Даяна Апълярд
Игра с огъня (8)

Седма глава
Каси

— Какво има?

Нат завъртя червеното вино в чашата си.

— Трябва да замина за малко в началото на март.

— Пак ли — изпъшка Каси и направи тъжна физиономия. Всъщност тайничко се радваше, защото това означаваше, че няма да се налага да готви за него и че ще може да гледа каквото си иска по телевизията. Мразеше, когато той отсъстваше повече от седмица, тъй като ужасно й липсваше, но няколкото дни бяха за нея като ваканция — почивка от съпружеските й задължения, колкото и немарливо да ги изпълняваше. Можеше да се мотае из къщи с бричовете за езда или по анцуг и да не се притеснява, че изглежда така, сякаш я преследва някой дребен вредител. Можеше да кисне във ваната до полунощ или да си легне в девет. Мъжете, независимо колко чудесни бяха, сякаш винаги се нуждаеха от внимание. Изобщо не можеха да остават сами и ако някога се случеше тя да иде да гледа някакво предаване по телевизията, което много искаше да види, докато той си е у дома — като например драматизация с театрални костюми — се чувстваше абсурдно гузна, а и Нат имаше дразнещия навик да наднича постоянно в стаята и да пита: „Още ли не е свършило? Искам да си лягам“. Или заставаше пред телевизора и заявяваше: „Това е толкова скучно. Не може да искаш да стоиш тук и да го гледаш“.

— Опасявам се, че се налага. Неизбежно е. Бих изпратил някой друг, ако мислех, че може да свърши работа, обаче трябва да ида аз — отвърна Нат.

— Но ти обеща да дойдеш на празника. Най-тържествено обещах на Бет, че ще я пусна за пръв път да язди без водеща юзда.

— С Дугъл ли? — Нат повдигна вежди и се усмихна.

— Той се събужда, когато е в компания — защити го Каси. — Честна дума. Дори и сам себе си изненадва. Само да го видиш, късите му крачета хукват като луди. Направо е различен.

— Дали Бет ще може да го обуздае? Все си я представям как изчезва зад хоризонта, отвлечена от летящо червеникавокафяво килимче.

— Ще се справи, аз ще се погрижа за нея.

Двамата седяха до масата в кухнята и Нат мързеливо разлистваше списание за живота в провинцията, преплел крака с тези на Каси, а велурените му боти бяха изритани настрани. В печката на дърва блещукаха пламъци, петнайсетгодишният им златист ретрийвър Хеймиш спеше дълбоко до краката им и похъркваше, а дебелите му светли лапи потръпваха в съня. Хектор лежеше в кучешката си кошница, свит на малка сърдита топка с едно отворено око, и се чудеше дали ще му се размине, ако скочи на коленете на Каси. Клонче от зеления бръшлян, който се катереше към покрива на кухнята, потропваше по прозореца, а вятърът свиреше и виеше в комина.

Една реклама на цяла страница в списанието привлече погледа на Нат. Представляваше снимка на покрити с пирен планински склонове, а в центъра, в долината се гушеше бяла ловна хижа. „Имението Гленгари, прочете той. Цена два милиона и двеста хиляди лири, с две хиляди акра прилежащи пасища, блата, две езера и добре поддържан ловен парк с фазани и яребици.“ Имаше възможност и за лов на едър дивеч, миналата година били отстреляни двайсет сърни. Освен голямата къща с дванайсет спални, имаше и фермерска къща с наематели, както и четири стари къщички, нуждаещи се от ремонт. „Значи са пълни съборетини“, досети се Нат. На километри наоколо нямаше буквално нищо друго. В имението имаше и планина. Вярно, съвсем малка, но все пак планина.

— Виж това.

Той подаде списанието на Каси, която зяпаше в огъня и се опитваше да събере сили, за да разчисти масата след вечеря. Чудеше се и дали да си вземе вана преди лягане.

— Кое? Какво да видя?

— Това. — Той се наведе и потупа страницата. — Имението.

— Защо? — Тя вдигна очи от списанието недоумяващо. Какво общо имаме ние с някакво си имение?

Той се замисли за минута.

