Даяна Апълярд
Игра с огъня (4)

Трета глава
Лори

— Господи, това ме връща години назад. Сцената на пропиляната ми младост.

Движеха се по дългата извита алея към училището на Ник, където и Том бе получил образованието си. Училището бе минало през доста труден период преди решението да отвори вратите си и за момичета. Сега желаещите да го посещават бяха много и имаше списък с чакащи. Софи искаше да учи тук, но Лори знаеше, че не могат да поемат подобен финансов ангажимент в момента. Не бе сигурна дори дали синът й ще може да остане, а напускането щеше да разбие сърцето му. Лесно бе свикнал с живота в пансиона и според нея бе пораснал много за двете години тук. Джерард не смяташе така. Казваше, че Ник е по-недружелюбен от всякога и че приема привилегиите си за даденост. Лори прехапваше устни, защото тя рядко виждаше тази страна от характера на момчето.

Кулите на параклиса се извисяваха над короните на дърветата и когато завиха по алеята, фасадата на голямата и внушителна сграда в стила на крал Едуард се появи пред очите им.

— Щастлив ли се чувстваше тук? — Лори се обърна към Том, който се бе свил на предната седалка, сякаш се страхуваше да не го видят.

— Не. Мразех всичко. Много ме тормозеха. Затова се бунтувах. Тогава нямаше такова внимателно отношение, както сега, а само студени душове, желязна дисциплина и главата в тоалетната.

— Наистина ли имаше такива издевателства?

— Господи, да, под маската на нахаканото си поведение и бунтовни изблици аз бях ужасно разглезено и чувствително хлапе. Нямах това силно мъжествено излъчване като сега.

— Можеше да се облечеш малко по-добре.

— Какво ми има?

— Том, ти си ми много скъп приятел, но си истински мърльо. Панталоните ти са мръсни, а сакото ти изглежда така, сякаш кучето е спало върху него.

— Сигурно е спало. Значи се срамуваш да те видят с мен?

— Да. Стой на десет крачки зад мен. Поканих те да дойдеш само защото ми дожаля за теб. И моля те, недей да пушиш тези отвратителни цигари в колата ми. — Том покорно прибра кутията. — Не знам как те търпи Сара.

— И тя така казва — весело потвърди Том. — Нищо не се е променило — добави той, загледан през прозореца на колата.

Около врата му бе увит дебелият розов шал на най-голямата му дъщеря Луси, който никак не си подхождаше с мърлявото спортно сако в цвят каки. Би трябвало да изглежда нелепо, но вместо това видът му беше чаровен и артистичен.

— Ами, разбира се, съвсем нормално. Сградата е в списъка на защитените исторически паметници. Ще запишеш ли и Мики тук?

— Не мога да си го позволя. А и сигурно ще запали училището. Сара иска, но според мен е излишно харчене на пари. Да знаеш, така всъщност правиш лоша услуга на Ник за влизането в университет. Предпочитат завършилите общообразователните училища, и то с право. Дните на частите училища са преброени. Старата класова система трябва да бъде погребана и забравена. Пълен абсурд е.

— Ти ходил ли си в университет? — Лори осъзна, че всъщност не знае.

— За малко. Не беше от известните университети, просто технически колеж с претенции. Откровено казано, бях голямо разочарование за родителите си. Отегчих се, тръгнах да пътешествам, а когато се върнах, успях да се докопам до работа в местния вестник и това е.

— Началото на шеметната ти кариера — усмихна се Лори.

— О, да. Ти завършила ли си университет?

— Колеж в Париж, учих изкуство и дизайн. Не беше истинско университетско образование според баща ми.

— Харесвам баща ти.

— Разбира се. Ти харесваш всички.

— Да не би да намекваш, че нямам вкус?

Силно почукване по прозореца откъм шофьорското място накара и двамата да подскочат. Отвън стоеше Ник, в екипа си за ръгби, с вдигната яка на ризата. Лори смъкна стъклото и се наведе навън, за да го целуне и по двете бузи. Любимият й син — с тъмна и твърда къса коса, сресана напред над челото, според модата, и с кожа, която съвсем леко бе засегната от младежкото акне. Очите му имаха цвета на океана, синьо-сиви, като на Джерард. Тя му каза нещо на френски, много бързо и той се усмихна.

— Здрасти, Том. Какво те води насам? — Приятният му глас звучеше със спокойния и самоуверен тон на възпитаник на частно училище, изреченията завършваха с възходяща интонация.

— Идвам на гости на старото си училище. Пък и да видя как побеждаваш, разбира се. Да не говорим за безплатните закуски и чай.

— Чудесно е, че сте дошли и двамата. Сега се налага да тръгвам, защото мачът започва. Ще се видим после. Ще ме изведеш ли преди занятията? Нямам почти никакви пари, а трябва да си купя някои книги. И разни други неща.

— Може. Стига да не похарчиш всичките ми пари за музикални дискове.

— Мислиш ли, че бих го направил?

