Даяна Апълярд
Игра с огъня (19)

Осемнадесета глава
Джерард

Джерард зяпаше невярващо първата страница на вестника. На цели четири колони бе публикувана снимка на Нат, притиснал бяла салфетка до устатата си, свел глава и с измъчено и раздразнено изражение на лицето си. Заглавието казваше всичко: „Герой!“.

Направо не повярва, когато Каси им бе казала какво е станало. Такива неща не се случваха с хора, които познаваш, а с непознати, които нямат допир с живота ти. Човек можеше да чете жадно драматичното описание на очевидците, да се наслади на тръпката, представяйки си какво би направил на тяхно място, а после да затвори вестника и да забрави всичко. Но това тук бе много реално. Освен това за него бе катастрофа.

Младият мъж се бе оказал член на терористична група от Средния изток. Когато се бяха приземили на летище „Кенеди“, агентите на ФБР бяха извели навън всички пътници, преди да отворят вратата на тоалетната. Вместо мъж в безсъзнание, бяха намерили мъртвец. Някак си бе измъкнал ръце от въжето и бе срязал китките си с нож, явно успешно скрит при качването му в самолета. Последствията от случката бяха страшни и съвсем разбираемо обществеността настръхна. Как бе възможно член на най-опасната терористична група, заплаха номер едно в момента, да вкара тайно нож в самолета, въпреки всички проверки и мерки за сигурност? Бе платил за място в първа класа, което би трябвало да направи впечатление на служителя на самолетния терминал, защото с небрежния си вид и облекло той съвсем не приличаше на пътник от бизнес класата. Ножът спокойно можеше да е и пистолет и тогава всички щяха да са мъртви само за минути. Как бе успял да стигне до пилотската кабина? След последната сериозна терористична заплаха на всички самолети бяха инсталирани специални заключващи механизми, чийто номер знаеха само хората от персонала, обслужващ полета. Как се бе сдобил с цяла бутилка водка, която бе използвал, за да нокаутира втория пилот? Шумът около всички тези гафове рефлектира ужасно негативно не само върху правителството, но и върху авиокомпанията. Освен това изключително засили страха от тероризъм и отново насочи вниманието към уязвимостта на западното общество от ислямисткия екстремизъм. Което означаваше, че хората ще предпочитат да не пътуват със самолет. Което пък на свой ред означаваше, че една американска компания сериозно би се замислила дали да възложи голяма поръчка на компания от Великобритания и по-скоро би се обърнала към доставчици от Съединените щати, отколкото да рискува, разчитайки на серия презокеански полети. С разума си хората осъзнаваха, че подобна случка едва ли ще се повтори. Но когато една такава мащабна трагедия едва не се бе случила, всеки инстинктивно се свиваше в черупката си. Точно такива бяха последствията и от последната голяма атака — голяма част от хората, изплашени до полуда от предполагаемите заплахи за използване на нервнопаралитичен газ в метрото и разполагането на бомби на стратегически места, просто бяха затворили вратите на домовете си и не излизаха навън. Презокеанските полети бяха отменени и цената на акциите на авиокомпаниите рязко бе паднала. Джерард разбираше, че това е естествена реакция — когато се чувстваш под заплаха, ти се иска да се скриеш на сигурно място. Ефектът върху международната търговия бе катастрофален и котировката на лирата спрямо другите валути падна рекордно ниско. Всичко се оказа замислено много хитро. Този младеж не беше вакси, само пионка в един много по-мащабен план, измислен и ръководен от човек, който знаеше точно как може да засегне Запада. Британските мюсюлмани веднага бяха заклеймили и се бяха дистанцирали от екстремистите и терористичния акт, но някои крайни групировки вече подготвяха протестни акции. Членовете на крайнодесните организации се удвоиха за една нощ. Глупаци! Джерард остави вестника, облегна се на стола си и въздъхна. По-рано в офиса му работеха десет човека. Сега бе пуст като призрачен град. Бе останала само Маргарет, личната му секретарка, но и тя работеше два дни в седмицата. Трябваше да освободи всички. Щеше да е истинска глупост да им плаща заплати, след като няма никаква работа за вършене, макар че го бе правил цели шест месеца. Неколцина бяха предложили да останат без заплащане, но той им бе отвърнал, че това е нелепо и трябва да си потърсят друга работа, за да се издържат.

