Даяна Апълярд
Игра с огъня (6)

Пета глава
Каси

Хектор бе изчезнал. В един миг късите му като на прасенце крачета тупкаха бързо като бутала на тесния път отпред, докато тичаше по дирята на някакъв заек, а в следващия нямаше и следа от него. Каси спря и започна да го вика. И отново, и отново. По дяволите! Беше почти четири, тишината гаснеше и тя трябваше да иде да прибере децата от училище. Прибираха се по-късно, защото следобеда имаха мачове. Можеше да остави кучето, то щеше да намери пътя към дома, но в селото имаше ропот срещу хората, които позволяват на кучетата си да скитат на воля, и се бяха появили странни предупредителни табели, които известяваха за глоби, ако кучетата цапат тротоарите.

Местният земевладелец имаше доста какво да каже по темата, както и за всичко останало. Мнението му се обобщаваше в следното: „Проклети граждани, местят се тук и се оплакват, че кучетата ми се разхождат из селото, както винаги са правили. После се оплакват, че на пътя има кал от трактора ми — защо просто не се върнат в града, щом толкова много неща им пречат?“. Фактът, че лично той, срещу солидна печалба бе продал на един строителен предприемач част от земята, на която построиха новите къщи, явно не влизаше в сметките му и Каси винаги бе смятала, че е най-добре да не споменава за тази дребна подробност. Новите къщи на практика бяха разделили селото на две. Едната част от жителите притежаваха старите къщи и ферми около ливадите край църквата. Другите обитаваха разположените в редица „къщи на ръководни кадри“ в покрайнините — всяка от тях, независимо колко представителна изглеждаше, се намираше само на няколко метра от съседната, с която бе напълно еднаква, ако се изключат дребни детайли като предна веранда или лека чупка на покрива. Нарочно им бяха дали имена, които звучат провинциално, за да накарат потенциалните купувачи да почувстват, че си купуват мечтания спокоен живот — „Ливадата“, „Дворът с тисовете“, „Изглед към поляната“, „Чифликът“. Разбира се, провинциалната мечта не включваше омразната кал. Макар че повечето от тези къщи се продаваха за двойно по-голяма сума от старите селски къщи в другия край на ливадите, мълчаливото социално разделение си оставаше. На тази тема Сара бе особено докачлива. Преди години двамата с Том бяха купили къщата с четири спални, наречена „Дворът с тисовете“, която се намираше на номер пет в един ъгъл на новия комплекс, така че имаше малко по-голяма градина от останалите. Тогава една от старите къщи също се продаваше и Том бе искал да купят нея, изтъквайки, че е много по-евтина. Но Сара бе заявила, че е тясна, прекалено малка, само с три миниатюрни спални и много по-трудна за почистване. Освен това се намираше прекалено близо до Каси и Лори, с техните големи самостоятелни стари домове. Тя харесваше удобствата на съвременните къщи, еднаквите квадратни стаи и това, че има нови инсталации и централно отопление, а кухнята е оборудвана с най-новите уреди. Том, чиято душа бе изтръпнала, се бе съгласил заради мира в семейството.

Каси се разбираше добре със земеделеца Джордж Хатерингтън, ловуваха заедно, а и поколения наред от семейството й бяха живели в голямото имение, както също толкова поколения от неговото бяха обработвали земята. С Нат той не се чувстваше толкова сигурен. Нат не бе човек, с когото е лесно да се сближиш, а и принадлежеше на един чужд свят — свят на костюми, пътуване с влак до работата и делови срещи. Представата за работа в Лондон бе истинско проклятие за Джордж, който прекарваше цял ден на открито сред полята. Той самият някога си бе мислил да поиска ръката на Каси, но не бе действал достатъчно бързо.

