Даяна Апълярд
Игра с огъня (15)

Четиринадесета глава
Лори

— Нека аз да говоря.

Джерард бе стиснал мрачно устни, докато се движеха по дългата алея към „Ъплингъм“. Тя отвори уста да възрази, но после размисли. Бе станало невъзможно да разговаря с Джерард, а тя нямаше сили да спори с него. Беше четвъртък след вечерята у Каси и се бе наложило Джерард да си освободи сутринта от ангажименти.

След онази вечеря двамата стъпваха на пръсти и се отнасяха един към друг с пресилена учтивост. Джерард сякаш не знаеше какво да й каже и тя често улавяше напрегнатия му поглед към нея.

В ранното утро след онази вечеря, веднага след като Джерард бе заспал дълбоко, тя стана от леглото, взе будилника и отиде в свободната спалня за гости. Изгладените чаршафи на леглото бяха студени. Пъхна се под завивките и зачака сънят да я прегърне. Рамото я болеше нелеко и тя го притисна с длан. Имаше ли право да сподели с Каси? Замисли се. Не, реши тя. Не биваше да го прави. Не беше честно спрямо Джерард. Щом веднъж кажеш нещо такова за някого, не можеш да върнеш думите назад и за Каси той завинаги щеше да остане човекът, който й е причинил болка. А беше просто злополука, казваше си тя, нещастно стечение на обстоятелствата, което нямаше да се повтори. Другото бе много по-важно. Тя разбираше, че гневът му съвсем не е насочен към нея, а по-скоро към самия него, задето се е провалил в намирането на изход. Доколко Каси бе разбрала какво става? Не беше глупава и познаваше добре и двамата. Ако говореше открито с нея за Том, сякаш го легитимираше. Сякаш бе възможно да се случи. Лори лежеше в студеното легло и се опитваше да надникне в бъдещето. Но там виждаше единствено Том. Нямаше как да не си представи поне в най-общ план бъдеще с него. Живот без кавги, в който двама зрели хора участват във връзката и никой не доминира над другия. Връзка между обичащи се равнопоставени партньори, без страх. И с много секс, помисли си тя. Господи, да, секс… „Толкова много искам да правя секс с него. С мъж, който истински ме желае, който копнее за мен.“ Мисълта за Том до нея, гол, с мускулесто, силно тяло, я накара да пламне от страст и срам. „Аз съм майка, напомни си тя. Не съм жена, а майка. Нямам право на подобни чувства.“

В мрака тя потърси мястото, където пазеше любовта си към Джерард. Сега там имаше много объркани чувства и никое не бе особено разбираемо. Съжаление, гняв, омраза, разбиране и усещане за загуба. Чувствата й към него бяха толкова тясно преплетени с тези към децата. Те го обичаха — е, поне Софи го обичаше, за Ник не бе толкова сигурна. Фактът, че е техен баща, никога не би могъл да се промени. Ето какво ставаше с Каръл. Тя никога нямаше да се съвземе от развода си, Лори го разбираше добре, той не бе решил нищо, само бе направил живота й… мм, безсмислен. Каръл непрекъснато съжаляваше и скърбеше за онова, което бе загубила, за онова, което й бе отнето. „Предполагам, че това е чувството за провал“, каза си Лори. Човек тръгва с големи надежди, а после разбира, че пътуването няма да е идеално и минава през много бури, а после се научава как да се справя с бурите и минава леко през тях, но понякога е просто невъзможно. А после се проваля. Какво бе казала Каси? Пътешествие, изпълнено с надежда — така тя бе описала брака си с Нат, който бе най-добрият пример, за който можеше да се сети Лори. Те си даваха известна свобода един на друг и, изглежда, искрено се харесваха. Като приятели. Тя бе забелязала кратките погледи, които си разменяха, честите им докосвания, не непременно романтични или със сексуален подтекст, а съвсем естествено, като начин да черпят сили един от друг. „И аз искам това“, каза си тя, докато притискаше възглавницата. „Защо да не мога да го имам? Искам само да обичам и да бъда обичана. Наистина ли е толкова ужасно егоистично?“ Осъзна, че има опасност любовта, която бяха споделяли с Джерард, да се опорочи и да се превърне в нещо, което не носи удоволствие, а болка. Те сякаш не правеха живота си по-добър. Не се подкрепяха взаимно, а се дърпаха надолу. А Сара — тя пък се държеше толкова ужасно с Том. Когато онази вечер го обиждаше, Лори едва се бе сдържала да не извика: „Престани! Не виждаш ли какво правиш?“, но, разбира се, не бе казала нищо, само бе наблюдавала как лицето на Том се вкаменява от сдържан гняв. Никой мъж не би могъл да понесе такава атака и да не отвърне, но да каже на Сара, че е лоша майка — това вече бе прекалено. Тя нямаше вина, че се налага да работи толкова много. „Каква объркана паяжина плетем“, каза си тя. „Как продължаваше стихът? О, да — когато се опитваме да лъжем.“ Проблемът бе, че нямаха свобода да избират. Как би могъл някой да оправдае подобна егоистична постъпка? Но зад рационалните доводи напираше силата на сексуалния копнеж. Първичната животинска страст, която изпитваше към Том, приличаше на приливна вълна, която помиташе всичко разумно пред себе си като дребни клечки. Но тя не можеше да се поддаде на тези чувства. Щеше да настъпи хаос. Не бяха животни. Имаха право на избор. Да постъпят правилно.

