните си облечена неизменно в мърляво зелено космато елече без ръкави и кърпа на главата. При онази първа среща с тях баща му седеше в инвалидна количка, завит в карирано одеяло, цялото в кучешки косми. Един териер ръмжеше тихичко на коленете му. И кучето, и стопанинът имаха влажни, сълзящи очи и изглеждаха еднакво уплашени от страховитата Джъмбо.

Децата, разбира се, намираха къщата им за страхотна, защото не трябваше да си събуваш калните ботуши на вратата и защото баба им позволяваше да пекат курабийки и целувки в старата кухненска печка. Те изобщо не се страхуваха от нея, а и тя явно ги обожаваше. Сара бе маниачка на тема чистота и никога не им даваше да пекат курабийки у дома, защото много цапаха. Освен това тя изобщо не се интересуваше от рисуване с боички.

Когато бе срещнала Том в местния вестник, бе отхвърлила предложенията му за приятелство, защото гледаше на него с подозрение — за нея той олицетворяваше един стил на живот, който приятелите й в университета презираха. Скоро обаче разбра, че въпреки изискания си акцент той съвсем не е надут и високомерен тип и че всъщност и той презира подобни типове. Но после с течение на годините бе осъзнала, че очарователното му пренебрежение към обществените правила всъщност е признак на хроничната му неспособност да се ангажира с всякакво подобие на реалния живот. Тъй като бе израснала в лишения, тя копнееше да се обгради със символите на богатството и привилегиите и именно тя бе тази, която настояваше да пратят децата в частно училище, макар Том напълно разумно да изтъкваше, че не могат да си го позволят и че ще им е много по-добре в селското училище, където ходеха и децата на Каси. Сара обаче бе решена да се бори със зъби и нокти, за да им осигури онова, което й бе липсвало на нея, а и обичаше скъпите маркови дрехи и обувки, които Том смяташе за разхищение на пари. Той бе напълно щастлив да се мотае наоколо в скъсани джинси и я подлудяваше, като не се стараеше да облича добре децата — Луси и Мики бяха прекалено големи, за да им казва какво да облекат, но трябваше ли да праща Дейзи на забавачка с размъкнати стари панталонки и изцапана с боя тениска? Ала я вбесяваше най-вече това, че всички го смятаха за истински светец, който стои вкъщи и гледа децата. Сара разбираше какво виждат другите у Том, но на тях не им се налагаше да живеят постоянно с него и с хроничната му липса на амбиция.

Преди да се оженят, майката на Том бе споделила с всичките си приятелки, че според нея Сара е „невероятна“ и е безкрайно облекчена, че най-сетне някой е готов да поеме безнадеждния й син. Смяташе, че Сара е върнала Том в правия път след залитането му по наркотиците и крайните му и безцелни скитания по света. Когато Сара се бе запознала с него, той се канеше да зареже работата си във вестника — вече бе изкарал цяла година, преди тя да постъпи там като младши репортер — за да тръгне да обикаля из един разкъсван от войни регион в Африка. Сара му бе заявила, че не може цял живот да бяга и че ако замине, тя няма да го чака. Той я бе послушал, изненадвайки не само семейството си, но и самия себе си. Възхищаваше се на куража й и тайничко се наслаждаваше на възможността да въведе жена с произхода на Сара в дълголетната семейна традиция, пълна с благовъзпитани „девойки“. Сара, мислеше си той ще е ключът му към един съвсем различен свят. Тя бе първият човек, който му бе казал, че е талантлив писател, и, изглежда, вярваше в него. До този момент Том упорито се стараеше да разочарова всекиго, който вярваше в неговия потенциал. Той вътрешно се боеше от провал и например нарочно не бе написал съвсем нищо на изпита си по английски в училище. Приятелите му бяха решили, че това е адски готино, но Том пазеше болезнен спомен за озадаченото лице и болката в очите на учителя си, докато съобщаваше резултатите. По-добре да не се опитваш, за да не се провалиш, отколкото да се опиташ и да се провалиш.

След като официално станаха двойка, Сара вземаше повечето решения. Том, който си бе мързелив по природа, осъзна, че му харесва новото положение, при което някой друг организира живота му. Мразеше снобите и превзетото държание на хората и едва много по-късно му хрумна, че Сара всъщност е също толкова голям сноб, колкото и майка му. Всичко това бе станало ясно през първите шест години от брака им, но тогава Том вече се бе влюбил страстно в децата си. Освен това през повечето време му харесваше да се грижи за тях, да се оправя криво-ляво с домакинството и да се мотае из селото. Едва през последните няколко години, когато бе разбрал ясно, че двамата със Сара се стремят към диаметрално противоположни неща в живота, той бе започнал да изпитва натрапчивото желание да се измъкне и да промени живота си.

