Даяна Апълярд
Игра с огъня (3)

Втора глава
Лори

— Мразя децата си.

Обичаше начина, по който той произнася името й, наблягайки на „и“. Понякога запазваше и си пускаше отново съобщенията му за разните мероприятия на децата само за да чуе приятния му глас. Караше я да се усмихва.

— Не, не ги мразиш. Само така приказваш.

— Училището е било измислено, за да не убиват родителите децата си. Знаеш ли какво направи Мики тази сутрин? Беше увил една окървавена кокошка в якето на униформата си. Единственото чисто яке.

— Защо?

— Другите злобни кокошки я тормозели. Сега разбирам какъв е редът при тях. Кълват горкото животно по главата, докато започне да кърви, за да го прогонят от стадото или каквото там имат кокошките. Мики я намерил полумъртва зад кокошарника.

— Колко ужасно!

— Харесва ми как го казваш. Кажи го пак.

— Престани да ме занасяш.

— Не те занасям. Защо да го правя? Както и да е, сега си имаме кокошка в кухнята, която цапа навсякъде по пода и сигурно отговаря на телефонните позвънявания: „Вкъщи сме само ние, пиленцата“. А по това време вече е станало осем и четвърт и…

— Том, успокой се.

— Писна ми да съм домакиня. Защо никой не ми каза какъв кошмар е това? Нервите ми направо са съсипани.

— Можеш да си облечеш костюм на много тънко райе и да хванеш влака в седем и половина за Лондонското Сити, нали така.

— Господи, вярно е. Човек трябва да е благодарен и за малките радости в живота. Вместо това сега имам къща, която обикновено изглежда така, сякаш е била претършувана и обрана много набързо, куп работа, която нямам сили да подхвана, и кокошка, която трябва да върна при останалите. Ръцете ти свободни ли са?

— Не. Защо? — Тя държеше телефона с една ръка и шофираше с другата.

— За това могат да те арестуват, нали знаеш. Не ме ли видя в училището? Махах ти като луд.

— Като луд? Това ми харесва. Бях се замислила. О, господи! Съжалявам. Едва не се блъснах в един трактор.

— Искаш ли да ти звънна, когато се прибереш у дома?

— Не, всичко е наред. Какво искаш? Още съм изтощена след събота вечер. Беше забавно, нали?

— Знаеш, че не беше, престани да лъжеш. Прекалено съм стар да стоя до среднощ.

Тя се усмихна.

— За мен и десет е късно напоследък. Обикновено заспивам на дивана към девет.

— Виж, довечера…

— Да?

— Луси е измислила нещо.

— Така ли?

— Става дума за преспиване у приятелка.

— Но на другата сутрин са на училище.

— Спомена нещо за репетиране на пиеса. „Император Диоген“^[1] или някаква подобна високопарна измислица. Какво стана с „Оливър“? Знаеш ли нещо за това?

— Знам, че ще стоят до късно.

— Искаш ли аз да мина да ги взема и после Софи да остане да спи у нас? Обещавам да не им позволявам да гледат „Страшен филм II“. Ще ги пратя по леглата.

— Ами Сара?

— Кой?

— Жена ти.

— А, тази Сара ли? Тя ще ходи на някаква церемония по връчване на някакви награди и ще остане да спи в града.

— О! Добре.

— Ами нещата й за утре?

— Ще мина да ти ги оставя. Бездруго ще мина покрай вас на път за вкъщи след пазаруването днес. У дома ли ще си бъдеш? Около два часа? Обещах после да гледам как Ник играе мач. — Тя замълча за миг, изведнъж й бе хрумнало нещо. — Можеш да дойдеш и ти, ако искаш.

Вече беше изрекла думите, преди да ги обмисли. Защо, за бога, бе предложила? Имаше опасност да почне да използва Том като спасително въже.

— Чудесна идея. Нов повод да отложа работата си. Благодаря, вероятно ще дойда. Ще е хубаво отново да видя старото си училище.

— Сигурен ли си, че не ти е забранено да влизаш там? Не знам искам ли да ме видят в компанията ти. Трябва да пазя репутацията си все пак.

— Силно се съмнявам, че все още има някой, който си спомня случая с пушенето на марихуана през 1978-а, колкото и живо да е запечатан в съзнанието ми.

— Не знам, някои от учителите са доста възрастни. Ще ме видят, че дружа с известен престъпник.

