Даяна Апълярд
Игра с огъня (2)

Първа глава
Лори

— Мамо!

— Какво?

— Къде ми е чантата за училище? Отново е изчезнала.

— Софи, миличка, ужасна си. Сигурно е там, където си я оставила.

— Винаги така казваш. Ако знаех къде съм я оставила, тогава нямаше да е изгубена, нали? Ясно ли е?

— Не използвай този израз. И не се дръж толкова нахакано. Ще забраня напълно телевизията. Гледаш прекалено много глупави американски филмчета.

Стъпките на Софи отекнаха по каменните плочи на широкото антре, бледо осветено от лъчите на зимното слънце, които проникнаха през полукръглия прозорец с рисувано стъкло над входната врата.

— Ще закъснеем, скъпа — викна след нея Лори.

— Не, няма. Само се притесняваш излишно. Никога не закъсняваме.

Гласът на Софи долетя откъм вратата на гостната, където се бе заела да хвърля моравите възглавнички от големия и мек кремав диван на пода. Лори въздъхна, когато чу тупването им на дървения под. Мразеше безпорядъка, не можеше да мисли, ако стаята е разхвърляна.

През петте години, откакто купиха къщата на енорийския свещеник, тя бе създала свой собствен модерен стил сред величествената рамка на голямата стара сграда. В стаите, които предишните собственици бяха напълнили с типично провинциални дреболии, масивни стари мебели и басмени перденца, Лори разположи големи, удобни дивани, малки полирани масички с един-единствен внимателно подбран елемент за украса, а на стените висяха невероятни произведения на съвременното изкуство. В стаите, които преди бяха ярко осветени от пищно украсени полилеи, сега имаше елегантни настолни лампи и малки, дискретни аплици, чиято светлина се регулираше от специален ключ. Приятелката й Каси казваше, че се чувства като в картинка от списанието „Кънтри интериор“ и че е чак дразнещо идеално подредено.

— Аха. Ето те. Как си стигнала дотук? — долетя гласът на Софи, която явно беше намерила чантата си и след малко се появи на вратата.

Лори взе ключовете от минивана „Рено“ и уви около врата си кариран шал в розово и синьо, ярко изпъкващ върху семплото черно поло от кашмир. Завърза го на модерен възел и закопча догоре черното си кадифено палто заради студения февруарски вятър навън. Косата й бе вдигната на кок, небрежно прихванат с една от блестящите шноли на Софи, и лъскави кичури от дългата й, чуплива кестенява коса се увиваха около сърцевидното й лице.

Тя се огледа в огледалото с дъбова рамка над полукръглата масичка от позлатен месинг, стисна устни, за да опъне гладката, изпъстрена с лунички кожа на лицето си, и почисти малко петънце от спирала под едното си око. После пъхна ключовете в джоба на палтото и очите й се върнаха за миг на кухненската маса, която едва се виждаше през двойните врати от светъл дъб. Мразеше да оставя чинии от закуската на масата. Върна се, огледа каменния под на антрето, търсейки Бобо, рижавия котарак, който със сигурност щеше да оближе до дъно купичката на Софи с мляко и мюсли, ако я оставеше така. Нямаше и следа от него. Но Лори знаеше, че всъщност той вече е в кухнята, свил се е под стола и чака да чуе затварянето на вратата.

Като всички котки и той бе майстор на тактическото планиране.

— Не ме интересува дали ще закъснеем. И без това първите два часа са по математика. — Софи се появи от гостната, люлееща тъмночервената си училищна чанта.

Лори посегна да приглади една подутина в русата коса на дъщеря си, сресана небрежно и пристегната на конска опашка. Софи се дръпна назад от грижовните ръце на майка си.

— Ник се обади снощи.

— Така ли? Кога? Как е? Защо не ме събуди? — Лицето на Софи се озари. Тя обожаваше по-големия си брат. През ваканциите той забравяше да се държи като наперен тийнейджър и двамата се боричкаха и търкаляха като малки кученца, също както когато бяха по-малки.