Тя бе изненадала всички, омъжвайки се за Нат, когото бе срещнала по време на една екскурзия с платноходка в Корнуол, малко след като бе навършила двайсет. След сватбата се бяха установили да живеят надалеч, но се бяха върнали в голямата къща на имението, когато бащата на Каси почина и майка й Марта реши, че къщата е прекалено голяма само за нея. Сега тя живееше в една от по-малките стари къщи в далечния край на ливадите и през по-голямата част от годината пътуваше до разни екзотични и крайно неподходящи места за жена, прехвърлила седемдесетте и с болно коляно.

Когато Каси се показа иззад завоя, забеляза Джордж, който приближаваше с големия си нов трактор, захапал лулата си, а до него като страж стоеше черният му лабрадор. Той намали и се опита да надвика рева на мотора:

— Преди малко видях малкото ти куче. Бягаше като стрела към долните хамбари. Сигурно гонеше някой плъх. Ако видиш Том — той се наведе напред и извика още по-силно, — кажи му да вземе пушката и да иде да застреля онези проклетници.

— Ще му кажа — извика в отговор Каси. — Ако го видя. Чао.

О, по дяволите Хектор, наистина нямаше никакво време. И бездруго не би й обърнал внимание, ако е хукнал да лови плъхове. Хвърли бърз поглед към часовника си. Четири и пет. Закъсняваше, но те вероятно щяха да тръгнат да се прибират и самички. Само Бет, която беше на пет, имаше нужда от придружител по пътя, но Артър и Тили щяха да се погрижат за нея. Новото правило да се чакат децата на вратата на училището бе много глупаво и означаваше, че много повече хора ще идат дотам с колите си, вместо пеша и така щяха да задръстят тесните селски улици. Някога двамата с брат й Уилям всяка сутрин вървяха пеша до началното училище в англиканската църква „Сейнт Джон“ и се прибираха следобед, без да ги смачка някой на пътя, но пък тогава имаше много по-малко коли. Новодошлите в селото сега говореха за подписка с искане да се наложат по-строги правила за движението на автомобилите, както и да се поставят от онези специални издутини по уличното платно за ограничаване на скоростта, което развеселяваше Каси всеки път, щом си помислеше какво би казал Джордж по въпроса. От бабунките на пътя лабрадорът му щеше да падне от трактора, а да не говорим, че така щеше да сипе още повече кал по улиците. Освен това той едва ли щеше да чака реда си, ако успееха да се наложат и да въведат стрелките, указващи предимството, за които се говореше на последното събрание на енорийския съвет. Малцина шофьори биха се осмелили да спорят с шестметров трактор, на който е седнал земеделецът и гневно пуши лулата си, дори и да са с предимство на пътя. Групичка от новите жители на селото бяха решили, че участието в енорийския съвет е дълг, който не трябва да се пренебрегва с лека ръка, и бяха променили напълно старите мързеливи сбирки в „Охлювът и марулята“ на халба бира, превръщайки ги в истински редовни събрания с протокол и председател в общинския център, без капка алкохол. Джордж, потресен, си бе подал оставката. Каси бе останала от чувство за дълг. Съпругата на Джордж, Мери, също бе останала да членува в съвета, но бе прекалено плаха, за да изкаже гласно някакъв протест срещу лежащите полицаи за контролиране на скоростта. Но пък съвместният живот с Джордж и непоклатимите му възгледи биха принудили всеки да се свие в черупката си, мислеше си Каси. Мери обаче се справяше отлично с Женското дружество, човек не можеше да я укори в нищо. Каси съвестно присъстваше на всички събрания, както бе правила и майка й преди нея, и се бе озовала впримчена в организирането на бюфета със сладкишите за летния празник, което много я притесняваше, защото тя изобщо не можеше да готви и нейният сладкиш винаги оставаше последен на масата. Обикновено Лори спасяваше положението, като донасяне своите вкусни деликатеси по френски рецепти, които Каси представяше за свое произведение. Сара се учудваше, че някой изобщо има време и желание да заседава всеки месец в някаква комисия с дневен ред, включващ пътните знаци, цапането на тротоарите от кучетата или с благотворителна разпродажба на сладкиши и замеряне на викария с гъби, където да се съберат няколкостотин лири за разширяване на детската площадка. „Защо просто Нат не им даде парите?“, бе попитала тя, а Каси бе отвърнала, че въпросът съвсем не се състои в парите. Искаше да каже, че това сплотява селото, но после се спря, защото щеше да прозвучи като някоя деветдесет и три годишна дама. Дори и майка й след смъртта на баща й се бе оттеглила от обществения живот в селото, заявявайки, че е отегчена до смърт от стоенето зад големи бели маси, отрупани с разни вехтории за благотворителни разпродажби, и че е дала своя принос към фонда за ремонт на църковния покрив, както и за новата сграда на общинския център, която никой не използваше, освен важните особи от енорийския съвет.

