Даяна Апълярд
Игра с огъня (25)

Двадесет и четвърта глава
Лори

— Защо татко няма да дойде? — Лори седеше на леглото на Ник, докато той си слагаше вратовръзка пред огледалото в стаята и се мръщеше. — Приличам на идиот.

— Много е зает — отвърна Лори. — Том — добави небрежно тя — обеща, че ще дойде за морална подкрепа.

— Много мило от негова страна.

— Той харесва баща ми.

— Двамата си приличат — каза Ник, взирайки се в нещо, което ужасно приличаше на нова пъпка.

Лори беше шокирана.

— Не, не си приличат! Ни най-малко.

— И двамата не се съобразяват много с реалността, нали? Както и да е — обърна се към нея Ник, — поне ще се отървем за малко от татко и лошото му настроение.

— Знаеш, че му е много трудно — бързо се обади Лори.

— О, да. Не ни оставя да забравим дори и за миг. Малко се тревожа за него, мамо.

Той се завъртя към нея.

Лори се притесни.

— Какво имаш предвид?

— Много пие, и то сам. Виж, знам, че двамата не се разбирате особено добре, спите в отделни стаи и всичко останало. — Той извърна притеснено очи. — И се питах дали… Не, няма нищо. Всичко е наред.

— Какво се питаше?

— Питах се дали ще се разделяте. — Думите се изсипаха бързо от устата му и той остана като закован на мястото си, загледан внимателно в нея. — Къде ще живеем? След като къщата се продаде.

Тя замръзна.

— Това пък откъде го измисли?

— Не съм глупав — отвърна той. — Виждам какво става.

Сърцето на Лори се разтуптя толкова бързо, че тя се уплаши да не припадне.

— Какво… става ли? — повтори тя.

Не би могъл да е забелязал нещо на почивката. Бяха се държали съвсем естествено пред всички, а и Том доста се бе укротил, щом му бе обещала да каже на Джерард седмица или две след като се върнат. Само че не бе намерила кураж. „Другата седмица“, реши тя. Когато уредят нещата с къщата.

Беше се намерил купувач. Човекът работеше в Лондонското Сити, жена му бе адвокат и имаха две малки деца. Смятаха къщата за идеална и не искаха да променят абсолютно нищо. Предложиха по-висока от обявената цена. Джерард бе успял да се размине на косъм с фалита, което означаваше, че ще имат пари колкото Ник да остане в училището до финалните си изпити, а Софи — до завършване на подготвителната група. Миналата вечер Джерард бе оставил върху кухненската маса рекламна брошура с описание на една къща в съседно село, даваше се под наем. Знаеше, че трябва да му каже. Не можеше да го остави да си прави планове, които няма да се сбъднат. Беше прекалено жестоко. Но вътрешно нещо я принуждаваше да отлага. Съзнаваше, че се страхува да направи последната крачка.

Тя стана и прегърна Ник.

— Още не съм съвсем сигурна къде ще живеем. Мисля по въпроса. Вероятно ще се наложи известно време да живеем под наем, но ще се оправим. Все ще намерим нещо.

Том й бе заявил по телефона сутринта, че трябва да определят една дата и да кажат на Сара и Джерард едновременно. Той също бе намерил къща, която предлагаше да наемат, преди да продадат и двете си къщи и да видят дали ще имат достатъчно пари общо, за да купят нещо. В тази къщичка имаше само четири малки спални и щеше да им е тясно и на седмината, но щяха да се оправят. Нямаше да разполагат с много пари, но това нямаше значение. И дума не можеше да става да има ограничения за Джерард и Сара да виждат децата толкова често, колкото пожелаят, където и да живееха. Когато говореше, Том успяваше да представи всичко напълно възможно, дори съвсем логично. А после Лори си представяше как казва на Джерард и въздушната кула се срутваше.