— Ти вече спеше дълбоко, той се обади, след като беше свършил с уроците. Както и да е, нали го знаеш Ник. Само пухти по телефона, едва успях да изкопча нещо от него. Днес ще играе ръгби. Казах му, че ще се опитам да отида да го гледам.

— О, ще ми се и аз да дойда. Ти никога не идваш да гледаш мен — добави тя заядливо и съвсем несправедливо.

Софи таеше неоснователното подозрение, че майка й предпочита Ник. Това й служеше като оръжие, когато искаше нещо, а тя бе родена манипулаторка. Кавгите между Ник и Джерард подхранваха това впечатление, понеже Лори бе принудена все по-често да застава на страната на сина си.

През последната година имаше много кавги. Тя знаеше, че Джерард крещи не защото наистина е ядосан на тях, те просто ставаха изкупителни жертви на все по-голямото напрежение в работата му. Но фактът, че го разбираше, не означаваше, че й е лесно да го понася, и тя усещаше, че все по-трудно намира извинения за лошото му настроение.

„Недостатъчно“ — това бе обвинението, което Джерард отправяше към Ник. Недостатъчно постижения, недостатъчно академични успехи, недостатъчно помощ в домакинството, недостатъчно уважение, недостатъчно благодарност за парите, които харчат за образованието му и които трудно можеха да отделят. През коледната ваканция двамата приличаха на фойерверки, които се възпламеняват един от друг. Лори стоеше между двамата и се опитваше да угаси прехвърчащите искри. Ако ги оставеше да избухнат, тя знаеше, че ще бъдат казани непростими неща. Софи, която винаги усещаше драматизма в ситуацията, веднага долови емоционалното напрежение и се държеше много по-предизвикателно, за да отклони вниманието към себе си. Към края на празниците Лори се чувстваше изтощена от непрекъснатите усилия да успокоява Джерард и да държи децата настрани от него, когато е уморен, както често се случваше.

Само ако можеше да сложи ред в живота на всеки, както лесно и спокойно бе подредила дома им.

— Чу ли ме? Ама никога не ме слушаш, когато говоря. Все едно не съм тук. Все едно съм на луната и живея в някой кратер, заобиколена от извънземни. Никой не се интересува от мен.

— Извинявай, скъпа, бях се замислила. Но това изобщо не е вярно. Гледах мача ти миналата седмица, а ти беше на игрището точно десет минути. Стоях навън в студа час и половина, а ти удари топката само веднъж и през останалото време дъвка портокали.

— Не съм виновна, че проклетата госпожа Хардмън не ме обича. Никога не ми позволява да играя цял мач. И тя ме мрази.

— Недей да ругаеш.

— Татко ругае, а ти никога не му правиш забележка. Защо да е позволено за възрастни, а за деца не? Защо не мога да дойда с теб? Моля те. — На лицето на Софи бе изписана молба, макар да знаеше отговора. Лори никога не позволяваше да се отсъства от училище без уважителна причина, за разлика от Каси например, която разрешаваше на трите си деца да отсъстват от училище, за да идат на състезание с понита.

— Не. Знаеш, че е невъзможно.

— Дай целувка.

Софи спря за миг на прага и вдигна изпъстреното си с лунички лице към майка си. Лори си помисли колко голяма започва да изглежда тя, на кръглото й детско личице вече се оформяха високи скули, брадичката й бе леко заострена, също като нейната. Щеше да стане красавица. На девет кожата й бе бледа, почти прозрачна в чистотата си. Софи вече се упражняваше да се държи като жена — заставаше с ръка на кръста, изпробвайки нова дреха пред огледалото, поглеждаше изпод спуснати мигли, когато искаше нещо, опираше пръстче на брадичката си в пресилен жест, когато размишляваше за нещо. Лори погали с ръка меката й руса коса.

— Обичам те, миличка. Макар че губиш всичко, до което се докоснеш.