Каси отдавна бе приела, че е голямо разочарование за майка си, очаквала дъщеря й да иде в университет като нея и да се възползва от плодовете на женската еманципация. Каси единствено бе станала изключително неспособна секретарка, а после се беше омъжила за Нат и беше родила децата. Майка й бе учила класически науки в университета с намерението да стане адвокат, но това просто не бе прието за жените от горните слоеве на средната класа, а и след раждането на децата си се бе отказала от идеята да прави кариера, измъчвайки се от осуетените си амбиции — най-вече защото беше много по-умна от съпруга си Робин и от нея щеше да излезе много по-добър адвокат. След смъртта на съпруга си тя разполагаше с време и средства да прави каквото си иска, което в нейния случай означаваше да забрави напълно за здравия разум и да хукне да изкачва Еверест, а напоследък да се катери из земите на инките в компанията на млади австралийци, които я смятаха за страхотна жена.

След като децата й тръгнаха на училище, Каси вече нямаше оправдание да не ходи на работа, но пък се занимаваше с конете, а те поглъщаха цялото й време, неангажирано с грижи за децата и Нат. Макар да знаеше, че би трябвало да се стреми към по-велики неща, тя бе напълно щастлива от обикновения си затворен живот. В сравнение със Сара и нейната бляскава кариера или с Лори, с нейната красота, стил и прекрасно обзаведен дом, тя съзнаваше, че получава оценка „много добър, но трябва да се постарае повече“. Ала всъщност не се притесняваше особено.

Единствено когато преди някое парти отвореше гардероба си и започнеше да стене при вида на всичките си дрехи — повечето ги имаше от години и нито си подхождаха, нито й бяха съвсем по мярка — тогава съжаляваше, че не отделя много време за външния си вид. Но сякаш каквито и да било усилия нямаха особен ефект — косата й бе гъста, дълга до раменете, тъмнокестенява и чуплива и никога не изглеждаше спретната или стилна, независимо колко скъпа прическа си е направила. Веднъж се бе опитала да я изправи с пресата на Тили и накрая изглеждаше все едно си е нахлупила средновековен шлем на главата. През повечето време просто я прибираше под шапката за езда и косата й се сплескваше на челото, което караше Тили да отбележи: „Лош ден за прическата ти, мамо“. Прекарваше на открито много време и кожата на лицето й изглеждаше загрубяла, с кафяви лунички, като черупката на яйце от дива патица; какъвто и грим да използваше, той сякаш изчезваше върху лице с толкова наситен цвят. Спиралата се размазваше под очите й още щом я сложеше, а червилото се задържаше само около минута. Вечно ходеше обута в бричове за езда, защото така не се налагаше да избира дълго дрехите си сутрин, а и нямаше значение дали ще се опръскат с кал. Много жалко, че заради тях задникът й приличаше на две прасенца, боричкащи се в чувал. Бе по-скоро набита, отколкото дебела и макар да бе опитвала различни диети, прекалено обичаше да си хапва, за да се подложи на гладуване. Понякога четеше статии в списанията, в които известни актриси или модели казваха: „Често забравям да ям. Трябва да си напомням специално“. Тогава Каси си мислеше: „Как е възможно? Плиткоумни глупачки“. Разбира се, проблемът щеше да е много по-сериозен, ако Нат не харесваше фигурата й. Но тя бе изглеждала така и на двадесет и една, а той никога не й бе предлагал да отслабне или да започне да се облича по-елегантно. Това бе едно от нещата, които най-много обичаше в него.