Той се ухили и се отдалечи по алеята, а от бутоните на спортните му обувки се сипеше кал. Лори намери място за паркиране между един „Мерцедес естейт“ и едно „Дискавъри“. В багажника на втората кола имаше плетена кошница. Лори за кой ли път се запита каква е причината англичанките от горните слоеве на средната класа толкова да обичат плетените кошници.

— Трябва ли да слизаме от колата? Тук вътре е топло и приятно.

— Какъв е смисълът да дойдеш на мач, ако не излезеш да гледаш?

— Не може ли да притичваш дотук, за да ми казваш какъв е резултатът и да ми носиш кифлички? Или още по-добре — да останеш и да си приказваш с мен?

— Не, Том, не мога. Докарах те чак дотук, за да ми правиш компания.

— Ще бъда с теб духом.

— Няма да те оставя да седиш в колата ми и да пушиш. Просто те е страх да не те види някой познат.

— И това е вярно.

Том неохотно отвори вратата, докато Лори обличаше черното си кадифено палто, и установи колко е горд, че ще го видят с нея. Групичка момчета със спортни якета, стиснали папки до гърдите си, се спряха и я зяпнаха, спрели да влязат през огромните порти. Ник бе късметлия, че имаше такава красива майка. Самият Том би дал какво ли по майка му да бе приличала поне малко на Лори — със сигурност красивата майка можеше да те направи популярен сред съучениците ти. Неговата приличаше на пъстърва с кърпа на главата. Сега му хрумна за пръв път, че Лори изглежда като картина на Рафаело. Свободна, неземна, невероятно женствена. В нея нямаше остри черти.

— Харесва ли му тук?

— На Ник ли?

— Разбира се, че на Ник.

— Отначало не му харесваше, но сега е направо влюбен. Не бих успяла да го измъкна оттук. Споменах му, че може би ще се наложи да напусне догодина след изпитите и да иде в колежа в Клейдън, но той не иска и да чуе. Толкова по-зле.

— Защо да е зле?

— Защото струва безумно много.

— Вие сте богати. Нали?

Тя се усмихна пресилено.

— Разбира се, глупчо. Ужасно богати.

Странно, но нямаше сили да срещне погледа му. Усещаше, че свободното им и неангажиращо приятелство се бе променило, макар и съвсем мъничко, след съботната вечер. Когато се бяха преместили в къщата, се бяха сближили семейно с Нат и Каси, с Том и Сара. Том и Каси бяха приятели от деца, а те двете с Каси си бяха допаднали веднага. После дъщерите им Луси и Софи се сприятелиха в училище и Том и Сара съвсем естествено станаха част от живота им, децата непрекъснато бяха ту в едната, ту в другата къща, заедно ги водеха на плуване и често си гостуваха за вечеря или правеха барбекю на открито през лятото. Приятелството им бе приятно и разтоварващо и идеално устройваше цялото семейство. Винаги бе смятала Том за забавен, макар че не го приемаше за толкова близък приятел, в какъвто се бе превърнала Каси.

В събота бе прекрачена границата към една неизвестна територия, бяха осъществили контакт и тя не знаеше как да се върне назад. Изведнъж тя осъзна и стреснато си пое дъх, че някак подсъзнанието й го бе видяло като сексуално привлекателен мъж. Никога досега не го бе възприемала по този начин, но сега не можеше да разбере защо не го е усетила по-рано. Когато говореше с него, отклоняваше поглед встрани или зяпаше смешния му шал и се чувстваше развълнувана. Беше необичайно притеснена за външния си вид и ръката й неволно посягаше да отметне косата от лицето й. Лори се сепна. Как може да познаваш някого от пет години и изведнъж да го видиш в съвсем различна светлина? Държеше се глупаво. Нищо не се бе променило и всичко бе само страничен ефект от прекалено изострената й в момента чувствителност. Хващаше се за сламка в стремежа си да намери утеха и подкрепа, а Том бе мил и май наистина я харесваше и я смяташе за интересна и забавна. „Като приятелка“, твърдо си каза Лори наум. А и никога, през всичките години, откакто познаваше Джерард, не бе и помислила за изневяра, защото тя водеше със себе си мрачни сенки.

Том заобиколи колата отзад и любезно я хвана за ръка. Въпреки волята си, тя усети прилив на топлота, на забранено удоволствие. Сведе поглед към ръката му и каза:

— Ще предизвикаш скандал.

— Защо?

— Защото всички онези дами край игрището със слънчеви очила на очите, въпреки че е февруари и съвсем не сме окъпани от ярко слънце, в момента ни гледат и нямат никаква представа, че си просто мой скъп приятел, който е тук, за да се измъкне от работата си.

— Дърти клюкарки. Ами ако те награбя в прегръдките си?

— Не се прави на идиот — скара му се тя. — Остави ме.

— Добре.