— Моля те да не плачеш — каза Джерард, докато се качваха по каменните стъпала на сградата в училището на Ник.

— Защо да го правя?

— Просто казвам.

Една симпатична секретарка ги покани с жест да седнат на дивана в чакалнята пред директорския кабинет и им предложи чай или кафе. Джерард седеше на ръба на дивана, чупеше пръсти и мърдаше неспокойно.

— Ще ми се да можех да изпуша една цигара — каза той, загледан през прозореца към ръгби мача, който се играеше на игрището пред тях.

Беше студен, ветровит следобед и тениските на момчетата залепваха по телата им. Лори се зачуди дали и Ник е с тях. Той нямаше да присъства на срещата им, но класният му ръководител бе казал, че могат да се видят с него след това.

Лори се запита защо училището толкова изнервя Джерард. Открай време бе така, още от предучилищната забавачка на децата — мразеше да посещава училищните мероприятия и си намираше всякакви извинения да не ходи на празници, концерти или театрални постановки. Винаги казваше, че е много зает, но Лори подозираше, че е неща повече — обстановката го притесняваше, караше го да се чувства неуверен. Може би защото му бе съвсем чужда, но въпреки това той бе настоявал най-много да пратят децата в частно училище.

— Директорът е готов да ви приеме.

Секретарката ги покани да влязат и директорът, висок, побелял мъж с благото излъчване на пастор, им се усмихна. Направи им знак да седнат.

— Съжалявам — започна той, — но Ник се е сбил със съученик. В момента имаме два проблема. Не се старае достатъчно в клас и оценките му са се влошили доста притеснително за момче, което толкова скоро трябва да положи изпити за завършване. А освен това миналата седмица съвсем безпричинно се е нахвърлил да се бие. Другото момче не е пострадало лошо, но е доста разстроено.

Лори забеляза как Джерард стиска в юмрук дясната си ръка и го прикрива с лявата. „Моля те, не ме засрамвай, каза си наум тя. Моля те. От колко време търся оправдания за грубиянското му поведение“, замисли се тя.

— Той не е буйно момче, но явно е станало нещо, което го е разстроило. — Директорът погледна към Джерард, а после към Лори. — Трябва да решим дали той е щастлив тук и дали трябва да остане в училището.

Лори изтръпна. Щяха да го изключат. Какво още можеше да й се случи тази седмица?

— Има нужда от твърда ръка — обади се Джерард. — Поведението му у дома през последната ваканция далеч не бе примерно.

— Не е лошо момче — бързо се намеси директорът. — Всички тийнейджъри минават през подобен период — един вид изпитание за силата им, предполагам. Той се справя отлично на спортното поле и е много популярен сред съучениците си. Според вас какво трябва да се направи?

— Не ви ли плащаме, за да измислите отговор? — каза Джерард. Тонът му бе на границата на учтивостта.

— Смятаме, че решението трябва да бъде общо и училището трябва да работи в партньорство с родителите — отвърна директорът. — Има ли нещо, което мислите, че трябва да знаем?

— Не — кратко отвърна Джерард. — Нищо.

— Ясно. Тогава може би трябва да подходим, как да се изразя — творчески? Няма да изгоня Ник от училището.

Лори усети, че до този миг е сдържала дъха си, и сега издиша шумно.

