Айрис Йохансен
Вихрената годеница (1)

Глава първа

Версай, Франция

25 юли 1779 г.

Смарагдовите очи на златния жребец гледаха отвисоко Жулиет, сякаш знаеха за всичките й горести и тревоги. Разтворил бърните си в усмивка на неудържима радост, разперил нежните си филигранни криле, за да я защити, Пегас стоеше върху своя мраморен пиедестал в дъното на галерията. Жулиет долови приближаващи се женски гласове, но не можеше да откъсне омагьосан поглед от великолепния златен кон.

Когато преди минута беше дотичала тук, за да потърси закрила при Пегас, седемнадесетте огледала на тясната галерия бяха отразили обляното й в сълзи лице. Колко безпомощно и глупаво изглеждам, когато плача, беше си помислила тя.

От всичко на света най-много мразеше сълзите и безпомощността. Маргьорит, нейната бавачка, се наслаждаваше да я гледа как плаче. Когато старицата я хокаше и измъчваше, докато накрая успееше да я докара до плач, Жулиет виждаше как просто грейва от удоволствие, сякаш детските сълзи щяха да я нахранят и напоят. Жулиет се закле пред себе си никой вече да не я вижда безпомощна и изплашена, особено пък жени като майка й и Маргьорит.

В полумрака зад високия пиедестал на Пегас тя придърпа нощницата си плътно около треперещото си като тръстика тяло и се сви на кълбо на пода. Дишаше на пресекулки, разтърсвана от хлипове, притиснала до гърдите си своя глинен съд с боя за рисуване, тя се молеше Маргьорит да се умори да я търси и да се откаже. Тогава щеше да изтича в градината и да скрие гърнето в безкрайните цветни лехи.

От убежището си зад златната статуя момиченцето виждаше само малка част от огромната галерия, осветена от кристални полилеи, които се отразяваха в огледалните стени. Жулиет беше успяла да се изплъзне от бавачката си в един коридор далече от тук, но цяла армия от слуги и швейцарски гвардейци можеха да насочат старицата по вярната следа, стига само да се сетеше да попита. Жулиет предпазливо се показа зад пиедестала и въздъхна облекчено.

Нямаше и помен от Маргьорит.

— Казах ви, Аксел, че зърнах нещо — произнесе звънлив женски глас съвсем наблизо. — Вдигнах поглед от клавишите и видях… не знам точно какво…

Жулиет се притисна до стената и притаи дъх.

— Не бих спорил с вас — отговори бавно мъжки глас. — Имате не само най-хубавите, но и най-острите очи на света. Навярно е бил някой слуга.

— Не, беше нещо по-дребно, едва се отделяше от пода.

— Може би някое кученце? Тук изглежда гъмжи от кучета, но нито едно не става за лов.

Две снежнобели сатенени обувки с блестящи катарами изникнаха пред Жулиет. Момиченцето плъзна поглед нагоре към полите на неимоверно широк син кринолин, който бяха обшити със сапфири, наредени по четири във формата на теменужка.

— Мярна ми се само за миг, но съм сигурна. Ах, но какво виждам тук?

Сияещите сини очи се втренчиха в сенчестия ъгъл и съзряха Жулиет. Дамата коленичи сред пяна от тафтени фусти.

— Ето го вашето кученце, Аксел. Ами това било дете.

Жулиет щеше почти да се разплаче от отчаяние.

Ето, една от придворните дами я беше открила. Величествената рокли с разперен кринолин и модната напудрена перука бяха същите като на майка й. Тази дама със сигурност ще доведе maman, помисли си Жулиет ужасено. Решена на всичко тя стисна глинения съд, готова да скочи и да си плюе на петите.

— Дете… — Дамата докосна нежно мократа от сълзи буза на Жулиет. — Ама какво правиш тук ma petite^[1]? Вече е почти полунощ. Малките момиченца като теб бе трябвало отдавна да са си в леглото.

Жулиет се дръпна назад като попарена и се притисна към стената.

— Не се бой. — Дамата се надвеси още по-близо. — И аз имам едно малко момиченце. Моята Мари Терез е едва на годинка, но след време бихте могли да играете заедно, ако… — Тя занемя, щом хвърли поглед към мокрите върхове на пръстите си, с които беше погалила бузата на Жулиет. — Света Дево, но това е кръв, Аксел! Детето е ранено. Бързо, дайте носната си кърпа!

— Малката трябва да излезе на светло, за да я разгледаме.

Пред Жулиет се изправи огромен елегантен господин в смарагдовозелен жакет. Той подаде на дамата безупречно чист кърпа и коленичи до нея.

— Ела, ma petite. — Дамата протегна ръка към Жулиет. — Никой няма да ти причини болка.