Софи опря главица в ръката й като котка, която галят. „Искам да те предпазя от всичко — помисли си решително Лори. — Не бива да си принудена да пораснеш прекалено рано, докато се опитваш да разбереш проблемите и обърканите взаимоотношения на възрастните около теб.“ Толкова много искаше да даде на децата си невинната увереност в един добре подреден и сигурен дом, където няма кавги и съмнения в любовта. Дом, който се създава от двама разумни възрастни, които знаят къде да сложат границата. Увереност, която тя никога не бе имала, защото като дете бе посветена в прекалено много тайни на възрастните, ставайки неволен посредник между враждуващи, лесно избухливи родители, които си мислеха, че могат да се държат както си искат зад затворените врати на дома си. Но въпреки всичко, което бе направила и се бе опитала да бъде, сега бяха стигнали дотук.

— Да, да. Но я намерих, нали? Хайде.

Софи изтича напред към колата, понесла чантата с учебници, чантата със спортния екип и папката за музика. Лори се усмихна. Тази сутрин се чувстваше необяснимо щастлива, макар че предната вечер бе водила спор с баща си по телефона и освен това трябваше да понесе раздразнителността на Джерард, причинена от махмурлука. Двете със Софи го бяха оставили на спокойствие в гостната през по-голямата част от деня, с неделните вестници и безброй чаши кафе, които едва ли помагаха за главоболието му.

Споменът за събота вечер я стопляше като меко одеяло. Защо ли? Тя се замисли сериозно. Чувстваше се отегчена и й беше доста студено от течението в голямата палатка, опъната за танците, но после какво? Разбира се. Усмивката й стана по-широка. Том я спаси, накара я да се засмее. Скъпият Том, който виждаше неща, които другите не забелязваха. Тя докосна ръкава си и усети мекотата на черното кадифе като милувка. Бе я накарал да се почувства в безопасност, сякаш нищо лошо не можеше да се случи. Припомни си лекия разговор, който бяха водили по време на танца. Странно, но си спомняше почти всяка думичка. „Той е мил човек“, помисли си Лори.

Можеше ли да му каже? Да сподели с някого, да поговори открито с друг човек би било огромно облекчение, но същевременно и предателство. Дори и с Каси не бе разговаряла за това колко са се влошили нещата. Беше прекалено унизително, прекалено лично. И всичко изглеждаше толкова объркано, че и сама не можеше да разбере какво става. Ако изразеше чувствата си гласно, щеше да направи основателни страховете си, а всъщност сигурно това бе просто един труден период в живота им. Всички минаваха през хубави и лоши моменти и това не означаваше непременно, че проблемите им са нерешими. Никой нямаше идеален живот. Тя трябваше да се постарае повече, да прояви повече разбиране. Пое си дълбоко въздух, докато стоеше с ръка на вратата на колата и усещаше студения метал под дланта си.

В дъното на всичко беше тревогата на Джерард за бизнеса му. В това се коренеше проблемът, а не в отношенията им. Неспособността им да разговарят помежду си бе просто симптом на проблема и тя трябваше да прояви достатъчно зрелост, за да го разбере и да се справи. Не можеше просто да се разприказва за Джерард — особено пред друг мъж. Би било върховно предателство относно съпруга й. Да дръпне Том настрани и да го посвети в тайната на Джерард, в личните им взаимоотношения бе все едно да запали фитила и да се дръпне настрани. Том можеше неволно да спомене нещо пред Каси, която пък да каже на Нат, който на свой ред да предложи помощ или съвет на Джерард — това бе немислимо. Най-добре да не казва нищо, да се справя сама.

На път за училище не говориха. Софи зяпаше през прозореца, потънала в мислите си, единият й крак, обут в тъмносин чорапогащник, бе свит под тялото й, черните й груби училищни обувки стояха захвърлени на пода на колата. Лори пусна радиото и колата се изпълни със силна поп музика. Тя направи гримаса и посегна да го изключи. Когато пътуваше сама, слушаше класическа музика, която според Софи беше скучна. Радиото в колата на Джерард бе постоянно настроено на канал само със спорт и новини и неспирно бъбрещите гласове й причиняваха главоболие.

— Недей. Това ми харесва.

Софи бе страстен почитател на поп музиката и твърдеше, че иска да стане поп изпълнител, когато порасне, най-вече за да ядосва баща си.