Той сърдито пусна ръката й. Едно от момчетата до входната врата се обърна да ги изгледа и побутна приятеля си. Лори не го забеляза и поведе Том към далечната групичка от добре облечени родители, които стояха от другата страна на игрището, отвъд алеята, скупчени един до друг. Най-добре да им го представи, иначе веднага щяха да плъзнат слухове в затворения кръг на родителската мафия.

— Доста е добър, нали? — Ник, висок и атлетичен, отбеляза точка. — Има ли си приятелка вече? — попита Том.

— Не знам. Не иска да ми каже. Но не ми дава да погледна телефона му. Когато си е вкъщи, го държи под възглавницата и никога не се разделя с него.

— Значи си има. Джерард не идва ли на такива събития?

— Все има работа. И бездруго го отегчават. Винаги е мразил всичко, свързано с училището на децата. Не знам защо, но го притесняват.

Лори се бе взряла в сина си на игрището и Том се загледа в профила й, в извитите й мигли без всякакъв грим, в бледите синкави сенки под очите й и гладката кожа на бузите. Изпита желание да я защити. Неочаквано. Никога досега не бе съжалявал Лори, тя винаги бе изглеждала толкова самоуверена. Недосегаема. Днес у нея се забеляза крехкост, която бе обезпокоително привлекателна. Усещаше някаква топлота помежду им, някаква притегателна сила. Почувства същия таен прилив на сексуално желание, който го бе обзел и докато я прегръщаше на дансинга, но тогава набързо бе отхвърлил усещането като резултат от прекаленото количество шампанско. Сега пъхна ръце в джобовете и впери очи в земята, зает да рови калната трева с върха на обувката си. Дори и само стоейки до него, го изкушаваше. Откъде бе дошло това? Винаги я бе смятал за привлекателна, всеки мъж би я харесал, но в главата му сякаш имаше бариера пред физическото привличане, той просто не преминаваше границата. Никога. Сега усещането бе съвсем ново и различно. Чувстваше, че през цялото време, докато са заедно, установяват нови връзки помежду си — сякаш прехвърчат малки искри. Но нямаше начин да стане каквото и да е с Лори — пълен абсурд! Те с Джерард, както и Нат и Каси, бяха сред най-щастливите семейни двойки, които познаваше. В тесния им приятелски кръг май само те двамата със Сара не можеха да… не… Той потисна мисълта. Беше му дошло до гуша от опити да разбере какво не е наред.

— Ти имаше ли си приятелка, когато учеше тук? — Лори нарочно се стремеше да поддържа разговора шеговит. Той усети, че тя се е дръпнала леко встрани.

Том се загледа в момчетата, които тичаха по игрището. И той беше един от тях преди двайсетина години. Мислено видя себе си — дребен за годините си, много добър в хуманитарните науки, но безнадежден случай в математиката, дразнещо самоуверен и неустоима цел за по-големите, по-силни момчета, освободени от родителския надзор. Господи, как мразеше ръгби мачовете. Истинско извинение за оправдано насилие. Първите му години в училището бяха истински кошмар. После се бе научил да се измъква от физическата грубост с шеги и бе започнал да печели възхищението на околните, като се държеше едновременно забавно и провокативно. Изгради си имидж на непукист и си спечели славата на човек, който взема повече наркотици, отколкото го правеше наистина. През първата година веднъж бе допуснал грешката да се оплаче на майка си, че го тормозят, и тя го бе погледнала с ужас. „Разбира се, бе казала тя. Това е част от образованието ти.“ Не можеше да си спомни случай, в който тя да го е докоснала, когато се сбогуваха.

— В последната ми година тук имаше момичета. Първата година, в която приемаха момичета, слава на бога за това. Иначе всички щяхме да умрем изтощени от непрекъснатото мастурбиране — каза той.

Лори преднамерено не обърна внимание на вулгарността му. Когато преди време се запозна с Том, бе шокирана от езика му. Сега бе свикнала.

— Е, и? — подразни го тя.

— Ти как мислиш? Разбира се, че имах.

— Разби ли нечие сърце?

— Едно-две.

— А твоето?

— Никога.

Том я гледаше със странна настойчивост и тя притеснено извърна очи. Много ясно почувства подтекста в думите му, той наистина се отнасяше с нея по-различно от преди. Не си беше въобразила.

— Ами… дали… канил ли си тайно момичета в стаята си? — Тонът й бе пресилено шеговит.

— Да, любопитке. Искаш ли да чуеш подробности?

— Господи, не! Просто си мисля как Ник прави същото, макар че това не е последната му година.

— Той е хубаво момче. Непременно ще му се случи някой ден.

— Сигурно. Просто изпитвам силно желание да го защитя. Той е мой. Странно ли е?

— Предполагам, че и аз изпитвам същото към Луси. Така е между различните полове. Изобщо не се тревожа за Мики, с изключение на страстта му да подпалва разни неща. Просто очаквам той да се справи, да бъде като мен. Е, не точно като мен, разбира се. Надявам се той да има по-голям успех.