Да й причинят болка ли? Жулиет не се страхуваше от болките. Беше свикнала с тях… те бяха дреболия в сравнение с катастрофата, която я очакваше.

— Но как ти е името? — Дамата повдигна нежно тъмните къдрици от челото на Жулиет едно съприкосновение, което беше толкова гальовно и приятно, че момиченцето скришом си пожела дамата никога да не се отделя от нея.

— Жулиет — едва-едва прошепна.

— Прелестно име за едно прелестно момиченце.

— Аз не съм прелестна.

— Не си ли?

— Имам остър като шило нос, а устата ми е прекалено голяма.

— Да, но аз те намирам прелестна. Имаш великолепен тен и красиви кафяви очи. Ти си вече доста голяма, Жулиет.

— Още малко и ще навърша седем години.

— Значи си почти съвсем пораснала. — Дамата допря с носната кърпа устната на Жулиет. — Ти кървиш. Нима някой те е наранил?

Жулиет гледаше настрани.

— Не, блъснах се в една врата.

— В каква врата?

— Аз… вече не помня. — Откакто се помнеше, Жулиет беше разбрала, че всички синини и белези трябва да се обясняват по този начин. От къде на къде дамата се интересуваше толкова много от нея? Знаеше от опит, че възрастните приемат всяка лъжа, само и само да не се сблъскат с нещо неприятно.

— Няма значение. — Дамата отново протегна ръка. — Не искаш ли да оставиш за малко „Вихрения танцьор“ и да дойдеш при мен? Аз обичам децата. Нищо няма да ти се случи, обещавам ти.

Ръцете на дамата са толкова бели, кръгли и добре оформени — като на мраморните богини в градината, помисли си Жулиет, само златните криле на Пегас са по-красиви. Неочаквано се почувства привлечена от тези разтворени обятия, както преди от статуетката, която дамата беше нарекла „Вихрения танцьор“.

Тя излезе колебливо от сянката.

— Така е добре. — Дамата взе Жулиет в прегръдките си. Уханието на теменужки, рози и парфюмирана пудра обви детето като облак. Понякога майка ми също мирише на теменужки, помисли си Жулиет с копнеж. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тази дама, която я прегръщаше с толкова нежност, е майка й… Преди да офейка, искаше още малко да се наслади на прегръдката.

— Какво мило и плахо дете си!

Жулиет знаеше, че не е хубава, нито приятна. Маргьорит я наричаше постоянно опърничава негодница. Дамата щеше скоро да осъзнае грешката си и щеше да отблъсне от себе си Жулиет. Щом като собствената й майка я смяташе за прекалено непослушна и невъзпитана, за да я обича, едва ли щеше да успее да води дълго за носа една чужда жена.

Огледалната врата до статуетката се отвори с рязък замах, смях и музика нахлуха в галерията. Влезе някаква дама.

— Ваше величество, само вашият прелестен глас липсва, за да стане хармонията съвършена.

Майка й!

Жулиет се вцепени от страх и зарови лице в напудреното рамо на дамата.

— Един момент, Селест. Тук имаме малко затруднение.

— Мога ли да ви бъда полезна? Но какво е това… Жулиет!

— Нима познавате детето? — Дамата се изправи, без да пуска ръката на момиченцето. — Струва ми се много уплашена.

— Жулиет е моята дъщеря. — Селест дьо Клеман пристъпи по-близо. Съвършено оформената й уста се беше разтеглила в неодобрителна усмивка. — Моля за прошка, Ваше величество, тя невинаги е толкова лоша и вироглава. Ще изпратя да извикат бавачката й, която със сигурност вече е преобърнала целия дворец, за да я търси.

— Ще вървя, Ваше величество. — Красивият господин се изправи и се поклони усмихнат. — Ваш най-покорен слуга. — Той замълча за миг. — Винаги.

— Благодаря ви, граф дьо Ферзен. — С лека усмивка в крайчеца на устните си дамата погледна след него, докато той се отдалечаваше по галерията. После отново се извърна към Жулиет. — Селест, трябва да узнаем защо малката е толкова нещастна и уплашена. Защо си се скрило, мое дете?

Ваше величество… Мигар тази дама беше кралицата?

— Маргьорит каза, че ще ми вземе боите.

Мария Антоанета я погледна отвисоко.

— Боите ли?

Жулиет вдигна нагоре гърненцето.

— Искам да имам свои бои. Тя не може да ми ги вземе. — От безсилен гняв в очите й отново се появиха сълзи. — Няма да го позволя за нищо на света. Ще избягам и ще ги скрия там, където Маргьорит никога няма да ги намери.