Лори трябваше да признае, че баща й изглежда съвсем добре за човек, наближаващ седемдесетте. След подписването в градския съвет ги заведе в изключително изискан ресторант за обяд и произнесе много емоционална реч — как Каролайн го прави щастлив и колко е доволен, че семейството му е до него, за да сподели радостта му.

Вече пиеха кафе след обяда, когато Лори се наведе да си вземе чантичката.

— Време е да тръгваме — каза тя на Том. — Не искам да попаднем на задръстване, а и утре сутрин трябва рано да закарам Ник до училище.

— Разбира се — съгласи се веднага Том.

Той я хвана за лакътя, докато се изправяше, и когато тя се обърна, забеляза, че баща й ги гледа. Лори отиде да вземе палтото на Софи и якето на Ник, оставени на един стол. После прегърна баща си.

— Довиждане, татко. Благодаря ти. Беше чудесно и наистина от сърце ви желая всичко най-хубаво. Каролайн е много… — Тя потърси подходяща дума. — … специална.

— Всичко най-хубаво и на теб — пожела й баща й.

Когато я пусна от прегръдките си, той погледна към Том и му намигна. Лори го зяпна шокирана. Беше заговорническо намигане. Той знаеше. Беше шокирана от намека му. Той й казваше, че са като него. Че и тя е в неговото положение. Не е чистата като сняг мъченица, каквато се бе старала да бъде майка й. Беше като него. Водеше живот, пълен с лъжи, за да получи каквото иска.

Изведнъж й стана студено и се загърна в палтото си, а после викна на Софи:

— Хайде! Престани да се мотаеш!

Том я погледна изненадано и попита:

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя. — Не сега.

По обратния път към дома Лори гледаше навън през прозореца и отказваше да се обърне към него. Том шофираше нейната кола, защото, както бе казал, партито е нейно и тя трябва да се чувства спокойна да пийне нещо, ако иска. Тя си бе помислила, че е много мило от негова страна — винаги тя шофираше, когато ходеха някъде с Джерард, който не устояваше да не пийне. Том често я поглеждаше и копнееше да й каже нещо, но имаше прекалено много свидетели, за да са откровени един с друг. Сега можеха да говорят само закодирано.

Сара не бе у дома, защото трябваше да работи този уикенд, а Джерард бе казал, че ще остане в града след срещата с един от новите му бизнес познати. В понеделник имаше важна среща с една инвестиционна компания, която уверяваше, че може да възроди бизнеса му. Лори го бе изслушала, но не я интересуваше. „Много скоро пече няма да имам отговорности към теб и ти ще си само бащата на децата ми.“ Изпитваше голямо облекчение, когато погледнеше така на ситуацията. Каси бе взела Дейзи и Луси у тях, а Мики щеше да спи у приятел.

Падаше мрак, когато минаха през ливадата, и отначало Лори не забеляза, че колата на Джерард е паркирана на алеята.

— Татко си е у дома! — възкликна Софи.

— О! — Сърцето на Лори се разтуптя тревожно.

Каза си, че трябва да се успокои. Том бе оставил колата си на нейното място за паркиране, но Джерард не би го възприел като нещо странно, понеже Том често се отбиваше да доведе децата или да ги закара някъде. Нямаше веднага да си направи извод, че е бил на сватбата с тях.

Том я погледна.

— Много си тиха — отбеляза той.

— Знам — опита се да се засмее тя. — Предполагам, че пих повече. Познаваш ме. Две чаши вино — и вече съм готова.

— Не е това — каза той. — Нещо не е наред.

Тя погледна крадешком към Софи и Ник на задната седалка. И двамата бяха със слушалки на ушите — Ник играеше на електронната си игра, а Софи слушаше любимия си диск и си тананикаше.

— Обади ми се по-късно — каза тя. — Или аз ще ти звънна.

— Искаш ли да вляза с теб? — предложи той.

— Не. Благодаря.

— Не искам да те оставям така.

— Том, моля те, просто си върви, добре съм. Хайде, деца — високо каза тя. — Излизайте.

Том изчака децата да слязат от колата, после натисна автоматичното заключване и подаде ключовете на Лори.

