Даяна Апълярд
Игра с огъня (16)

Петнадесета глава
Каси

— Защо не ми позволиш да се включа в отбора ти вместо Том? Моля те, моля те, моля те! Не е късно.

Артър обви ръце около врата на Каси, която стоеше пред мивката, и тя усети слабото му и гъвкаво тяло през изтънялата материя на старата му памучна пижама. На краката си имаше огромни пантофи, представляващи глави на чудовища, които Бет му бе подарила за Коледа. Той ядеше много, но сякаш никога не качваше и грам. Бе наследил структурата на Нат, а не нейната и на единайсет вече бе с пет сантиметра по-висок от нея.

— Защото така казвам аз.

— Това не е достатъчен аргумент — възрази Артър, пусна я и отиде до масата, където започна да хапва корнфлейкс направо от кутията. — Аз съм най-добрият ездач в тази къща.

— Не, не си — твърдо заяви Тили, която копираше картинки от любимия си комикс върху скицника си, леко изплезила език и с рошава от спането коса. — Кой печели най-много награди на състезанията? Аз.

— Престанете да се дърлите. Вече съм решила. Ще имаш други възможности.

Чу се отварянето на задната врата, а после чифт ботуши за езда бяха подредени до нея. Том надникна в стаята.

— Господи, изглеждаш чист — отбеляза Каси.

— Не бъди чак толкова изненадана. Мога да се постарая с къпането — каза той и се обърна с гръб към тях, за да го огледат още по-добре.

Носеше бяла риза и старомодна морскосиня вратовръзка, а жакетът му за езда бе преметнал през лакът. Бричовете му бяха поне този път чисти и дори бе излъскал черните си ботуши. Каси се вгледа в него безпристрастно и реши, че сега той май изглежда по-добре, отколкото на двайсет и няколко години, когато бе нещо като хипи, и братята й, както и приятелите им го смятаха за странна птица.

Луси срамежливо надникна зад Том, а Дейзи се втурна в кухнята и се покатери в скута на Тили. Тили, която не обръщаше особено внимание на Бет, направо обожаваше Дейзи и обичаше да я преоблича и да й прави прически. Хектор, който мразеше разни неканени хлапета в кухнята си, заръмжа страховито, а черният му нос се подаваше изпод един от столовете като малък крокодил.

— Млъквай! — извикаха в един глас Каси, Артър, Тили и Бет.

— Ти си един стар мърморко, нали? — заговори му Том и се наведе да го погали по главата.

Кучето отново изръмжа ниско и заплашително и Бет се пресегна да го цапне по муцуната.

— Има прекалено много хора в кухнята му — обясни Артър. — Ако Хектор беше човек, сигурно щеше да е офицер от СЕ.

— Благодаря, че дойдохте толкова рано — каза Каси и се зае да разчиства купищата чинии от закуската, по които вече засъхваше останалият корнфлейкс, и да бърше масата, осеяна с трохи от препечените филийки. — Ние малко закъсняваме.

— И още как — обади се Тили.

— Няма значение — високо каза Артър. — Защото и бездруго не ми разрешават да участвам. Някой — той погледна ядосано Том, който му се усмихна извинително — ми краде коня. И макар това вероятно да е единственият ми шанс да спечеля отборното състезание, не ми е позволено да участвам, защото смятат, че съм прекалено млад.

— О, божичко! — възкликна Каси. — Трябва да тръгваме след… — Тя погледна часовника в кухнята, който винаги бе навит десет минути напред, за да й даде някакъв шанс да не закъснява. — … след по-малко от час. Мамка му!

— Лоша дума — отбеляза Тили. — Трябва да пъхнеш една лира в кутията.

— Моля те, върви да се обличаш. И ти също, Артър — нареди Каси.

Тили неохотно събра скицника си и стана от масата.

— Артър, ти би ли ни помогнал, след като се облечеш?

— Хм, а адът може ли да замръзне? — отвърна той, изпече от кухнята и тръшна вратата.