Когато я представяха за пръв път на някой от важните клиенти на Нат — нещо, което тя се мъчеше да избегне всякак — не можеше да не забележи смайването им. Високият, поразително красив Нат, с външност на филмова звезда, би трябвало да е женен за някоя стройна блондинка с тънки крака, а не за тази нисичка жена с непокорна коса, която явно си падаше по живота на открито. Каси нямаше никакво желание да опознава корпоративния свят на Нат, с деловите обеди и служебни пътувания до Хенли и Глиндербърн, на които трябва да си облечен с дизайнерски тоалети и да бъбриш на светски теми. Мразеше да е далеч от дома си, а и Нат обичаше тя да е вкъщи. Често й се обаждаше през деня просто за да си поговорят. Питаше я: „Какво правиш сега?“, а тя му говореше за Хектор или за котките, или някоя смешна случка, разказана й от Том и свързана с някой от колоритните типове от местния бар. Тя му помагаше да се отпусне с историите си за селото, предлагаше му малък оазис на спокойствие в силно напрегнатия му делник. Независимо колко тежък е бил денят му, всичко изчезваше в мига, в който влезеше в голямата къща на имението с всичкия хаос, шум, тичащи наоколо животни и деца. Беше си у дома.

Когато за пръв път бе видяла Нат на една лодка, на която плаваше с приятели на семейството й, Каси буквално трябваше да се хване за парапета, за да не падне през борда. Изглеждаше толкова зашеметяващо красив — пепеляворуса коса, пригладена назад от загорялото му чело, тъмнозелени очи, оградени от гъсти тъмни мигли, масивна челюст. Беше висок, с широки рамене и носеше задължителните за плаване дрехи — свободен морскосин елек върху бяла тениска, широки маскировъчни панталони и кожени сандали на бос крак. Притежаваше самоувереността на момчетата, с които Каси бе израснала, златните момчета, които се отнасяха към нея като към добрата стара Каси, едно от момчетата, винаги готова да пийнат по питие, без да се церемони много пред огледалото. Вярно, харесваха я, но не по начина, по който тя би искала. Много пъти се бе влюбвала в някой от приятелите на брат си Уилям, но те никога не я възприемаха като потенциално гадже. Казваха й колко е страхотна, докато оглеждаха над рамото й стройните й, женствени приятелки, които отмятаха коси и се смееха закачливо. Мислеше си, че на мъж като Нат изобщо не би му хрумнало да я покани на среща, защото не е нито достатъчно красива, нито слаба. Когато приятелите й ги запознаха, тя с изненада долови следа от акцент. Всъщност той се оказа доста срамежлив. Каза й, че следва магистратура в бизнес колеж заедно с Макс, брата на най-добрата й приятелка Софи. Приела факта, че нима никакви шансове с такъв божествен мъж, тя говореше с него съвсем спокойно, без да се притеснява за нищо. Междувременно Софи направо се бе вързала на фльонга, за да привлече вниманието на Нат — отмяташе буйната си тъмнокестенява коса и сядаше, кръстосала дългите си и тънки като клечки крака на парапета на лодката, обута в оскъдни шорти. Прекараха заедно дългите мързеливи летни дни и докато плуваха в студените води и споделяха всекидневните задължения по поддържането на лодката, Каси научи, че той е единствено дете в семейството и че родителите му са разведени. Не говореше за баща си и тя бързо усети, че темата е табу за него. Каза й, че е трябвало да се издържа сам в колежа и е работил като барман. Без капка ирония бе заявил, че ще спечели един милион, преди да стане на трийсет. Каси, израснала сред хора, които приемаха богатството за даденост, го сметна за много благороден. Не се опитваше да скрие нищо, нито изглеждаше притеснен, че няма същото потекло. От него се излъчваше някаква сила, не само от външния му вид, но и от спокойната му и уверена решителност. Когато за пръв път я бе целунал след танци в една дискотека в шумен бар на кея, тя имаше чувството, че е умряла и е отишла в рая. Никога не бе изпитвала толкова силно привличане към някого и бе ужасена, че се е влюбила в човек, който сигурно ще я отблъсне. На следващата сутрин я измъчваха съмнения — в крайна сметка той би могъл да има всяка, която пожелае. Месеци по-късно, когато вече ги приемаха като двойка, Каси го бе попитала защо е избрал нея, а не приятелката й Софи. Той бе обяснил, че момичета като Софи го отегчават до смърт, защото нямат какво да си кажат. Докато тя е естествена и го разсмива. Но тя така и не се бе отърсила от усещането, че не го заслужава. Той на свой ред не би могъл да постигне успехите си без сигурността, че Каси го чака вкъщи в края на деня.