Протегна се и сложи ръце зад врата си. Осветлението в офиса бе приглушено, тъй като бе разпределено в два сектора, а нямаше смисъл да го включва в далечния край, тъй като там никой не се нуждаеше от светлина. Погледна телефона си. Някога бе направо горещ, примигваха червените лампички на задържаните обаждания, носеше се шум и възбуда от заетия делничен ден. Тази атмосфера го бе движила напред. А сега, като влак, който насочват в резервния коловоз, всичко замираше. Без американската поръчка всичко рухваше. Нямаше как да кандидатства за нови поръчки, понеже не можеше да изчаква заплащане. Производствен бизнес като неговия зависеше от непрекъснатия поток от поръчки, за да се финансира процесът, защото клиентите бяха пословично бавни с плащанията, особено по-малките фирми. Паричният им оборот разчиташе на политиката на забавяне на плащанията до последния възможен момент, което означаваше, че се изисква особена ловкост в балансирането, за да не изпадне в немилост пред доставчиците си. Години наред и той бе част от играта на забавяне, като успяваше да балансира счетоводните си книги с постоянни мерки за кризисен контрол. Но на служителите трябваше да се плаща — това не можеше да се отлага. В момента само двама служители поддържаха склада. Наложи се да уволни всички останали. Бяха свикнали донякъде с мисълта, защото заетостта беше на периоди и понякога месеци наред нямаха работа. Но Джерард винаги ги бе компенсирал, като им плащаше повече, когато бяха заети, и често им даваше двойни надници. Двамата старши майстори ги държеше на постоянна заплата. Единият бе с него от самото начало, цели двадесет и една години, и се бе преселил с цялото си семейство в южната част на страната. Жена му боледуваше от рак на гърдата и имаха трима внуци. Оставаха му само две години до пенсиониране, беше на шейсет и три. Джерард разкърши пръсти. Каквото и да се случеше, той трябваше да се погрижи за пенсията на човека, когато продадат къщата. Когато. Прелисти лъскавата брошура с недвижими имоти, която брокерът му бе изпратил миналата седмица и която оттогава лежеше на бюрото му. Идеалната малка провинциална къща, както бе описана. Погледна корицата. Наистина бе идеална. Идеална за тях. Разгърна страницата. Красивите стаи на Лори, сътворени с толкова любов, бяха показани в целия им стил и блясък. Във всяка от камините гореше огън и ако той бе купувач, би направил оферта за къщата още преди да я е видял на живо. Изглеждаше толкова приветлива — място, в което няма как да не си щастлив. Вече сякаш не живееше там. Домът им, тяхната крепост, в крайна сметка се бе оказал направен от слама. А сега бе превърнат в стилизиран снимков материал в списание за интериорен дизайн — нямаше никаква следа от тяхното семейство. Единствено в кухнята Виктор бе използван като част от декора. Джерард се усмихна. Само защото не успяха да го убедят да излезе от кошницата си. Горкото старо момче. Вече едва успяваше да се надигне изобщо и Джерард отсече, че в момента, в който престане да се сдържа и започне да опикава кошницата, това ще е краят, не можеха да го оставят да страда. На младини бе чудесно ловно куче, тичаше след фазани и зайци — никога не хващаше нищо, но му харесваше тръпката на преследването. Освен това бе истинско „водно куче“ — обожаваше да се хвърля в реката по един от любимите си маршрути за разходка и да плува с мощен замах на лапите си след хвърлени пръчки. Сигурно пази спомена, казваше си Джерард, докато гледаше понякога как кучето спи, а носът му потръпва и размахва лапи. Сънища. И двамата сънуваха, но сънищата на Джерард го събуждаха изпотен, с разтуптяно сърце. Миналата нощ бе сънувал, че го арестуват. Влачеха го по някакъв коридор, далеч от Лори и Софи. Той се опитваше да се залови за стоманените решетки на килиите, докато го дърпаха нататък, но те бяха прекалено силни, за да ги надвие. А после лежеше по гръб върху твърдо и тясно легло и имаше едно съвсем мъничко прозорче, прекалено високо, за да го стигне и да избяга. Когато се събуди, разбра, че е плакал насън.

