Даяна Апълярд
Игра с огъня (21)

Двадесета глава
Каси

Усети как бедрата й започват да се поклащат. Не бе чувала тази песен от години. Разтърси глава и разпусна косата си, така че да се стеле свободно, докато танцува из кухнята. Ако имаше нещо, което Каси да умее превъзходно, това бяха танците. Макар че и като момиче нямаше фигурата на модел, винаги бе танцувала страхотно. Раменете й се движеха напред и назад в ритъма на музиката, тялото й бе гъвкаво и се движеше плавно. Беше същинско въплъщение на соул музиката.

— Какво, за бога, правиш, скъпа майко?

— На какво ти прилича? — попита тя и сграбчи ръката на Тили. — Танцувай с мен.

— Няма да стане — отвърна Тили, сложи ръце на кръста и загледа Каси, която се поклащаше около масата. — Да не си откачила напълно?

— Не, обичам тази песен. Хайде.

Отначало неохотно, Тили започна да мести крака. Беше толкова неловко. Но пък изглеждаше и донякъде забавно. Каси я хвана за ръка и скоро двете танцуваха заедно, като Тили правеше каквото си знае, а Каси се опитваше да си представи, че е на двайсет. Привлечени от шума, се появиха Бет и Артър. Артър се задоволи да удря с лъжица по масата, докато Бет се покатери отгоре й и се зае да имитира доста сполучливо поп звезда, използвайки бутилката кетчуп за микрофон.

Нат отвори задната врата, ботушите му бяха целите покрити с кал. Беше обикалял из градината, за да реши дали е достатъчно сухо за първата сезонна коситба. Много обичаше да коси тревата, а най-вече му харесваше да седи върху трактора си. Почвата се оказа малко мека на места, но вероятно можеше да свърши работа, без да оставя прекалено дълбоки коловози по моравата. Огледа превърнатата в дискотека кухня и повдигна вежди. Тили държеше Хектор и докато предните му лапи имитираха съвсем прилично Джон Траволта в „Треска в събота вечер“, на лицето му бе изписано крайно неодобрение спрямо подобни волности. Хеймиш тупаше с опашка по пода в такт с музиката.

— Хайде, татко! — извика Тили. — Включвай се!

Песента свърши прекалено бързо.

— Беше забавно — каза Каси и продължи с танцова стъпка към него. — Свали си ботушите.

— Защо? Да не би да имаш някакви намерения спрямо мен?

— Не, просто не искам кал по пода.

— Лошо за котката тогава — отвърна той и двамата погледнаха стройната редичка от котешки стъпки, които водеха към пластмасовия кош за пране, където тя спеше през деня.

Каси винаги проверяваше внимателно дрехите, преди да ги пъхне в пералнята, защото иначе имаше голяма вероятност да се окаже, че по цветното пране има сиви косми. Центрофугата и котките не бяха добра комбинация и Каси бе почти сигурна, че на етикета на Суути пише „само ръчно пране“.

— Ето го скромния герой — ухили се Артър.

Това бе новият прякор на Нат, отначало забавен, но шегата се бе поизтъркала. Той протегна ръка и разроши пригладената напред коса на сина си.

— Млъквай, рошко!

Каси се зарадва, че е в добро настроение, защото трябваше да му каже нещо, което нямаше да го очарова особено.

— Може ли да се коси? — Най-добре бе да използва заобиколен подход.

— Предполагам. Малко е рано, но ще стане. Какво е това? — Нат вдигна плика и извади от него писмо, потвърждаващо резервацията на вилата, както и самолетните билети за всички. — Май има страшно много от тези хартийки — отбеляза той, ровейки в билетите.

— О — започна Каси, — тъкмо се канех да ти кажа. Хм…

— Мама покани Том и Сара, и Лори, и всички ще дойдат — щастливо заяви Тили. — Както и децата. Всички.

— Какво!? — избухна Нат. — За всички ли ще плащаме?

— Не точно — бързо се обади Каси. — Всъщност изобщо не. Само вилата. Всички вече ми дадоха пари за билетите.

Е, поне Том и Сара, още не бе получила чек от Лори.

— Защо — търпеливо подхвана Нат — ще ходим на почивка с цял подвижен цирк?

— Не е справедливо — възрази Каси. — Ще бъде забавно.

Нат повдигна вежди.

