Едгар Уолъс
Летящата бригада (27)

XXVII

Марк Мак Джил държеше парите си в четири банки и от три от тях изтегли всичките си влогове. Четвъртата, където имаше най-малко, той не пипна, като знаеше, че полицията вероятно наблюдава банките и има хора, които ще докладват в Скотланд Ярд.

Тази нощ на пет различни места около Лондон щяха да го чакат мощни коли. Той ги беше наел от пет различни такси-бюра и на всеки беше определил среща. Чрез агенти в Манчестър и Лидс той се беше сдобил с два нови паспорта на различни имена и снимките и на двата бяха различни. Марк беше любител фотограф и те бяха правени в неговата собствена стая.

Оставаше още да се реши относно удобния момент, за да избяга и това решение беше вече взето. Веднага след срещата тази нощ той щеше да премине в Съсекс. В Бърнхем имаше грамадна моторна лодка, запасена с всичко необходимо за двудневен път по море. Той бе избрал Остенде. Моторната лодка беше регистрирана в Белгия и той можеше да се вмъкне в шумния живот на курорта, без да обърне внимание върху себе си. Марк знаеше цената на трицветния флаг, който се криеше в лодката му.

Той не направи опит да се види с Ан. Слугата му беше казал, че е излязла рано сутринта. Той мислеше по-малко за нея, отколкото за Тайзър, тя безсъмнено беше по-безопасна, макар че Тайзър знаеше, че всеки опит да го предаде щеше да свърши фатално за него.

Брадлей не се опитваше да крие, че детективи наблюдават къщата. Марк ги видя да обикалят по улицата и когато излезе по Риджън Стрийт на покупки, двама от тях тръгнаха по петите му. Той реши все пак да им даде тема за разговор — влезе в един магазин за мебели и направи поръчки за декорирането на столовата си, поръча ново канапе и кресла, посети една агенция и ангажира места за Южния експрес за идущия понеделник. Той не само направи това, но плати с чек и прекара половин час, за да нареди да прекарат колата му през Ламанша във Франция.

Той може би нямаше да измами Брадлей, но щеше безсъмнено да го озадачи.

През времето, докато го нямаше, Ан получи бележка от детектива. Тя започваше без обръщение:

„Искам да те помоля да направиш една жертва за мен. Би ли дошла довечера в 11 часа през нощта в «Леди Стерс»? Кажи да или не на човека, който ти донесе писмото, и аз ще разбера. Много искам да дойдеш. Ако кажеш да, ще пратя някой да те заведе там с частна кола. Може би ти никога няма да ми простиш за това, но обстоятелствата го налагат. Ще ти кажа само това, че си служа с теб не точно за примамка, но главно за психологическия ефект, който може да има присъствието ти върху човек, който също ще бъде там“.

Тя прочете писмото, сгъна го и го постави в чантата си, после излезе сама при чакащия полицай.

— Кажете на мистър Брадлей, че отговорът е „да“ — каза тя.

Заповедта за Тайзър беше в съвсем друга форма. Сержант Симъндс го посети и съвсем не искаше да знае, когато слугата каза, че господарят му го няма.

— Ще почакам, докато дойде — каза той и се настани удобно в едно от креслата в столовата на Тайзър.

След четвърт час се появи нервният човек.

— Тази нощ искам да дойдеш в „Леди Стерс“, Тайзър — каза Симъндс. — И като казвам „искам“, това значи Брадлей иска.

— Не се чувствам добре за излизане тази нощ — каза Тайзър.

— Тогава ще ти пратя амбулаторна кола — отговори несимпатичният Симъндс, — което значи, че ще дойдеш под арест.

Страхът на Тайзър беше за съжаление.

— Но, скъпи мистър Симъндс, какво имате против мен? Няма да се присъедините към неприятелите ми и няма да повярвате нещата, които се говорят за мен, нали? Послушайте, моля ви, скъпи мистър Симъндс.

Сержантът го спря с жест и каза нещо, което дотогава не беше казвал.

— Тайзър, има един шанс за теб. Не е много и ние не можем да ти обещаем нищо, но защо не ни разкажеш всичко доброволно?