— Радвам се, че дойде — каза Лори. После прехапа устни и погледна настрани. — В момента се чувствам така, сякаш всичко… Не съм много…

— Какво има? Добре ли си? Изглеждаш ми малко… Хайде, кажи ми.

Тонът му бе настойчив и загрижен. Тя преглътна и за неин ужас в очите й се появиха сълзи. Обърна глава настрани и се изкашля, като бързо изтри сълзите с опакото на ръката си. Какво, за бога, й ставаше? Осъзна, че ако беше с Джерард, вероятно нямаше да разменят и дума през целия мач. Истинско облекчение изпитваше да е с някого, който разговаря с нея, който я изслушва. Почувства се смазана и изтощена от прилива на чувства и единственото, което искаше повече от всичко в този миг, бе да се хвърли в прегръдките му и да заплаче. „Разорени сме, може дори да изгубим къщата и мисля, че Джерард ме мрази.“ „Край, каза си тя. Официално съм за освидетелстване.“

Обърна се отново към Том, надявайки се да не личи, че е плакала. Изненада се от настойчивостта в очите му. Притеснена, леко се намръщи и той бързо извърна поглед, а по лицето му премина сянка на безпокойство, сякаш е бил разкрит. „Държим се като тийнейджъри“, констатира тя и си пое дълбоко въздух.

— Добре съм, разбира се. Просто исках да кажа, че ако не беше дошъл с мен, щях да съм принудена да се включа в съревнованието на онези жени.

Лори махна към групичката, засмя се пресилено и той усети, че тя лъже, че нещо не е наред. Нима не можеше да му се довери, каквото и да я тревожеше? Желанието да я закриля бе необичайно и Том изведнъж си помисли: „Искам да знам всичко за теб“.

— Нали знаеш как е — продължи тя, — коли, къщи, къде ще ходим да караме ски на Великден? Карат ме да се чувствам неудобно. Дори и най-невинният въпрос всъщност е много ловка маневра в опита да се установи превъзходство в „кокошарника“. Това е игра, само изглежда, че водят разговор, но истината е, че всяка се стреми да се наложи над другата. Ненавиждам това. Има и свестни жени, но за повечето от тях фактът, че синът им учи тук, е просто поредното стъпало нагоре в обществената йерархия.

— Сега, когато го казваш, виждам, че наистина приличат на кокошки. Кокошки с еднакви руси глави.

Лори се засмя, щастлива, че са минали на по-безопасна и не толкова лична тема.

— О, наистина ли? — Преднамерено силен глас долетя до тях, сякаш всички бяха длъжни да го чуят и да си кажат колко умна е притежателката му. — Тази година ние ще ходим в Лех… Така ли?… О!… Миналата година лифтовете в Куршевел бяха толкова претъпкани и имаше тълпи от руснаци. Хюго каза, че никога повече няма да стъпи там, и аз съм напълно съгласна.

Лори и Том изсумтяха възмутено.

— Виждаш ли? — каза Лори. — Това сломи събеседничката й. Куршевел е бита карта.

— Ще трябва да отменя резервацията за вилата. По дяволите! — отвърна той с нарочно преувеличения акцент на висшата класа.

Лори го смуши с лакът.

— Дори няма нужда да се преструваш. И ти си един от тях. Аз съм аутсайдерът, чужденката. Ти разбираш всичко това. Част от системата си.

— Глупости — заяви Том. — Загърбих всичко преди години. Да не си посмяла да кажеш, че съм част от онази тълпа. С какво бих могъл да се похваля изобщо? Не си спомням кога за последен път съм ходил на ски, а и ние сме истински просяци в сравнение с твоето семейство и голямата ви богаташка къща.

— Млъквай. Можеш ли да караш ски?

— Като същински дявол.

— Наистина ли?

— Не ми ли вярваш? Някога можех, но сега сигурно ще съм смешен, след като не съм го правил от години. И бездруго е просто пързаляне, което има претенциите да е спорт. Някога ходехме всяка година по Коледа. — Той се ухили в гласа му се долови самоирония. — Единственото хубаво нещо, което си спомням, беше след ските. Напивах се като казак в бара на Дик във Вал д’Изер, откакто станах на дванайсет. Всъщност не си спомням много от самото каране на ски.

— Пиеш прекалено много.

— Знам. Правя го, за да преодолея скуката. Всички са интересни, когато си пийнал. Сара казва…

— Какво?

— Казва, че пия, за да избягам от липсата си на амбиция.

— Вярно ли е?

— Вероятно. Вече не ме е грижа чак толкова. Просто ми харесва как ме кара да се чувствам.

— Или че изобщо не чувстваш нищо.

— В това може и да има зрънце истина. Днес сме настроени много осъдително, така ли е, госпожо Фройд? Все едно, няма смисъл да ми прилагаш психоанализа. Няма нищо под повърхността. Опасявам се, че съм това, което виждаш на пръв поглед.

— Мъжът със скритите плитчини.

Том се засмя.