Една мисъл се въртеше в главата на Лори. Не можеше да я формулира съвсем точно, но усещаше, че е някакъв страх, неопределен, безименен, който хвърляше сянка върху приятния спомен за танца с Том. Какво беше това? О, да. От тъмна сянка то постепенно придобиваше форма и ставаше смислено. Училищната такса още не бе платена, а вече бе изминал месец и половина от началото на новия срок. Лори вече не придружаваше Софи до класната й стая от страх да не се сблъска с касиера. Не повдигаше въпроса и пред Джерард, защото той бе заявил — с тон, който показваше, че не трябва да го споменава повече — че ще се погрижи, когато може. Но пък на него не му се налагаше да се крие зад волана, докато минава по главната алея, и да се промъква из училището като престъпник.

Лори се опита да отблъсне мисълта, да я зарови в съзнанието си, иначе щеше да започне онзи безкраен кръг от „само ако“. Светът бе пълен със „само ако“. „Няма никакъв план в живота — помисли си тя, докато сменяше скоростите. — Никога не можеш да си кажеш: край, сега съм на сигурно място, всичко е уредено, вдигам подвижния мост. Животът е поредица от непредсказуеми, случайни събития.“ „Винаги очаквай неочакваното“ бе нейното мото. Но не бе предвидила това, нито че то ще превърне Джерард в сякаш непознат човек, който се държи както му харесва и смята, че тя ще приеме всичко безрезервно само защото му е жена.

Стисна по-здраво волана. „Престани. Не мисли за това. Нещата ще се променят. Не могат да останат така винаги.“ Трябваше да е оптимист. Страхът свиваше сърцето й в стегнат обръч. За да облекчи ситуацията, бе опитала да му предложи да се преместят в по-малка къща или да живеят под наем, да преместят децата от тези училища, тя да се върне на работа на пълен работен ден. Той бе побеснял от предложението, от намека за провала му. После, след всички крясъци, се извини за лошия си характер и я прегърна. И това би трябвало да оправи нещата.

Ако трябваше да е напълно откровена, и самата Лори не можеше да понесе мисълта да се откаже от къщата. Тя бе опорна точка, убежище във все по-несигурната вселена. Когато влизаше през високата входна врата, сякаш къщата я обгръщаше в сигурните си прегръдки. Джерард я дразнеше, че вярва в духове и феи, но тя искрено вярваше, че сградите имат своя душа и че всички разговори, спомени, раждания, семейни сбирки и смърт на обитателите някак си се запечатват в каменните стени, дървените греди и тихите ъгълчета. Къщите знаят много и или те обичат, или не. Къщата на енорийския свещеник не беше населена от духове, разбира се, но за Лори тя имаше свой характер и бе на нейна страна.

Влизайки за пръв път в нея заедно с агента по недвижими имоти, се бе почувствала напълно като у дома си, бе усетила някаква връзка. Къщата я бе приветствала, това бе един щастлив дом. Най-доволна бе, докато организираше ремонта, избираше материалите, решаваше в какъв цвят да боядиса големите квадратни стаи с високи прозорци и первази за сядане пред тях. Но тогава не живееха под постоянно напрежение. Лори си мислеше, че къщата ще е тяхна завинаги, че когато децата й пораснат и се превърнат в зрели хора, ще си спомнят за нея като за свой дом, постоянен и сигурен. Когато се преместиха, Софи бе само на четири, Ник — на десет, и тя нямаше намерение да я напуска, докато не се окаже прекалено голяма само за нея и Джерард, след като децата се изнесат.