— Държиш се странно — каза той. — Не прави така. Не бива да се преструваме един пред друг.

Децата вече бяха стигнали до къщата.

— Повярвай ми, Том, не се държа странно. Просто съм уморена и в момента не мога да мисля разумно.

— Защото той се е върнал ли? — Том махна към колата на Джерард.

— Да… не — заекна тя и притисна пръсти към слепоочията си. — Не знам. Предполагам, че е заради сватбата на татко и…

— Ще бъдем щастливи — каза Том, настойчиво подчертавайки всяка дума, сякаш за да я запечати в съзнанието й. — Никой не може да ни спре.

— Знам. — Искаше той да си върви. Усмихна му се измъчено. — Имам нужда от сън.

— Тогава заспивай — засмя се той — и сънувай мен.

„Няма да стане“, помисли си тя, докато го гледаше. „Не е просто, няма да мине гладко и няма шанс да се получи.“ Побутна го да върви. „Крием се като деца.“

„Страх ме е, каза си тя, докато затваряше зад гърба си масивната входна врата, която някога я караше да се чувства защитена. Нещо не е наред.“ Ник се бе качил горе, а Софи бе пуснала телевизора в дневната. Лори бавно тръгна към кухнята. Внимателно побутна дъбовата врата. Стаята тънеше в мрак. Протегна дясната си ръка към електрическия ключ. Светна. Джерард седеше до масата с наведена глава.

— Защо седиш в тъмното? — попита тя.

Гласът й бе неуверен, изтънял от страх. Той вдигна уморени и насълзени очи към нея.

— Виктор умря.

— Не! — Сълзи се появиха и в нейните очи. — Кога?

— Сигурно докато сте били на сватбата.

Лори вдигна ръка към устата си.

— Бил е сам. Починал е съвсем сам. Къде беше, когато го намери?

— До входната врата. Сигурно е драскал с лапи, за да излезе. Сърцето му просто е спряло.

Джерард леко се дръпна назад и Лори забеляза старото им куче, простряно в скута му. Той непрекъснато галеше черната му глава и сивата му муцунка бе притисната в дланта му. Тя се наведе към Виктор и се вгледа в безжизнените му очи. Докосна главата му и ръката й се допря до тази на Джерард. Пое си дълбоко въздух, на пресекулки.

— Не мога да понеса мисълта, че е умрял в празната къща. След като толкова време беше с нас.

— Беше най-доброто куче на света — каза Джерард.

Лори коленичи и се отпусна на пети, като се олюляваше напред-назад. Струваше й се, че кучето сякаш винаги е било част от живота й — следеше я с поглед из кухнята, потропваше с опашка до нея, докато тя пиеше кафе и четеше вестник, слагаше голямата си лапа на коляното й, когато искаше разходка. Беше неизменна част от обкръжението им, а сега го нямаше и на мястото му зееше огромна празнина. Беше просто непоносима, огромна загуба.

— Никак нямаше да му хареса преместването ни — тихо каза Лори.

Джерард кимна.

— Прекалено стар беше за промяна — потвърди и той.

— Ще кажеш ли на Софи и Ник? — помоли го Лори, докато бършеше очи. — Не мисля, че аз мога да го направя.

— Добре.

Джерард се изправи сковано и пренесе отпуснатото тяло на кучето до кошницата му. Положи го нежно в нея и после го зави с одеяло.

— Ще трябва да го занесем при ветеринаря — каза тя. — За да го кремира.

— Можем да го погребем тук — каза Джерард, загледан през прозореца. — Под ябълковото дърво, което замалко да изкорени още щом го посадих.

Лори тихо се засмя.

— Предполагам, че е съвсем редно.

Той се обърна към нея и без предупреждение я взе в прегръдките си. Зарови лице в косата й.