— Просто ми се струва, че моментът сега е много подходящ. Пазарът като цяло е доста замрял и сега е времето да се купува, след като се очаква лихвите да скочат до небето. Сега парите си седят в банковата сметка, а аз предпочитам да ги вложа в недвижима собственост, вместо да рискувам с доста несигурния инвестиционен пазар. Много с разумно да се купи някакъв имот, а Шотландия е най-подходящо място за целта. Все повече хора си купуват имения, това е развиващ се пазар.

— Но не и за да живеем там, нали? — бавно каза Каси. — Не и да се вдигнем, да напуснем дома си тук и да се преселим… — Тя се вгледа по-отблизо в снимката. — … на луната.

— Не е на луната — леко се подразни той. — Всъщност се намира на трийсет километра северно от Инвърнес.

— Значи е на луната — убедено заяви Каси. Усети как изтръпва вътрешно. Нат нямаше случайни прищевки. Ако искаше да направи нещо, той просто го правеше. И затова имаше такива успехи в бизнеса. Не говореше празни приказки, а просто се заемаше и действаше. Ако възнамеряваше да купи имение в Шотландия, значи щеше да го купи, иначе да не се казваше Мораг Маккинън. Не че се казваше така, разбира се.

— Не го отхвърляй просто така. Просто си мислех… — Той се наведе към нея и в гласа му прозвуча страст: — Седях в онзи идиотски влак тази вечер и се питах колко дълго мога да продължавам така. Колко още мога да пътувам всяка сутрин и вечер и да казвам едно и също по телефона на едни и същи хора, и да се тревожа за едно и също, ден след ден. Няма нужда да го правим, няма нужда аз да го правя. Ние сме късметлии, Каси, продадохме част от бизнеса точно навреме. Можем да си го позволим. Искам да направя голяма промяна. Коренна промяна в живота си.

Каси се протегна и сложи ръка върху неговата.

— Чак толкова голяма ли? — попита тя и махна към списанието. — В Шотландия? — После погледна снимката по-внимателно. — На север от Инвърнес? Дори не знаех, че има нещо по-северно. Мислех си, че просто падаш в морето и стигаш до Северния полюс.

— Притеснявам се за географските ти познания. Ще е фантастично. — В гласа на Нат звучеше топлота и вълнение. — Децата ще растат напълно свободни, без външен натиск да пораснат прекалено бързо, могат да плават с лодка и да яздят на воля — това ще ти хареса — и няма да се чудим в кое училище да ги пратим, защото просто ще ходят в местното, е, поне най-близкото, а и ще можем да прекарваме повече време заедно.

— Разбирам защо го искаш — бавно каза Каси. — Но трябва ли да е толкова далеч? Не може ли да се оттеглим на спокойствие някъде по-близо до дома? — „Не искам да се местя оттук, мислеше си тя. Това е моят дом. А в Шотландия е студено. Не само понякога, а през цялото време. Като в хладилник, пълен с пирен.“ — Не можем ли просто да си купим втора къща? Децата… — Нат я погледна. — … децата имат свой живот тук. Приятели. Конете им са тук. Пони клубът. Състезанията. Нали разбираш? Тук е цивилизацията.

— Няма да съобразявам живота си с твоите проклети коне — отвърна той. — Искам да го направя заради децата. Мисля, че ще бъде страхотно. Можем да се откъснем от всичко. Никаква телевизия. Никакви мобилни телефони…

— Никакви хора — вметна Каси. — Повечето нормални хора не отиват в Шотландия по причина, че там няма никой. Ходих в Шотландия веднъж и всички си бяха тръгнали.

— Но точно това е хубавото! До гуша ми е дошло от хора. И двамата ще станем на четиридесет догодина. Не искам да прекарам и следващото си десетилетие, зает с абсолютно същото като досега, а всичко се нарежда идеално, защото това е най-подходящият момент за продажба. Мога да се освободя от компанията, а междувременно ти да заминеш и да подготвиш всичко на място.

Каси го погледна с насълзени очи.

— Сама ли?

— Ще се справиш. — Той се засмя.