През зимата имаше буйни огньове в каменните камини и антрето, гостната и просторния, внушителен хол, който рядко използваха. А през лятото слънцето струеше през високите стари прозорци и оставяха вратите отворени, за да влизат вътре уханията от градината, която тя с много вдъхновение бе успяла да подреди, разчиствайки покритите с плевели цветни лехи, каменните стъпала и обраслите в мъх саксии. На гърба на къщата имаше много стара зимна градина, покрита с плесен. Бе й доставило голямо удоволствие да навие ръкави, за да изтърка стъклата, да поправи пейките и да върне цялата й прелест в стил „Крал Джордж“. Лори обичаше да се труди, за да създава идеална атмосфера за семейството си. Планираше всичко предварително, за да направи живота им възможно най-хубав. Всичките им приятели бяха на мнение, че Джерард е късметлия, разглезен мъж. Каси й се подиграваше, че е „идеалната“ съпруга, а Лори само свиваше рамене и отговаряше, че наистина обича да се грижи за дома си. Сара, жената на Том, кисело отбелязваше, че всичко е чудесно, стига да имаш време да се занимаваш с домашно приготвени кифлички и подреждане на камината — на другите жени им се налагало да живеят в реалността и да работят по цял ден. Времето, искаше да каже тя, на този вид домашен уют е отминало и той вече не се цени от външния свят. Но тя не разбираше, че това е кариерата на Лори, също както журналистиката бе кариерата на Сара.

За ремонта и обзавеждането не бяха пестили никакви средства, но тогава Джерард я бе насърчавал да харчи. Той толкова се гордееше с къщата. Тя бе видимият символ на успеха му, символично скъсване с измазаната в сиво сграда на калкан с две спални на горния етаж и две стаи на долния, която бе част от безкрайните редици подобни къщи с каменни плочи на покривите в един мрачен градец.

Докато организираше преместването, Лори бе усетила, че в момент на лична несигурност стъпва на по-твърда почва, и извличаше голяма доза увереност от факта, че майка й би харесала много къщата на енорийския свещеник. Баща й, който в годината след смъртта на майка й се бе преместил от голямата им семейна къща в апартамент, бе дал на нея и на сестра й по-голяма част от мебелите и картините, събирани през годините, когато бе работил като търговец на антикварни предмети и произведения на модерното изкуство, внасяни от Франция в Англия. Когато Лори ги подреди в къщата, почувства присъствието на майка си до себе си, сякаш бе редом с нея и чуваше оживеното й, назидателно бърборене с парижки акцент. Майка й отказваше да говори с тях на английски насаме дори и когато бяха в началното училище и отчаяно се опитваха да се отърват от чуждия си акцент, който ги превръщаше в обект на подигравки. Когато запозна Джерард с родителите си, те му се сториха много екзотични хора, с разкошната си къща в провинцията — купена от майка й — шумни партита и безкрайното и свободно сервиране на алкохол по всяко време на деня. Такъв живот би искал той да си купи — стилен, екстравагантен, бляскав. Тя от своя страна се възхищаваше на неговите скромни, мили родители в малката им, подредена къщичка, в която чаят се сервираше на масата по едно и също време всяка вечер, на техния спокоен ритъм на живот, който Джерард смяташе за ужасно дребнав.

Лори и сестра й бяха зарязали всичко, за да се грижат за баща си в месеците след смъртта на майка им вследствие инфаркт. Изслушваха го, докато той повтаряше непрекъснато колко много я е обичал и как тя е незаменима, докато в същото време стискаха зъби, за да преглътнат логичния си отговор. Когато тя почина, те загубиха движещата сила в живота си, но все пак си мислеха, че имат поне някакво окаяно подобие на семейство в лицето на баща си. Струваше ли си да изваждат наяве грозната истина, че шумните скандали на родителите им и изневерите на баща им бяха изпълнили детството им със страх и лъжи, че е върховна проява на лицемерие да скърби за жена, която толкова често е предавал? Не че майка й нямаше вина, тя не би могла да се смята за жертва. Лори я обожаваше, но ясно съзнаваше, че тя превръща живота на баща й в ад с постоянното подкопаване на амбициите му и омаловажаването на успехите му. Сестрата на Лори, Франсоаз, веднъж бе отбелязала, че сякаш живеят в пиеса на Тенеси Уилямс и никога не знаят какво ще им поднесе следващото действие. Вечер ставаше най-зле, защото тогава започваха да пият и да си крещят. В резултат на всичко и двете сестри копнееха за спокойствие и сигурност. Най-голямата амбиция на Лори бе да не повтаря хаоса от детството си. Когато се роди Ник, тя го стисна здраво в прегръдките си и прошепна, че ще се погрижи винаги да е на сигурно място и ще издигне стени от любов около него, така че чудовищата на детството й да не го заплашват.