— Върни се при мен — каза той. — Моля те. Не мога да направя нищо без теб. Опитвам се да започна отначало, но сякаш няма смисъл. Трябва да ми кажеш. Кажи ми какво ще правиш. Без теб съм като в ада, Лори. И двамата бяхме напълно луди, за да позволим да се стигне дотук. Това е лудост. Ние сме женени, Лори, женени.

Тя се отдръпна от него. От шока не можеше да мисли и думите се изляха от устата й неканени и несвързани:

— Не мога. Аз… влюбена съм… Том… много съжалявам… — Пое си въздух. — Напускам те. Том ще напусне Сара.

Джерард отпусна ръце, сякаш го бяха улучили с куршум.

Не бе планирала да го изрича на глас. Още в мига, в който думите излизаха от устата й, тя си мислеше: „Това ли искам? Наистина ли го искам? Смъртта на Виктор не би означавала нищо за Том. Той не познава живота ми. Не сме живели в една къща цели шестнайсет години. Нямаме общи деца. Всичко между нас е само секс, а не любов. Не е любов. Не такава, която се ражда от споделените преживявания и опит. Не е истинска. Как да се откажа от всичко?“.

Джерард пристъпи към нея, протегнал ръце, сякаш искаше да я прегърне, и когато тя се обърна, ръката му внезапно я зашлеви силно по бузата. Тя залитна и се удари в кухненската маса. Сякаш отстрани се видя как вдига длан към лицето си и инстинктивно се наведе, когато някой тежко се блъсна във вратата. Опитвайки вкуса на кръвта в устата си, чу гласа на Ник и чу да вика: „Не!“, когато той се хвърли към баща си. Виеше й се свят и всеки миг щеше да припадне, но се опитваше да остане в съзнание, а Ник се боричкаше с баща си на пода и крещеше отново и отново: „Негодник! Негодник!“. Тя залитна към тях и опита да хване ръката на Ник, но той се откопчи от нея и за миг се разсея, така че пусна баща си. Джерард незабавно скочи и прикова ръцете на Ник до тялото му. Лицето му бе изкривено от мъка и едва говореше:

— Недей… прави… това… Не… се… приближавай… до… мен. Не мога… не знам… толкова много съжалявам… беше само…

Джерард блъсна Ник надалеч от себе си, към Лори, и двамата паднаха, като Лори удари лошо главата си в един стол. После чу Софи да крещи и входната врата се затръшна.

— Мамо! — Ник се бе навел над нея. — Мамо, за бога! Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя, със соления вкус на кръвта в устата си.

— Той направо е откачил — каза Ник. — Какво, по дяволите, става?

Точно в този миг чуха двигателя на колата. Лори изтича до прозореца, като полагаше усилия да не повърне. Колата на Джерард се измъкна на заден от мястото за паркиране, после изрева надолу по алеята, оставяйки дълбоки следи в чакъла. Лори притисна уста с ръка и извика:

— Софи!

Ник изтича в коридора и после се втурна в дневната. Тя го чу как отваря с трясък вратата. После се върна обратно в кухнята.

— Няма я — каза той. — Взел я е.

Лори се наведе над мивката, като се мъчеше да остане в съзнание и се бореше с всички сили с припадъка.

— Обади се в полицията.

— Какво?

— Просто го направи! — изкрещя тя. — Обади се на полицията! Той не е на себе си! Може да направи всичко!

— Господи! — прошепна Ник, докато набираше телефона за спешни случаи с треперещи пръсти.

Какво, по дяволите, да им каже? Опита се да диша бавно и дълбоко. От другата страна на линията се чу енергичен глас:

— Полиция, пожарна, Бърза помощ?

— Полиция.

— Момент, моля.

Лори го чу как съобщава адреса им, а после обяснява:

— Става дума за баща ми. Той взе сестра ми. Той… удари майка ми. Не мисли трезво в момента. Ние… не, не го е правил преди. Никога. Не. Няма минали провинения. Моля ви! Можете ли да го намерите?