— Не можах да откажа — сви рамене жена му. — Нали ме знаеш. Съвсем бях забравила, че съм ги поканила, толкова отдавна беше, а после Сара ми се обади и каза, че обмислили предложението ми и с удоволствие ще дойдат, а после си поговорих надълго с Лори и… — Тя погледна към децата. — … в момента, нали знаеш, стори ми се чудесна възможност тя да си почине с децата.

— Какво?! — възкликна Нат много ядосан.

Каси му направи знак да спре. Бе обещала на Лори да не казват на децата, че къщата е обявена за продан, защото Софи и Ник още не знаеха, а и не искаше из селото да се приказва. Нямаше табела „Продава се“ и всичко се правеше много дискретно.

Каси бе престанала да обмисля възможни сценарии, от рода на „ами ако бизнесът потръгне“, защото Лори й бе казала, и отново я бе заклела да пази тайна, че е много вероятно Джерард да се принуди да обяви фалит — и край. Няма връщане назад. На Каси й се стори, че тя е прекалено спокойна и все повтаряше, че всичко е „наред“ като човек, упоен от успокоителни хапчета. Освен това отбягваше всичките й въпроси за Том, а и той не издаваше нищо. Когато я притисна, Лори заяви, че и двамата осъзнават невъзможността на връзката, а после отказа да отговаря на повече въпроси, като заяви, че най-напред трябва да реши какво ще е бъдещето й. Каси подозираше, че двамата са постигнали някакво тайно споразумение, за което не й казват — това, от една страна, я караше да се чувства изолирана, а от друга, бе известно облекчение, защото тя самата не виждаше никакъв изход от целия хаос и лудост.

Всичко изглеждаше толкова несигурно в момента и тя имаше чувството, че живее в някакъв сюрреалистичен филм. Лори и Джерард почти не си говореха, а и Джерард много рядко си бе вкъщи, понеже ликвидираше бизнеса и чакаха купувач за къщата. Том и Сара изобщо не си говореха. Том се бе затворил и сега пишеше книгата си, така че не бе идвал да поязди с нея цяла вечност. Сара явно прекарваше по-голямата част от седмицата в града, докато новата детегледачка се грижеше за децата. Лори също бе заета с работа, като казваше, че се налага да се погрижи за кариерата си, защото се нуждае от финансова сигурност. Нат бе дал мнението си по въпроса, че двамата с Каси трябва да оставят всички други на мира да продължават да рушат живота, без да се месят изобщо. Точка по въпроса. Именно затова сега щеше да е много трудно да го убеди за тази обща ваканция. Много рядко избухваше пред нея, но това можеше да прелее чашата. Той заяви на Каси много твърдо, че трябва да поставят на първо място собственото си семейство и че тя няма да донесе никому добро, като се меси в чуждите работи, които изобщо не я засягат. Каси му отвърна, че човек има дълг към близките си приятели, но Нат каза, че животът е оцеляване и че неговото семейство винаги ще стои на първо място. „Освен това, допълни той, не искам децата ми да знаят каквото и да било за цялата история. Нека растат невинни.“ А тя дори не му бе казала за Том и Лори.

— Никога не се знае какво? — бе попитала Каси, докато пиеха кафе в кухнята на Лори по-рано през седмицата.

— Никога не се знае какво може да стане. Трябва да си осигуря известна независимост.

— Разбирам — отвърна Каси. — Сигурна ли си?

— За какво?

— Че ще го напуснеш, когато продадете къщата?

Лори обви с ръце прекалено слабото си тяло. Без грим изглеждаше като шестнайсетгодишна, а косата й падаше свободно край лицето. Кухнята, която винаги имаше безукорен вид, сега беше, по стандартите на Лори, леко занемарена. На дъската за хляб се виждаха трохи, а на кухненската маса — бутилка мляко. Обикновено Лори използваше каничка за млякото. Тя улови погледа на Каси.

— Не мога да се насиля да се старая повече — обясни тя. — Сякаш това вече не е моят дом. — Наведе глава и Каси осъзна, че тя плаче. После махна с ръка към голям куп пликове на плота. — Само сметки — каза тя. — Не можем да платим никоя от тях.

— Опитахте ли с някоя агенция за уреждане на дългове? Или да вземете консолидиращ заем?

— Нямаме никакъв кредитен рейтинг — обясни Лори. — Нелепо е, нали? Живеем в къща за милион лири, но не можем да вземем назаем даже и сто. Тази седмица не можах да купя храна.

Каси зяпна. Лори кимна.