Единственият резултат от това предложение беше, че засили страха на Тайзър.

— Да разкажа? Искате да кажете да дам сведения на полицията? За какво? Не знам нищо! Аз бих бил най-незначителният свидетел, който полицията би имала, по какъвто и да е въпрос.

Симъндс поклати глава.

— Имаш един изход — каза той — и ако бях на твое място, бих се възползвал — можеш да се отървеш с доживотен, макар че съм почти сигурен, че ще те обесят.

Само при намека за присъда Тайзър се сви.

— Аз не знам нищо, нищо, нищо! — каза той бързо. — Вие грешите и скъпият мистър Брадлей също греши, ако мисли, че мога да му кажа нещо за бедния Рони.

— Аз не споменах нищо за бедния Рони, но това исках да кажа — каза Симъндс, като ставаше. — Добре, ще дойда да те взема в 10.30 тази нощ. Ако не си тук, ще знам къде си, защото имам няколко души, които те следят.

Валеше силен дъжд, когато Ан и ескортът й излязоха на Кавендиш Скуеър. Един затворен автомобил, не от типа коли, употребявани от полицията, я чакаше и тя подозираше, че колата е била наета от Брадлей специално за нейно удобство.

— Кои ще бъдат там? — попита тя, когато колата се упъти в южна посока.

— Тайзър и Мак Джил. Те отидоха заедно преди десет минути.

Стори й се, че познава човека, когато го видя в светлината на уличните лампи. Сега, в тъмнината, позна гласа му.

— Вие сте мистър Симъндс — човекът, който ме арестува, нали?

— Да, мис — каза Симъндс весело.

— Тогава можете да ми кажете нещо. За Рони ли — искам да кажа, за това ли отивам и аз в „Леди Стерс“?

Най-големият недостатък на Симъндс обаче, беше мълчанието.

— Мистър Брадлей ще ви каже всичко, мис.

Пътешествието не беше много приятно за Марк Мак Джил. А за треперещия му събеседник беше вечна мизерия. В минута на откровение Тайзър му беше казал за предложението, което му беше направила полицията.

— Естествено, аз го отблъснах, скъпи Марк. Каквито и да са приходите ми, аз съм лоялен. Само при мисълта да те предам се поболях.

— Щеше да се почувствуваш по-болен, ако го беше направил — каза Марк късо. — Никога не съм мислил, че ще го направиш — ти твърде много цениш главата си, приятелю. Не ти казаха, че ще те измъкнат, ако издадеш всичко, нали? И че Короната ще снеме обвинението? Така и мислех. Ако бяха подписали такова едно предложение, знам какво щеше да стане.

— Но предположи, че Ли Жозеф ще каже…

— Ли Жозеф! Какво може да каже той — за духове, вампири и малки деца ли? Такава ли стока трябва да поднесе на съдията? Не бъди глупак. Слушай, Тайзър: единственото нещо, което трябва да очакваш, е, че Ли Жозеф ще говори. Ще говори за Рони и за себе си. А всичко, което ти трябва да правиш, е да стоиш мирно и да си внушаваш, че това, което той казва, е лъжа. Втълпи тази мисъл в главата си. Това е играта на Брадлей и ако не сполучи, аз така ще сгорещя мястото му в полицията, че той ще се радва да го напусне. Имам вече история за вестниците, утре сутринта ще говоря с един журналист и ще му кажа да напечата историята за Брадлей и за изпълнението на служебните му задължения. Ако не пропадне напълно…

Той не продължи. При Бърнхем го чакаше една моторна лодка и бюлетинът за времето по Северното море беше отличен: „Море тихо, мъгла, слаба видимост“.

Озадачаваше го планът на Брадлей. Едно просто обвинение от страна на Ли Жозеф не можеше да го изплаши — три четвърти от силата на изненадата беше преминала в нощта, когато Ли влезе в столовата на къщата му. Думите му, гневни или не, нямаха никакво значение нито за него, нито за Тайзър. Той възобнови в паметта си всичко относно връзките с Ли Жозеф, като се мъчеше да си спомни за някакъв коз, който е оставил в ръцете на стареца и който той сега би могъл да използва срещу него; такъв обаче нямаше. Какъв глупак беше, че не използва номера с капана върху Рони. Не трябваше да си служи с трика с прозореца…

Сега, когато мислеше по-подробно за това, той си спомни, че за прозореца в стаята на Ли Жозеф беше предложил Тайзър. Всичко, каквото този подлец пипнеше, отиваше на провал.