Каквото и да правеше баща й, то никога не задоволяваше майка й и Лори не беше сигурна дали изневерите му са започнали преди или след като той бе приел факта, че никога няма да е мъжът, когото тя желае. Лори знаеше, че двамата е трябвало да се разведат преди много години, но не го бяха направили, и то не само заради децата, а и защото майка й бе ревностна католичка. Тя приемаше религията си, както и болката от изневярата на съпруга си като конопена риза. В детството си Лори непрекъснато чуваше: „Никога не се омъжвай за човек като баща си!“. Понякога изпитваше съжаление към него, тъй като бе очевидно, че майка й е по-силният характер от двамата, но знаеше, че той е страхливец, който предпочита живот, пълен с полуистини и бягство от реалността.

Той се вживя в ролята си на скърбящ вдовец с ентусиазма, с който се впускаше в многобройните си афери, но след шест месеца се съвзе, реши, че всичко си има граници, и си намери нова приятелка. А после друга и после нова. Всичко това бе нормално, макар че приятелките ставаха все по-смущаващо млади. И тогава, преди три месеца, за тяхна изненада той заяви, че иска да се жени. Но пък, както изтъкна Франсоаз, спокойно можеше да си го позволи. Те бяха получили мебелите и антикварните предмети, но той бе взел парите от продажбата на къщата и сега им хрумна, че баща им, който съвсем не бе глупав, си търсеше някой да се грижи за него на старини. Сега бе на шейсет и четири и вече започваше да се замисля за смъртността на човека.

Макар да не се изненада толкова от решението на баща си, Лори се сепна от болката, която изпита, и от това, че изобщо не искаше да има мащеха, по-млада от самата нея. Божичко! Той можеше да има ново семейство. Тя тъкмо бе успяла да приеме фактите, да постигне някаква емоционална стабилност и изведнъж сякаш отново изгуби опора под краката си. Изпитваше гняв към него заради безразсъдството и егоизма му. Макар детството й да бе изпълнено с несигурност и болка заради многото му връзки, поне бе имал само една съпруга. Сега дори и това съмнително достойнство щеше да се срине. Джерард, който бе проявил разбиране към мъката й от загубата на майка й, започна да губи търпение, смятайки реакцията й на тази нова връзка за прекалено емоционална. Та баща й от години имаше различни връзки — защо женитбата му да е нещо различно? Тя забеляза, както ставаше често, тайничко възхищение от страна на съпруга си към чаровния стар бонвиван. Той не разбираше хаоса и несигурността на изневерите и дългите тъмни сенки, които хвърляха. После, точно преди Коледа, Джерард пусна собствената си бомба и за пръв път по време на брака си Лори започна да се буди с онзи същия страх, който бе усещала като дете — праха от несигурността, от това да не знаеш какво ще ти донесе следващият ден. Бизнесът бе загазил здраво. Донякъде Лора изпита мъничко облекчение, защото това обясняваше лошото му настроение, но после се изправи пред реалността — сега водеха живот, който всъщност не можеха да си позволят. Бе твърдо решена да предпази децата от истината, но й ставаше все по-трудно и по-трудно.

Софи поклащаше краче в такт с музиката и Лори забеляза, че единият от ноктите й е започнал да проблясва през изтънелия памук на синия й чорапогащник. Трябваше да й купи нов.

— Жълта кола. — Софи се протегна и леко потупа ръката на Лори. — Не печелиш.

— Не прави така.

— Знаеш ли, че небето никога не е съвсем черно нощем? Става само много, много тъмносиньо. Каза ни го госпожа Харууд в часа по природни науки.

— Наистина ли?

— Може ли да гледаме „Цар Лъв“ в края на срока? Емили го е гледала, бил много хубав.

— Ще видим.

— Мразя да казваш така. Това значи „не“.

— Не, не значи. Означава, че ще видим.