Стигайки до дома си, Каси се сети, че е заключила задната врата, защото Лори й се бе обадила по-рано с предупреждението за някакви ловки крадци, за които били писали в местния вестник и които явно се възползваха от немарливостта на провинциалните жители и бяха започнали да крадат от незаключените коли и къщи. Каси редовно оставяше дома си широко отворен и без никой вкъщи, но реши да бъде по-бдителна и да заключва, това обаче й създаваше големи неудобства, защото сега не помнеше къде е сложила ключовете. Бяха на сигурно място, но къде? Веднъж бяха заминали за уикенда и Лори й се бе обадила на мобилния и през смях й бе казала, че е оставила предната врата широко отворена.

Докато стигна до селските ливади, небето започна да притъмнява, а все още нямаше никаква следа от децата. Голямото имение бе разположено от едната страна на църквата, от другата бе къщата на енорийския свещеник, домът на Лори и Джерард. Това определено бе най-красивата част от селото. Нормандската църква с квадратната си кула се издигаше до гробището, покрито със зелените стръкове на още неразцъфналите нарциси и черешови дръвчета, които тъкмо бяха започнали да напъпват. Докато гледаше натам, старият часовник на църковната кула удари четири и половина и камбанният звън се разнесе над смълчаните покриви. Енорийският дом бе по-висок, но не толкова широк, колкото голямата къща на имението, с нейните допълнителни крила и пристройки. Построена в стил „Крал Джордж“, тя бе с изчистени линии и идеално симетрична. Това не можеше да се каже за имението в стил „Тюдор“, с неговите виещи се дълги коридори, които изненадващо свършваха със складови помещения или врати към двора. Гости, за пръв път посещаващи имението, често се губеха, когато тръгваха към тоалетната, и самоуверено влизаха в килера с метлите или внезапно се озоваваха на двора. Използваха само половината от къщата — ако канеха гости по-често, биха могли да отворят вратите и на старата гостна, която имаше размерите на малка бална зала и по времето на родителите й бе използвана за танцови забави и обществени сбирки. Сега децата играеха вътре футбол, а в далечния край беше и една стара паянтова маса за тенис. Когато канеха приятели на вечеря, Каси предпочиташе да им сервира на полираната дървена маса в кухнята, отоплена от старата кухненска печка. Останалата част от къщата бе невероятно студена заради старите радиатори. Нат все й повтаряше да разпита колко би струвало инсталирането на ново парно, но това включваше прекалено голям ремонт и Каси смяташе, че е по-лесно да носи по-дебели дрехи, пък и децата явно никога не усещаха студа.

След като портата се затвори зад нея, тя посегна да завърти металната топка на задната врата. По дяволите! Разбира се, бе заключено. Ключа го нямаше под кофата, нито под глинената саксия с лавандула. Къде беше? Опипа джобовете на старите си бричове и изпита огромно облекчение, усещайки твърдостта на големия стар ключ. Бездруго сигурно бе оставила някой прозорец отворен, за да могат котките да влизат и излизат.