— Не са ми предявявали обвинения, просто ме пратиха у дома за известно време. „Отстраняване от занятия“, така се наричаше тогава. Всъщност ми харесваше, беше като кратка ваканция, но с много сърдити родители. Това сложи началото на славното ми пропадане. Само си помисли какъв бих могъл да стана. Можех да се изкатеря по корпоративната стълбица и да стана акула в бизнеса като Нат или твоя преуспял съпруг. Слава богу, че имам Сара, нали?

— Не може да си чак толкова мързелив.

Той се засмя.

— Само ме пробвай. Ако дойда с теб до училището, поне няма да се изкушавам да ида в бара.

— В понеделник? — Лори бе шокирана.

— Нямаш представа колко оживено и вълнуващо място е „Охлювът и марулята“ в понеделник по обед. Тогава е редовната сбирка на женския отбор по дартс^[2].

— Само не ми казвай, че си негов почетен член.

— Чакам да получа покана.

— Сара никога не би ти позволила.

— Господи, шегувам се! Дартс. Живеем в провинцията, но чак пък толкоз…

— Не мога да си представя, че Сара е особено доволна от факта, че не работиш. Не ти ли е оставила дълъг списък със задачи? — В гласа на Лори звучеше закачка.

— Да. Хвърлих го в коша. Отказвам да се подчинявам на безупречната си съпруга. Аз не съм играчка за тази богата дама. Имам свои стандарти. На прага съм да напиша един много успешен роман.

— Том, ти си на прага на написването на много успешен роман откакто те познавам, което означава почти пет години. Това вече не може да ти служи като оправдание да не правиш нищо. Сега млъквай. Почти стигнах до вкъщи. Ще се видим към два. Опитай се да не преобърнеш света наопаки дотогава.

— Впрочем…

— Какво?

— Ти направи събота вечер поносима. Без теб сигурно щях да изям папийонката си от скука.

— О, я стига.

Тя решително натисна бутона за край на разговора и зави по широката алея. После спря и остана да седи в колата за малко, загледана напред и усмихната.

 

 

Звукът от конски копита по алеята прекъсна обичайното й сутрешно чистене. Не че имаше какво толкова да се чисти, както би отбелязала Каси. Лори поддържаше къщата в идеален ред с помощта на чистачката, която по-рано идваше всеки ден, но сега поради финансови съображения бе наета да идва само веднъж седмично. За сравнение, в къщата на Каси, голямото господарско имение от другата страна на църквата, цареше истински хаос. Тя казваше на Лори, че просто не е здравословно човек да е толкова идеален и че това се отразява зле на нормалните й приятелки. Лори отвръщаше, че много харесва голямото имение, но просто не би могла да съществува, ако наоколо й не е идеално подредено.

Всъщност би трябвало да започне работа. Бяха й предложили да поеме преустройството на една голяма къща в съседно село. Ставаше дума за тотален ремонт, съвместно със специалист по вътрешна архитектура и Лори отначало бе приела идеята много възторжено, защото парите й трябваха. Джерард обаче не искаше тя да се захваща с поръчката. През последните няколко месеца тя внимателно бе опипвала почвата, бе споделяла с приятели, че иска отново да работи, и предложението бе отправил приятел на неин приятел. Тя се почувства много поласкана, но Джерард бе побеснял, че не се е посъветвала най-напред с него. След като бе приела поръчката, въпреки възраженията на Джерард (който бе казал, че тя няма време), след като се бе срещнала с клиентите и бе огледала къщата, тя се замая от мащаба на нужното преустройство. И й бе много трудно да се концентрира. Винаги когато седнеше на бюрото си и се опиташе да започне работа, да се обади на снабдителите, да състави планове, милион различни мисли нахлуваха в главата й и всяка бе по-стряскаща от предишната. Занимавайки се с безкрайните домакински задължения, които не изискваха много мислене — чистене, пране, поддържане на градината, можеше да се абстрахира от тези страхове. Знаеше, че само отлага неизбежното, но всеки ден всяко дребно нещо изискваше все по-голямо усилие. Сякаш газеше в дълбока вода. Тя се спря и осъзна, че държи в ръцете си възглавнички, които разбухва. Ако желанията даваха криле, тогава всички щяха да летят.

 

 

Хектор, петнистият териер на Каси, скочи от предната част на седлото и се приземи в краката на Лори.