През първите им няколко години заедно двамата със Сара се радваха на фантастичен секс, но той някак бе позамрял, след като се бяха появили децата, вероятно нещо съвсем неизбежно. Сега Сара явно съвестно смяташе секса за част от списъка си със задължения за деня. Том разсмиваше Каси, като казваше, че жена му държи списък в кухнята, съвсем невярно, разбира се, на който има записано: „Да взема дрехите от химическото, да закарам колата на сервиз, да спя с Том“. Каси отвръщаше, че повечето семейни двойки заместват страхотния секс с изстудена бутилка „Совиньон“ или пикантна пица, така че нищо ново.

Бе се научил да престава да я слуша, когато тя започне да натяква за липсата му на амбиция. Дълбоко в себе си знаеше, че е напълно способен да стане писател. Вътре в него имаше скрит талант, който само очакваше да излезе наяве. Желанието бе налице, липсваше увереността и прилагането му на практика. Щеше да започне утре. Или вдругиден. Моментът трябваше да е напълно подходящ, иначе магията щеше да изчезне. В главата му непрекъснато се въртяха откъслечни диалози и изречения, които бяха съвършено построени и много смислени. Но когато седнеше пред компютъра, с лице пред празния бял екран, всичко се изпаряваше. Все едно се опитваше да улови вятъра.

Телефонът на Сара звънна. Господи, вече бе почти единайсет, а тя не бе решила нищо. Личната й асистентка Козима надникна през вратата и посочи към апарата.

— Чарлз е — беззвучно прошепна тя.

Сара вдигна слушалката.

— Сара, скъпа?

— Да?

— Обяд в един часа. Имам много интересно предложение за теб. Ще изпратя колата, ще те чака на входа.

Колата. Това бе хубаво. Обикновено се налагаше да взема такси и да пише сметката в служебните разходи. Явно се издигаше. След обяда, реши тя, ако новините са добри, най-напред щеше да се обади на майка си, за да й ги каже, което щеше да я зарадва. Тя направо я подлудяваше с плахия си глас. Но гневът й бе примесен с чувство на вина, защото знаеше колко лишения е изпитала майка й, колко е спестявала и какви жертви е правила за нея. Това бе адски голям дълг за изплащане. Винаги когато й се обаждаше, тя започваше с „Удобно ли е сега? Сигурна ли си, че не те притеснявам?“ Сара знаеше, че не бива да го прави, но ненавиждаше акцента на майка си, дрехите й и непрекъснатото й пушене. Знаеше, че е самотна и че би й харесало да се премести по-близо до тях, но Сара не можеше да го понесе. Бе се измъкнала от онзи живот, а ако майка й дойдеше наблизо, щеше да пренесе част от него прекалено близко до Сара, за да се чувства тя комфортно. Бе си изградила нов живот с упорита работа, живот, който майка й нито водеше, нито допринасяше нещо за него.

Пристигна в ресторанта с пет минути закъснение — достатъчно, за да покаже на Чарлз, че не изгаря от желание да чуе предложението му, но не прекалено, че да го ядоса. Щом се озова там, бързо се отби до тоалетната, за да се пооправи. Отношенията й с Чарлз бяха сложна смесица от бащинска благосклонност и сексуално напрежение. Държеше се с нея като щедър баща, гордееше се с постиженията й, хвалеше я пред колегите и настояваше да седи до него на церемонии по връчването на всякакви награди и на годишния бал, когато отпускаше ръка, сякаш съвсем случайно, на бедрото й. А после изведнъж я изолираше и наказваше. Пращаше й гневни бележки за прекалено големите разходи, правеше хапливи коментари за уместността на задълбочените очерци в списанието, докато Вениша се усмихваше като котката, която изяла сметаната. Чарлз обичаше да провокира враждебност сред ръководните кадри в екипа си, защото следваше принципа „разделяй и владей“.