— Няма да ида да живея в някаква съборетина посред пустошта, буквално на Северния полюс, където ще мога да си приказвам само с тюлените. Ще ми порасне брада от скука. — Тя се зачете по-подробно в описанието. — Една от къщичките в имението се казва „Изгубената къща“, защото до нея няма път — прочете тя.

— Прелест!

— Съвсем си откачил — констатира Каси и стана, за да пъхне още едно дърво в огъня. — И да не си посмял да кажеш за това на децата. Ще ги разстроиш. На тях животът тук им харесва.

— И там ще им хареса.

Каси си призна, че е така, но отказваше да се съгласи гласно. Защо се противопоставяше толкова яростно на идеята му? Най-вече заради страха от неизвестността, но пък и се страхуваше да напусне голямата си къща. Тук бе израсла и познаваше всеки сантиметър от дома си, чувстваше се отговорна за него. Това бе Техният Дом. Мястото, Където Живеят. Приемствеността в семейството бе много важна. Сега хората непрекъснато си събираха багажа и се местеха другаде и сякаш никой вече не можеше да си намери мястото. Нат не го разбираше, защото като малък бе живял в много различни жилища и не знаеше какво е да изпитваш такава продължителна историческа връзка с една къща. Знаеше, че Нат има нужда от промяна, но трябваше ли да е толкова драстична?

— О, забравих да ти кажа — всички ще дойдат на вечеря в петък.

Нат изпъшка.

— Недей така.

— Кой ще дойде?

— Само Джерард и Лори, Том и Сара. Няма нужда да се правиш на любезен пред някого.

— Слава богу! Чака ме адски натоварена седмица. Ще трябва да остана в града поне две вечери.

Каси разсеяно размаза върху масата с пръст няколко капки от задушеното.

— Мислиш ли, че трябва да се върна на работа?

— Какво? Това пък откъде ти хрумна? — Развеселен, той се загледа в замисленото й лице.

— Лори се занимава с нещо. Има поръчка за вътрешния дизайн на една голяма къща в Гуитинг пауър. Усещам, че всички, освен мен тръгват в някаква нова посока. Не те ли дразни, че аз не правя нищо?

— Вършиш куп неща. Грижиш се за децата. Готвиш като истински професионален готвач, а и къщата блести от чистота.

— Я стига! Виждаш ли, значи не правя нищо. Дори и това, което се очаква от мен, не го върша добре. Не съм много добра съпруга, нали?

Нат протегна ръка и я погали по бузата.

— Напротив.

Тя се усмихна и облегна буза на дланта му.

— Но започвам да се чувствам като изкопаемо. Майка ми все подхвърля, че трябва да направя нещо с живота си, нещо по-предизвикателно. Тя планира тази година да изкачи Килиманджаро.

— Какво например? — Нат се облегна на стола си.

— Не знам. Мога да се запиша на някакъв курс.

— Например курс за управление на имение — ухили се той.

— О, да, разбира се. И ще ме караш да работя на открито в хубаво и лошо време, да поправям трактори и да правя огради.

— Отлично. Точно това искам. Здрава и набита жена, която може да прави всичко. Знаех си, че все ще имам полза от теб.

— Понякога си мисля, че не гледаш на мен като на върховна секс богиня.

Той й се усмихна.

— Прекрасна си. Точно каквато си.

— Не съм ли много дебела? — Това често бе увод към любовния им акт.

— Идеална си. Харесва ми, когато една жена тежи на мястото си и няма опасност да я отвее вятърът.

— Напълно подходяща за Шотландия.

Засмяха се и двамата. Телефонът звънна.

— О, по дяволите! Не вдигай — предупреди Нат.

Телефонът иззвъня шест пъти и после се включи секретарят. След като изслушаха съобщението, което Каси бе записала с най-отчетливия си тон, в коридора отекна гласът на Лори.

— Знам, че и двамата сте там — каза тя с мекия си говор с лек акцент. — И не ме пращайте по дяволите. Толкова е грубо. Обаждам се само да проверя дали поканата за петък остава. Кажете ми, ако искате да сготвя нещо. С удоволствие ще се възползвам от шанса да се откъсна от тази противна работа. Явно очакват от мен да я върша всеки ден. — Нат и Каси се спогледаха и се усмихнаха един на друг. — Звъннете ми, когато имате желание да общувате с външния свят. Не пий прекалено много, Каси, все пак утре е делник. Спомни си, че си казала не повече от две чаши. Обичам ви и двамата.