Каси въздъхна. Знаеше колко му е трудно да преглътне, че няма да участва. Господи, тя наистина трябваше да организира по-добре, трябваше да започне да се приготвя още предната вечер, но след половин бутилка вино вече не се притесняваше за нищо. Всъщност май беше цяла бутилка. Нат бе останал да преспи в Лондон и тя си бе казала, че изобщо няма да пие, но след като бе пратила Тили да си ляга, бе чула изкусителния повик на виното откъм хладилника: „Аз съм една студена бутилка «Совиньон блан», много съм вкусно и ще ти помогна да се отпуснеш“. „Само една чаша“, каза си тя, отвори бутилката седна блажено до кухненската маса, за да прочете вестниците. Всичко бе мирно и тихо. Пълно блаженство.

Бе й дошло до гуша от притеснения за Лори и Том. Изтощена от съчувствие, за пръв път от много години насам не се бе обаждала на Том цяла седмица, чак докато не се наложи да се уговорят за днешния ден. Лори тържествено й бе обещала да не прави нищо прибързано и бе казала, че Джерард е много по-сдържан. Всичко било наред. „Как ли пък не!“, мислеше си Каси. Но трябваше да остави Лори да решава сама, а от всички замесени в случая тя се доверяваше най-много на благоразумието на Лори. Каси не биваше да посредничи, нито да се притеснява за ситуация, чийто контрол не зависи от нея.

Прочете статиите и рубриките с читателски мнения, отбелязвайки си наум да пробва да иде на кино с Лори и да гледат някой от препоръчаните филми. Две чаши й се бяха отразили много добре. После се прехвърли на едно списание за знаменитости, което бе забравила, че е купила от магазина в селото. Почти несъзнателно ръката й се бе плъзнала и бе доляла чашата отново, докато се забавляваше и се смееше на дрехите, избрани от една актриса от сапунен сериал, за снимките в имението й, което имитираше стила „Тюдор“. Чудеше се и как бе постигнала този яркооранжев тен. После прегледа страниците със светски клюки и мрачно се замисли как така жени на нейната възраст изглеждат толкова по-слаби и без торбички под очите. Погледна пищните си бедра и гънката от плът над колана на джинсите си. От утре започваше диета. Никакъв хляб. Никакъв алкохол. Беше толкова депресиращо. В момента май единствено алкохолът я крепеше.

Беше уикендът преди Великден и началото на сезона на отборните състезания по езда. Каси участваше от години и ги обожаваше. Отбор от трима или четирима ездачи препускаше по пресечен терен с високи плетове, прегради, колове и вода. Победител ставаше онзи, който е най-близо до „определеното най-добро“ време или имаше участък, в който се засичаше времето на преминаване. Том няколко пъти бе участвал в нейния отбор, когато имаха да запълват нечие място, а сега един от ездачите бе отпаднал, защото конят му куцал. Артър незабавно бе започнал да настоява, че е достатъчно голям, за да участва, но Каси бе отсекли, че състезанието е прекалено бързо и опасно.

Отне им няколко минути да натоварят превъзбудените коне, които обикаляха из двора и усещаха, че ще ходят на нещо, което бе конският еквивалент на парти. Фред настъпи Каси по крака и тя заподскача, проклинайки. Сигурно щеше да се окаже, че е забравила нещо много важно, винаги го правеше. Просто трябваше да помни толкова много неща, докато закара един кон на състезание. Беше все едно да приготвяш бебе за ваканция далеч от вкъщи.

Отборното състезание се провеждаше в имението на семейство Локет, приятели на майка й, както и на родителите на Том. Пробегът от два километра следваше насечения терен на парка пред красивото голямо имение в стил „Крал Джордж“ и представляваше отлична възможност за езда — бяха минали по маршрута предния ден и земята бе мокра, но не прекалено. Освен това жребият им бе добър, сред първите, така че земята нямаше да е прекалено изровена от копита, което би затруднило скачането на конете.

Всички деца се качиха в колата при тях. Артър и Тили получиха строги нареждания да наглеждат по-малките през десетината минути, в които те щяха да са на терена. Щеше да има каравана с хамбургери, така че те вероятно щяха да седят в колата и да се тъпчат с нездравословна храна. Както бе предположила Каси, Сара я нямаше — била прекалено заета. Имала много работа у дома и щяла да се радва да остане сама в къщата, без децата. Том бе споделил, че двамата със Сара просто съжителстват заедно. Налагаше се да спят в едно легло, защото нямаха друга свободна стая, но само да се докоснел до нея, Сара отскачала като опарена.

