Даяна Апълярд
Игра с огъня (22)

Двадесет и първа глава
Том

— Не искам да ходя. Колко по-ясно да се изразя? — възкликна Том. — Последното, което бих искал сега, е да заминем с приятелите ни и да се преструваме, че сме едно голямо щастливо семейство.

— А какво ще правим на Великден? Ще седим и ще се гледаме един друг цяла седмица ли?

— Ти може да работиш — отвърна Том. — А аз ще забавлявам децата.

— Което означава, че спокойно ще си пишеш на компютъра, а децата ще щуреят наоколо, както обикновено.

— Мислех, че искаш да пиша на компютъра — изтъкна логично той. — Правя каквото искаш. Пиша романа си.

Това всъщност бе единственото спасение за него и бе открил — след написването на първата глава, което бе ужасно преживяване — също като ваденето на зъб — че много му харесва. Докато пишеше, сякаш се пренасяше в странна паралелна вселена, където времето спираше, и често се смайваше, когато осъзнаеше, че е стоял пред компютъра цели три часа. Оказваше се, че закъснявала да вземе Дейзи, и хукваше като бесен с колата към забавачката, докато в главата му се вихреха дрогирани терористи.

Отначало бе седнал и се бе опитал да планира всички глави. Все едно пишеше есе за училище и след половин час вече се бе отегчил до смърт и бе скъсал всичко. Поне една фраза, която му хрумна, му хареса, той я написа и изведнъж на екрана му се появи разговор между двама души, които никога не бе срещал, но въпреки това познаваше. Единият бе бродяга, наивен младеж, който бягаше от обвинение в притежание на наркотици в Англия — това щеше да накара Лори да се усмихне — а другият бе преситен и циничен тип, като герой на Едуард Фарел, облечен в старателно изгладен ленен костюм и пушещ скъпи пури. Беше емигрант, живеещ в Африка, в огромна и почти празна вила на брега, само с един слуга за компания. Разполагаше с милиони от контрабанда на диаманти, прибрани на сигурно място в швейцарска банкова сметка, и организираше разюздани партита за другите емигранти, на които винаги присъстваха красиви проститутки. Беше се сблъскал с този младеж Тед (Нед? Майкъл? Рубен? Хектор? Имената ужасно го затрудняваха) на летището, където имаше опасност да го арестуват, защото не бе подкупил митничаря, за да го пусне. Майлс, достолепният контрабандист на диаманти, бе забелязал какво става и бе пъхнал шепа долари в ръката на дебелия потен мъж е пистолет на кръста. Виждайки потенциален нов куриер за поръчките си, той бе поканил младежа в разкошната си къща и го бе почерпил с бренди. После се бяха впуснали в много интересен разговор за философията. Тед, не, Тед не ставаше. Не бе достатъчно романтично. Хенри? Пфу, не, брат му щеше да си помисли, че е наречен на него. Крис — да, мил, симпатичен. Крис и Майлс бяха разговаряли до късно през нощта, после Майлс му бе предложил малко опиум и нещата бяха станали малко зловещи, като в романите на Едуард Фарел и Джоузеф Конрад. Което си беше нормално — и двамата бяха мъртви, така че можеше да копира идеите им. Бързо осъзна, че всъщност в момента изживява косвено фантазиите си — някога, като непокорен тийнейджър, си бе мечтал да пътува навсякъде по света, да пие и да се забърква в приключения под бръмчащите перки на вентилаторите, облечен в ленен костюм и запалил хаванска пура. Докато пишеше, напускаше реалността и когато вдигнеше очи към познатите стени на кабинета си, трябваше да тръсне глава, защото те му изглеждаха много по-нереални, отколкото света от въображението му. Наистина, това бе своеобразна форма на лудост, някаква шизофрения, при която чуваше неканени в главата си гласове. „Нищо чудно, че толкова писатели стават алкохолици, каза си той, или полудяват.“

Единственият човек, на когото искаше да покаже написаното, бе Лори. Непрекъснато мислеше за нея. От мига, в който се събудеше, до момента, в който най-сетне се унесеше в сън, тя стоеше в ума му, усмихваше му се, разговаряше с него, любеха се. Колко често само си бе представял отново и отново онази сутрин, която Лори не искаше да повторят, докато нещата не се уредят — къщата трябваше да се продаде и тя да напусне Джерард. Докато шофираше, той измисляше какви ли не сценарии — как ще кажат на Сара и Джерард, как да съобщят новината на децата и как ще си създадат собствен дом и всичко ще бъде прекрасно. Но дори и Том трябваше да признае, че едва ли щеше да е идеално. Неминуемо щеше да има доста хаос и много неприятни моменти. Там бе проблемът. Независимо колко идилично си представяше бъдещето, нямаше как да се избегне болката и разбиването на две семейства. Доста хора нямаше да им проговорят никога повече, много вероятно и Нат да е сред тях. Което лично него не го притесняваше особено, но не можеше да понесе мисълта Лори да се чувства изолирана или да я смятат за такава, каквато очевидно не е.