— Опитах се да платя в супермаркета с единствената ми останала кредитна карта, но тя не мина през машината. Тогава момчето на касата каза много дискретно: „Съжалявам, но не я приема“, а зад гърба ми имаше голяма опашка и всички гледаха мен. Бях сложила в количката само най-необходимото — хляб, мляко, сирене. Преди харчех стотици лири наведнъж. — Тя се засмя. — А сега не можех да платя храна за петнайсет лири. Измърморих някакво глупаво извинение, като: „Сигурно е изтекъл срокът на валидност, колко съм глупава“, но момчето я погледна и каза, че не е това причината. После се опита още веднъж да я прокара през машината и отново се чу онзи противен звън. Така че погледнах в портмонето си, макар да знаех, че имам едва няколко лири, извадих млякото и платих само него, после изтичах навън, като оставих всичко друго на касата. На опашката зад мен имаше една жена от училището на Софи и… о, божичко… седях в колата си и плачех, а тя почука на прозореца и ми предложи да плати. Никога през живота си не съм била толкова унизена. Тя беше толкова мила, което само влошаваше нещата, и трябваше да излъжа, че съм забравила другите си карти у дома. После опитах да запаля колата, но тя не тръгна, защото нямах бензин.

Каси разтри съчувствено ръката й.

— Защо не ми се обади? — нежно каза тя.

— Щях да го направя, но вече не мога да използвам мобилния си телефон. Банката е замразила всичките ни текущи плащания и мобилният ни оператор е блокирал номера ми.

— Господи!

— Качих се на автобуса до вкъщи, имах пари само за това. Знаеш ли, за пръв път от много години се качвам на автобус. Хареса ми. Чувствах се… анонимна. Помолих Том да вземе Софи вместо мен, а после Джерард напълни една туба с бензин и отиде да прибере колата. Взел назаем от свой приятел. Ще му върне парите — добави тя.

— Не можете да живеете така.

— Какъв избор имаме?

— Кога ще ти платят за ремонта на имението?

Лори въздъхна.

— Помолих ги за междинно плащане, а те ме изгледаха много странно — обикновено не получаваш пари за една поръчка, докато не я изпълниш. Но обещаха другата седмица да видят какво могат да направят. Имах чувството, че моля за милостиня. Беше ужасно.

— Но това е глупаво — те ти дължат тези пари.

— Знам. Но въпреки това се чувствах така, сякаш прося. Не можеш да разбереш какво е, Каси. Не смея да вдигна телефона. Не смея да отворя пощенската кутия, цялата замръзвам, когато на вратата се почука. Страх ме е, че някоя от агенциите за кредитните карти ще изпрати съдия-изпълнител и Софи ще си е у дома.

— Колко дължите?

— Нямам представа, там е проблемът. Джерард не ми казва. Знам, че аз дължах около хиляда лири по моята карта, но той извади още поне четири, когато нещата започнаха да се влошават, а знаеш колко високи са лихвите при кредитните карти, когато не погасяваш напълно навреме… това се отразява на всичко. Скоро може да ни спрат домашния телефон, както спряха моя мобилен. Единствените пари, които мога да използвам за храна, са детските помощи — слава богу, че съм спестила малко от тях.

— Няма ли как да вземете заем срещу къщата?

— Няма останала достатъчно неипотекирана част. А ако Джерард стигне до фалит, всичко ще бъде погълнато от дълговете, които има към кредиторите и доставчиците си, а това означава и че Ник ще трябва да напусне училище в края на този срок.

— Няма да е краят на света. — Още щом го каза, Каси усети, че думите й са ужасно неподходящи.

Лори се засмя горчиво.

— Може и да не е. Но определено прилича на него.

— Как е Джерард?

— Отчаян. Не спим в една стая. Не мога да понеса да ме докосне.

— Вината не е изцяло негова.

— Знаеш, че въпросът не е в това. Не става дума само за… за случката, а за факта, че ме е лъгал. Лъгал ме е години наред. Бихме могли да предотвратим всичко, ако ми бе казал накъде вървят нещата.

— Но бизнесът е негова грижа, знаеш го. Той не би приел съвет от теб.

Лори кимна.

— Знам. Но трябваше да ми каже, че къщата е обща собственост и че тегли големи заеми срещу нея. Щях да се противопоставя. Нали в това е целият смисъл на дружеството с ограничена отговорност — че рискът е ограничен. Нямаше да изгубим всичко, но той е взел това решение сам.

— Което не е било правилно от негова страна — призна Каси.