Том се наведе и притегна колана на коня. Мълбери, обикновено много спокоен, сега подскачаше наоколо с наострени уши, тъпчеше неспокойно и нямаше търпение да пропусне. Той обичаше отборните състезания и бе ветеран в тях, много полезен като трети или четвърти кон, който няма нищо против да тича най-отзад и прескача прегради, без да показва някакви чудеса от храброст. На него можеше да се разчита да те пренесе до финала в безопасност. Том нямаше никакви опасения. Каси обаче стоеше на тръни. Независимо колко пъти го бе правила, все още изпитваше същото вълнение и възбуда, усещането, че може да се случи всичко. Фред трябваше да язди начело, защото той препускаше неудържимо, освен това бе толкова безстрашен, че прескачаше с лекота всякакви препятствия и не се спираше пред нищо, много важно качество за един водач. Другите двама в отбора бяха стари приятели и на Каси, и на Том, и много умели ездачи. Каси знаеше, че имат много добри шансове в своя клас, голямото състезание на открито. А то наистина бе голямо — някои от живите плетове бяха високи почти два метра. Тя не можеше да надникне над тях дори и изправена на пръсти. Пред някои имаше и ровове, което означаваше, че трябва да остави Фред да се засили отдалеч и да направи огромен скок.

Обикаляха в кръг из заграденото място за конете, бъбреха с останалите и постепенно загряваха за състезанието. Имаше няколко прегради за тренировка и се редуваха да ги прескачат, а конете се справяха без всякакво усилие. Щеше да е лесно.

С периферното си зрение Каси мярна познато тъмно палто и синьо-розов шал. Много приличаше на Лори. Приближи се натам. Наистина бе тя, а Софи възбудено се притискаше до нея.

— Не знаех, че ще идваш — извика Каси.

Лори вдигна глава към нея и й се усмихна. Изглеждаше бледа и крехка.

— Исках да се измъкна от къщи. Реших да дойда и да ви подкрепям, макар да знаеш, че се ужасявам от тези неща. Преградите са толкова високи.

— Как си?

Лори я изгледа с потъмнели очи.

— Не особено добре — отвърна накрая. — Ще оцелея някак.

— Здравей.

Том бе дошъл и накара Мълбери да застане на място до нея. Лори се извърна на другата страна, наведе се и закопча палтото на Софи, за да не замръзне от студения вятър, а после отметна косата, която се бе разпиляла пред лицето й.

— Късмет — пожела им тя, гледайки Каси. — Няма да ви кажа да се пазите.

— Моля те, недей — отвърна Каси. — Това е последното, което ни трябва. Докрай ли ще останеш?

Лори вдигна рамене.

— Така мисля. Нямам какво друго да правя днес.

— Радвам се, че си тук — каза Том. — Много мило от твоя страна, благодаря ти.

— Няма защо — отвърна Лори, без да го погледне.

— Хайде, Том — подвикна му Каси. — След пет минути сме ние.

— Ще се видим после — каза той.

— Може би — отвърна тя.

„Страхотно“, помисли си Каси. „Направо супер!“ Тя се опита да изтика всичко на заден план в ума си. Човек не можеше да се състезава и да мисли за други неща.