Те пристигнаха в „Леди Стерс“ и намериха вратата затворена. Марк почука и след няколко минути се чуха тежките стъпки на Ерни, който слизаше по стълбата да им отвори.

— Радвам се, че дойдохте — каза той пискливо. — Тук е пълно с плъхове.

— Старецът тук ли е? — попита Марк.

— Не, не е дошъл още, господарю. Да ви кажа право, мистър Мак Джил, съжалявам, че приех доброволно да оставам тук през нощта. Тук има духове. Звукове се чуват, скърцания. Ако престоя още няколко нощи тук, сигурно ще полудея.

— Идвал ли е някой тази вечер? — попита Марк.

— Онова „боби“.

— Брадлей?

Ерни кимна.

— Да, той стоя тук с часове. Питах го дали иска нещо и той отговори с „не“ и трябваше да му повярвам. Влиза и излиза от тази къща, като че ли е негова.

Стаята на Ли Жозеф изглеждаше пълна със сенки нощно време; единствената лампа, която висеше от тавана, хвърляше слаба жълта светлина.

— Виждали ли сте това, господарю?

Ерни показа на една дъсчица на стената, където личаха шест зелени светлини.

— Странна идея, нали? За какво е това?

Марк беше учудващо приятелски настроен и обясни:

— Под всяко трето стъпало на стълбата откъм улицата има копче, което е свързано с тези светлини. Служи за предупреждение, когато някой се качва по стълбите.

— Добри Боже! Радвам се, че ми казахте. Доста се изплаших тази вечер, когато жена ми дойде.

Някой почука на входната врата и Марк слезе да отвори. Ан беше сама. Придружителят й я беше оставил с уверението, че е под наблюдение.

— Влез, Ан. — Държанието на Марк беше само по себе си гениално. — Какво, по дяволите, правиш тук сега? Идея на Брадлей, а? Сама ли дойде?

Тя не отговори, но тръгна пред него по стълбите. Идването й по неизвестни причини развесели Тайзър.

— Скъпа мис Ан, колко се радвам, че ви виждам!

Той взе ръцете й в своите влажни лапи.

— И така, те ви доведоха тук, нали. Колко недостойно…

— По-добре мълчи, Тайзър — отсече Марк и се обърна към момичето: — За какво е всичко това? — попита пак той.

— Не знам.

— Брадлей ли прати да те доведат?

Тя кимна.

Ерни беше заинтригуван. Тя си спомни, че го беше виждала в съда.

— Мистър Жозеф тук ли е?

Той поклати глава.

— Не, мис. Всички мислеха, че ще дойде днес следобед — беше се събрала тълпа да го види — той беше много популярен в околността.

— Мистър Брадлей ще дойде ли тази вечер? — попита тя.

— Мисля, че няма, мис — каза Ерни. — Той ми каза да телефонирам в полицията, ако стане нещо. Аз си записах някъде номера му. — Той извади едно листче от джоба си и го подаде, но Ан не се интересуваше от номера на Брадлей. Тя го знаеше.

— Сигурен ли си, че Ли Жозеф не беше тук вчера сутринта? — попита Марк.

— Не, господарю, доколкото знам, не беше — отговори човекът.

— Мисля, че чух цигулката му.

Ан едва сега разбра, че Марк е посещавал скоро къщата. Ерни се захили.

— Чувал съм това много често — но не обръщам внимание. Господи! Какви ли неща не се чуват в тази къща! Не бих спал тук сам…

Марк го накара да млъкне с поглед.

— Сигурен ли си, скъпи мистър Шифен? — попита Тайзър нервно. — Абсолютно сигурен ли си, че няма другаде никъде стая, където старият джентълмен би могъл да бъде. Помисли малко, скъпи приятелю.