Не, помисли си тя. Щеше да струва пари, а сега трябваше да води сметка за абсолютно всичко. По-рано бе харчим стотици лири в супермаркета за екзотични храни, свежи цветя, скъп шампоан и масло за вана, а сега буташе количката с калкулатор в главата си и купуваше само продукти от евтини марки и такива, които се продаваха по два за цената на един. Разбираше колко необмислено разглезено се е държала и бе решила да използва възможността да направи нещо, за да помогне, да бъде практична. Веднага бе спряла да използва кредитната си карта и плащаше само в брой, макар че Джерард бе решил да продължат както обикновено, докато не им спряха кредитните карти. Това бе съкрушителен удар, неоспоримо доказателство колко дълбоко са затънали в дългове. Лори разбираше, че за Джерард всичко е въпрос на спасяване на репутацията му, поддържане на реномето, докато тя бе склонна да вземе решителни мерки. Напрежението помежду им нарастваше, защото той не желаеше да ограничи стила си на живот. Казваше й, че тя не разбира как стоят нещата в бизнеса, че това е просто временен проблем, който ще се уреди, когато намери нови инвестиции. Всяка седмица тези нови инвестиции бяха на прага на компанията, но никога не пристигаха. Имаше и куп малки неща, всеки ден. Дребни, глупави нещица. Бобо трябваше да се заведе на ветеринар, защото бе спрял да се храни. Налагаше се да му извадят зъбите, тъй като имаше сериозна инфекция на венците. Беше ужасно скъпо и Джерард заяви, че не било толкова важно.

— Купи нова котка — каза той. — Софи ще плаче половин час, а после ще получи ново котенце.

— Не говориш сериозно. — Лори се ужаси от подобна безчувственост.

— Но, Лори, толкова много пари? За тази сума можеш да купиш десет котки.

— Но не и нашия котарак.

Тя го вдигна и го притисна до лицето си. Мекото му пъстро тяло, прекалено слабо, вибрираше до бузата й. Сега, когато беше болен, бе станал много по-любвеобилен. Миналата нощ Джерард отсъстваше по работа и той за пръв път спа на тяхното легло — Лори се бе събудила от усещането за нещо малко и топло, притиснато до крака й. Различи в мрака тялото на котарака, усмихна се и продължи да спи спокойна. Истинската любов се подхранваше от споделените премеждия. Само че май тяхната любов с Джерард не ставаше по-силна от това. Беше глупаво да се твърди, че несгодите сближават хората. Напротив, разделяха ги. Проблемите явно бяха започнали преди около година, но той не й бе казал. Връщайки се назад, сега тя си спомни как постепенно бе започнал да се променя. Бе станал необичайно рязък със Софи и Ник, разсеян, нямаше желание да се любят или дори да я докосва. Приемаше бизнеса си — производство на здрави платове за индустриална употреба — като лично свое занимание и не искаше тя да има нищо общо с това по какъвто и да е начин. Бе създал всичко от нулата, започвайки с малка порутена фабрика близо до дома на родителите си, която бе купил двайсетгодишен, малко след завършване на средното си образование в местното училище. Вместо да се запише в университет, бе предпочел да навлезе в деловия свят. Беше помолил баща си за заем, за да купи машини на старо — пари, спестени от баща му с много усилия след години работа като отговорник в местния профсъюз. Баща му беше отказал. Джерард никога не му го прости и това само бе затвърдило решимостта му. Беше взел заем от банката и после си бе намерил партньор, един по-възрастен от него човек, който впоследствие се оказа много некомпетентен и се наложи Джерард да откупи дела му. Трябваше да доказва толкова много, да намери спасителния изход, който бе търсил от детството си. Лори, на която английската класова система й изглеждаше объркана и абсурдна, не разбираше напълно какво подтиква напред съпруга й. Не можеше да проумее защо той се ядосва толкова на неща, които тя не смяташе за важни. Не разбираше защо той не се старае да поддържа отношенията си с родителите си, защо тя трябва да се обажда, за да ги поканят на гости, да помни рождените им дни и да води децата на гости у тях. За Джерард родителите му бяха постоянно напомняне за онзи живот, който отчаяно искаше да остави зад гърба си.

