Даяна Апълярд
Игра с огъня (26)

Двадесет и пета глава
Лори

Той стискаше здраво ръката й, сякаш никога повече нямаше да я пусне. Софи седеше на ръба на леглото до нея, а Ник стоеше неуверено в долния му край.

— Бихте ли ни оставили само за минутка? — нежно се обърна към децата тя. — Ник, ще заведеш ли Софи да пийне нещо? Има кафене в съседното крило.

— Разбира се — каза Ник. — Хайде, Софи.

— Моля те, не плачи отново.

Джерард извърна глава.

— Не мога да се спра. Нямаш представа, Лори, колко близо бях до…

— Тихо. Не ми казвай. И двамата сте живи. Само това има значение.

— Ами ти?

— Какво аз? — Тя обърна лице към него и той протегна одрасканата си ръка да докосне косата й.

— Какво ще правиш?

— Ще остана.

Той стисна устни.

— Не защото си мислиш, че пак мога да направя подобно нещо, нали? Не и от съжаление? Не бих го понесъл.

— Не.

— А обичаш ли ме?

Тя го погледна замислено.

— Не съм сигурна, че имам вяра в любовта. Може ли да се задоволим с доверие и приятелство?

Устните му се изкривиха в усмивка, пръстите му галеха косата й.

— Няма значение — прошепна той. — Няма значение какво казваш, стига да знам, че няма да ме напуснеш.

— Няма да те напусна — увери го тя. — Обещавам.

— А Том?

Тя прехапа устни. Том. Каси каза, че когато най-сетне се прибрала у дома, той спял, но се събудил след около час и започнал да вика и плаче. Било ужасно и събудил децата. През остатъка от нощта стояла до него, докато той хлипал. Никога не го била виждала такъв, сякаш нещо вътре в него се било пречупило.

— Том ще оцелее — каза Лори. — Има децата си.

— Трябва да се преместим.

— Знам. Знам това.

— Къде ще отидем?

— Знаеш ли — отвърна тя, загледана в пръстите му, които си играеха с косата й. — За мен наистина е без значение.

— Искаш ли да идем във Франция? Нямам нищо против, сигурен съм, че ще си намеря работа.

— И аз мога да работя — каза Лори.

— Ще работиш. Ще бъде много, много по-различно — каза той. — Обещавам.

— Здравейте.

— Здравей, миличка. Хапна ли нещо?

— Само една бисквита. Ник идва. Колко време ще останеш с гипс на ръката, татко?

— Няма да е дълго. Няколко седмици вероятно. Ела тук.

Софи седна на леглото и се наведе към него. Той я прегърна през рамо и тя нежно допря личицето си до неговото. Лори го видя как затваря очи блажено. Ник я стисна леко за рамото.

— Добре ли си?

Лори се пресегна и улови ръката му.

— Да — отвърна тя. — Добре съм.