— Престани вече! — Гласът на майка й прозвуча строго. — Нима не ме изложи достатъчно с държането си? — Тя се обърна към кралицата. — Баща ми й даде една четка и гърнето с червена боя, когато го посетихме в Андора, а сега детето няма друга работа, освен да покрива всеки къс пергамент със своите цапаници. Наредих на Маргьорит да й отнеме боята, за да не повреди хубавите стени.

— Никога не бих го сторила. — Жулиет погледна Мария Антоанета умоляващо. — Искам да рисувам красиви картини. Никога не бих хабила боята си по вашите стени.

Мария Антоанета се засмя непринудено.

— Е, в такъв случай камък ми падна от сърцето!

— Откакто преди две седмици пристигнахме тук във Версай, тя непрекъснато снове из двореца и се възхищава на картините и скулптурите. — Забулени в сълзи, синьо-виолетовите очи на Селест блестяха влажно. — Знам, че тя не е твърде послушна, но откакто ми бе отнет моят верен Анри, за съжаление занемарих възпитанието й. Като сама жена в света не ми е никак лесно.

Лицето на кралицата се смекчи, когато погледна Селест.

— Тегобите на майчинството не са ми чужди. — Тя улови ръката на Селест и я вдигна към бузата си. — Ще се постараем да ви облекчим във всичко, моя скъпа Селест.

— Ваше величество сте прекалено любезна и мила. — Окъпаната от сълзи усмивка на Селест беше неотразимо чаровна. — За мен е достатъчно, че мога да съм сред вашето обкръжение. В края на краищата аз въобще не съм родена французойка. Чух, че Версай не цени високо испанците. Когато пристигнах при двора, не смеех дори да мечтая, че ще ми отредят честта да бъда сред вашите дами.

Как успяваше майка й да накара сълзите в очите й да блестят, но без да преливат и да мокрят бузите й? Жулиет, която беше наблюдавала често това, не преставаше да се учудва.

— Когато като млада годеница дойдох от Австрия и аз отначало бях чужденка. Ние двете станахме французойки чрез браковете си.

Мария Антоанета целуна дланта на Селест.

— Още една прилика между нас. Дворът само спечели от вашето присъствие, Селест. Щяхме да бъдем безутешни, ако бяхте решили да вехнете в онзи грозен замък в Нормандия.

Двете жени размениха поглед на най-дълбоко разбирателство, преди кралицата неохотно да пусне ръката на Селест.

— Струва ми се, че сега трябва да предприемем нещо, за да изтрием сълзите на вашата дъщеричка. — Кралицата отново коленичи, хвана Жулиет за раменете и я погледна с престорена сериозност. — Аз наистина съм на мнение, че една толкова страстна любов към изкуството би трябвало да се възнагради щедро, но майка ти е съвсем права. Малката художничка се нуждае от учител. Ще се погрижа моята приятелка Елизабет Виже льо Брюн да ти дава уроци по рисуване. Тя е прекрасна художничка и много мил човек.

Жулиет се втренчи недоверчиво в кралицата.

— Мога ли да запазя боята си?

— Ама, разбира се, тя ще ти трябва, за да нарисуваш своите картини. Дори смятам да ти дам още бои и отгоре на всичко ленено платно, каквото използуват живописците. Сигурно един прекрасен ден ще нарисуваш превъзходни картини за мен. — Кралицата поглади с длан къдриците на Жулиет. — Ала при едно условие…

Разочарованието беше толкова голямо, че на Жулиет едва не й прилоша. Нищо нямаше да излезе от всички тия празни приказки. Би трябвало да знае, че кралицата само си играе с нея като котка с мишка. Възрастните рядко казват истината на децата. Защо кралицата да е по-различна от тях?

— Не прави толкова нещастна физиономия — предупреди я Мария Антоанета с тих присмех. — Моля те само да ми обещаеш, че ще бъдем приятелки.

Жулиет стоеше неподвижна, сякаш поразена от гръм.

— Приятелки ли?

— Нима е толкова невъзможно?

— Не! — Сърцето и биеше толкова силно, че почти й отнемаше дъха. Бои! Ленено платно! Приятелство! Беше прекалено много. За секунди й се стори, че се възнася към сводестия таван, така че трябваше отново бързо да се върне на земята. — Но вие не ще искате дълго да бъдете моя приятелка.

— Че защо?

— Защото казвам неща, които не се харесват на хората.

— Защо в такъв случай ги казваш, след като знаеш, че заради тях ти се сърдят?

— Защото да лъжеш е глупаво. — Жулиет пресрещна погледа на кралицата, а в гласа й отекна отчаяние, когато продължи: — Но аз ще се постарая да съм такава, каквато вие искате. Обещавам, че ще бъда послушна.

— Шшт, искам само твоята откровеност. — Гласът на кралицата издаваше униние. — Във Версай откровеността рядко се среща.