Сара внимателно очерта устните си с молив и сложи яркочервено червило, пооправи черната линия, която бе нанесла, за да подчертае долните си клепачи, и среса кестенявата си коса с по-светли кичури. Един прочут стилист от скъп и изискан салон й ги бе направил с отстъпка, защото бе публикувала статия за него в списанието. Огледа се критично. Винаги можеше да разчита на черното сако на „Армани“, така добре скроено, че талията й изглеждаше много тънка, което днес бе комбинирала с червена пълнена пола от „Марк Джейкъбс“, леко разкроена и с дължина точно над коляното. Струваше безумно много, но както бе отбелязала Марша, модният редактор, си беше чиста инвестиция. Тоалетът й завършваше с черни обувки на висок ток от „Маноло Бланик“. Надяваше се, че изглежда секси и внушава лек респект. Дългите години, през които бе работила в различни вестници и бе командвала куп журналисти и други подчинени, я бяха научили, че всяването на респект може да се окаже много полезно за постигането на онова, което искаш.

— Скъпа! — Чарлз се надигна от мястото си, за да разменят целувки за поздрав.

Истинските целувки бяха умение, което й се бе наложило да овладее специално, защото майка й странеше от физически контакти и смяташе целувките на публично място за вид перверзия. Знаеше, че докато си разменят целувки, той зяпа в деколтето й. Придвижвайки се към масата в претъпкания ресторант, бе забелязала, че на масата има бутилка шампанско в кофичка с лед. Добър знак. Едва ли би поръчал шампанско за човек, когото се кани да уволни. Направи знак на сервитьора да го отвори и да налее чашите им.

Тя се облегна на стола си и отпи глътка, докато той се взираше в нея.

— Какво мислиш за Вениша?

Добре познаваше изпитания му номер да изважда хората от равновесие, като им задава директни въпроси, на които на практика нямаше верен отговор. Трябваше да каже онова, което той искаше да чуе, но той веднага щеше да забележи, ако тя излъже.

— Мисля, че разчита прекалено много на поста на мъжа си, обядва прекалено дълго и възлага на други хора важни задачи.

Той се изсмя кратко и отсечено.

— Е, много жалко — каза накрая и отпи от чашата си. — Защото него няма да го преизберат.

— Откъде знаеш?

Чарлз потупа носа си отстрани.

— Вътрешна информация. Сега да минем към деловата част. — Наведе се напред към нея и покри ръката й със своята. Дланта му бе топла и леко потна. — И двамата с теб знаем, че тя не е най-подходящият човек за длъжността си. Но досега ни бе много полезна, с всички връзки, които има, а и тя поддържа, хм — как да се изразя — доброто реноме на списанието. От друга страна, ти…

Той я погледна с опасно присвити очи. Сара му се усмихна очарователно. Какъв надут мръсник. Искаше да й каже, че тя е социален парий, с никакви връзки в доброто общество, но работи много и постига високи резултати. Той имаше нужда от печеливша карта и човек, който да му даде онзи тип статии, които гъделичкат най-тъмните страхове на читателите им и същевременно насърчават копнежите им.

— Аз какво? — попита тя и го изгледа съблазнително изпод сведени мигли. Бе прекалено умна, за да се остави да я провокира или да се засегне от думите му. Какво значение имаше, стига да получи работата.

— Ти нямаш такива полезни контакти, но си доказала себе си.

— Благодаря. — Тя вдигна чашата си към него. — Знам, че е така.

— Как би се почувствал Том, ако ти се наложи да пътуваш повече и да прекарваш повече време в офиса?

— Няма да е против.

— Ами децата?

— Том се грижи за тях, както знаеш. Пък и ако си готов да ми дадеш увеличението на заплатата, което се каня да ти поискам, ще мога да си позволя бавачка за цял ден.

Чарлз се усмихна и стисна по-силно ръката й. Тя се постара да не примигне от болка.

— Ти си като мен, Сара. Много си приличаме. Нищо не може да застане на пътя ти. Ще искам кръв и пот, да знаеш.

— Не бих очаквала друго — отвърна тя и му се усмихна закачливо.

— Възнамерявам да превърна това списание в най-продавания неделен таблоид в страната. Другите няма да имат никакъв шанс, вече ги настъпваме по петите, а колкото до онова уж любимо на висшите класи широкоформатно издание — те изобщо не са ни конкуренция, макар че се опитват да привлекат по-млади читатели и да се отърват от старомодния си вид. Искам да бъдеш един от най-близките ми съратници, Сара. Да стоиш плътно до мен.

Кракът му се притисна настойчиво до нейния. Тя не се дръпна, още не. Щеше да го направи дискретно, по-късно, за да не го засегне.

