Даяна Апълярд
Игра с огъня (17)

Шестнадесета глава
Том

— Мисля, че понасям болката много стоически — отбеляза Том, като посегна сковано да си откъсне зрънце от гроздето, което Каси му бе донесла.

— Като те познавам, не го вярвам много — отвърна тя.

— Но сега не мога да правя нищо — оплака се той и се намести по-удобно на болничното легло. — Прикован съм на легло и това ме влудява. Имам счупена кост и в коляното — добави той с гордост.

— Защото настоя да ходиш сам — изтъкна Каси.

— Не ми напомняй. Всичко ме боли. Как е Мълбери?

— Ще оживее, слава богу, но има голяма подутина на крака. Обаче вече е един вид герой у дома — конят, който си мисли, че може да прескочи луната. Като кравата от приказката.

Том се засмя и примижа от болка.

— Ох! По дяволите! Не мога да търпя такава неподвижност.

— Колко време трябва да останеш тук?

— Само днес и утре. Искат пак да ми направят рентгенова снимка, за да се уверят, че нямам гръбначни наранявания. Сигурен съм, че нямам.

— Слава богу.

— Виждала ли си Лори?

— Не, Том, не съм. Бях заета да прибирам конете у дома, а после исках да мина и да видя дали си жив. Тя се държа прекрасно — заведе всички деца в нейната къща и им приготви вкусен обяд. Още са при нея. Всички са много развълнувани от раните ти, нали знаеш колко обичат драматичните обрати. Луси заяви, че много се надява да поседиш в инвалидна количка за известно време.

— Очарователно. Прекрасните ми деца. — После леко се намръщи. — Говори ли със Сара?

— Хм, да — отвърна Каси. — Защо, за бога, не й се обади? Не е много щастлива от факта.

— Не можех, как бих могъл? Тук не е позволено да използваш мобилен телефон. Мислех, че ти ще й се обадиш. Предполагам, че направо е откачила. И бездруго не искаше да участвам.

— Е, това наистина й създава известни проблеми с графика за деня, нали? — изтъкна Каси. — Като например как да води децата на училище и как да ходи на работа? Каза, че или трябва да си вземе няколко почивни дни, или да наеме временна детегледачка.

— И познай какво ще направи? — подхвърли Том.

Каси кимна.

— Вече се е уговорила с една агенция. Детегледачката почва в понеделник. Само си помисли, може да се окаже чудесно. Тя ще мие и ще глади, докато ти си седиш във фотьойла и й нареждаш какво да прави. А и е добра възможност да напреднеш с книгата си.

Том повдигна вежди иронично.

— Боли само като помръдна — оплака се той. — Не съм убоден, че ще мога да пиша на компютъра.

— Да не са ти правили мозъчна операция — прекъсна го развеселена Каси. — Както и да е, момичето може да се окаже някоя страхотна мацка. Това ще те ободри.

— Не искам никакви мацки.

— Нат ще мине по-късно — бързо смени темата Каси. — Това е голяма чест, понеже той мрази болниците. Голям късмет извадих, че се появяваше за раждането на децата. Каза, че се опитва да измисли подходящ подарък. Разубедих го да не ти купува електронен ескалатор. Голям късметлия си, да знаеш — добави тя по-сериозно. — Можеше да останеш парализиран.

— Това е риск, който човек поема — каза Том. — Иначе никога няма да направим нищо вълнуващо. Не че Сара ще го види от тази му страна.

— Да — съгласи се Каси. — Няма да го види.

Том седеше във фотьойла в дневната с телефон до ръката. Две седмици след инцидента вече се чувстваше отегчен до смърт. Детегледачката, изпратена от агенцията, си бе взела почивен ден, след като бе завела Дейзи в забавачката. Том не можеше дори да върви дълго с патериците и гипсираното си коляно, а ключицата, раменете и ребрата го боляха адски. Беше отегчен от четене, от невъзможността да шофира и принудата да седи във фотьойла. Беше изчел достатъчно книги за цяла година и трябваше да се заеме с писането, но се чувстваше изтощен, демотивиран и депресиран. Сара му беше много ядосана и почти не си говореха. Не бе очаквал съчувствие от нейна страна, но и не бе получил. Новата детегледачка се оказа истински ангел и шкафовете на децата, както и стаите им, бяха чисти и подредени като никога — дори и стаята на Мики, който следваше двайсетгодишното момиче с преданост в погледа веднага щом се върнеше от училище.