— Ах, ето я най-сетне и Маргьорит. — Селест беше видимо облекчена, сякаш тежък товар се свличаше от плещите й. А Жулиет се умърлуши при вида на високата, облечена в черно Маргьорит Дюкло. Нейната бавачка идваше заедно със същия красив господин, когото кралицата беше нарекла Аксел.

Селест улови Жулиет за ръка.

— Моето скъпо дете трябва да си ляга. Вашата добрина несъмнено развълнува Жулиет толкова силно, че тя няма скоро да заспи. Веднага ще се върна, Ваше величество.

— Побързайте. — Мария Антоанета погали Жулиет по бузата, докато погледът й се спря замечтано на Аксел дьо Ферзен. — Вярвам, че ще изиграем още една партия бакгамон, преди да се оттеглим.

— Превъзходна идея. — Селест повлече Жулиет към Маргьорит, която чакаше на почтително разстояние от кралицата.

Жулиет усещаше, че майка й е все още разгневена. Тя самата обаче беше на седмото небе, затова пропъди всичките си страхове и опасения. Бои, платно и приятелка!

— Некадърна твар — прошепна през зъби Селест на Маргьорит, докато й предаваше Жулиет. — Ако не успееш да възпиташ дъщеря ми така, че поне за пред хората да показва известно приличие, ще те пратя обратно в Андора и ще намеря някоя друга, която да поеме задълженията ти.

По мършавото, повехнало лице на Маргьорит изби червенина.

— Правя всичко, което ми е по силите. Жулиет не е прелестното създание, което бяхте вие като дете — мърмореше тя. — Боите бяха… тя буквално изпадна в бяс, когато понечих да й ги взема.

— Сега трябва да й ги оставиш, докато кралицата загуби интерес към нея. Ако си гледаше по-добре задълженията, тази неприятност щеше да ми бъде спестена.

— Кралицата не изглеждаше несдържана. Аз не можех…

— Не приемам никакви извинения. Накажи детето! — заповяда Селест, преди да се обърне толкова рязко, че виолетовите й брокатени поли изсъскаха. — И я дръж по-далеч от кралицата. Цяло щастие е, че днес присъства граф дьо Ферзен и Нейно величество е във весело настроение. Не бих искала Жулиет със своята дързост да погребе надеждите ми да стана първа придворна дама. Съперниците ми само това чакат. Тази раболепна принцеса дьо Ламбел гледа при всеки удобен случай да се подмаже на кралицата. — Селест спря да си поеме дъх и изгледа Жулиет със свиреп поглед. — Пак си се втренчила в мен като препарирана. Защо винаги ме гледаш така?

Жулиет отвърна погледа си. Отново беше събудила неприязънта на майка си. Най-често мисълта за това я нараняваше, днес обаче болката беше по-незначителна. Кралицата не смяташе Жулиет нито за грозна, нито за непослушна.

Лъчезарна усмивка озари чудно хубавото лице на Селест, когато сякаш литна, за да отиде при кралицата.

— Всичко е отново наред, Ваше величество. Как да ви благодаря, че направихте толкова щастлива малката ми рожба?

Маргьорит грубо подбутваше Жулиет навън от галерията.

— Е, сега доволно ли си, изчадие на сатаната? Правиш скъпата си майка нещастна и досаждаш като муха на кралицата на Франция.

— Не й досаждах. Тя ме харесва. Тя е моя приятелка.

— Тъкмо това не е. Тя е кралицата.

Жулиет мълчеше, все още скрита в топлия, сияен облак на неочаквано споходилата я радост. Нека Маргьорит си разправя каквото си иска, но кралицата беше нейна приятелка. Не бе ли държала Жулиет в прегръдките си и не й ли изтри сълзите? Не й ли каза, че била прелестна и мила? Не възнамеряваше ли да разпореди да й дават уроци по рисуване?

— Ама ти наистина ли вярваш, че майка ти ще ти разреши да задържиш тези отвратителни бои, след като беше толкова невъзпитана? — Маргьорит присви устни и те образуваха тънка черта. — Не заслужаваш никакви подаръци.

— Тя ще ми остави боите независимо дали заслужавам или не. Няма да посмее да престъпи волята на кралицата. — Като подтичваше, Жулиет се стараеше да не изостава от великанските крачки на Маргьорит, докато вървяха през огледалната зала. При това погледът й следеше като омагьосана отражението им във всичките седемнадесет огледала. Смая се, като установи колко дребна и невзрачна изглежда, тъй като в душата си сега се чувстваше всичко друго, но не и дребна. Струваше й се, че е също толкова едра и важна като майка си и Маргьорит. Колко несправедливо, че огледалото не потвърждаваше това преображение! Маргьорит изглежда много по-интересна, реши Жулиет. Нейната облечена в черно фигура беше слаба и ъгловата като някое от каменните изображения, които Жулиет беше видяла по улуците на парижката катедрала „Света Богородица“. Какво блаженство беше изпитала, когато по пътя за Версай майка й нареди на кочияша да спрат в Париж пред катедралата! Навярно щеше да придума мадам Виже льо Брюн да й покаже как да нарисува Маргьорит като ония грозотии на улуците.