— Точно така. Хайде, навярно вече са сервирали сандвичите. Замръзнах до кости.

— Същинско дете си. Понякога съжалявам Сара. Сигурно е търпелива като библейски герой.

— Не е, повярвай ми. Направо я подлудявам.

След като Том бе изял невероятно количество от сладкишите и другите майки бяха стояли настрани от тях, сякаш са оградени с предупредителни флагчета, си бяха направили приятна разходка из града. Ник бе успял да изстиска от нея пари, които тя не можеше да си позволи, за нови джинси, едва прикриващи боксерките му.

На път за вкъщи телефонът на Том звънна в джоба на якето му.

— В колата… Защо?… Не, не съм. Бях зает… Разни неща. Работа.

Той погледна Лори и тя се опита да сдържи смеха си. Чувстваше се замаяна, безгрижна, сякаш днешният ден бе почивен, ваканция. Да е с Том бе все едно да прекрачи в някаква паралелна вселена. Осъзна, че докато е с Джерард, непрекъснато трябва да внимава за думите си. С него винаги бе нащрек, опитваше се да прецени в какво настроение е, притесняваше се дали децата не го дразнят или дали не е отегчен. С Том се чувстваше повече самата себе си. Или поне онази Лори, която бе някога. Можеше да се отпусне и да не й се налага да мисли, че ако той е в лошо настроение, тя е виновна за това.

— Сега ли? С Лори. Връщаме се от Ъплингъм. Да видим Ник. Стана ми скучно у дома. Почакай. — Протегна телефона близо до ухото на Лори, така че тя да може да чуе строгия глас на Сара:

— Защо моят глупав съпруг е с теб?

— Сам изяви желание да дойде — извика Лори в телефона.

— Господи! — Гласът на Сара звучеше крайно раздразнено. — Човек би си помислил, че няма какво да прави. Не те е засрамил, нали? С какво е облечен? Нали не носи онези камуфлажни панталони?

— Страхувам се, че да — извика в отговор Лори.

— О, боже! Дай ми го пак, моля те.

Том послушно приближи телефона до ухото си.

— Не, не съм забравил. Да, разбира се. Приятна вечер. Не, няма да ида в бара, знам, че трябва да гледам децата. Изпий бутилките от минибара. Вече си го направила? Е, ще ми разкажеш по-късно. И на теб. Чао.

Той прибра отново телефона в джоба си, а лицето му бе помрачено от сянка на раздразнение. Сара винаги успяваше да го накара да се чувства сякаш е трябвало да прави нещо по-значимо. Повечето от разговорите им напоследък май се въртяха около това тя да му дава заповеди и разпореждания.

Върху жабката в колата имаше книга. Том се протегна, взе я и разгледа задната корица.

— Чела ли си я? — попита той.

— Не, държа я там, за да правя впечатление — засмя се Лори. — Не ставай глупав. Взех я, в случай че промениш решението си да дойдеш, за да има с какво да се занимавам, ако се наложи да чакам Ник. Чел ли си нещо от този автор?

— Всичките му книги — отвърна Том. — Обожавам Едуард Фарел. Чета го от тринайсетгодишен. Няколко пъти ме е спасявал да не полудея. Опитвах се да му подражавам, когато бях по-млад и много по-смел. Даваше ми надежда, че животът ми няма да е отегчителен до смърт и предсказуем. Че не е задължително да се примиряваш с живота, който другите очакват от теб да водиш.

— И затова си тръгнал да обикаляш света — промълви с разбиране Лори.

— С омачкани ленени панталони — кимна Том. — И без да ме е грижа за нищо. Посрещах всеки ден сякаш може да е последният — добави той с преувеличен патос.

— Никога не съм имала куража просто да тръгна нанякъде — каза Лори. — Може би ще го направя някой ден. Той е любимият ми английски писател. Но не е толкова добър колкото Камю, разбира се.

— Разбира се — саркастично се съгласи Том. — Наистина съм впечатлен, че го харесваш. Повечето хора дори не са чували за него. Сара твърди, че е прекалено претенциозен. Според мен той просто използва доста много думи, които не са едносрични.

— Това не е особено мило — с неодобрение отбеляза Лори. — Тя ми е приятелка, забрави ли?

— Надявах се, че си моя приятелка — каза той.

Лори го погледна.

— Не мога ли да съм и на двамата?

— Не — решително отсече той. — Настоявам да си само моя, което означава, че ми е позволено да се оплаквам от жена си и ти трябва да си на моя страна.

— Понякога се държиш много детински. Той се е самоубил, нали знаеш? Бил е малко над четиридесетте. Живеел е на ръба и непрекъснато е пиел… понякога е безразсъдно да влагаш толкова много страст във всичко.

— Поне е живял. Пътувал е. Не се е погребал в проклетите предградия като повечето от нас и не е водил живот, изпълнен с тихо отчаяние.

Том се загледа през прозореца към сивото небе.