— Дори смятам да му възложа по-голяма отговорност. Мисля, че трябва да го направим отговорник за обучението на новите момчета в неговия пансион. От възпитателна гледна точка той трябва да разбере, че на този етап не може да си позволи да стои на дъното. Подходът ни трябва да бъде двупосочен — усмихна им се директорът. — Ник може да получи много от това училище. Смятам, че му предстои велико бъдеще.

 

 

— Видя ли? — обади се Лори, когато излизаха от училището и вече бяха на стълбището. — Те го ценят високо.

— Само искат парите ни — каза Джерард. — Разбира се, че няма да го изрита навън. Не и щом плащаме толкова много.

— Какво ще правим? — тихо попита тя. — Не трябваше ли да му кажем, че можем… какво… да кандидатстваме за стипендия или да се опитаме да изплатим таксата на месечни вноски?

— Не — отряза я той. — Положението не е толкова отчайващо. Поне засега.

— Ще се наложи ли да напусне училище? — попита Лори.

— Ще видим.

След около час седяха в близкото заведение за бързо хранене заедно с Ник и се стараеха да не се поглеждат в очите. Лори се протегна под масата и хвана Ник за ръка. Той й отвърна с леко стискане на пръстите.

— И така — започна Джерард, — слушай ме добре. Това е последният ти шанс. Ако не се стегнеш и не започнеш да се стараеш, ще изхвърчиш от това училище като тапа. Ако пак чуя за сбиване или за каквото и да било провинение, направо си събирай багажа.

— И бездруго трябва да си го събирам. — Ник гледаше баща си право в очите. — Не можем да си го позволим. Не съм глупав все пак.

— Това не е твое решение! — извика Джерард. Две жени на бара се извърнаха и ги погледнаха. Джерард се изкашля. — Това не е твое решение — повтори той по-тихо. Онова, което става с бизнеса ми, няма нищо общо с теб. Но ние влагаме пари в теб и искаме да видим резултати. А това означава единствено добри оценки. Примерно попадение. Работи по-здраво и се опитай да направиш нещо, с което да се гордеем, поне веднъж.

— Поне веднъж ли?

— Моля те, Ник. — Лори сложи ръка на рамото му.

— Ами спортът? Не се ли брои за нещо? Аз съм в титулярния отбор на училището, ако не си забелязал. — Гласът му бе наситен с потиснат гняв. — Не че някога си направил усилие да дойдеш да ме гледаш.

— Това не значи нищо — заяви Джерард. — Важни са само учебните резултати. Свикнал си на прекалено много глезене и привилегии и винаги си получавал онова, което искаш. Отчасти и аз имам вина, задето съм го допуснал. Най-нагло смяташ, че светът ти е длъжник, и когато си у дома, и пръста си не помръдваш да помогнеш.

— Не е вярно — обади се Лори.

— Млъкни!

— Не казвай на мама да млъкне.

— Ще правя каквото си искам — каза Джерард. — Не смей да ми говориш така.

— Джерард — намеси се Лори колкото е възможно по-спокойно, — тук не е мястото, където да спорите.

— И ще го оставиш да му се размине. Господи, чуй се само. Ако престанеш да го защитаваш и да се отнасяш с него като към бебе, може би ще изпитва по-голямо уважение.

— Аз изпитвам уважение — тихо се обади Ник. — Към мама.

Джерард го зяпна.

— Какво означава това?

— Каквото казах. Че уважавам мама.

— А мен? — Джерард направо процеди думите през зъби.

— Престанете! — каза Лори, по-високо, отколкото искаше да прозвучи. — Така няма да стигнем доникъде. Няма да вдигаме скандал пред хората. Ник ще обещае да полага повече усилия и никога — никога — няма да повтори онзи ужасен инцидент. Трябва да оцениш факта, че не ни е лесно да те издържаме тук. Защо започна сбиването впрочем?

Ник не отговори.

— Защо?

Той се вторачи в пода, а по бузите му изби червенина. После вдигна очи.

— Защото едно от момчетата от горния клас каза нещо за теб, разбра ли? Сега доволна ли си?

— Какво? Какво, за бога, е казал? — Джерард гледаше напрегнато.

— Нищо — отвърна Ник. — Забрави. Каза просто, че си хубава и че би искал…

Лори изглеждаше ужасена.

— Това е само момчешко перчене — бързо каза тя. — Не означава нищо.

Ник я погледна и сякаш се канеше да продължи, но после размисли. Погледна я предизвикателно.

— Тогава защо не го направим? Защо не ме накарате да напусна?

— Защото искаме най-доброто за теб — отвърна тя простичко.