— Ръцете ти ще бъдат покрити със синини цели седмици — заплаши я бавачката, обзета от мрачно задоволство. — Най-сетне ще те науча аз тебе как ще ме злепоставяш пред майка си.

Жулиет погледна към дългите, яки пръсти на Маргьорит, които стискаха ръката й. За миг сърцето й се сви от уплаха. После обаче си пое дълбоко въздух и бързо потисна страха си, преди той да я надвие. Болката от ощипванията щеше бързо да отлети, а през цялото време, докато я изтърпяваше, щеше да мисли за своите бои, за платното и часовете по рисуване.

Ала първата й картина съвсем сигурно щеше да покаже Маргьорит като грозотия върху улуците.

 

Ил дьо Лион, Франция

10 юни 1787 г.

Жан Марк Андреас обикаляше пиедестала и разглеждаше статуйката от всички зрителни ъгли. Украсеният с благородни камъни Пегас наистина беше безподобен!

От хвърчащата грива чак до най-изящния детайл на златните филигранно нежни облаци, върху които конят сякаш танцуваше, тя беше наистина майсторско творение.

— Добра работа сте свършили, Дезедеро — похвали го Андреас. — Фигурата е отлична.

Ваятелят, когото мнозина познаваха само като златар, клатеше отрицателно глава:

— Заблуждавате се, мосю. Претърпях крах.

— Глупости. Това копие е идентично с „Вихрения танцьор“, нали?

— То е толкова близо до оригинала, колкото позволяват възможностите. Дори шлифоването на скъпоценните камъни е същото. Чак до Индия трябваше да пътувам, за да намеря смарагди с тази големина и съвършенство, които да използувам за очите на „Вихрения танцьор“. Самото оформяне на образа ми отне над година време.

— А надписът върху основата?

Дезедеро сви рамене.

— Предадох съвсем точно знаците, но тъй като текстът е неразгадаем, аз го смятам за доста второстепенен.

— Нищо не е второстепенно. Моят баща познава „Вихрения танцьор“ до най-малката подробност — отбеляза Андреас сухо. Платих ви четири милиона ливри за копието — а аз винаги получавам точно толкова, колкото плащам.

Дезедеро знаеше, че това е вярно. Жан Марк Андреас на двадесет и пет годишна възраст вече си беше завоювал завидно име във финансовия свят, откакто преди три години бе поел от своя болен баща юздите на корабната и банковата империя. Младият Андреас минаваше навсякъде за умен и неотстъпчив търговец. Самият Дезедеро го опозна като крайно амбициозен, но не и несимпатичен човек. Навярно защото поръчката на младия мъж представляваше истинско предизвикателство за художника у него. Трогваше го също отчаяното усилие на Андреас да достави радост на баща си. Дезедеро, който беше обичал много собствения си баща, проявяваше разбиране към тази дълбока сърдечна привързаност, така че странното желание на Жан Марк Андреас да сътвори копие на „Вихрения танцьор“ не му изглеждаше необичайно и странно.

— Съжалявам, но трябва да ви кажа, че според мен днес не сте получили равностойността на парите си, мосю Андреас.

— Не говорете така. — Челюстните мускули на Андреас потръпнаха. — Вие успяхте. Ние успяхме. Баща ми няма да разпознае разликата между този „Вихрен танцьор“ и оня във Версай.

Дезедеро поклати отрицателно глава.

— Кажете ми, виждали ли сте някога през живота си автентичния „Вихрен танцьор“?

— Не, никога не съм бил във Версай.

Дезедеро се върна обратно при статуйката върху пиедестала.

— Помня най-живо мига, когато го видях преди двадесет и четири години. Тогава бях десетгодишно момче и баща ми ме заведе във Версай, за да ми покаже съкровищата, от които целия свят беше във възторг. Влязохме в огледалната зала. — Той спря. — И тогава зърнах „Вихрения танцьор“. Каква гледка! Когато преди около година и половина дойдохте в ателието ми, за да поръчате при мен копие, аз просто не можех да ви откажа! Да се сътвори копие на „Вихрения танцьор“, това бе върхът за мен!

— И вие го постигнахте.