— Има половин дузина стаи, но всички са заключени. Полицаите ги отвориха, когато старецът изчезна, но вътре нямаше нищо, само непотребни неща. — Той потърка студените си ръце. — Аз не съм ви нужен вече, ще отида да запаля огън в кухнята.

Той погледна от единия към другия, но никой не го окуражи да остане. След излизането му настъпи мълчание, което Марк наруши.

— Не знам защо дойде и ти, Ан.

— Защо да не дойда? — каза тя и Марк сви огромните си рамене.

— Какво ти каза Брадлей последния път, когато го срещна?

Тя не отговори.

— А ти често го срещаше напоследък, нали? Той твърде много се интересува от теб. Това е много забавно.

Но той все още не успяваше да я раздразни и пак зададе обичайния си въпрос.

— Каза ми това, което ми беше казал и по-рано — отговори Ан.

Тя се чувствуваше неудобно под острия поглед на сивите му очи.

— Ти си твърде весела в последно време. Вчера сутринта дори те чух да пееш. Чудя се дали приятелството ти с Брадлей има връзка с това.

Тя се усмихна.

— И аз сама се чудя.

Последва нова неловка пауза, през време, на която Тайзър, нервен и треперещ, като че ли искаше да каже нещо.

— Предполагам, че ще заминеш за Париж, когато всичко това свърши — каза Марк. — Струва ми се, че въобще направих грешка, като те задържах при мен на работа. Мислех, че една жена-шофьор по-лесно ще избегне вниманието на полицията, отколкото един мъж. Но не стана така, нали? Ти особено силно привлече вниманието на някои.

Ан мълчеше.

— Онзи приятел е луд по теб, а? Наблюдавах го онази нощ, когато дойде в апартамента ти. Не си вдигна очите от теб.

Тайзър отиде към прозореца и сега се чу настоятелният му глас:

— Марк! Ела тук. Какви са тези лодки?

— Лодки? — Марк отиде до прозореца и като го изтри с ръкав, погледна. — Изглеждат полицейски, отиват към езерото. Речната полиция винаги държи лодки тук наоколо.

— Обръщат се — пошепна Тайзър. — Марк, те контролират излаза към реката.

Той впи ръка в рамото на Марк.

— Скъпи приятелю, има ли нужда да оставам?… Нали не съм ти необходим? Ще ме извините ли, мис Перимен?

— Ще останеш! — отсече Марк.

В този момент влезе Ерни; той му направи знак.

— Има ли нещо за пиене в тази къща?

Ерни имаше бутилка уиски в кухнята. Тя не била негова, каза той, но все пак не обясни чия собственост е. Мак Джил хвана събеседника си за ръката.

— Нуждаеш се от пиене, Тайзър. Можем ли да те оставим за момент, Ан?

Ан кимна. Те едва бяха напуснали стаята и тя съжали за съгласието си. Дори присъствието на Марк беше за предпочитане пред самотата. Отдолу някъде се чуваха скърцания и свистене: вятърът се усилваше и свиреше жално около къщата. И после изведнъж се случи това, което беше станало и по-рано — лампата изгасна. Тя чу тракането на капака, видя светлина, след което се показаха главата и раменете на Ли Жозеф.

Ан се дръпна към стената, когато старецът влезе в стаята. Този път лицето му се виждаше в сянката на фенера, който носеше. Тя го видя как затваря капака и изчезна в нишата си.

Лампата отново се запали и почти едновременно влезе Марк.

— Няма тирбушон… — почна той и после видя лицето й.

— Какво има? — попита той бързо.

Гърлото на Ан беше пресъхнало.

— Той дойде — каза тя задъхано. — Ли Жозеф!

Тя посочи капака.

— Оттам ли?

— Да, той отиде в стаичката.

Марк тръгна в посоката, където беше отишъл Ли Жозеф.

— Сигурна ли сте, скъпа леди? — попита Тайзър треперещ. — Да не ви се е сторило? Защо да дойде отдолу?

— Тук има врата — каза Марк, — точно зад леглото. Досега не бях я забелязал. Чудя се какво…

В този момент се чу звук от цигулка. Музиката звучеше все по-близо и изведнъж се появи Ли Жозеф. Той отиде при прозореца и седна на старото си място.