Лори го чу как съобщава регистрационния номер, модела и годината на производство на колата. После каза:

— Благодаря ви. Непременно. Благодаря. — Остави слушалката. — Ще изпратят човек тук и ще се опитат да проследят татко. Ти добре ли си? Господи, виж се само!

Лори прокара език по зъбите си. Опипа лицето си. Ръката й залепна от кръвта, главата я цепеше, а зрението й бе замъглено.

— Добре съм — чу се да казва. — Къде ли би отишъл? Ще му се обадя.

— Не — каза Ник. — Аз ще се обадя.

Набра мобилния номер на Джерард. След около минута каза:

— Не отговаря.

— Остави му съобщение. Не, недей.

Мислите й препускаха бясно. Какво да прави? Нямаше смисъл да хукне с колата след тях, защото не знаеше накъде са тръгнали. „Мисли!“, каза си тя. Къде би отишъл той със Софи? Не и при родителите си. Живееха прекалено далеч. Пък и едва ли щеше да се обърне към тях. Не можеше да избие от ума си представата за ужасеното личице на Софи. Беше изкрещяла. Какво й беше сторил? И нея ли беше ударил? Тя сигурно се чудеше какво ли прави той, бащата, когото тя обича и на когото вярва, след като я бе грабнал и метнал в колата, а очите му бяха толкова подивели и караше с бясна скорост…

— Обади се на Каси — каза тя на Ник. — Нат ще знае какво да прави.

 

 

Каси я държеше в прегръдките си нежно, както се държи бебе. Бе измила ранената страна от лицето й, която сега бе болезнено червена, дала й бе болкоуспокояващи и чаша бренди. Жената от полицията бе задавала на Лори най-различни противни въпроси: Удрял ли я е и преди? Има ли в рода му умствени заболявания? Има ли някаква представа къде би завел детето? Детето. Софи. Уплашената, изгубена Софи. Отвлечената Софи. Може ли човек да отвлече собственото си дете? Опита се да каже, че според нея всичко е било случаен инцидент, но не успя да изрече думите. Освен това не знаеше. Наистина ли бе искал да я удари? Нямаше значение. Вече не. Из главата и се блъскаха хаотични мисли и тя подскачаше при всеки телефонен звън. От полицията бяха казали, че е най-добре да не се опитват да му се обаждат на мобилния телефон, защото, ако шофира, и то в такова възбудено състояние, може да катастрофира. Лори заплака, когато чу това. Катастрофа. Той може би искаше да катастрофира. Или да се хвърли от скалите със Софи в колата. И вината за всичко бе нейна. Заради егоистичната й постъпка, защото си бе въобразявала, че може да му каже, че обича друг мъж и че иска да го напусне, и че той просто ще отвърне… какво? Добре? Чудесно? Нищо не би могло да оправдае постъпката му, но тя го разбираше. Разбираше го. Защото единственото, което не бе взела под внимание, бе фактът, че той я обича. Обича я страстно и сега, след като тя вече не го обичаше, за него нямаше причина да живее. Но Софи. Не можеше да си представи, че той ще отнеме живота на детето, което толкова обича. Служителката от полицията седна до нея.

— Помислете — каза тя. — Мислете. Сигурно има място, където би отишъл. Родители. Приятели. Вила в провинцията.

Лори поклати глава. Джерард нямаше много приятели. Винаги бе толкова зает с работата, че оставяше на нея грижата за социалните им контакти. Като се замислеше, май Нат бе най-близкият му приятел.

Чу гласа на Нат някъде над главата си. Всичко се движеше като в забавен каданс, сякаш сънуваше.

— Не можете ли да включите хеликоптер в издирването? Не мислете за цената. Вижте, ако става дума за това, аз ще платя.

— Аз съм виновна — прошепна Лори на Каси. — Казах му.

— Какво?

Тя смачка на топка кърпичката в ръката си.

— Казах му за Том и мен. Казах му, че го напускам. Че обичам Том.

— Няма нищо — прегърна я Каси. — Не си виновна.