— Не ме разбирате. Ако бяхте видели някога оригинала, щяхте веднага да схванете разликата. „Вихрения танцьор“ има… — Той търсеше трескаво подходящата дума. — Той има притегателна сила. Човек не може повече да откъсне погледа си от него. Той грабва в плен, приковава в своята орбита — скулпторът се усмихна криво — както става с мен вече двадесет и четири години.

— И с моя баща също — прошепна Андреас. — Той го е видял веднъж като младеж и оттогава мечтае за него. — Обърна се рязко. — И кълна се в бога, трябва да го получи. Тя му отне всичко — той трябва да притежава „Вихрения танцьор“.

Дезедеро се престори дискретно, че не е чул последната забележка, макар и твърде добре да знаеше за кого се отнасяха словата на Андреас. Шарлот, съпругата на Денис Андреас, мащехата на Жан Марк, беше починала преди повече от пет години. Ала историите, които се бяха шепнали на ухо за нейната алчност и коварство, още не бяха забравени.

Като въздъхна за кой ли път, Дезедеро поклати глава.

— Вие можете да подарите на баща си само копие на „Вихрения танцьор“.

— Няма никаква разлика. Приличат си като две капки вода. — В гласа на Андреас се долавяше отчаяние. — Баща ми никога няма да види двете фигури една до друга. Ще вярва, че притежава „Вихрения танцьор“ чак до деня на своята… — Той не довърши мисълта си.

— По-зле ли е баща ви?

— Да, лекарите не му дават повече от половин година. В последно време храчеше кръв. — Опита се да се усмихне. — Щастие е, че сте завършили творбата и сте я донесли на Ил дьо Лион.

Дезедеро изпита нуждата да утеши Андреас, ала почувства, че той не беше от хората, които обичат подобни жестове и затова каза само:

— Да, наистина е щастие.

— Седнете. — Андреас взе статуетката и тръгна към вратата на салона. — Ще я отнеса в работния кабинет на баща ми. Там той съхранява всички ценни предмети, на които се възхищава. После ще се върна да ви кажа колко много сте подценили творението си.

— Да се надяваме — отвърна Дезедеро, като сви рамене. — Навярно само окото на художника може да възприеме разликата. — Той се отпусна на стола, който му беше предложил Андреас и протегна дългите си нозе. — И не бързайте, мосю. Тук има множество хубави неща, които мога да разглеждам. Картината насреща не е ли на Ботичели?

— Да. Баща ми се сдоби с нея преди няколко години. Той цени най-високо италианските, майстори. — Андреас тръгна към вратата, носейки предпазливо фигурата. — Ще ви пратя вино по слугата, сеньор Дезедеро.

Вратата се захлопна след него, а Дезедеро се облегна назад, без да сваля поглед от Ботичели. Навярно старият Андреас е прекалено немощен, за да открие измамата. Ако бе здрав и в силите си, щеше да я забележи от пръв поглед. Дезедеро беше абсолютно убеден в това, тъй като всичко в този дом доказваше изтънченото разбиране на изкуството и големия усет на домакина. Човек като него щеше да е също така чувствителен към магията на „Вихрения танцьор“ като Дезедеро. Спомените на златаря за онова първо посещение във Версай вече не бяха толкова ясни, сред тях само „Вихрения танцьор“ се открояваше с непомръкваща сила.

Заради Жан Марк Андреас се надяваше, че споменът на баща му ще се окаже също така замъглен от времето, както неговия собствен.

 

Жан Марк отвори вратата към библиотеката и изведнъж попадна в един свят на ведра красота. Тази стая беше за баща му едновременно убежище и съкровищница. Изящен савонерийски килим в нежно розово, слонова кост и бежово покриваше излъскания като огледало паркет, старинен гоблен с изображението на четирите годишни времена украсяваше една от стените. Скъпите мебели от Якобс и Булар не накърняваха уюта на помещението. Крехък кристален лебед блестеше върху скрин от розово дърво с китайска лакова украса. Писалището от махагон, абанос и позлатен бронз със седефени инкрустации би могло да прикове всички погледи към себе си, ако не беше портретът на Шарлот Андреас, който във великолепна рамка висеше над камината от пиренейски мрамор.

Тъй като Денис Андреас и посред лято не спираше да се оплаква, че му е студено, в камината гореше буен огън. Самият той почиваше в едно тапицирано с червен брокат кресло пред огъня и четеше. Краката му лежаха върху мека табуретка.

Жан Марк влезе след кратко колебание и притвори вратата.

— Нося ти подарък, татко.

Баща му го погледна с усмивка, но тя тутакси замръзна, когато съзря статуетката в ръцете му.

— Виждам.