Сара отпи голяма глътка от шампанското. „Докато не те разсърдя с нещо, помисли си тя, или не се появи някоя по-млада и от мен.“ Това щеше да означава няколко години да живее с опънати нерви, постоянно нащрек. Но и отплатата щеше да е голяма. Повече пари, така че нямаше да се тревожат толкова, колкото сега — или поне тя се притесняваше — за перспективата да плащат три училищни такси. Нова кола, а не старото комби, което имаха сега. Власт. Това бе всичко, за което някога бе мечтала, но той бе абсолютно сериозен, когато бе заявил, че ще се лее кръв и пот. Щеше да закъснява всяка вечер, да й се обаждат по телефона по всяко време през уикендите, щеше да й се налага да зареже всичко и да хукне, когато той пожелае, и нямаше да получава свободен ден за добро поведение. „Мога да го понеса за няколко години, най-много три, каза си тя. После отново ще премисля. Това ще ни даде много по-стабилна финансова основа и дори бихме могли да пратим Мики в Ъплингъм. Можем да изплатим част от ипотеката и да се радваме на истински ваканции. Ще трябва да се съсипвам от работа, да щадя крехкото его на началниците си и да предприемам всевъзможни маневри, за да остана крачка напред пред останалите.“ Но най-вече това щеше да е истински шамар за надутите примадони като Вениша, които смятаха, че трябва да си посещавал отбрани училища и да имаш правилния акцент, за да се изкачиш до върха.

— Каза ли вече на Вениша?

— Разбира се, че не, скъпа. Исках най-напред да поговоря с теб, да видя дали искаш работата.

— Разбира се, че я искам.

— Прекрасно — каза той и се облегна на стола си. — Тогава да поръчваме. Аз бих избрал морски костур. Добре, сега ми разкажи за децата си. Къде мислиш да ги пратиш да учат? Ако имаш нужда, мога да прошепна някоя и друга дума където трябва, нали знаеш. А как е Том? Още ли пише своя роман?

Това означаваше край на деловия разговор. Дори и не намекна повече за темата и обядът премина в незначителни приказки за децата им, за Том, за жена му Клариса, за празниците, за политика. Чарлз имаше връзки в кабинета на министър-председателя и много забавно разказваше за тайните на прочутите и известни хора. След шампанското поръча бутилка хубаво бордо и макар Сара да не искаше да пие много, виното бе прекалено добро, за да му устои. Върнаха се заедно в офиса със служебната кола и Сара има удоволствието да се натъкне на Вениша във фоайето.

— Няма да те разочаровам — каза тя и целуна зачервената от виното буза на Чарлз. — Беше прекрасно. Здравей, Вениша. На пазар ли си била?

Мъчейки се с махмурлука от изпитото на обяд вино, тя цял следобед не вдигна глава от бюрото си и успя да приключи с три варианта за списанието. В шест получи имейл директно от Чарлз. В отдел „Личен състав“ имаше прекалено много клюкари. Пишеше й, че ако приеме работата, ще получи значително увеличение на заплатата и служебна кола по неин избор. Тя не отговори веднага, а вдигна телефона и се обади на майка си. Трябваше да съобщи и на Том. Може би той се бе захванал с работа. Поприказва с майка си, която се разплака и заяви, че винаги е вярвала в успеха на Сара, а после добави: „Ами децата? Това не означава ли, че ще работиш повече?“. Което изключително подразни Сара. „Правя го именно заради децата“, каза си тя наум. После набра мобилния на Том. Разбира се, не бе зает с писане. Отишъл с Лори на някаква глупава разходка с кола. Щеше да му разкаже всичко с подробности по-късно и той щеше да се престори на впечатлен, заради нея, макар че мразеше Чарлз, вестника и всичко, което той олицетворяваше. Но на него му бе много лесно да се присмива на материалистичните ценности на средната класа. Тя не можеше да си позволи лукса да застане на високоморална позиция. Том изтъкваше, че ако работата й е толкова натоварена, би трябвало да напусне, че биха могли да живеят и с по-малко средства, ако иска да се занимава като журналист на свободна практика, че не е задължително децата да учат в частно училище и прочие… Но той знаеше по-добре и от нея, че тя обича бързите обороти на света, в който работи, политическите интриги, адреналина, усещането за постигнатия успех. „Това е един от най-прекрасните дни в живота ми“, помисли си тя опиянена. Децата щяха да я виждат още по-рядко, но можеше да им даде всичко онова, което тя самата не бе имала. Жертвата щеше да е оправдана.