Нямаше връщане назад със Сара. Вече не я обичаше — чувствата му към Лори бяха направили това съвсем очевидно. Дори не знаеше дали я харесва. Тя виждаше само онова, което иска. Том се засмя горчиво — какво бе чел веднъж в едно от нейните женски списания? Че онова, което отначало те привлича най-много в даден човек, в крайна сметка ще те настрои срещу него. При Сара това бе нашата сила, целеустремеността й и решимостта й да го подтиква напред, да го превърне в мъжа, когото тя иска. Е, той явно не бе мъжът, когото тя искаше. Беше романтичен идеалист, който би предпочел да обитава порутена къщурка, изпълнена с много любов, отколкото голяма къща, заобиколен от капаните на богатството, и да води живот, който другите смятат за успешен. Не се интересуваше от парите и нямаше да се изкатери до върха на каквато и да била стълба — корпоративна или някаква друга. Смяташе нейните цели за празни и повърхностни и копнееше за живот, в който няма да се налага да се преструва, в който може да е честен пред самия себе си. Училището явно не се отразяваше добре на децата. Мики ставаше все по-неконтролируем, груб и агресивен, най-вече защото не можеше да се справя в клас и се чувстваше глупав. Обсъждаха преместването му в специализирана група за деца с дислексия и Том беше бесен, че едва сега, на тринайсет години, когато наближаваха изпитите му, са открили проблема му. Луси се държеше сопнато, а Дейзи — о, Дейзи бе очарователна, но щеше да й е също толкова добре и в държавно училище. И също толкова добре, ако не и по-добре, с двама родители, които са щастливи разделени. А двамата с Лори можеха да създадат чудесен и пълен с любов дом. Много по-добре би било за децата да растат с двама възрастни, които се обичат, отколкото с родители, които едва се понасят.

— Защо не искаш да идем на ски? — Сара го бе хванала в кухнята, докато Том приготвяше на Дейзи сандвич със сирене за обяд.

— За какво говориш?

Той остави Дейзи на плота до мивката и избърса нослето й с хартиена кърпа.

— Не сирене — категорично заяви тя. — Шунка.

— Не шунка — отвърна Том. — Вкусно сирене.

— Гадост.

Мики бе в града, а Луси си играеше със Софи у тях, което поне му даваше извинение да види Лори по-късно. Живееше за тези откраднати пет минути, когато разменяха по някоя дума и уреждаха ангажиментите на децата, и той можеше да бъде поне физически до нея. Нищо не казваха, но нямаше нужда. Бе се надявал да посвети поне час на книгата си, докато Дейзи поспи. На три години ти все още имаше нужда от следобеден сън, иначе ставаше непоносима привечер. Сара бе казала, че днес трябва да работи, така че той се чувстваше спокоен, но преди половин час бе видял колата й да паркира на алеята. Сега тя караше тъмночервено BMW, много лъскаво и спортно. Гореше страшно много бензин и изглеждаше скандално ново и бляскаво до очуканата стара кола на Том. Детегледачката си бе тръгнала предния ден, след като Том вече беше без патерици и отново можеше да шофира, макар лекарите да му забраняваха. Чувстваше се добре, освен че не успяваше да си завърти главата, без да примигне от болка.

— Отчаяно се нуждая от почивка — каза тя и протегна ръка да сложи чайника. Носеше елегантен черен костюм с панталон и лъскави черни обувки на висок ток. Бе отслабнала и това много й отиваше. — Не знам дали си забелязал, но работя до изнемога.

— Разбира се, че съм забелязал — безизразно каза Том.

Най-малко искаше да спори с нея точно сега. Още спяха в едно легло, защото той нямаше къде да отиде, освен на дивана, а Сара категорично му бе забранила заради децата — щяха да разберат колко зле са нещата. Така че спяха един до друг, като много внимаваха да не се докосват, докато той сънуваше Лори, а тя сънуваше — какво? Вече не знаеше какво става в главата й, ако изобщо някога е знаел.

— Значи не смяташ, че ми се полага почивка? На децата много ще им хареса. Мислех, че Каси е най-добрата ти приятелка.

— Обичам Каси и Нат — каза той. — Но, първо, не можем да си го позволим, и второ, едва ли има смисъл да заминаваме заедно, след като…

— Какво?