Ник се облегна на стола и прокара ръка през косата си. Тя забеляза, че ноктите му са изгризани до кожа. Какво правеше той, когато не беше до нея? Закопня да го прибере у дома, да го завие в леглото, да го пази от всичко, отново да го направи свой. Изпращайки го в пансион, те му бяха наложили самостоятелен живот. Когато го зърнеше, тя винаги си мислеше, че си го иска обратно. Питаше се дали постъпват най-правилно.

— Ако искаш да напуснеш, това може да се уреди — отсече Джерард и извади мобилния си телефон, който бе сигнализирал за получено съобщение.

— Не искам — кратко отвърна Ник. — Мога ли вече да си тръгвам?

Той изгледа баща си нахално.

— Едва след като кажеш, че съжаляваш за случилото се.

— Съжалявам. Това стига ли?

— Моля те, Ник, недей…

— На твое място бих внимавал — предупреди го Джерард, — наистина бих внимавал. Хайде. Трябва да тръгвам. Съобщението беше важно, трябва да се връщам в офиса.

По обратния път към колата Джерард крачеше напред и Лори хвана Ник под ръка. Той я погледна.

— Наистина ли си добре, мамо? — попита той.

— Имаме проблеми — бавно каза тя.

— Какви например?

— Баща ти трябва да ти каже.

— Той ли?! Той никога няма да ми каже нещо направо.

— Недей…

— Какво?

Лори усети, че се кани да каже „Не го мрази“, и се спря в последния момент.

— Има много неща на главата си.

— Той е грубиян.

— Ник!

— Такъв е. Мразя начина, по който ти говори. Не трябва да му позволяваш. Трябва да се защитаваш. Ако ти не го направиш, тогава аз ще го направя. Как смее да ти казва да млъкнеш? Едва не го ударих.

— Това нямаше да е от голяма полза, нали? Престани, той ти е баща.

— Това не му дава правото да тъпче всички наоколо.

— Моля те, Ник. — Тя спря и го обърна с лице към себе си. — Имам нужда от подкрепата ти. В живота ни сега има много напрежение и без вие двамата да кръстосвате шпаги. Остават само две седмици до Великденската ваканция, когато ще имаме цял месец заедно. Не мога да понеса мисълта, че ще се хванете за гърлата. Трябва да намерите начин да се разбирате. Да живеете заедно.

— Кажи му да престане да се прави на Хитлер, по дяволите, и да не се занимава с мен — каза Ник.

— Не ругай.

— Извинявай. Ще се опитам. Само дето той ме кара да настръхвам. Все не мога да му угодя. Той само си търси повод да ми се нахвърли за нещо.

— Не му отвръщай — каза Лори.

— О, да. Сякаш е много лесно.

Повървяха мълчаливи за минутка, после Лори попита:

— Какво още щеше да кажеш? За причината да започнеш боя? Трябва да разбера — добави тя нежно.

Ник спря и я изгледа продължително и напрегнато.

— Приказваха — думите се изляха като порой от устата му, — че спиш с онзи тип, с който дойде на мача. Том. Че той направо те е изпивал с очи.

Лори усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Какво? Това са пълни глупости. Ник! Не го вярваш, нали? Каква противна мисъл. Знаеш, че Том е само наш приятел.

Ник изглеждаше ужасно измъчен, ровейки земята с ожуления нос на обувката си.

— Знам — каза той. — Само че когато съм далеч, просто не знам какво да си мисля, а и нещата между вас с татко не вървят и…

— Никога не бих те поставила в подобно неловко положение — каза Лори, докато сърцето й се превръщаше в студен камък. — Обещавам ти. Това е абсурдно нелепа идея.

Тя се опита да се засмее, но не излезе никакъв звук.

— Знам — отвърна Ник. — Ти не си такава. Затова му казах да си затвори устата и го фраснах.

Когато стигнаха до колата, Джерард вече седеше вътре. Лори се качи отпред, а Ник отзад. Докато отиваха към училището, Лори колебливо посегна да докосне ръката на Джерард, но той се дръпна. Ник забеляза и отчаяно се загледа през прозореца. Трябваше да се подготви психически за онова, което предстоеше. Не можеше да си позволи да бъде уязвим. Никога нямаше да обича някого толкова много, колкото бе обичал родителите си. Когато обичаш някого толкова много, можеш да бъдеш наранен дълбоко, а не си струва да изпитваш такава болка, мислеше си той.