Лори се бе преместила в свободната спалня за гости. Бе го направила тихомълком и без драматични жестове. Една вечер се бе прибрал у дома, след поредния ден в офиса, където безсилно се бе опитвал да решава проблемите, и бе видял, че е пренесла дрехите и книгите си в другата стая. Безмълвно. Чудеше се какво ли е казала на Софи. Може би, че татко й хърка.

Лори се владееше перфектно във всяко отношение. Постепенно се отдръпваше от него. Престана да му предлага помощта си. Само с други хора и със Софи тя донякъде приличаше на предишната Лори. С него се държеше като внимателна и учтива непозната. Готвеше и двамата се хранеха мълчаливо. Тя оставяше Джерард да се занимава със сметките, дошли по пощата, и вече нямаше дискусии за бъдещето, за това какво ще правят, след като продадат къщата. Питаше се дали тя си има някакви планове — сигурно. Но нямаше да им останат никакви пари. Лори, разбира се, имаше картините и мебелите си — с парите от тях можеше да наеме къща, ако реши да го напусне. Той не знаеше. Сега тя работеше всеки ден — или беше в имението, или говореше по телефона с доставчици и управители на различни магазини в спретнато подредения си кабинет. Джерард стисна ръка в юмрук. Той имаше единствено Софи. Тя бе козът, който трябваше да изиграе, за да задържи Лори. Знаеше, че дъщеря му не би разделила семейството, ако имаше избор. Училищните такси на Ник бяха платени до края на пролетта, а после, ако къщата се продадеше, Джерард възнамеряваше да използва малката сума, която щеше да остане след ликвидирането на ипотеката, за да плати училището му чак до изпитите, когато щеше да се наложи да напусне и да иде в някой местен колеж. Софи трябваше да се премести в държавно училище още през летния срок. Където и да се намираха по това време. Където и да се намираше той. Където и да се намираше Лори.

Тя трябваше да говори с него. Не можеше да продължава така, без да знае. Понякога му се щеше да я хване за раменете и да я разтърси здраво, за да изтръгне някаква реакция от нея, но не можеше да го направи — не би могъл отново да я докосне под влияние на гнева си. Ужасно се срамуваше от инцидента, който според него бе сложил началото на всичко — бе изтървал нервите си в разговора с Ник и си бе изкарал яда на нея. Още виждаше изписания на лицето й ужас, когато я блъсна силно към рамката на вратата. В онази стотна от секундата наистина искаше да я нарани. Да я накара да си плати, задето взема страната на Ник и застава срещу него, задето отказва да го подкрепи, макар че й е съпруг и тя трябва да обича най-много него. Цялата несигурност, която се бе опитвал да потисне, бе бликнала на повърхността и той бе изгубил контрол. Беше глупак. А сега, разбира се, бе загубил доверието й. Отпусна глава върху гърдите си. Бе нарушил границите на доверието им, и то пред Софи.

През изминалата година се бе люшкал между големи промени в настроението — бе енергичен и оптимист в един момент, а в следващия потъваше в бездната на депресията и отчаянието. И всичко това бе стоварил върху главата на Лори, сега го разбираше. Дори и миналата седмица в училището на Ник се бе държал безразсъдно и жестоко. Кога ли щеше да се научи най-сетне? Без да я наранява физически, той я бе тормозил с изблиците си на гняв и постоянните промени в настроението. А сега бе изплашил и дъщеря си. В какво чудовище се бе превърнал? Софи не му даваше да я прегърне. От гърдите му се изтръгна въздишка. Предната вечер се беше навел да я целуне за лека нощ, а тя се бе дръпнала от него. Наложи се да се наведе още по-ниско и да се пресегне към нея, докато по-рано тя протягаше ръчички и увисваше на врата му. Съвсем естествено, тъй като бе неин баща. Но сега само се оставяше да я прегърне, без да отвръща на прегръдката.