— И не става дума само за парите, Каси. А за начина, по който се отнасяше с нас. Имам чувството, че години наред съм живяла на ръба, а през цялото време съм си мислела, че всичко е наред, защото скоро всичко отново ще се оправи и нещата ще потръгнат и той отново ще се превърне в човека, за когото се омъжих. Но вече смятам, че човека, за когото се омъжих, го няма. Той никога повече няма да е същият.

— Сигурна ли си?

Лори кимна, прехапала пресъхналата си долна устна.

— Той казва, че може да бъде такъв — каза ми го вчера по телефона, — но не мога да му вярвам. Именно в това е проблемът. Знам, че вече не мога да му вярвам. Ужасена съм от мисълта какво може да направи. Усещам, че непрекъснато отлагам във времето, опитвам се да не вземам решения, които съм длъжна да взема. Трябва да си направя планове, но се чувствам парализирана.

— Трябва да помислиш какво е най-добре за Ник и Софи.

— Знам — съгласи се Лори и прокара изморено ръка през дългата си коса. — Те ще се ужасят от мисълта за преместване, но Ник е достатъчно голям, за да разбере. Софи не би могла. Дори и сега тя очаква татко й да оправи всичко, но е променила чувствата си към него. Сякаш се притеснява какво ще направи той, откакто… някои неща не могат да се заличат.

— Можеш ли да му простиш?

— Мога да го разбера, което не е съвсем същото. Мога да разбера защо е толкова гневен и наранен, че напада всички наоколо си и не съзнава добре какво прави. Но това не го оправдава. Казва, че може да се промени, но господи, Каси, вече не знам дали го искам. Чувствам се на пълно опустошена. Вчера се опита да ме моли по телефона, но не можех да го слушам. Каза, че ме обича, но…

— Ами Том? — тихо попита Каси.

Лори настръхна.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, срещаш ли се с него? Мислиш ли… — Каси преглътна неловко. — Би ли напуснала Джерард, за да бъдеш с него? Той ще напусне ли Сара?

Лори изглеждаше ужасена.

— Господи, не! Срещаме се, разбира се. В училището, из селото. Но не, Каси, не бих могла да го подтикна към това. — Каси си помисли, че вероятно няма да има нужда от подтикване. — Не бих могла да гледам как се разрушава нечие семейство.

— Казала ли си му го?

— Да — отвърна тя. — Повярвай ми, Каси, казвала съм му. Най-напред трябва да подредя собствените си мисли, преди изобщо да правя планове за бъдещето, а децата винаги ще са на първо място. Трябва да им осигуря дом.

Каси издиша с облекчение. Но въпреки това остана сянка на съмнение. И двамата изглеждаха прекалено спокойни. Лори сигурно поставяше децата на първо място, но двамата несъмнено бяха скроили някакъв план. Може би за години напред, но бяха взели решение.

— Нека ти дам малко пари — предложи Каси.

— Не, Каси, как, за бога, мога да приема пари от теб?

— Разбира се, че можеш… ако аз бях в твоето положение, ти щеше да ме накараш да приема помощта ти.

— Джерард ще ме убие.

— Той е взел заем от приятел.

— Делови познат. Не от истински приятел. Не някой като теб и Нат.

— Не му казвай. Важното е двете със Софи да имате достатъчно пари за храна — Господи! — и да платиш телефонната си сметка.

— Наистина не бива да правиш това, толкова е неловко…

— Не, не е. Бих могла да направя много повече. Ще вземеш това.

— Не ми давай чек — каза Лори и се намръщи. — Трябва да са пари в брой. Един чек просто ще бъде погълнат от общите дългове.

Каси въздъхна.

— Добре. Трябва да си отвориш собствена спестовна сметка, за която Джерард да не знае. Ще внесеш парите в тази сметка и ще можеш да теглиш, когато искаш. Освен това защо не изпратиш част от мебелите си в някоя къща, която организира търгове, и да се погрижиш парите от продажбата да бъдат преведени на твое име.

— Това звучи много безчувствено и планирано — бегло се усмихна Лори.

— Става дума за оцеляване, Лори. Трябва да подсигуриш бъдещето на децата, а доколкото разбирам, след като къщата бъде продадена, няма да ви остане много. — Лори поклати глава. — Джерард какво казва, че ще прави?

— Ще си намери работа. Ще работи за някой друг или ще започне собствен бизнес, ако му е разрешено.

Каси я погледна изпитателно.

— Ще останеш ли с него?

— Казах ти, че не знам. Имам чувството, че вече нищо не знам. В момента съм жив мъртвец.