— Господи! — Зъбите на Тайзър тракаха. — Това е човек, нали Марк? — Той обви с две ръце ръката на Марк. — Нали той е напълно жив човек, Марк?

Марк го отблъсна.

— Тихо — каза той. — Страхуваш ли се, Ан?

Той видя изражението на лицето й и разбра, че въпросът е излишен.

Музиката спря.

— Ли, говори! — каза той меко. — Добре ли се чувствуваш, Ли?

Стараят евреин остави настрана лъка и цигулката и провлече краката си по-близо, като се вгледа в него с късогледите си очи.

— Все старият Марк! — се изкиска той дрезгаво. — Дали съм добре, а? Добрият Марк… винаги се грижи за бедния, стар Ли! — той понижи глас, като се обръщаше към невидимите си приятели. — А сега, Хайнрих, Ханс и Питър, трябва да идете да спите, хайде! По това време децата не стоят будни… така… така. Лека нощ! — Той целуна главите на въображаемите си деца.

— Луд старец — каза Марк тихо. — Мис Перимен е тук, Ли, сестрата на Рони.

Ли кимна.

— Виждам я добре. Тя не се страхува от мен, нали?

— И аз съм тук, Ли — каза Тайзър пискливо. — Ти ме познаваш — милия, стар Тайзър.

Но старецът не се обърна към него. Той отиде към шкафа в стената, отключи го, извади отвътре една бутилка и чаша и ги постави внимателно върху изправеното буре, което служеше за маса.

— Защо пожела да дойдем в единадесет? — попита Марк. — Брадлей тук ли е? За кого е това вино?

— За него — каза Ли и кимна няколко пъти.

— Него? За кого, Ли Жозеф? — попита Ан, като едва владееше гласа си.

Старецът я погледна изпод вежди. При мъждивата светлина на стаята стори й се, че в очите му имаше мъка.

— Няма ли да те заболи, ако ти кажа?

— За Рони? — попита тя и старецът кимна.

— Какво искаш да кажеш, глупак? — попита Марк грубо.

— За него — каза Ли Жозеф. — Всяка нощ той идва.

— Всяка нощ? — Марк се изсмя. — Ти не си бил тук една година.

Той видя, че старецът се усмихва: това ставаше за пръв път, откакто го познаваше и гледката не беше красива.

— Така ли мислиш? И все пак, тук бях.

Тайзър беше пред припадък от страх.

— Не мога да понеса това! Господи! Не мога! Рони е мъртъв, Ли. Той не може да дойде тук…

— Всяка нощ в 11 и четвърт той идва — настоя старецът тържествено. — Качва се по стълбите и влиза в тази стая. Отива към масата, дръпва виното към себе си, но никога не пие. Той тъкмо щеше да пие онази нощ — помниш, нали, добри Марк, когато…

— Спри! — изрева Марк. — Не виждаш ли, че плашиш тази млада дама?

Ан го накара да млъкне.

— Не се грижете за мен — жив или мъртъв, аз не се страхувам от Рони.

— Нищо няма да видиш — каза Марк гневно. — Всичко е в побъркания му мозък.

Старият Ли си говореше:

— И така, Рони, аз ще ти дам виното, а?

— После какво става? — изръмжа Марк.

Ли Жозеф бавно се обърна към него.

— После той пада и столът върху него и той отново е мъртъв.

Ан се вглеждаше в Марк с широко отворени очи.

— Какво казва? — попита тя шепнешком. — Тук ли умря Рони, в тази стая?

Тя почувствува някой да хваща рамото й с такава сила, че почти извика от болка. Беше Тайзър.

— Не му обръщай внимание. Да си идем — съскаше той. — Тук е пълно с духове… погледни го!

Тя издърпа ръката си.

— Тук ли беше убит Рони? — повтори тя.

— И ти си луда като него — каза Марк, но в този момент чуха някакъв часовник да удря единадесет и останаха да чакат това, което щеше да се случи. Беше тихо. — Добре — каза Марк.