Жан Марк се приближи до масата пред креслото на баща си и сложи фигурата върху малахитовата плоча. Усещаше как всичко у него се свива, докато баща му разглеждаше с изключително внимание фигурата на Пегас. С принудена усмивка го подкани:

— Е, хайде, кажи все пак нещо… Не се ли радваш? Никак не беше лесно да се придумам краля да продаде фигурата. Цялата минала година Бардо практически прекара при двора, за да изчака подходящата възможност.

— Покупката трябва да ти е струвала доста прилична сума. — Денис Андреас прокара нежно пръст по филигранното крило на жребеца на боговете.

Ръцете на баща му винаги бяха изглеждали чувствителни и нежни: също като на художник, помисли си Жан Марк. Сега обаче те бяха почти прозрачни; а заради силно изпъкналите вени изглеждаха още по-крехки. Той бързо прехвърли поглед от ръцете към лицето на баща си. И то беше изпито и с хлътнали бузи, ала очите все още гледаха меко и с удивление околния свят.

— Не платих повече, отколкото можем да си позволим. — Жан Марк седна срещу баща си. — А пък кралят се нуждаеше от парите за погасяване на американските военни дългове. — Поне последното отговаряше на истината. Помощта, която крал Луи XVI нареди да се окаже на американските революционери, също както и другите му екстравагантни разходи, бяха довели Франция до ръба на банкрута. — Къде да сложим фигурата? Мислех си за високата поставка от бял карарски мрамор край прозореца. Когато слънцето пада върху златото и смарагдите, Пегас сякаш се събужда за живот.

— „Вихрения танцьор“ е жив — каза баща му с меко натъртване. — Красотата винаги е жива, Жан Марк.

— Значи до прозореца?

— Не.

— Къде тогава?

Погледът на бащата се насочи към лицето на Жан Марк.

— Не биваше да правиш това. — Той се усмихна. — Ала се радвам, че си го направил.

— Какво са вече няколко милиона ливри? — отвърна Жан Марк, без да се замисля много-много. — Та ти го искаше.

— Не, аз го притежавам. — Денис Андреас се чукна с показалеца по средата на челото. — Ей тук вътре. Нямаше нужда от тази прелестна имитация, сине мой.

Жан Марк се вцепени.

— Имитация ли?

Баща му погледна към фигурата.

— Една великолепна имитация. Кой я сътвори? Балзар ли?

Жан Марк помълча известно време гузно, преди да отговори с дрезгав глас:

— Дезедеро.

— Ах така ли… първокласен майстор, когато работи със злато. Учудва ме, че се е нагърбил с поръчката.

Разочарованието и отчаянието на Жан Марк нямаха граници, идеше му да потъне в земята.

— Той се боеше, че ти ще разпознаеш разликата, но аз усещах, че нямам друг избор. Предложих на краля толкова много, че той би могъл да си купи хиляди други статуетки, ала Бардо ми докладва, че Луи и дума не давал да се обели за продажба на „Вихрения танцьор“, за никаква цена на света. Негово величество твърди, че кралицата имала особено предпочитание към статуетката. — Той стисна здраво облегалките на мекото кресло. — Дявол да го вземе, тази фигура е съвсем същата.

Баща му поклати отрицателно глава.

— Тази фигура е едно отлично копие. Но, сине мой, „Вихрения танцьор“ е… — Той сви рамене. — Мисля, че той има душа.

— Света Дево, та той е само една фигура!

— Не мога да ти го обясня. „Вихрения танцьор“ е видял толкова много столетия да шестват покрай него, пред очите му са се родили, толкова членове на нашия род, наблюдавал е как са живели живота си… и как са умрели. Той е нещо повече от един предмет… може би се е превърнал в блян.

— Аз се провалих.

— Не. — Баща му поклати глава. — Това беше един благороден жест, един жест на обич към мен.

— Провалих се. Боли ме, че не можеш да притежаваш онова, което толкова желаеш… — Жан Марк се бореше с чувствата си. — Исках да ти дам нещо, което винаги си искат да имаш.

— Но ти ми даде нещо. Нима не виждаш?

— Разочаровах те и те залъгах с измама. Сякаш не си ги изпитал достатъчно през живота си. — Денис потръпна, а Жан Марк се усмихна криво. — Виждаш ли, сега дори те и засегнах.

— Винаги си бил твърде взискателен към себе си. Ти си един добър и верен син. — Той погледна Жан Марк в очите. — А аз преживях сносно дните си. Щастието ми се усмихна, защото ми даде необходимите средства, за да се заобиколя с любимите си произведения на изкуството и имам син, който толкова ме обича, че се опитва да ме измами от най-чисти подбуди. — Той погледна към статуетката. — Защо не му потърсиш място, където да се вижда най-добре?

— Не искаш да е тук, нали?

Баща му поклати глава.