Когато бе купил фабриката, всички в околността бяха казали, че е луд и че текстилното производство е замряло. Повечето от старите фабрики бяха изоставени и се бяха превърнали в архитектурни паметници, но той бе решил да докаже, че може да ги разработи и да модернизира индустрията, използвайки най-новите и много скъпи машини и малък специализиран екип от работници. След първите десет години от брака им, през които живяха първо под наем, после — в малка собствена къща, после — в две къщи на калкан, преустроени в едно жилище, той превърна първата фабрика в успешно предприятие, след това купи специално построен цех в една от индустриалните зони в северната част на страната, а накрая и онзи голям завод на юг, който доведе до преместването им в Уиндръш Вали и купуването на голямата къща на енорийския свещеник. Когато огледаха къщата, и двамата се влюбиха в нея от пръв поглед, но Лори попита: „Сигурен ли си, че можем да си я позволим?“, а Джерард отговори малко сопнато, че наистина могат.

После пазарът започна да се срива. Силната позиция на лирата затрудняваше продажбите в Европа, очакваните пазари в Америка и Австралия не се оказаха точно според предвижданията му. Бе взел големи заеми с очакването за продажби, които така и не се осъществиха. Лихвите изведнъж скочиха до небесата и трябваше да затвори първата фабрика. Опита се да я продаде, но не намери купувачи. Каза на родителите си, че вече няма нужда от допълнителните производствени мощности. Те познаваха хората, които останаха безработни, и не се впечатлиха от обяснението му. Джерард заяви, че баща му не разбира от бизнес, но баща му разбираше много повече, отколкото му се щеше да вярва. Сега банката го притискаше и Джерард съжаляваше, че е включил къщата си, струващ близо милион, като допълнителна гаранция. С усилие призна това пред Лори, която си мислеше, че къщата е безопасност.

В началото на брака им тя се шегуваше, че е толкова старомоден, та иска той да изхранва и да бъде главата на семейството. Харесваше му, че Лори работи само понякога и че е оставила кариерата си на заден план, за да се посвети на него и децата, и искаше тя да бъде на негово разположение. Лори прекрасно се вписваше в модела на идеална съпруга. Докато децата бяха по-малки, се чувстваше напълно доволна да е такава, каквато той иска, защото съвместният им живот я поглъщаше и много обичаше се грижи за дома си. Но сега, когато синът и дъщеря им поотраснаха, й се щеше да има и някакъв личен живот. Едно от нещата, които най-силно я бяха привлекли у него при запознанството им, бе неговата решителност, амбицията му и категоричното му желание да поема контрол над всичко. Никога дотогава не бе срещала мъж, който да я завладее така и да не й остави време да размисли. Той изглеждаше толкова целеустремен, толкова уверен в себе си. След хаоса на детските й години тя бе решила, че това е човекът, който ще й осигури стабилност, който може да взема правилните решения.

Когато разговаряше с него за бизнеса, за това какво може да се направи, за да облекчи финансовото им положение, тя се опитваше да помогне. Но Джерард го смяташе за намеса в неща, които не я засягат. Неговата майка никога не се бе съмнявала в баща му. Приемаше за даденост традиционните роли на родителите си в много по-голяма степен колкото искаше да си признае. Сега, когато балансът беше нарушен, ролите в собствения им брак бяха се поразклатили и Джерард ставаше все по-агресивен, все по-твърдо решен да наложи волята си по какъвто и да е начин. А сега Лори виждаше, че той невинаги е прав.

„Понякога го гледам и не мога да разбера кой е той и дали изобщо ме обича, мислеше си тя. Питам се дали не обича просто представата си за мен, външността ми и дома, който му създавам?“

— Ела в шест и половина. Тази вечер имам плуване.

— Няма да забравя. И си вземи целия спортен екип довечера. Не съм изпрала всичко.

— Добре. — Софи поспря с ръка на вратата.

— Обичам те.

— Аз те обичам повече. — Софи слезе и се изгуби в морето от еднакви униформи.