Том взе телефона и пръстите му набраха номера автоматично. Сърцето му биеше толкова силно, че направо го чуваше.

— Скучно ми е — каза той. — Не затваряй.

— Как си? Още ли изпитваш болки?

— Адски силни. — Последва дълга пауза. — Ела да ме видиш. Аз съм прикован за стола. В безопасност си. — Лори се засмя. — Моля те, моля те, моля те. Трябва да те видя. Поне за миг.

— Добре. Ще ти донеса някоя книга.

— Само не книга — възрази той, но тя вече бе затворила.

Десет минути по-късно Лори влезе през отворената входна врата.

— Някой може да те обере — отбеляза тя.

— Кой би искал да ме обере? — възкликна Том и нагла си превръзката на рамото си.

Обличането бе същински кошмар — налагаше се да носи най-торбестите си панталони заради гипса на коляното, а дори и при най-малкото движение натрошените кости на ключицата и рамото му направо го караха да крещи от болка. Трябваше му поне половин час, само за да си сложи риза. Лицето му също бе нашарено от драскотини и синини и май имаше счупен зъб.

— Наистина. — Лори го погледна внимателно. — Би уплашил всеки.

— Надявах се, че красотата ми не е накърнена, но ти благодаря.

Тя седна срещу него и грижливо оправи гънките на полата си. Носеше бяла тениска и дълга пола. Нямаше грим и бе много по-слаба от всякога. Изглеждаше много красива. Седяха и се взираха един в друг. Тя се наведе напред и нежно хвана ръката му.

— Не ни бива много в това, нали? — попита той.

— В кое?

— Да не се виждаме. Бях ужасно нещастен. Не мога да понасям да не те виждам. Ако не те видя, сякаш светът помръква.

— Сигурна съм, че можеш да измислиш и по-добро сравнение — каза тя.

— Не ми се подигравай — скара й се той. — Аз съм болният тук.

Тя се усмихна и стисна по-силно ръката му. Без да съзнава напълно какво прави, той започна да я придърпва към себе си. Отначало тя се възпротиви, а после започна да се приближава към него, докато накрая се озова на колене, а гипсираният му крак бе вдигнат на един стол до нея. Лицата им почти се докосваха и тя усещаше дъха му върху бузата си.

— Не ме интересува — каза той. — Вече нищо друго не ме интересува. Просто трябва да го направя…

Наведе се към нея и устните му докоснаха нейните, леко като бебешка целувка. Тя нежно обгърна лицето му с ръце, много внимавайки да не го нарани. Том усети дъха й, сякаш полъх от криле на пеперуда край лицето си, и невероятното удоволствие от устните й под своите. Със здравата си ръка я прегърна и я придърпа по-близо до себе си. Тя се озова полуприклекнала, полулегнала върху него.

— Ох, ох! — простена той. — О, по дяволите!

Лори се отдръпна леко и се засмя.

— Не си в състояние да…

— О, по дяволите състоянието ми — каза той. — Няма да те пусна да си тръгнеш. Последвай ме, можеш да държиш патериците ми.

„Искам само да полегна до него и да го прегърна“, помисли си Лори. „Нищо повече. Трябва да знам какъв е вкусът на кожата му, какво е да усещам тялото му до моето, само веднъж. И толкова. После ще приключа с всичко.“

Том енергично заподскача нагоре по стълбите, а Лори вървеше след него и го подкрепяше. В спалнята той се обърна и се облегна на вратата, за да я затвори. Пъхна ръка в косата й и приближи лицето й до своето.

— Не ме е грижа дори и ако това ме убие — каза той.

Нежно придърпа главата й назад и усети как дългата й коса гали пръстите му. Устата му намери нейната и я притисна до тялото си. После се дръпна от нея.

— Моя ли си? — едва дишаше той. — Само моя?

Тя го погледна през полузатворените си клепачи.

— Да — прошепна тя. — Предавам се.

След половин час лежаха с преплетени тела, а очите им бяха отдалечени само на сантиметри. Тя се бе старала да е много внимателна, когато го докосваше, но той бе изстенал, опитвайки се да прехвърли тежестта си върху болното коляно, и трябваше да легнат с лице един към друг, а здравият му крак бе преметнат върху нея. Но нямаше никакво притеснение, никакво колебание. В момента на оргазма устните му бяха до ухото й.

— Сега вече няма да можеш да ме напуснеш — каза той.