Даяна Апълярд
Игра с огъня (14)

Тринадесета глава
Лори

— Не ме интересува дали си заета, трябва да те видя.

Каси се намръщи на телефона. Вече два дни се опитваше да поприказва с Лори. След като най-сетне бе успяла да се отърве и от Сара, и от Том, бе отишла до дома й, макар главата й още да пулсираше от болка. И двете коли стояха там, но никой не й отвори вратата. Замисли се дали да не надникне през прозореца в дневната или да заобиколи къщата и да потропа на големите стъклени врати на кухнята, но никак не й се искаше да разговаря с Джерард. Стигна до градинската порта и остана да седи на каменната стена, заровила лице в ръцете си. Може би Нат имаше право. Може би трябваше да се отдръпне и да ги остави сами да се оправят. Но той не знаеше колко е голям хаосът. Може би трябваше да сподели с него всичките си страхове, но подозираше, че той пак ще каже, че не е тяхна работа. Хората неизменно правеха онова, което искат, дори и ако са поели по пътя на самоунищожението.

Лори се поколеба, преди да вдигне телефона. Предполагаше, че може да е Каси, а й дължеше обяснение. Но проблемът бе, че не можеше да я излъже. А засега все още лъжеше самата себе си.

На кухненската маса в мобилния й телефон се намираше съобщението на Том. Трябваше да го изтрие от паметта на телефона. Софи непрекъснато си играеше с него и четеше съобщенията. Беше съвсем просто. Само: „Напусни го. Обичам те“.

Телефонът бе изписукал тази сутрин, когато се прибираше с колата, след като бе оставила Софи в училището. Бе видяла Том на другия край на паркинга и знаеше, че той я гледа и се мъчи с поглед да я убеди да отиде при него и да си поговорят. Дори и от това разстояние знаеше точно какво си мисли. Бе спряла колата и дълго се бе взирала в съобщението. Толкова простички думи. Думи, които можеха да разрушат живота й до основи. Замисли се за огромната пропаст между онова, което човек иска да направи, и онова, което е длъжен да направи. Можеше ли подобни чувства да са грешни? Нямаше ли отрицанието на подобни чувства, толкова силни, че изпълваха всеки миг от деня и нощта й, да ги накара да се свият в стегната примка и тя да прекара остатъка от живота си в горчиво съжаление?

Най-разумното бе веднага да изтрие съобщението, но не го бе направила. Запази го като скъп подарък, като тайна, само за нея, поне за мъничко. Нямаше да направи нищо по въпроса. Бе й достатъчно и само да знае, че е обичана. Трябваше да й бъде достатъчно.

— Какво правиш? — попита Каси по телефона.

— Нищо — отвърна Лори и посегна към мобилния апарат.

Прегледа указателя, докато стигна до неговото име и активира съобщението. Прочете го за последен път и написа „опции“. Слезе надолу и още по-надолу със стрелката, докато стигна „изтрий“. Съобщението изчезна.

— Ела тук — каза Лори. — Имам половин час, преди да отида да взема Софи.

Каси седеше в безукорно чистата и подредена кухня на Лори, след като бе оставила ботушите си до вратата. В чест на посещението й Виктор се бе измъкнал с усилие от кошницата си и муцуната му, посивяла и мустаката, лежеше на коленете й. Тя го галеше несъзнателно по главата, а той я гледаше с очи, пълни с любов. Бяха стари приятели.

— Е? — подкани я тя, докато Лори се занимаваше с приготвянето на кафето в скъпата италианска машина.

Наложи се да повиши глас, за да надвика машината, която тъкмо пускаше горещо мляко. Лори внимателно наля пухкавото разпенено мляко в две красиви френски чашки, с кафе, после отиде до мивката, за да изплакне каничката. Взе кърпа, избърса я около гърлото, изплакна кърпата под струята на чешмата, изстиска я, сгъна я прилежно на четири и я остави на ръба на лъскавата мивка.

— Ще седнеш ли най-после да си поприказваш с мен — нетърпеливо се обади Каси.

Лори се обърна към нея. Очите й бяха огромни и измъчени.

— Не знам какво да кажа — сви рамене тя.

Каси проследи с пръст цветния кант на чашката.

— Започни от началото — предложи тя.

— Моля те, не казвай, че това е добро място да започнеш — усмихна се Лори.

— Защо не съм разбрала?

— Защото и аз не знаех — каза Лори. — Това не е нещо, което става изведнъж. Мисля, че просто… постепенно… ни завладя. Никой от двама ни не е седнал един ден и не си е казал: „я да взема да се влюбя“.

— Значи е любов.

— Господи, Каси, не знам. В момента не мога дори да реша каква блуза да облека сутрин. Откъде да знам дали съм влюбена?

— Но нали става дума за Том. Сещаш ли се — Том? Нашият приятел. Безнадеждният случай. Писателят, който нищо не е написал. Мъжът, който често може да бъде видян да подпира бара в „Охлювът и марулята“, навлякъл старо яке и потънал в обсъждане на достойнствата на комбайните. Това не ти е някакъв приказен принц, дето ще те отвлече и ще ти предложи живот, в който се храните само с хайвер и се обличате в палта от норка, нали?

Лори се засмя.

— Но в истинския живот не става така, нали, Каси? Не това е важното. А да намериш човек, който наистина обича теб, а не представата си за теб, някаква идеална твоя версия, която няма абсолютно нищо общо с реалността.

— Това ли прави Джерард?

Лори седна до масата.

— Да — каза тя. — Има нещо… — Тя поспря и много внимателно подбра думите си. — Има нещо у него, което не е съвсем истинско. Сякаш винаги играе някаква роля — на човек, какъвто смята, че трябва да бъде. И аз съм част от тази негова представа. Прекрасно се грижа за домакинството. Изглеждам добре. Готвя вкусно и може да ми има доверие, че няма да го изложа пред обществото. Аз съм ценен актив, Каси, както беше и компанията. Само че аз не съм актив наистина. Определено не и сега. Аз съм си аз и съвсем не съм идеална. И се чувствах доста пренебрегната през последните няколко години. Освен това има свади, шумни разправии, той си мисли, че може да се държи с мен както си иска — нямаш представа какво става вътре в дома ни, наистина нямаш. Примирявах се с прекалено много неща, но за мен най-важното винаги е било да пазя семейството си цяло.

— Разбирам това — каза Каси. — Но ти сигурно знаеш, че ти и Том нямате бъдеще заедно…

— Защо не?

Каси се замисли за миг.

— Защото Джерард навярно ще те убие.

— Не говори глупости.

Каси я погледна скептично. Лори отпусна ръка на масата.

— Вярно, ще полудее от гняв. Но няма да се стигне дотам, Каси. Няма да позволя да се стигне дотам. За глупачка ли ме мислиш? Просто и двамата бяхме нещастни и имаше някакво… не знам… някаква мъничка искра помежду ни — това е. И двамата сме зрели хора. Няма да заложим живота си на карта. Том също го знае.

Каси повдигна вежди.

— Наистина ли? Проблемът е там, че Сара е права и че Том е като дете понякога. Не може да види ограниченията, които другите хора си налагат в живота, никога не е можел. В известна степен това е част от чара му — малкото момче, което се крие в мъжа. Много е импулсивен и страстен под ленивата си външност. Играеш си с огъня, да знаеш. Той няма да се откаже и да се вслуша в гласа на разума.

— О, знам — отвърна Лори. — Повярвай ми, знам го.