— Неговият вид би разрушил нежната и крехка материя на бляна. — Погледът му търсеше портрета на Шарлот над камината. — Ти никога не би разбрал защо го сторих, нали? Ти нямаш склонност към бляновете.

Жан Марк, който погледна внимателно баща си, усещаше как болката и горестта заплашват да надвият стария човек.

— Не, по всяка вероятност не.

— Любовта ми към Шарлот те уязвяваше. Но не биваше да е така. — Старият Андреас отвори подвързания в кожа фолиант, който беше затворил при влизането на сина си. — Но може би си прав. Винаги трябва да същества равновесие между мечтатели и реалисти. В този свят силата може да се окаже по-полезна за мъжа от бляновете.

Жан Марк се изправи и тръгна към масата, върху която беше оставил фигурата.

— Ще я изнеса. Време е да си вземеш лекарствата. Нима и тях забрави?

Баща му кимна, като погледът му остана прикован към книгата.

— Трябва да предприемеш нещо за Катрин, Жан Марк.

— Катрин ли?

— Тя ми беше отрада за душата, но е само дете на тринадесет години. Не бива да я сполети нищо, когато си отида.

Жан Марк понечи да възрази, но реши, че е по-добре да премълчи. За пръв път баща му показваше, че предугажда близкия си край.

— Моля те, направи нещо за Катрин, Жан Марк.

— Ще го сторя, обещавам ти — отговори Жан Марк със свито сърце.

— Добре. — Баща му вдигна очи. — Тъкмо чета повествованието на Санчия за стария Лоренцо Вазаро и неговата Катерина.

— Пак ли? — Жан Марк взе статуетката и тръгна към вратата. — Та ти трябва да си чел тази стара семейно хроника вече стотина пъти.

— Повече дори, но никога няма да ми омръзне — Баща му го погледна усмихнато. — Да, нашите предци са вярвали в блянове, сине мой.

Жан Марк си наложи да се усмихне.

— Също като тебе. — Той отвори вратата. — Едва надвечер ще тръгна за Марсилия. Искаш ли да се храниш на терасата? Свежият въздух и слънцето ще ти се отразят благотворно.

Баща му, който пак се беше вглъбил в книгата, не отговори нищо.

Жан Марк притвори вратата след себе си и спря като закован, за да надмогне болката и разочарованието. Последните забележки на баща му не биваше да го нараняват, защото бяха точни. Той въобще не бе мечтател, беше човек на действието.

Улови по-здраво фигурата, после изпъна рамене. Болката лека-полека отслабваше. Както беше предвидил и както толкова често се беше случвало. Той пресече широкото предверие и отвори вратите към салона.

Дезедеро го погледна въпросително.

— Забеляза ли?

— Да. — Жан Марк постави статуетката обратно върху пиедестала. — Чрез моя агент в Марсилия ще наредя да ви издадат кредитно писмо до вашата банка във Венеция за остатъка от сумата.

— Не искам повече никакви пари — каза Дезедеро. — Аз ви подведох.

— Глупости. Вие направихте онова, за което ви платих. — Усмивката на Жан Марк беше изпълнена с горчива ирония. — Вие получихте парите, за да създадете една фигура, а не някакъв блян.

— Да. — Дезедеро кимна с разбиране. — Този блян…

— Е, аз съм търговец, които нищо не разбира от романтични приказки. Тъй като копието не е достатъчно, ще трябва да набавя автентичния „Вихрен танцьор“.

— Какво ще предприемете?

— Онова, което трябваше да сторя още в самото начало. Аз самият ще отида във Версай и ще опитам да придумам кралицата да продаде фигурата. Не ми се ще да оставям баща си сам-самичък, в случай че… — Той прекъсна мисълта си и сви дланите си в юмруци. — Зная, че не му остава още много време.

— Ала какъв е шансът да успеете, ако кралицата твърдо е решила да задържи божествения жребец? — попита Дезедеро тихо.

— Най-напред трябва да събера сведения. — Устните на Жан Марк се изкривиха в цинична усмивка. — Длъжен съм да открия какво желае тя с цялата си душа и да й го дам срещу статуята. Смятам да отседна в някоя странноприемница в околностите и преди още да са изтекли две седмици, ще зная за двора и Нейно величество повече, отколкото знае самият крал. Дори ако се наложи да подкупя всяко конярче и всяка слугиня в двореца.

Дезедеро посочи фигурата.

— А това тук?

Жан Марк избягваше да поглежда златния Пегас, докато прекосяваше стаята.

— Не искам повече да го виждам. Можете да продадете благородните камъни и да претопите златото. — Той отвори със замах вратата. — Един бог знае колко още злато ще ми трябва, за да съблазня Луи да ми продаде „Вихрения танцьор“.

Вратата се затвори с трясък след него.