Колко много бе приемал за даденост. Как само бе минавал през ежедневието си, влизайки и излизайки от идеалния си дом, разглезен от лукса и удобствата, които Лори му осигуряваше. Имаше ли тя представа колко я обича? Беше ли й показал по какъвто и да било начин, че без нея той е нищо? Замисли се. Не. Защото никога не се бе замислял, че всичко може да свърши.

Посегна към телефона на бюрото си. Щеше да й се обади, да й предложи да излязат някъде да хапнат тази вечер, да поговорят. Сърцето му се сви. Тя не би могла, не би искала да го напусне. Къде би отишла? Не можеше да иде при баща си, господи, та той щеше да се жени след три седмици, Джерард съвсем беше забравил за това. Каси ги бе поканила да идат на ски с тях на Великден, но нямаше начин — не ставаше дума само за наема на вилата, Каси бе казала, че той вече е платен, но имаше и разходи за ски оборудване, карти за лифта, ски учител за децата. Обеди, хранене по ресторанти — нямаше как да идат. Какво щеше да прави той? Да даде сметката на Нат ли? Лори не разбираше колко много мъжката гордост зависи от парите. Мъжът осигурява препитанието. Ако му отнемеш това — какво остава? Разбира се, може да е страхотен баща и да прекарва много време с децата си, да е любящ съпруг, но основната му роля и смисъл в живота бе да осигурява прехраната, да защитава и да се грижи за семейството си. Джерард изобщо не можеше да разбере Том. На вечерята у Каси бе на страната на Сара. Защо трябваше тя да го издържа? Що за гордост имаше този човек, след като вземаше пари от жена си, без изобщо да печели нещо? На думи Джерард можеше и да се съгласи с теорията, че е възможно жените и мъжете да сменят ролите си, но всъщност смяташе това за голяма глупост. Жените искаха мъжът да се грижи за тях, а те на свой ред бяха най-естественият избор за грижи за децата. Разбира се, и мъжете можеха да го правят, но на тях им липсваше инстинкт за това. Сара според него при цялата й показна независимост и блестяща кариера искаше мъж, който да я издържа, да я глези и закриля. Том не го правеше. Не вярваше бракът им да оцелее дълго.

Ръката му се поколеба над телефона. Дали Лори щеше да говори с него? Бе прекалено възпитана, за да затвори направо слушалката, но си бе изградила навика да говори с него така, че въобще да не се получава разговор помежду им — тя просто не участваше в него. Просто отговаряше с „да“ или „не“, или „щом смяташ, че това е добра идея“, а после той осъзнаваше, че мислите й изобщо не са били там. Каквото и да кажеше той, явно нямаше никакво значение. Сякаш бе развила имунитет спрямо него. Единственият поне малко обнадеждаващ факт бе, че вече не спореха, нямаше кавги. Вместо напрегната, сега атмосферата в дома им бе приглушена. Стъпваха на пръсти един край друг и никой не повишаваше тон. Сякаш някой е умрял, помисли си той. Още не бяха казали на Софи и Ник за продажбата на къщата. Бяха решили, че няма смисъл, докато не започнат да идват купувачи за оглед, а дори и това можеше да става, когато Софи е на училище.

Намираше се на ръба на банкрута. Понякога ставаше сутрин и си казваше: „По дяволите всичко. Това е най-лесният избор“. Но това щеше да означава, че няма право да е директор на собствена компания поне три години, така че за известно време не може да започне друг собствен бизнес. Ако изобщо посмееше. Щеше да се наложи да работи за някой друг, да прехапва устни, когато изпълнителният директор му нарежда какво да прави, да се съобразява с политиката на компанията и да пази добро поведение, ако иска да получи повишение на заплатата. В гърдите му се надигна възмущение. Бе шеф на международна компания, а за в бъдеще ще трябваше да се подмазва на някой невеж глупак, който ще му дава заповеди. Можеше да го направи. Щеше да се наложи. Офертата на консорциума бе оттеглена и тази спасителна нишка бе прекъсната.