— Животът ти не е чак толкова лош! — засмя се Лори. — Имаш децата, Сара, хубав дом… не може непрекъснато да се стремиш към приключения.

— Знам, права си. Аз съм само един хленчещ глупак — мрачно пророни той и зарови брадичка в розовия шал. — Но понякога се питам какъв е смисълът. Имах толкова големи мечти, а виж ме сега…

— Пораснал си — усмихна му се Лори. — Да си родител означава, че не можеш просто така да отпрашиш нанякъде, нали? Или поне не бива. Не може просто да правиш каквото искаш, защото трябва да мислиш и за други хора. Това не е лошо нещо.

— Но не е много забавно, нали? — каза той. — Отегчен съм, отегчен, отегчен, отегчен… — Погледна я. — Отегчен.

Лори го изгледа подигравателно. „Но вината за това отчасти си е твоя, помисли си тя. Изоставил си кариерата си. Избрал си да останеш вкъщи.“

— Забавно е по различен начин — отвърна тя. — Не толкова егоистичен.

„Бях щастлива, мислеше си тя. Бях напълно щастлива от живота си до тази последна година и нямах усещането, че съм се отказала от нещо важно — децата обогатиха живота ми, направиха го много, много по-добър и ми дадоха цел, каквато преди това не съм имала. Само ако Джерард можеше да проумее колко сме щастливи. Има истинска наслада в един спокоен, еднообразен живот.“

— Книгите му са за бягството от реалността, нали? — попита Лори. — Но това невинаги е проява на смелост. Може да означава, че бягаш от отговорностите си — прави те по-скоро страхливец, отколкото храбър търсач на приключения. Така и не се е оженил, нали?

— Не — каза Том. — Не е. Макар че май е имал дете.

— Което ни кога не е виждал — кимна тя. — Дъщеря. Мисля, че се е самоубил накрая. Не е знаел какво е да те обичат безрезервно. Избягал е от отговорността, защото се е страхувал. Може би книгите му са по-скоро за несигурността, отколкото за бягството.

Лори се замисли.

— Иска ми се да гледам адаптацията на „Кървавочервено небе“, която се играе в театъра в момента. Мисля, че в „Алмейда“. Има чудесни отзиви за постановката.

— С удоволствие бих…

— Така ли, би ли…

— Какво?

— Би ли искала да я гледаш? Какво ще кажеш за другата седмица?

— Трябва да видя дали Джерард е свободен. Толкова е зает в работата напоследък.

— О!

— Трудно е да го накарам да идем където и да било. А и ако трябва да съм откровена, той мрази театъра. В началото, когато започнахме да излизаме заедно, ходехме често, но го е правил единствено за да ми угоди. След сватбата си призна, че изобщо не му е било приятно. Само като се сетя колко много пиеси съм го накарала да гледа и съм си мислела, че и на него му харесва, колкото и на мен, а всъщност той само е броял минутите до антракта. Мрази да седи на едно място толкова дълго, а и не може да пуши. Публиката в театъра също страшно го изнервя.

— И на Сара не й харесва много. Ходи на театър, но най-вече за да може да каже, че е гледала най-новата постановка, получила страхотни отзиви от критиката.

— Стига си злословил.

— Извинявай. — Двамата се спогледаха и се усмихнаха. Том се плесна силно по ръката. — Лошият Том.

— Как върви работата й? — попита Лори.

— О, нали знаеш, ужасно напрегната е. Рядко се прибира у дома преди девет. Слушай, наистина бих искал да гледам тази пиеса. Джерард би ли имал нещо против, ако дойдеш с мен?

— Защо, за бога, да има нещо против?

— Аз обаче съм много досаден — предупреди я Том. — Мразя, ако хората наоколо кашлят. Случвало се е да се наведа напред и да ги нахокам. Мога да стана много страшен.

— Сигурна съм, че ще го понеса.

— Да запазя ли билети?

Лори се поколеба. Щеше да е скъпо. Не можеше ей така да харчи пари за нещо, което си бе истински лукс.

— Ще ти се обадя да ти кажа — отвърна тя.

Том помръкна. Явно нямаше да стане. Изведнъж се почувства безпричинно разочарован. Сви рамене.

— Както искаш — отвърна той престорено безгрижно. — Тогава ми дължиш почерпка. Трябва ми нещо, което да ме разведри.

 

 

Вече у дома, той огледа разхвърляната кухня, в която чиниите от закуската още бяха в мивката, а сутрешният вестник лежеше разтворен на масата. Бавно седна на стола до масата и облегна глава на скръстените си ръце. Обзе го пълно отчаяние. Нищо не се бе променило.

 

 

Джерард стоеше пред печката и приготвяше пържоли, когато Лори влезе в кухнята, свали палтото и пооправи на си. Виктор тропна с опашка откъм кошницата си и тя се наведе да го погали по муцуната.

— Получи ли си вечерята? — Умолителният му и измъчен поглед казваше, че не е и че е бил напълно забравен.