— Внимавай! — притеснено извика Лори, когато едрият кон на Каси изведнъж запристъпя настрани, изплашен от разветите от февруарския вятър чаршафи, които тя бе проснала на въжето.

Каси се засмя и умело укроти коня, потупвайки го отстрани по врата с камшика си. Лори се дръпна надалеч от огромните му копита. Не обичаше конете. Движеха се прекалено непредсказуемо, а и не разбираше английската страст да мръзнеш навън в калта. Обичаше английската провинция, но както се обича картина — красива за окото. Не й се искаше да гази из нея.

— Как успяваш да ги наглеждаш и двамата?

— Свиква се. Ох! Престани! — Каси се бе смъкнала от коня и сега стоеше до главата му, стиснала юздите. Конят рязко и доста силно потърка муцуната си в палтото й. — Великан такъв. Стига!

— Кафе?

— Ти си истински ангел. Нямах време, нали трябваше да измъкна децата от леглата им.

Хектор тръгна след Лори към кухнята през големите пищни врати на терасата и небрежно допря нос до носа на стария лабрадор Виктор, който лежеше, както обикновено, като препариран в кошницата си. Хектор сякаш казваше: „Това е само кратко светско посещение. Няма нужда да ставаш“. Виктор се задоволи да потупа с опашка по ръба на кошницата в отговор и после отново затвори очи. Докато чакаше водата да кипне, Лори гледаше Каси през прозореца. Сега конят бе облегнал глава на рамото й, а тя галеше лицето му. Нат беше прав. Жена му сигурно наистина обичаше коня повече от него.

 

 

— Танцовата забава наистина ли ти се стори непоносимо скучна, както очакваше?

Лори подаде чаша димящо кафе на Каси, която бе преметнала юздите в ръка.

— Толкова ли беше очевидно?

— Е, ти не се прояви като кралицата на дансинга все пак, за разлика от мен. Видях те да танцуваш само с Том към края. Аз трябваше да забавлявам проклетия ти съпруг — още съм насинена. Прекалено съм стара за рокендрол, а той наистина доста подхвърля партньорката си, нали? Личеше ли колко съм пияна? В неделя сутрин бях като извънземно. Все трябваше да проверявам дали съм се облякла.

— Да.

— Поне не паднах по стълбите.

— Аз те хванах. Докато се качваше по онези стръмни стъпала към тоалетната. Не помниш ли?

— Не. Всичко ми е малко смътно след девет. Не съм се хвърлила на врата на някого, нали?

Лори се усмихна.

— Не съм забелязала. И бездруго там нямаше никой, на когото би искала… — Тя се поколеба. — … да се хвърлиш на врата.

— Съпругът ти имаше добро настроение. За пръв път от много време насам го виждам толкова весел. — Каси погледна крадешком към Лори над чашата си с кафе.

Господи, колко хубава изглеждаше Лори дори в понеделник сутрин и без грим. Беше много неразумно от страна на Каси да има за най-добра приятелка жена с такива скули. Лицето на Лори никога нямаше да остарее, защото костната й структура бе много добра. Каси, която опипваше лицето си още при събуждането си сутрин, знаеше, че под цялата тази плът има и кости, иначе лицето й ще се смъкне на земята, но не можеше да ги намери наистина. А тази сутрин й бе още по-трудно да закопчае брича си за езда. Наложи се да легне на пода и да дръпне ципа нагоре. Трябваше да отслабне. Толкова бе трудно да си елегантен, когато имаш къси крака и сериозна пристрастеност към сладкишите. „Лори сигурно непрекъснато гладува“, помисли си тя.

— Престани да ме зяпаш така.

— Извинявай. Слушай, кажи ми, ако се бъркам, където не ми е работата, но наред ли е всичко? Всеки път, когато те погледнех в събота, ти стоеше сам-самичка като паметник на търпението. Със скръбна усмивка.

— О, благодаря! Каква прекрасна картинка. Сигурно съм била истинско бижу на партито.

— Това ни най-малко не ме вълнува. Заради баща ти ли е? Нали ще ми кажеш, ако има нещо, с което бих могла да помогна? Не се бъркам в чуждите работи, наистина, но Джерард спомена нещо странно…

— Какво?

— Сигурно не е сериозно. Просто го попитах дали не искате да дойдете на ски с нас по Великден, защото във вишна има място, а той ми каза, че дори не знае дали ще сте тук по това време. Мисля, че една почивка ще ви се отрази добре, след всичко, което преживяхте, а и децата ще се радват да дойдете.