Имаше една голяма текстилна компания, която си търсеше маркетингов мениджър. Можеше да върши тази работа и с вързани очи. Заплатата бе наполовина на сумата, която бе печелил преди десет години. А дали ще вземат някой като него? Дали ще искат известна личност, която да нарушава установения им ред? Отговорът вероятно беше „не“. Сигурно ще си помислят, че просто изчаква удобния момент отново да започне да работи сам и вероятно да им открадне идеите и клиентите.

Може би щеше да се наложи да се преквалифицира, да започне нова кариера. Замисли се сериозно. Винаги бе искал да стане адвокат, но сега нямаше как да се запише да следва право, нито би могъл да си го позволи.

Набра домашния си номер. Телефонът продължи да звъни толкова дълго, че той си помисли, че няма никой.

— Ало?

— Лори, аз съм.

— О, здравей.

— Заета ли си? Да не прекъсвам нещо?

— Не, просто работя.

— О! Няма да те задържам.

— Какво искаш? — Гласът й бе сдържано учтив. Ръката му стисна здраво слушалката. „Искам да кажеш, че ме обичаш. Че всичко ще е както преди. Че разбираш колко съжалявам.“ Но не можеше да й каже нищо подобно. Знаеше, че в момента, в който се опита да разговаря открито с нея, тя ще се отдръпне, ще се затвори в себе си и ще направят поредната стъпка назад в отношенията си.

— Затварям офиса.

— О! — В гласа й прозвуча съжаление.

— Видя ли снимката на Нат на първа страница?

— Да. Сигурно е било ужасно за Каси.

„Как би се почувствала ти, ако бях аз?“, помисли си Том.

— Говори ли с нея?

— О, да, видяхме се вчера. Добре е. Много разстроена, но иначе е добре. Нат ще се върне в края на седмицата. Много смело от негова страна да реши да остане.

— Типично за Нат.

— Да, явно се опитва да се държи така, сякаш не е нещо особено. Артър се наслаждава на славата му.

Джерард се засмя мрачно.

— Лори…

— Какво? — Гласът й, който се бе поуспокоил, отново стана напрегнат и тя застана нащрек.

— Трябва да поговоря с теб.

— О!

— Само това ли ще кажеш?

— Малко съм заета в момента. Звъни другият телефон, трябва да затварям.

— Лори! — Джерард се опита да се сдържи и да не вика, а кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше телефона.

— Моля те, не викай.

Той се постара да вдиша няколко пъти дълбоко, за да нормализира гласа си. Ако изпуснеше нервите си, това щеше да е краят, тя можеше да му затвори телефона.

— Не викам. Просто денят ми наистина беше много ужасен. Маргарет ще мине по-късно и трябва да й кажа, че официално приключваме дейността другата седмица. Ще й платя до края на месеца.

— Можеш ли?

— Не. Слушай, трябва да си направим планове.

Последва мълчание.

— Лори?

— Чух те.

— Е?

— Няма смисъл да правим някакви планове, докато нямаме купувач. После ще видим.

— Какво ще видим?

— Ще видим какво ще правим.

Беше използвала множествено число. Това бе лъч надежда.

— Можем да започнем отначало.

Отново мълчание.

— Лори, няма да те моля.

— Не бих го очаквала от теб.

— Не мога да спя без теб.

Мълчание.

— Съвсем буквално ми е студено без теб.

— Недей.

— Какво недей?

— Не ме карай да вземам решение.

Той замълча и се втренчи в телефона.

— Какво решение? — Сърцето му биеше притеснено.

— За това къде ще отида.

— Къде ще отидеш?

— Джерард, това е безсмислено. Не знам. В момента не знам нищо. Живея ден за ден, просто правя стъпка след стъпка.

— Само това ли?

— Само това мога. Ник ще се върне следващата седмица и трябва всичко да е спокойно. Наистина спокойно.

Това си бе направо заповед от устата на Лори.

— Няма да споря с него, ако това имаш предвид.

— Добре. Сега трябва да затварям.