— Лъже — каза Джерард, без да се обърне. Бледорозовата му официална риза бе опъната на раменете, а сакото му от костюма му на тънко райе бе преметнато на един от кухненските столове. — Нахраних го преди половин час. Софи няма ли я?

— Ще преспи у Луси. Том отиде да ги прибере. Имаха късна репетиция на пиесата. Как мина денят ти? Прибрал си се рано. Ходих да гледам как Ник играе ръгби. Том… — Тя спря, осъзнала внезапно, че й е неудобно да го каже. — Том дойде с мен.

— Безполезен лентяй. Няма ли си какво друго да прави?

— Явно не. Знаеш го какъв е. Как мина денят ти?

— Добре. Имах среща в Чалфънт, затова реших да се прибера. Пътьом купих пържоли. Ще направиш ли сос за салатата?

— Аха.

На масичката в антрето имаше купчинка с писма, прилежно подредени от чистачката. Лори ги прегледа набързо. Две сметки и извлечение от банката. Отвори го и се наложи да погледне сумата два пъти. Колко? Как така? Може би някой се промъкваше и тайно харчеше пари от сметката им. Е, парите не бяха техни. А на банката. Ужасно. Призля й и остави извлечението с трепереща ръка.

— Нещо хубаво?

— Напротив.

Подаде му го. Той го обърна към себе си, погледна го, а после отвори коша и го хвърли.

— Не мислиш ли, че трябва да ги пазим?

— Защо? Какъв е смисълът?

— Просто за да видим дали е вярно, да разберем какво става… — Гласът й заглъхна.

Безгрижното й настроение, усещането за ваканция се бе изпарило в мига, в който зърна колата му на алеята. Все едно бе прекрачила от слънце на сянка.

Джерард се извърна с гръб към нея. Думите му бяха отсечени и гневни:

— Може ли да не говорим за това поне една вечер? Уморен съм.

Лори забеляза, че е купил бутилка червено вино, което се топлеше до печката. Бяха решили, че няма да пият през седмицата, а само през уикендите. Пиенето трябваше да е по специален повод, а не просто навик. Денят му сигурно е бил тежък. Думите излязоха от устата й, преди да успее да ги спре:

— Но ние никога не говорим за това. Какво стана на срещата?

Раменете му се изпънаха.

— Казах, че не искам да говоря за това. Нищо не е окончателно.

— Какво не е окончателно?

Усети как тревогата й нараства. Нещо ново. Нещо лошо. Забеляза как той се стяга, а после отпуска рамене. Щеше да й каже. Обърна се.

— Беше за дяла от къщата, който съм заложил. Ходих на среща при строителната компания, не беше делова среща и ще ни позволят да използваме още една част. Казах им, че имам намерение да построя гараж, да се погрижа за озеленяването. Така ще мога да платя малко от лихвата по заема, ще можем да отложим за малко нещата. Няма нищо особено тревожно.

Лори се отдръпна от него и се блъсна в един стол.

— Не! Ти обеща! Това беше само като краен вариант за училищните такси, а още не сме ги платили. Знаеш го, Джерард. Защо? На практика няма да ни остане никакъв свободен дял. А и това означава, че вноската по ипотеката отново скача. Не можем да живеем без нищо. Опитвам се… имам поръчката за имението… но няма да ми платят още месеци наред. Какво ще правим междувременно? Ще живеем само от чистия въздух ли? Можеш ли да си представиш какво е да съм тук, когато пристигнат сметките и да знам, че няма как да ги платим?

Усети, че гласът й изтънява истерично, и започна да си поема дълбоко въздух, за да се успокои. Мразеше да избухва.

Той остави чашата си на масата с трясък, а лицето му бе гневно.

— Господи, да, сигурно е ужасно за теб, нали? Да си стоиш вкъщи ден след ден, докато аз се скъсвам от работа. Не можеш да сравняваш стреса, на който си подложена, е, моя Лори, наистина не можеш. Хайде — той се усмихна измъчено — да не го правим на въпрос, а? Всъщност проблема не е твой. Да не разваляме хубавата вечер. Нещата ще се оправят. Обещавам. Трябва само да ми вярваш и да ме оставиш да се погрижа за всичко. Няма какво да направим.

Лори не можеше да се спре.

— Но именно фактът, че не правя нищо, ме съсипва! Ти ме изолираш. Каси каза…

— Какво? — Гласът му бе опасно тих.

— Споменал си, че може дори да не сме тук за Великден. Какво значи това?

— Това е една от причините, поради които трябваше да се видя с хората от строителната компания. — Гласът му звучеше преднамерено спокоен, сякаш не беше нещо важно. — Миналия месец глупаците от банката не платили ипотеката. Наистина трябва да си сменим банката, тези хора са такива идиоти. Хрумнала им безумната идея, че може да се наложи да продадем къщата. Пълни глупости, разбира се, никога няма да стигнем чак дотам. Само се пошегувах пред Каси, беше ме хванала в лош момент.