— Виновна съм — кимна Лори, а сълзите й капеха върху ръката на Каси. — Не бива да причиняваш такова нещо никому. Заслужавам всичко това. Нямах никакво право да мисля, че ще е възможно.

В този миг вратата се отвори рязко. Том едва не събори Каси на земята и прегърна здраво Лори.

— Любов моя! — възкликна той. — Какво, по дяволите, ти е направил? Негодник! Защо?

Каси го погледна и каза:

— Върви си.

— Какво?

Той се вгледа диво в Лори. Тя кимна и прошепна:

— Върви си.

— Вината не е моя! — извика Том. Всички в кухнята спряха да приказват и го зяпнаха. — Обичам те!

Ник увеси глава.

— По дяволите! — измърмори той.

Нат хвана Том за ръката.

— Ела навън — подкани го той. — Лори не може да мисли за това точно сега.

— Нека тя да ми го каже! — изкрещя Том.

Каси го изгледа стреснато. Никога не бе виждала Том толкова извън себе си, както сега. Той хлипаше.

— Трябва да е сега! — викна той.

— Накарай го да си върви — тихо помоли Лори.

Каси кимна и погледна умолително Нат. Той прегърна Том през рамо и го поведе навън.

 

 

Беше два след полунощ. Лори лежеше в леглото и гледаше в тавана. Каси спеше до нея и дишаше тежко в съня си. На долния етаж служителката от полицията и двамата й колеги седяха в кухнята, пиеха чай и се мъчеха да останат будни. Ник беше при тях. Тя също бе искала да остане там, но Каси каза, че трябва да се опита да поспи. Нат се бе прибрал, за да се погрижи за децата, и бе отвел Том. След като децата бяха по леглата си, те седнаха с бутилка уиски и пиха, докато накрая Том не издържа повече и заспа на стола. Нат го зави с одеяло и уморено се качи до стаята си. „Господи, помисли си той, какви глупаци сме ние, смъртните!“

— Той сигурно е луд — бе казал Том, докато се наливаха с уиски. — А ние изобщо не сме знаели. Как е могъл да я удари? Как е могъл да го направи?

За миг Нат замълча.

— Усетил е как му отнемат всичко — каза той. — Какво би направил ти?

— Не и това — отвърна Том. — Не и това. Не може да ни спре.

 

 

През нощта имаше много и погрешни сигнали, че колата на Джерард е била засечена. Подобна кола била забелязана да профучава с висока скорост по магистралата. Подобна кола била блъсната челно. Ник седеше с опънати до скъсване нерви. При всяко обаждане, при всяко проблясване на полицейските телефони той си представяше, че баща му и сестра му са мъртви. Полицаите тихо обсъждаха възможността да дадат пресконференция, за да апелират към съдействие от обществеността. А през цялото това време Софи можеше да лежи мъртва някъде. Сред смачканите ламарини на катастрофиралата кола. В прегръдките на баща си. Защо? Той обви ръце около тялото си. Защо баща му бе стигнал до подобна лудост? Как нормални хора като тях можеха да се забъркат в подобен кошмар? Не знаеше дали някога би простил на баща си. Ако изобщо го видеше отново. А и Том. Том беше влюбен в майка му. Това не го бе изненадало, не особено. Сега вече беше съвсем очевидно. Ник се взираше в бъдещето и му се струваше, че пристъпва над ръба на пропаст.

Към четири часа Лори успя да заспи. Сънищата й бяха изпълнени с преследвания с кола, скърцане на гуми, и Софи, която бе на една ръка разстояние и падаше, падаше…

После се бе събудила рязко. Остана да лежи напълно неподвижно. Всичко беше сън. Софи спеше в креватчето си в другия край на коридора, гушнала мечето си. Лори внимателно отметна завивките и се измъкна от леглото. Отиде на пръсти до стаята на Софи и побутна вратата. Леглото беше празно. Спретнато оправено. Мечето лежеше на покривката, а невиждащите му очи се взираха в тавана.

— Не! — изкрещя тя.