Пъхна ключа в ключалката и чу децата откъм другата страна на ливадите. Дори от това разстояние можа да разбере, съдейки по писъците, че по-големите тормозят Бет. Енергичното малко момиченце много лесно се палеше, защото мразеше да не го вземат на сериозно. Когато плачеше, сълзите й обикновено бяха от яд. Каси погледна в далечината и видя, че Артър носи Бет на гърба си и държи някакъв учебник, протегнал ръка настрани, за да не го стигне тя. Тили вървеше отзад замечтана и полюшвайки чантата си, и Каси забеляза как спря да погали клюмналите главици на кокичетата, скупчени в тревата до червената телефонна будка. Бет видя майка си и се развика:

— Бях първа по правопис! Артър не ми дава учебника! Ужасен е!

— Браво — похвали я Каси. — Артър, върни й го. Хайде, вече се стъмва.

— Имаме ли време да пояздим? — извика Тили, макар да знаеше отговора.

Каси никога не им отказваше езда, освен ако не бе тъмно като в рог. Знаеше, че трябва да е строга и да наложи най-напред да си напишат домашните, както правеше Лори, но все не го правеше.

Тя погледна притъмнялото небе.

— Има малко време. Ако побързате. Но първо може ли да… О, няма значение.

Само минута по-късно те влетяха покрай нея в къщата и захвърлиха училищните си чанти на каменния под в мрачното антре. На полилея светеха само две от седемте крушки, а част от жиците бяха оголени. Това вероятно бе причинено от неспирното подскачане на Артър и Бет по леглото, което разтърсваше цялата къща.

В момента всички коне се намираха в големия обор, защото полята бяха прекалено влажни и кални, за да стоят навън. Имаха късмет, че в голямото имение оставяха четири обширни пасища, макар голяма част от земите да бяха разпродадени от предишното поколение, за да се платят данъците наследство на предците й. Над сто акра държеше под наем господин Хетерингтън, който отглеждаше крави и овце.

Каси се бе изненадала от предложението на майка си двамата с Нат да се преместят в голямата къща след смъртта на баща й — мислеше, че майка й ще иска да остане в нея. Но тя с характерната си безцеремонност бе заявила, че й е омръзнало да студува и няма никакво желание да се мотае в къща, която е прекалено голяма за нея и която трябва да бъде пълна с деца. После с удоволствие се бе настанила в малка каменна къщичка от другата страна на ливадите, с малка градинка и две спални, което означаваше, че не може всички деца да преспиват при нея едновременно и което идеално я устройваше. Казваше, че е поемала достатъчно отговорности в живота си и сега е неин ред да бъде пълна егоистка и да прави каквото си иска. Освен това, твърдеше тя, за децата ще е добре да получават цялото й внимание поотделно.

Каси струпа чантите в малко по-подредена купчинка и ги прерови за бележки от учителите, които децата щяха да забравят да й предадат. Един сив котарак се умилкваше в краката й и мяукаше пронизително.

— Млъкни и ме остави на мира за минутка — изгледа го тя ядосано.

Сякаш прекарваше по-голямата част от живота си в хранене на някакви животни. Дори и рибките в позеленелия от водорасли аквариум в кухнята изплуваха на повърхността и почваха да отварят усти веднага щом тя влезеше. Изведнъж вратата се блъсна силно и Хектор притича навътре. Беше черен от главата до петите и смърдеше на кравешки тор. Ухили й се, за да й се подмаже, разкривайки малките си остри зъби, а цялото му тяло се тресеше, докато яростно махаше с пухкавата си опашка.

— Ти — развика му се тя — си едно противно създание. Време е за маркуча.

Той поспря, подви опашка и изхвърча обратно през вратата. Ако имаше нещо, което Хектор мразеше, това бе маркучът.