— Не знае дали още ще сме тук ли?

— Странно, нали? Не смятате да се местите? Няма да ви позволя. Ще легна на алеята пред камиона с багажа ви. Кой ще ме хваща да не падам, когато залитам?

Лори погледна през рамо към голямата каменна къща зад себе си.

— Имаш Том. А и ние няма да се местим, разбира се, че няма. Щях да ти кажа, ако имаше такова нещо, не ставай глупава.

— Всичко наред ли е? Имам предвид с бизнеса? Просто Нат каза, че… може и да не е говорел конкретно, но според него нещата не са розови за никого в момента, а Нат познава някакъв човек, който казал, че… О!… — Тя забеляза израза върху лицето на Лори. — Наистина си пъхам носа в чужди работи. Съжалявам.

— Не е краят на света — каза Лори и посегна предпазливо да погали мекия, шоколадов нос на коня. Той дъхна силно в дланта й. Тя не смееше да погледне Каси. — Джерард казва… ами, честно казано, ти вероятно знаеш колкото и аз, защото той престана да разговаря с мен за това. — „Колко мога да кажа?“, помисли си тя. Изпита известно облекчение, че Каси е доловила признаци на безпокойство, което й даваше някакво оправдание да сподели с нея поне отчасти какво става. — Темата е донякъде табу между нас, защото винаги когато я повдигна, той просто се ядосва и всичко свършва с кавга. Според него аз нищо не разбирам и излишно се паникьосвам, което никак не му е от полза точно сега.

— Можем ли да помогнем? Имам предвид, Нат…

— Нат е последният човек, от когото Джерард би приел помощ. Знаеш го, нали? Вие сте наши приятели.

— Нямах предвид само финансово. Става дума за съвет, подкрепа…

Лори погледна невярващо Каси.

— Познаваш Джерард и въпреки това го предлагаш?

— Много съм глупава. Нат е прав. Трябва да мисля, преди да си отварям голямата уста. Да се занимавам само с конете и да оставя бизнеса на него.

На Лори светкавично й мина една немного любезна мисъл. Ако не бяха наследствените пари на Каси, може би нямаше да я има процъфтяващата фирма за медийни консултации на Нат, нито известните му клиенти, поради което не се налагаше Каси да работи.

Тя чу гласа на Каси.

— Извинявай, какво? Малко съм отнесена тази сутрин.

— Казах — елате на вечеря в петък. Е, ще хапнем нещо, знаеш, че не мога да приготвя официална вечеря, не съм като теб. Ще сервирам нещо задушено, кафяво на цвят, което едва се яде, но поне няма да готвиш ти. Доведи и Софи. Ник го няма, нали?

— Този уикенд. Следващия ще бъде свободен. Но сега е наш ред.

— Има ли значение?

— Аз не…

— Какво?

— Не сме толкова отчаяни все пак. Можем да си позволим да ядем.

Това прозвуча много по-рязко, отколкото възнамеряваше. Каси изглеждаше изненадана и засегната. Лори никога не беше хаплива, тя бе най-ведрият човек, когото Каси някога бе срещала, и често я караше да се чувства като същинска злобна вещица, задето се е държала малко по-сопнато с някого.

— Не съм казвала подобно нещо, мила. Но ти имаш работа, а знам, че и Джерард е много зает. Впрочем Нат, моят прекрасен съпруг, би трябвало да е по-свободен, след като продаде половината компания, само че, разбира се, не е така. А аз — както би казал съпругът ми — не правя нищо друго, освен да рина тор в конюшнята и да викам след децата. Все му повтарям да я кара по-полека, но той не се спира. Толкова често отсъства, та си мисля дали няма любовница. — Каси се засмя.

— Не си го мислиш наистина, нали?

О, кого го е грижа? Кой може да знае какво става в шините кътчета на дребните мъжки мозъци?

— Той те обожава. Никога не би направил подобно нещо.

— Ами тогава да спре да се заяжда с дебелия ми задник.

Лори се засмя.

— Не го казва с лошо чувство. Да знаеш само как те гледа.

— Само се опитва да преброи колко чаши вино съм изпила и дали няма да залитна и да падна. Ще ми се да имах твоя самоконтрол. Как така не пиеш? Не ти ли е ужасно скучно? По-добре да тръгвам. — Конят бе започнал да става нетърпелив, потропваше и дърпаше юздите от ръката й. — Благодаря за кафето. — Тя подаде празната чаша на Лори. — Какво ще правиш през останалата част от деня?