Четирите коня се наредиха на стартовата линия, Фред пристъпваше нетърпеливо, готов да хукне. Човекът с хронометъра започна да отброява. Пет, четири, три, две, едно — махна с кърпичката си и започна да отмерва времето. Фред се облегна на задните си крака, а после се втурна напред и изненада Каси с мощта си. Все едно седеше върху крилата ракета. Тя отчаяно се опита да го овладее в юздите, когато наближиха първата преграда — солидно препятствие с дървени колове и парапет. Понеже препускаше прекалено бързо, Фред я прескочи без засилване, но за щастие тя бе достатъчно ниска и той не закачи горния край. Каси имаше преднина от поне десет метра и чуваше зад гърба си тропота от копитата на другите три коня. Хвърли бърз поглед през рамо, докато се бе привела ниско над протегнатия врат на Фред, в синхрон с ритмичния му галоп. Всички бяха налице, Том — на опашката, поддържащ прилично темпо. Тя направи рязък завой наляво и мина през една порта, за да започне дългото прескачане на ниски плетове. Те бяха страхотни за прескачане, защото нямаше значение дали ще пропуснеш някой, конете просто минаваха през тях. Почвата пред някои бе леко изронена, но Фред без проблеми отскачаше от земята — просто се набираше и се издигаше във въздуха. Тя погледна крадешком часовника си. Две минути. Движеха се бързо, но не прекалено. Никой не знаеше какво е „определеното най-добро“ време, можеше само да предполага. Каси започна да се отпуска и да се наслаждава на състезанието. Вятърът брулеше лицето й и очите й сълзяха, а сърцето й препускаше с адреналина от галопирането по пресечения терен, без да мисли за нищо друго, освен за препятствията отпред. Минаха най-ниската част от маршрута и сега тя поведе Фред надясно, за да се изкачат по хълма и да минат през горичката. Прескочиха голям дънер с парапет отгоре му и зад нея се чу звук от счупено дърво — някой от конете се удари в него. „Само да не е Мълбери.“ Бе прекалено стар, за да понесе такова нараняване. Извърна глава. Не, всички бяха на крака. „Внимавай“, извика й един от ездачите, докато минаваха през една порта, а после навлязоха в гората. Тук трябваше да намали темпото, защото препятствията изискваха по-голяма техничност, имаше доста извивки и завъртания в размекнатата земя, преди отново да излязат на открито и да се втурнат към последния етап с високите плетове. Тя дръпна юздите и принуди Фред да мине в тръс, за да прескочи една преграда под надвиснали ниско клони, а после минаха през водното препятствие и всички препуснаха в галоп към първия плет. А той беше висок. При предварителната разходка по терена й се бе сторил приличен, но сега, галопирайки към него, осъзна, че трябва да даде всичко от себе си. Скъси юздите, притисна с крака гърба на Фред и го срита. Конят реагира незабавно, като красива, мощна машина. Видя рова и много точно премери разстоянието, напрегна мускули и скочи леко във въздуха. Каси усети как полита, видя големия плет под себе си, юздите се опънаха между пръстите й, когато Фред се спусна обратно на земята. В този миг тя се почувства толкова близко до Господ, колкото изобщо можеше да си представи. Трябваше да се дръпне силно назад, за да не хвръкне от гърба на коня и щом стъпиха на земята, тя неволно извика: „Да!“. Беше фантастичен скок — поне трийсет сантиметра над плета. Фред бе невероятен кон. Изобщо не бе опитал да спре, нямаше и секунда колебание.

Все още превъзбудена от адреналина и очакваща с нетърпение следващия скок, тя внезапно чу викове зад гърба си и се обърна. До плета, който току-що бе преминала, забеляза фигурата на ездач, обърнат настрани. Един от конете бе спрял, стреснат от височината на препятствието. После с ужас зърна как Мълбери се издига във въздуха зад него. Глупакът, старият му глупак. Даваше най-доброто от себе си. Нямаше да спре, знаеше, че това е важно, че е на състезание и трябва да направи всичко по силите си. Като на забавен каданс тя видя как той отчаяно се протяга, за да прескочи плета, как Том изпуска юздите, видя червените ноздри на коня и ужаса в очите му, докато се опитваше да не ритне горната част на препятствието. Но нищо не можеше да се направи. Нямаше начин. Който и да е кон да направи такъв скок. Предните му крака се сгънаха, когато се заплете в горната част на плета, и тя се чу как извика: „Не!“, когато тялото му започна да се преобръща и направи салто във въздуха. Превъртя се и се изви във въздуха, преди тъмното му тяло да тупне на земята в ужасен сблъсък, а Том, изхвърлен напред, се озова точно под него и се огъна като парцалена кукла. Каси закова Фред на място и се втурна в галоп назад. Официалните лица от организаторите на състезанието вече тичаха към Том, който лежеше безжизнен. Мълбери, целият покрит с пяна, бе успял да се изправи, но докато мяташе крака наоколо, бе ритнал Том. Когато стигна до тях, Мълбери вече стоеше отстрани, вдигнал единия си крак. Другите двама ездачи, с бели като сняг лица, бяха намерили порта по-нататък и сега идваха в тръс към мястото, а конете им се дърпаха и теглеха.