Още докато изговаряше думата, на долната врата се чу леко почукване. Никой не говореше. Те чуха вратата да се затваря и изведнъж Тайзър изписка от ужас. Някой се качваше по стълбите. Вратата бавно се отваряше. Не се виждаше обаче кой я отваря. Ли тръгна напред, към него, като че ли действително идваше посетител.

— И така, Рони, ти дойде, а? Идваш да поприказваш със стария Ли… ето виното, Рони. Няма ли да седнеш? Не?

Никой не беше влязъл в стаята, но вратата се затвори сама. И Ли сякаш беше прегърнал някаква невидима фигура. Ан гледаше като замаяна как Ли Жозеф водеше невидимия към масата.

— Виното е хубаво, Рони, най-хубавото!

И после, за неин ужас, тя видя пълната чаша с вино да се движи по масата. Все по-близо и по-близо към ръба. Изведнъж се чу викът на Ли:

— Пази се от Марк, Рони!

В този момент столът при масата се преобърна. Последва ужасен писък:

— Не мога вече! Ти го уби, Марк!

Лицето на Тайзър беше пепеливо. Треперещият му пръст сочеше Марк.

— Отивам в полицията да им кажа всичко! Ти го уби, жесток човек, уби го съвсем хладнокръвно! Не мога повече, Марк, трябва да кажа!

Марк го хвана за яката и го завъртя.

— Полудял ли си!

Но сега Ан вече знаеше.

— Той каза истината, ти си убиец! — едва каза тя.

— Истина или лъжа, все едно е — каза Марк. — Никой от вас няма да напусне тази къща, преди да съм ви запушил устата по някакъв начин.

И после, с лице изкривено от гняв, той се обърна към приведената фигура на човека, който беше изтръгнал признанието от Тайзър.

— Този път няма да направя грешка — каза той, но в момента, когато измъкваше пистолета си, Ли Жозеф го хвана за китката, изви му ръката със сила, като почти му счупи лакътя, и го отхвърли настрана.

С гневен вик той се хвърли върху Ли Жозеф. Две стоманени ръце го обвиха и отхвърлиха към детективите, които, невидими и нечути, бяха влезли в стаята.

— Кой си ти? — попита Марк задъхано.

Нямаше нужда да пита. Само един замах на ръката и жълтото лице, голямата брада, грамадният грозен нос изчезнаха и той позна лицето на инспектор Брадлей.

— Ти! — изсъска той.

Брадлей кимна.

— Ние намерихме тялото на Ли Жозеф преди няколко седмици — тук отдолу. Аз ти показах куршумите, които извадих от тялото му. Ти го беше убил. Дълго време се мъчехме, докато го измъкнем от калта, но най-после сполучихме. И после ми дойде на ума, че бих могъл да изтръгна признание от Тайзър. Свиря на цигулка, а Ли Жозеф беше висок колкото мен.

Изключителното самообладание на Мак Джил не го беше напуснало. Той дори можеше да се смее.

— Ще са ти нужни двама свидетели. Такъв е законът, нали? Няма да признаят тебе. Съмнявам се и за Ан. Кой е другият?

Брадлей посочи с ръка.

— Вътре в тази бъчва има един господин. Не го ли видяхте да направлява чашата? Отдолу тя беше с желязно дъно и той само местеше магнита, който я движеше.

Той отвори една вратичка на бурето и отвътре се измъкна мистър Седемен, твърде посивял стар джентълмен, странно трезвен. Да се задържи Седемен трезвен беше една от най-големите трудности в този случай.

* * *

Брадлей настоя Ан да предприеме пътуване по море.

— Искам да привикнеш на климата в Бразилия — каза той. — Бих желал да не четеш английски вестници, докато се присъединя към теб, скъпа. Мисля, че твоите показания са излишни и ще гледаме да минем и без тях.

Тайзър направи писмено самопризнание.

И така, Ан отпътува с един луксозен параход към Бразилия и не можа да прочете за сензационната новина в съда, където полуделият Тайзър се бе хвърлил върху човека, разрушил живота му. В деня, в който обесиха Мак Джил, „Летящата бригада“ изгуби един от най-ценните си членове.