— Трябва да погледна плановете за къщата в Гуитинг Пауър. Връщането към работа е толкова стряскащо. Не съм сигурна дали ще ме приемат на сериозно.

— Не ставай глупава, ти се справяш фантастично. Ще стане разкошно, нали? Познавах хората, които живееха там по-рано. Пълни откачалки. Той все измисляше някакви налудничави изобретения, а тя носеше шапка и в къщата. Приятели на майка ми, разбира се. Около тях беше прекрасно, но всичко западаше. Нали няма да им позволиш да махнат всички стари отличителни черти на къщата?

— Разбира се, че не. Мислиш ли, че бих го допуснала?

— Всичко ще бъде направено с възможно най-добър вкус. — Каси се усмихна многозначително и поведе коня към една ниска стена, на която се качи, за да яхне коня. — Не се плаши. Ако се справиш така, както с вашата къща, направо ще ги смаеш.

— Говорих с Том… — обади се Лори, след като Каси вече се бе настанила удобно на седлото.

— Така ли? Кога?

— Тази сутрин. Обади ми се за замисленото от момичетата преспиване у приятелка. Опитваше се да уреди нещата.

— Двамата сте същински заговорници.

— Така ли? Обсъждахме танцовите умения на всички на дансинга. Той е много забавен.

— Милият Том! Закъде сме без него? Той е малкото ни прозорче към странния свят на мъжката психика.

— Не съм съвсем сигурна, че Том се брои за мъж. Прекалено силно е свързан с женската страна на душевността си. Много обича клюките.

— О, разбира се, че е мъж. Не подценявай нашия Том. Познавам го много по-отдавна от теб. Някога бе истински любимец на жените. Всички момичета наоколо бяха влюбени в поведението му на малко изгубено момченце и ненатрапчивия му чар. Единствената, която успя поне малко да го укроти, е Сара. Мислиш ли, че тя си прекара добре в събота?

— Е, събитието не беше от тези, на които е свикнала, нали? Не беше особено бляскаво и пълно с известни лица. Имаше леко провинциален характер.

— Присъстваше лейди Хетерингтън — защити събитието Каси. — Макар че на нея по-скоро й подхожда описанието „лъскава стара чанта“, отколкото „известна личност“. Признавам, че нямаше много поп звезди. Но какво ли разбирам аз? Нали съм само една домакиня, която няма да познае обувка на „Джими Чу“, дори и да стъпи отгоре й.

— Не бъди зла. Сара има много добри качества.

— Знам. Аз съм една злобна жена, която завижда на успеха й. Всъщност не е така. Представи си какво е да си в някой офис днес. — Тя вдигна очи към ясното синьо небе, после към напъпилите клончета на зеления плет, откъдето се носеха птичи песни, и към наситенорозовите цветчета, покрили дървото до портата.

Лори се усмихна.

— Ние сме късметлийки.

— Отивай да работиш, мързеливке.

— А ти върви да почистиш разхвърляната си къща. И ти си една домакиня…

— Ох! Ще се видим по-късно, скъпа. Вдигни телефона — началото е най-трудно. Това ти го казва човек, който не е работил истински от десет години… Обади ми се за петък и предай поздрави на съпруга си. Кажи му, че ме болят части от тялото, където не съм усещала болки от години.

— Не знам дали ще посмея! — засмя се Лори. — Внимавай на седлото.

Каси взе юздите и извика на Хектор, който се появи от една цветна леха и послушно застана до краката на коня, но на безопасно разстояние. Тя пое в тръс по алеята, конят хапеше юздата и се движеше настрани, нетърпелив да поеме в галоп, което нямаше да му бъде разрешено заради дълбоката кал. Лори се обърна към къщата и мислено се приготви да вземе телефона и да говори с архитекта, за да разбере дали купувачите най-сетне са решили какво точно искат. Не би могла да започне работа по вътрешния дизайн, ако те още не са сигурни дали да се съборят или не някои от стените. Щеше да се почувства много по-добре, Каси имаше право — трябваше да направи тази първа стъпка. После се сети за друго. Какво, за бога, бе наумил Джерард, казвайки, че може да не са тук? Каси сигурно не бе разбрала какво е искал да каже. Не би взел подобно решение, без да го обсъди с нея.