— Трябва да направим план. Ти трябва да си направиш план и първата стъпка е да си отвориш банкова сметка. Така. Колко е часът? — Каси погледна часовника. — Два. Тъкмо имаме време да идем до Клейдън, преди да взема децата от училище.

Попълването на формулярите в банката сякаш се проточи безкрайно и Каси ужасно се притесни, че ще закъснее. Лори действаше като насън — наложи се да й помогне да влезе в колата. Как, за бога, успяваше да работи в момента, само господ знаеше.

Лори се обърна към Каси:

— Мога да сложа парите от детските помощи тук. И ще бъдат на сигурно място.

Каси кимна и извади чековата си книжка. Бързо попълни сумата и подаде чека на Лори, като я изгледа предизвикателно.

— Не мога да взема толкова много.

— Можеш, по дяволите.

Каси бе написала чек за няколко хиляди лири. Лори се разплака, после обви ръце около шията й.

— Никога няма да разбереш колко много означава това за мен — каза тя.

После и двете се засмяха.

— Сигурно приличаме на лесбийки — ухили се Каси. — Хайде, млъквай и повече не го споменавай.

— Няма, повтарям, няма — заяви Нат, стиснал дебелия плик със самолетните билети — да ходя на почивка с луди хора.

— Кои са лудите хора? — заинтересува се Артър.

— Нали ти казах — обади се Тили, доволна, че знае нещо повече от брат си. — Том и Сара, Мики, Луси и Дейзи, както и Лори, Ник и Софи. Ама ти — добави тя и вдигна очи към тавана — изобщо ли не слушаш какво ти се говори?

— Без Джерард? — попита Нат.

Каси поклати глава.

— Няма ли вилата да стане малко… пренаселена? — повдигна вежди Артър. — Но пък всички момичета могат да спят в една стая, нали?

— В никакъв случай! — заяви Тили. — Първо, Луси е приятелка на Софи, а аз не съм — цели две години съм по-голяма, ако не си забравила, мамо, и няма начин да спя в една стая с тях.

Погледнаха към Бет, която тъпчеше шоколадов сладкиш в устата си, седнала по турски в средата на масата.

— Това не е човек — заяви Тили. — Това е трол.

— Не съм трол! — изпищя Бет и скочи от масата върху Тили, като задърпа косата й.

Нат ловко улови Бет и я гушна под лакътя си, така че да не може да стигне Тили.

— Извини се — строго нареди той на Тили. — Сестра ти не е трол.

— Такава е. Тя е един ужасен трол, който ми краде дрехите и всичките ми флумастери.

— Не е вярно!

— Вярно е.

— Тишина — каза Нат и запуши устата на Бет с длан.

— Жени — коментира Артър. — Жалка картинка.

— Млъквай! — едновременно извикаха Бет и Тили.

— Никой никъде няма да ходи, ако всички не почнете да се държите по-възпитано. Двамата с татко ви ще заминем сами и ще ви заключим в килера.

— Не можете да го направите. Противозаконно е.

— Не и според тролския закон — обади се Тили.

Бет изкрещя и ухапа ръката на Нат.

— Ох! Сега вече прекали! — строго и на висок глас обяви той.

Бет го погледна малко неуверено. Нямаше проблеми да се прави, че не чува майка си, но татко й бе съвсем друга работа. Ако той кажеше, че нещо ще стане, то обикновено ставаше, като например да не й позволяват да язди Дугъл цяла седмица или да не я пуснат на плуване. И преди го бе предизвиквала и бе разбрала, че не си струва.

— Обичам те, татко — каза тя, обви ръчички около шията му и вдигна очи към него.

— Малък мазен трол — обади се Тили и отвори рекламната брошура на вилата. — Има телевизор с плазмен екран — обяви тя. — Супер. Ще можем да стоим до късно и да гледаме филми, докато Бет е в леглото.

— Няма! — викна Бет.

— Стига — каза Нат. — Артър обаче има право. Ще бъде малко пренаселено, Каси.

Каси изглеждаше съкрушена.

— Вината е моя. Но вече е сторено. Не мога да отменя поканата си, а и билетите са изпратени. Всички чакат с нетърпение.

Нямаше какво да направи. Джерард нямаше да идва, а не бе посмяла да откаже на Сара. Беше се сепнала, когато Сара бе заявила: „На двамата с Том ще ни се отрази чудесно да прекараме известно време заедно, а и Лори преживя толкова много напоследък“.