Каси трябваше да се заеме с вечерята, но Бет щеше да се нуждае от помощ, за да се качи на седлото. Другите две деца й казваха, че трябва да може сама да яхне понито си, въпреки че главата й едва стигаше до стремето. Все й повтаряха, че на шест не им е трябвала помощ, което изобщо не беше вярно. Бет бе много по-смела и по-силна от връстниците си в училище, защото брат й и сестра й очакваха от нея да прави онова, което можеха те, и Каси често се изненадваше какви бебета са някои от другите деца. Бет имаше приятели, които идваха на гости и пищяха, ако Хектор само облегнеше лапи на скута им.

Артър, който бе най-голям, бе наследил стария й ловен кон Мълбери, вече в напреднала възраст — петнайсетгодишен, но имаше много живот в него. Артър се молеше да му позволи да язди новия й кон Фред, но той все още бе непредсказуем на пътя, плашеше се от камионите и тракторите и затова Каси не му позволяваше. Тили имаше красиво сиво пони, за което всички в клуба завиждаха и което им бе струвало цяло състояние миналата година, а Бет бе наследила „семейното кресло“ — кестеняво планинско пони с бяла муцуна, на име Дугъл, което приличаше на подвижен килим. Очите му, ако изобщо успееш да ги откриеш под дългата козина, изразяваха отегчение и той гледаше цинично на света и всичко, което можеше да го сполети. На младини бе доста буен кон, но на двайсет и пет години вече определено смяташе, че трябва да го оставят да я кара по-полека. Позволяваше да го яздят, но през повечето време спеше. Ако го оставеше човек за малко на мира по време на урок в пони клуба, той задрямваше.

Каси стоеше до задната врата на къщата и гледаше как децата извеждат конете на двора и ги завързват за халките, преди да ги оседлаят. О, боже! Никой от тях не бе особено чист. Фред изцвили отчаяно, задето го бяха оставили сам в конюшнята, и ритна вратата, а Мълбери вдигна глава и изцвили високо в отговор. Каси се обърна, порови в големия фризер, който държаха в задната кухня — преди помещение за миене на съдове — и извади пакет замразени рибни хапки и бланширани картофи за вечерята. Това щеше да им стигне, заедно с малко франзели, които бе купила сутринта от магазина в другия край на селото. Собствениците на магазина експериментираха с нови продукти и всички в селото, с изключение на Сара, бяха много развълнувани от това. Когато Сара бе сварила Том и Каси с истински ентусиазъм да коментират, че сега ще могат да си купуват пресни кифлички оттам, тя само бе вдигнала очи към тавана и бе измърморила: „Намерете си някакво смислено занимание“. „За теб може и да не с особено вълнуващо, бе отвърнал Том с престорено възмущение и бе скръстил ръце пред гърдите си като истинска домакиня, но за мен това наистина е събитието на седмицата.“

— Мамо… — долетя гласът на Бет откъм двора.

Каси облече старото яке, което бе метнала на закачалката до задната врата, и излезе навън. Потрепери. Ставаше хладно. Трябваше да се върнат бързо, иначе съвсем щеше да се стъмни.

— Побързай, мамо! Ще тръгнат без мен.

— Мислиш ли? — ухили се Артър от седлото си.

— Да, можете и да го направите — каза Каси. — Дръж се. Раз, два, три.

Тя ловко метна жилавото тяло на Бет върху гърба на Дугъл, който изпръхтя. Затегна юздата му, което го накара да изпъне уши назад, после се протегна и провери дали каската на Бет е добре сложена, докато дъщеря и се дърпаше настрани.

— Не се бавете — строго каза тя на Артър, който си слагаше чифт от нейните ръкавици за езда. — И не препускайте из ливадите. Знаеш какво казва викарият.

— Тъпо правило — заяви Артър.

Той подкара Мълбери напред и тримата изтопуркаха навън. Каси пъхна ръце дълбоко в джобовете на старото яке и се загледа след тях, докато Бет риташе с малките си крачета Дугъл, за да го накара да настигне другите двама.

— Взе ли си мобилния телефон? — извика тя след Артър, но той вече бе прекалено далеч, за да я чуе.

„Няма да се бавят“, успокои се тя и се върна в къщата. Господи, дано успееше да нахрани Нат със замразени рибни хапки.