После телефонът млъкна.

Каси погледна третата си чаша вино и се намръщи.

— Лори бе малко потисната в събота вечер — обади се Нат. Каси го погледна, изненадана, че е забелязал. — Обикновено е много по-весела.

— Наистина изглежда притеснена от нещо — призна Каси. — Мисля си наред ли е всичко с бизнеса на Джерард? Той винаги изглежда много затворен, но ми подхвърли нещо от сорта, че не бил сигурен дали все още ще живеят в къщата си по Великден. Отначало си помислих, че е шега, но после той взе да го усуква и се опита да ми каже, че не съм разбрала. Беше доста пиян естествено, както и аз, така че може и да не съм чула добре.

Нат много пъти си бе мислил, че Джерард рискува прекалено, като се опитва да разшири компанията си в настоящата несигурна обстановка, но това не му влизаше в работата. Двамата рядко говореха за бизнес и предпочитаха теми като лова и риболова — отпускащи мъжки теми.

— Чух някакви слухове — отвърна той.

Знаеше, че Джерард е поел твърде голяма ипотека върху къщата, много по-сериозна, отколкото той лично би поел някога, но не се и опитваше да съди другите. При тези лихвени проценти в момента сигурно само вноските по ипотеката бяха цяло състояние, а като се добавят и училищните такси на децата, се получаваше доста солиден финансов товар.

— Мислиш ли, че Лори е красива? — внезапно изтърси Каси.

— Защо?

— Само се чудех. Красива е. И сме на една и съща възраст. Трябва да отслабна поне малко. А и дрехите й… Ще започна, наистина. Ще се запиша на курс по аеробика в спортния център и ще влизам в два номера по-малки дрехи.

— Няма да издържиш дълго — отбеляза Нат и й сипа още вино.

— Ще се подложа на пречистваща диета.

— О, господи! Моля те, недей. Ще бъдеш много измъчена и нещастна.

— Не искаш ли да имаш слаба и красива жена?

— Не — каза той и посегна към нея. — Искам теб. Хайде, в леглото.

Наведе се и я хвана за ръка. Тя се остави да я вдигне на крака.

— Трябва да разчистя масата.

— О, я зарежи, остави всичко така.

— Но сутрин е много неприятно. Ще пуснеш ли кучетата навън да пишкат?

— Хайде, дебелако — подкани той Хеймиш и го подритна с крак.

Старият пес изръмжа и тежко се надигна. Хектор побърза да се обърне на другата страна в кошницата си. Мразеше да излиза навън в студа и вятъра. Нат отиде до задната врата и свали резето. Подсвирна на кучетата, а Каси се зае да прибира чиниите от масата и да ги изплаква на мивката, преди да ги пъхне в съдомиялната. Хеймиш изтопурка край него и той го последва на терасата зад къщата. На светлината от конюшнята го видя как прикляка на поляната. Хектор профуча край него и вдигна крак до стария дъб, преди да изтича бързо-бързо към топлата къща. Навън бе студено, на сутринта щеше да има мраз по тревата. Дъхът му се заледяваше на малки кристалчета пред лицето му. Пълната луна грееше като бледо кълбо на фона на мастиленочерното небе. Хеймиш подритна няколко пъти с болните си от артрит задни крака, за да зарови омърсената трева. Нат задържа вратата отворена, докато кучето мина бавно край него, и му хрумна, че е прекарал безброй часове в чакане на Хеймиш. Но пък имаше къде по-лоши начини да прекараш живота си.

Каси стоеше приведена над мивката и той обви ръце около нея и зарови лице в косата й, която ухаеше на шампоан, чист въздух и на кожената сбруя, която бе чистила по-рано. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й.

— В леглото — каза той. — Веднага.

После загаси лампите в кухнята и двамата тръгнаха нагоре по стълбите, а Каси посегна назад и сплете пръсти с неговите.