Каси изтича към нея и я прегърна. Лори се обърна разтреперана.

— Има ли някакви новини?

— Не знам. Върни се в леглото. Ще ида да попитам. Лицата на хората в кухнята бяха бледи от изтощение.

Нямаше други съобщения за забелязани коли. Джерард и Софи сякаш бяха изчезнали от лицето на земята. Каси направи чаша чай и я занесе на Лори. Тя седеше на леглото и се люлееше напред-назад.

— Мъртва е — повтаряше си тя отново и отново. — Знам го.

— Не, не знаеш. Джерард не би я убил. Не би го направил.

— Той беше полудял. — Лори сграбчи ръката на Каси. — Ти не го видя. Можеше да направи всичко. Караше толкова бързо. Иска да ме нарани колкото може по-силно.

— Той обича Софи — нежно отбеляза Каси. — Не би го направил.

— Ти не разбираш! — възрази Лори. — Той няма за какво да живее! Каза го — казвал ми го е и преди. Ако няма мен, няма нищо. Животът му не струва пукната пара. Ти не разбираш колко далеч го принудих да стигне, защото си мислех… мислех, че… имам право да си тръгна.

— Имаш — обади се Каси. — Имаш това право.

— Но аз очаквах той просто да го приеме! Бях толкова глупава. Къде е Том?

— Нат го заведе у дома.

— Не мога да се виждам повече с него — извика Лори. — Ние ги убихме.

— Изпадаш в истерия. Тихо, тихо.

Телефонът звънна. Лори погледна Каси и в очите й имаше надежда.

— Сигурно има новини! — каза тя.

Рязко отметна завивките и наметна халата си, докато тичаше по стълбите. Стигна до телефона преди служителката от полицията. Сграбчи слушалката. Чу гласа на Джерард и все пак сякаш не беше той. Беше толкова, толкова мъртъв, сякаш в него нямаше и капчица живот.

— Кажи ми нещо! — извика тя. — Софи!

— Не знам къде съм — промълви той.

Жената от полицията беззвучно й прошепна: „Накарай го да говори по-дълго“. После махна към един от колегите си да вдигне телефона в кухнята. Чу се слабо изпукване по линията, но Джерард явно не забеляза.

— Моля те… — Лори стискаше слушалката толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Моля те, дай ми Софи — прошепна тя.

— Мамо?

— О, слава богу! — Лори се облегна на стената. — Слава богу! Миличка, къде си? Къде сте с татко?

— В една телефонна кабинка сме. Студено е, мамо. Блъснахме се с колата и татко си удари главата.

Сърцето на Лори биеше лудо. Тя се насили да диша дълбоко.

— Виждаш ли някакви табели? Дълго ли пътувахте?

— Да. — Гласът на Софи бе изтънял. — По магистралата. Беше ме страх. Татко не искаше да си говори с мен. Гладна съм, мамо, и ми е много, много студено. Чувам морето.

— Дръж се, скъпа, ще те намерим. Ще пристигнем там възможно най-скоро, дай ми татко, моля те.

— Доведи я у дома — прошепна Лори. — Моля те. Каквото и да искаш, ще го направя. Само се върни у дома. Или ми кажи къде си.

— Господин Чадуик? — Глас на полицай. Суров. Безличен. — Там ли сте? Само ни кажете…

И после линията прекъсна.

Лори се втурна в кухнята, докато полицаят оставяше слушалката на телефона.

— Защо? — изкрещя тя. — Защо го направи? Той щеше да ми каже… идиот такъв!

— Успокойте се! — рязко я прекъсна мъжът. — Мисля, че успяхме да проследим разговора.

Мобилният му телефон звънна. Той се обърна с гръб към нея и излезе навън.

Ник пристъпи напред и прегърна майка си.

— Всичко е наред — каза той. — Ще ги намерят.

— Беше й студено — прошепна тя до рамото му. — Беше й студено, гладна е и уплашена, а аз не успях да я защитя. Работата ми е да се грижа да е на топло, да е сита и да е в безопасност, а аз не я свърших. Изгубих я.