— Недей! — Това прозвуча много по-остро, отколкото искаше. — Искам да кажа, просто ме остави да говоря. Дори и ако не искаш да казваш нищо. Моля те, моля те! Обичам те. Не мога да живея без теб. Направо ще полудея, като не мога да те прегръщам и да те любя. Не мога да понеса мисълта, че си се изолирала от мен. Единственият начин да направим цялата ситуация поне малко по-поносима е като се държим един за друг. Къщите не са важни. Училищата не са важни. По дяволите всичко. Онова, което наистина има значение, сме ние и децата. Можем да започнем отначало. Имам планове, наистина. Не е нужно да работиш, ако не искаш, може всичко да е както преди. Моля те, Лори, аз…

— Не искам да бъде както преди — тихо се обади Лори. — Не знам дали е възможно. Прекалено късно е.

— Тогава ще бъде различно! Нямах предвид това. Имах предвид, че ще можеш да правиш каквото желаеш и аз ще те подкрепям… да, вярно, изгубихме доста, но това е само временно…

— Не разбираш, нали?

— Какво?

— Не разбираш, че не искам нищо да е както преди.

— Но ти беше щастлива!

Последва дълго мълчание.

— Лори, ти беше щастлива, знам, че е така. Животът ни не е бил някаква измислица. Раждането на децата…

— Ти не беше там.

— Знам! Сбърках, сега го разбирам, имал съм грешни приоритети. Но го правех заради теб, заради нас…

— Така ли?

— Така си мислех. Трябва да ми позволиш да опитам.

— Не знам. Просто не знам.

— Това е някаква луда главоблъсканица! — избухна той.

— Ще затворя — каза твърдо тя.

— Добре, добре. Мислех, че сме щастливи. Ти със сигурност изглеждаше щастлива. Ник, Софи — имаме деца, Лори. Нашите деца. Нищо не би могло да промени това. Знам, че не съм ти го казвал, но ти си фантастична майка, фантастична съпруга, най-добрата…

— Знам.

— Дай ми поне някаква надежда — каза той. — Моля те.

— Не знам дали имам какво да ти дам. — Гласът й бе уморен. — Вече сякаш не знам нищо.

— Това е от шока. Ще премине. Важното е основната истина, че двамата се обичаме и обичаме и децата си. Щом имаме това, значи имаме всичко, от което се нуждаем.

— Може би е прекалено късно.

— Какво, за бога, имаш предвид?

Последва тишина, а после тя отвърна забързано:

— Ти се възползва от нас, Джерард. Приемаше живота ни за даденост и ни тормозеше, викаше ни, отнасяше се с мен като с някаква слугиня, искаше всичко да е идеално, но не ми даваше нищо в замяна, нито ме караше да се чувствам оценена, не ми показваше дали ме харесваш, дали ме смяташ за интересна или приятен събеседник, или поне нещо от онова, което хората имат нужда да почувстват, за да знаят, че са важни. Ти не ми даваше нищо от себе си. Знаеш ли колко самотна съм се чувствала понякога, изолирана от теб. А когато си беше у дома, се държеше като тиранин, на когото всички трябва да се подчиняват. Не може сега да обърнеш всичко и да кажеш, че имаш нужда от нас, когато си в криза. Взехме си поука, Джерард, научихме, че нямаме нужда от теб. Няма защо да търпим повече. Можем да живеем и без теб.

— Ами Софи? Ами Ник?

— Софи е много малка. Ще свикне. Ти се държа отвратително с Ник и не съм сигурна, че той би искал да има нещо общо с теб.

— Да не искаш да ми кажеш, че ме напускаш? — Той изрече думите много бавно и предпазливо, а после задържа дъха си.

Последва дълго мълчание.

— Не мога да кажа още — отвърна тя.

— Моля те! Господи, сега вече те моля, умолявам те! Недей! Не знам какво бих правил — не мога… — По лицето му се стичаха сълзи. — Не можеш. Не и сега. Нямам нищо…

— Не прави така. Не по телефона. Нищо не е решено, Джерард. Децата те обичат, да, дори и Ник, и нищо на света не би ме накарало да те разделя с тях.

— Ами ти? Обичаш ли ме?

Но тя беше затворила.