Тонът му бе категоричен, предупреждаваше я да не го предизвиква. Прокара ръка през гъстата си тъмна коса, прошарена от сиви кичури, лицето му все още бе красиво, но с бръчици около очите и две дебели линии, които се спускаха по двете му бузи. Едното му око потрепваше от нервен тик.

— Какво! И не са ни се обадили? — Сърцето й препускаше лудо. Можеше да изгубят къщата. Наистина можеше да се случи.

— Обадиха се. На мен. Не исках да те тревожа. Както казах, беше само грешка. Забрави го.

— Не можем да продължаваме така. — Думите отново изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.

Изражението на Джерард замръзна, стана сурово, а сиво-сините му очи се присвиха.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да седнем и да обсъдим какво е възможно и какво не. Не можем да продължаваме да теглим заеми, докато накрая не ни остане път назад. Мога да продам част от мебелите на мама и една или две картини. Доста ценни са, ще ни донесат хиляди лири, нещо, с което да преживеем. Истинска лудост е да живеем тук и да не можем да си платим дори телефона. Трябва да сме практични. Не бива да продължаваме да водим живот, който не можем да си позволим.

— Това го решавам аз. Не ти.

— Защо? Защо решението да е само твое? Не би ли могъл да се опиташ да продадеш поне част от бизнеса? Нат казва, че познава човек, който…

— Моля те, кажи ми, че не си обсъждала това с приятелите ни.

— Разбира се, че не съм. Каси го спомена, докато говорехме за нещо друго. Каза, че Нат познава…

Той я прекъсна.

— Моля те, не се меси в неща, които не разбираш. Изобщо нямам намерение да се отказвам сега. Спасението е на прага ни, Лори, честна дума. Довери ми се.

Нервният тик на лицето му се засили. Искаше й се да протегне ръка и да го успокои, но знаеше, че той ще се дръпне. Не можеше да понася да го виждат в момент на слабост. Лори стисна ръката си в юмрук, ноктите й се впиха дълбоко в плътта и усети болка. Защо всичко, което тя казваше, беше грешно и го ядосваше още повече? Лори го разбираше. Защо да не се опитат да разрешат проблема заедно? Той отказваше да се отнася с нея като с възрастен човек. Не виждаше ли, че така я отдалечава от себе си? Погледна го, видя изтощението, изписано на лицето му, и я обзе съжаление.

Сви рамене. Почувства се вцепенена и уморена. Спорът нямаше да доведе доникъде. Направи крачка към него и обви ръце около тялото му отзад, прегърна силните му рамене в елегантната розова риза, която му бе купила за Коледа, преди да научи, че нямат пари за такива глезотии, вдиша аромата му на цигари и афтършейв, аромат, който винаги й вдъхваше сигурност. Облегна глава на гърба му, но тялото му бе сковано и той не се обърна да я вземе в прегръдките си. Все едно се опитваше да прегърне неодушевен предмет, езикът на тялото му бе отбранителен, неподатлив. Тя отпусна ръце и отстъпи назад наранена. Преди Коледа отсъствието на Софи би означавало чудесна възможност да се любят. А сега не бяха правили секс от колко — три месеца? Имаше поне няколко седмици, преди да й каже какво става. Тогава не бе обърнала особено внимание, бе прекалено погълната от собствените си тревоги за баща си, но сега осъзна колко дълго време е минало и какъв ефект оказва това върху отношенията им. Бе се опитала да намери извинение за поведението му, той беше уморен, тя беше уморена, налагаше му се да работи, след като тя си бе легнала, или беше пил повече, или децата бяха още будни — но вече й бе трудно да му измисля извинения. Той винаги бе разчитал на физическия контакт, копнееше да се люби с нея винаги когато има възможност. А сега сякаш вече не я желаеше. Когато тя се приближеше до него в леглото, той се обръщаше на другата страна. Или бе престанал да я смята за привлекателна, или може би не искаше да се люби с нея, защото можеше да се окаже неспособен. А това за Джерард би било най-ужасното нещо на света. Тя се бе опитвала много пъти да го накара да говорят за това, но той винаги казваше едно и също: „Не сега. Просто имам прекалено много проблеми на главата си. Не прави от мухата слон“. Сексът винаги им бе служил като убежище, като начин да оправят всичко. Сега той или нямаше нужда от нея, или помежду им се бе издигнала прекалено голяма стена, за да допуснат подобна близост. Тя се извърна настрани победена. Образът на Том, с падналата на челото му немирна коса, детинска усмивка и уморено лице с торбички под тъмнокафявите очи проблесна за миг в съзнанието й. Той нямаше да говори с нея по този начин — сякаш е дете, което може да бъде отпратено. Копнееше да му се обади само за да чуе гласа му. Вероятно би могла да му звънне по-късно за четката, която Луси бе оставила в колата й. „Престани, каза си тя сама. Облягаш се на него само защото знаеш, че ще доловиш радост в гласа му, когато те чуе. Това изобщо не е негов проблем, не е негова работа.“