— На брега са — каза полицаят, когато отново влезе в кухнята. — В една телефонна кабина. Натам вече са тръгнали наши коли.

Лори се отпусна тежко върху един стол.

— Ходили сме там на почивка — каза тя. — С наши приятели. Разхождахме се по брега, а Джерард излизаше с платноходка. Помниш ли, Ник?

Той кимна.

— Защо? — запита се тя сама. — Защо би отишъл там? — Загледа се невиждащо напред. — Защото скалите са стръмни и високи — бавно изрече тя, осъзнала истината. — Скалите са стръмни и високи.

Обърна се умолително към полицаите.

— Колко време ще им трябва, за да стигнат до тях? Катастрофирали са. Не знам дали ще намерят подслон. Студено е.

Погледна навън в тъмната нощ. Клоните на старото дърво до църквата бяха приведени ниско от вятъра, а по прозореца пръскаше дъжд.

Каси я прегърна.

— Ще ги намерят — уверено заяви тя. — Ще ги намерят.

Смяташе да позвъни на Нат и да му каже, че Джерард се е обадил, но не искаше да остави Лори. Много се притесняваше, че тя може да се прекърши съвсем.

Софи първа видя светлините. Татко й явно бе заспал и се облягаше тежко на ръчичката й. Седяха сгушени в колата, чийто преден капак бе сплескан назад. Бяха се блъснали в стената челно — Джерард бе изгубил контрол над колата и след като бе завъртял бясно волана, мракът погълна мокрия път. А после се бяха плъзнали и завъртели, сякаш за цяла вечност, докато всичко свърши с трясък и баща й си удари главата във волана. Трябваше да го разтърси, за да го събуди, отне й много време, а от челото му течеше кръв. Опита се да я избърше с ръкав, но беше много.

— Трябва да се обадим на мама — прошепна тя. — Тя ще дойде да ни вземе.

Татко бе кимнал и тя го държа за ръка, докато той се мъчеше да се измъкне от колата. Само на няколко метра имаше телефонна кабина, цялата осветена. Виждаше се и някаква къща, но беше доста далеч и не се виждаха светлини. Наложи се да отвори с мъка вратата на кабината и да помогне на баща си да влезе вътре, а после бръкна в джоба му за монета и набра номера у дома.

Татко й не беше същият. Докато пътуваха, Софи се бе опитала да пусне радиото, а той й забрани, и тя го питаше къде отиват, а той не отговаряше. Държеше се като непознат. И тя наистина се страхуваше от него като от непознат. Светлините се приближиха и Софи реши да излезе и да види кой е. Беше полицейска кола. Тя махна и фаровете спряха точно пред нея.

Лори я стисна толкова силно, сякаш нямаше намерение никога повече да я пусне.

— Ти си най-смелото момиче на света — каза й тя. — Удари ли се?

— Не — бавно отвърна Софи. — Но умирам от глад. И ми е много студено. Ти защо плачеш?

— Защото съм толкова щастлива, че те виждам отново.

— Къде е Виктор? — Софи се озърна из кухнята.

— Съжалявам, миличка, но той умря. Ник изкопа голяма дупка в земята за него и ще сложим кръст отгоре на мястото, за да знаеш къде е.

— Но ние ще се местим. Той няма да дойде с нас.

— Ще бъде с нас — каза Лори и я прегърна още по-здраво. — Човек никога не губи някого, когото е обичал. Той винаги остава с теб, в мислите ти.

— Татко дълго ли ще е в болница? Искам да го видя.

„Каквото и да е направил, каза си Лори, каквото и да е направил, той винаги ще си остане нейният баща и тя ще го обича. И така е редно“.

— Ще идем да го видим утре — каза тя.

— Какво е станало с лицето ти?

— Паднах. Няма нищо.

Софи го докосна нежно.

— Готово — каза Лори. — Вече съм много по-добре.