— След като не знаем какво става…

Сара се извърна рязко и за пръв път от много, много време той забеляза истински чувства в очите й.

— Какво става с нас ли имаш предвид?

— Да — с нежелание каза той.

Не искаше да се впуска в обяснения точно сега. Не бе планирал какво да каже. Бе проигравал толкова много сценарии, различни идеи, като например той да се изнесе, но пък тогава кой щеше да се грижи за децата? А не можеше да ги остави. Много по-логично би било Сара да се изнесе и да остане да живее в града, но пък Том знаеше, че тя никога няма да се съгласи да му даде къщата, а и щеше да липсва на децата… Сложно беше, той пръв би го признал. Но нещо трябваше да се направи. Двамата с Лори трябваше да са заедно. Това бе спасителната мисъл, която го крепеше и която си повтаряше непрекъснато като заклинание. Трябваше да стане така. Обичаха се толкова много и това ги оневиняваше.

— Готово.

Подаде сандвича на Дейзи и я свали на земята. Тя го хвана за ръка и заяви.

— Видео.

— О, добре.

Том заведе детето в дневната и пъхна касетата е любимото й филмче. Тя стигна заднишком до дивана и започна да яде сандвича, без да вади от устата си палеца, който почти непрекъснато стоеше пъхнат там. Том се замисли как да избегне спора със Сара и евентуално да се измъкне от къщата. Но ключовете за колата му се намираха в кухнята. Въздъхна и се върна обратно. Сара бършеше трохите от сандвича на Дейзи с раздразнение, изписано на лицето й. То обаче се разсея, когато се обърна към него.

— Том — тихо каза тя, — не искам да е така.

— Как?

Той се бавеше нарочно, облегнат на съдомиялната. Сара, опитваща да се държи мило, бе още по-зле от Сара, която се държи противно или просто го пренебрегва.

— Не искам нещата между нас да са такива.

Тя се пресегна и прокара пръст по гърдите му. За негов ужас той усети, че се възбужда. Тя се доближи плътно до него и той усети гърдите й през сакото, притиснати към тялото му.

— Дейзи гледа телевизия. Всичко е наред. Остави ножа.

Той го остави покорно, като хипнотизиран. Лори не искаше да прави секс с него, а той толкова отчаяно я желаеше, непрекъснато… постоянно си представяше как е в леглото с нея. Сара повдигна глава и го целуна.

Двайсет минути по-късно той лежеше настрани, а умът му препускаше лудо. В момента на оргазма едва не бе извикал името на Лори. Закри лицето си с ръце. Каква ужас на каша! А сега Сара щеше да си помисли, че всичко е наред, че всичко е уредено. Как можа да прояви такава слабост? Ако Лори някога разбереше… Бяха си обещали, че няма да спят с Джерард и Сара.

— Защо сте в леглото през деня? — надникна любопитно към лицето му Дейзи.

Той отвори очи и я погледна, докато отчаяно търсеше обяснение.

— Мама и татко бяха малко уморени — отвърна той.

Дейзи остави розовия заек, който стискаше, и се покатери в леглото.

— Защо нямате дрехи?

— Беше ни топло — каза Том.

— Гушни ме — примоли се Дейзи и се намести в ръцете му.

Той облегна брадичка на главата й и вдъхна познатото й ухание. Сара се размърда зад него. Протегна се лениво, кракът й докосна неговия. Тя погали с долната част на стъпалото си опакото на прасеца му и прошепна в ухото му:

— Ще си взема душ.

— Добре — отвърна той. — И аз ставам след минутка.

— Здрасти, Дейзи — обади се Сара, като се наведе над тялото му и целуна дъщеря им по бузката. — Хубаво ли беше филмчето?

— Гледала съм го и преди. Скучно е. Не знаех къде сте.

Том чу как Сара се измъква от леглото, а после вратата на банята до спалнята се затръшна. Чу се шумът от силната струя на душа, както и гласът на Сара, която тихо си тананикаше. Той се обърна по гръб, а Дейзи се облегна на гърдите му и се намести отгоре.

— Може ли да идем да видим Дугъл? — попита тя. — А и ми беше обещал да ме заведеш в парка да карам колело.

— Обещах — съгласи се той. — И ще идем. Вероятно щеше да му се отдаде случай да види Каси и да се опита да уреди нещата. Почти бе задрямал с Дейзи в прегръдките му, когато Сара се върна в стаята, загърната с хавлия.

— Ще звънна на Каси — заяви тя. — Знаеш ли, наистина очаквам с голямо нетърпение почивката.

Том простена. Нямаше изход.