Каси скочи от Фред и подхвърли юздите на някой от останалите наоколо. Том лежеше, свит на кълбо, краката му бяха сгънати под тялото. Един от организаторите протегна ръка.

— Не го докосвайте — предупреди той. — Линейката идва насам.

 

 

Каси свали шапката си и прокара ръка през подгизналата си от пот коса. Том започна да стене и мъжът се наведе и внимателно докосна с ръка рамото му.

— Не мърдайте — каза той. — Идва помощ.

— Проклетото ми рамо — обади се Том.

Каси се приближи и погледна надолу към него. Щом говореше, значи не беше чак толкова зле.

— Кой ти разреши да слизаш от коня? — каза тя, опитвайки да го накара да се усмихне, за да разсее малко ужасното напрежение.

Той вдигна очи, доколкото му бе възможно, лицето му бе покрито с кал, но под нея личеше колко е блед от шока.

— Усещаш ли краката си?

— Чакай малко — измърмори той и опита да се обърне на другата страна.

Служителят му се скара да стои мирен.

— Да — измърмори отново той. — Мисля, че ги усещам. Как е Мълбери?

— Ще се оправи — отвърна Каси. — Беше великолепно падане, признавам.

— Радвам се, че съм ви забавлявал — отбеляза Том. — Цялата ми уста е пълна с кал.

Той изплю. Линейката спря точно до тях. От нея извадиха носилка и един от санитарите свали полека шапката на Том.

— Боли ли ви вратът? — попита човекът.

— Ами… да — изпъшка Том. — Всичко ме боли, по дяволите!

— Не се държиш много геройски — отбеляза Каси.

— Надявай се да не съм парализиран, иначе ще се чувстваш ужасно виновна — отвърна й Том, като се опитваше едновременно да се засмее и да изохка.

Но Каси забеляза как се движи и разбра, че няма сериозни наранявания. С помощта на лекарите той се надигна и седна. Те опипаха рамото му под предпазната жилетка, а Том се дърпаше настрани.

— Счупена ключица, ребра и вероятно изкълчено рамо — констатира лекарят.

— Съжалявам, че нараняванията ми не са по-екзотични — усмихна се Том. — Напомни ми следващия път да си счупя врата.

Служителят от състезанието се изкашля.

— Ще трябва да разчистим терена — каза той.

Каси се върна до Фред и жената, която държеше юздите, й помогна да се качи отгоре му.

— Най-добре да завършим състезанието — каза Каси. — Може ли някой да заведе Мълбери до колата ни?

Тя събра юздите и подкани коня. Горкият Том. Но слава богу. Можеше да стане нещо много по-лошо. Образът ма превъртащия се във въздуха кон и ездач непрекъснато се появяваше пред очите й, докато тримата останали от отбора изминаваха последните метри.

Когато се върнаха на ограденото за конете място, Лори се втурна към нея.

— Какво стана? Къде е Том?

— Падна — отвърна Каси. — Не е…

— О, господи! — Лори притисна ръка до устните си. — Къде е? Може ли да говори? Лошо ли е ударен?

Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

„Обичаш го“, помисли си Каси. „Наистина го обичаш. И той заслужава такава любов. Първата мисъл на Сара щеше да е как ще се отрази случилото се на нея.“

— Добре е — успокои я Каси. — Малко е посмачкан, но иначе е добре.

— Къде е той?

— В линейката. Можеш ли да идеш и да кажеш на Луси и на Дейзи, но внимателно. Господ знае как ще се оправи Сара.

— Сара! — възкликна Лори. — Мога ли да ида с него?

— Не — заяви Каси. — Децата…

— Разбира се. — Лори се засрами. — Ще ги взема у дома. Има ли нещо друго, с което да помогна?

— Можеш да се обадиш на Сара — без да помисли, предложи Каси.

— Не — отвърна Лори и я погледна съвсем спокойно. — Не мисля, че мога да направя това.