Едгар Уолъс
Летящата бригада (19)

XIX

На сутринта:

— Ела при мен — каза гласът на Марк по телефона.

Ан окачи слушалката и свърши спокойно тоалета си. Сутрешната поща й беше донесла писмо от Париж, с което я канеха да заеме мястото в училището, но облекчението й беше по някаква друга причина, примесено с невеселост. Това, значи, беше краят на работата й за Рони! Тя се връщаше при скучната работа в училището, като носеше със себе си сърдечна мъка, съвършено различна от тази, която смъртта на Рони й беше донесла.

Съвсем й беше безразлично дали Марк ще хареса или не това нейно решение. Той никога не беше я виждал толкова господарка на себе си, колкото когато влезе в столовата му.

— Доста закъсня, мила — каза той не без острота. И после, без да чака отговор: — Брадлей, изглежда, е бил на война тази нощ, според сутрешните вестници. Някой стрелял по него в Хайд парк. Това, изглежда, не те учудва — додаде той сухо.

Ан Перимен се усмихна.

— Аз също четох вестниците, Марк — каза тя.

Марк поглади небръснатата си брада.

— Естествено, Брадлей мисли, че аз съм на дъното на всичко. Този човек винаги с мен се занимава.

— Хванаха ли хората, които са стреляли? — попита тя невинно.

Усмивката на Марк беше отговорът му.

— Лично аз не вярвам всичко това да се е случило — каза той. — Брадлей обича да чете името си във вестниците. Това е една от слабостите му. Ти си другата.

Тя не трепна от погледа му.

— Виждала ли си го скоро?

Тя кимна.

— Да, късно миналата нощ.

Тя знаеше, че са му съобщили за това. Вероятно портиерът, който страдаше от безсъние, му беше казал.

— Какво искаше? — попита той. — Сигурно не е обвинявал теб, че си искала да го премахнеш?

— Защо мен?

Марк сви рамене.

— Ти не ми каза доброволно, че си го виждала тази нощ — каза той. — Каза, че си го чела във вестниците. Ан, няма да обърнеш гръб на старите си приятели, нали?

Тя поклати глава.

— Ако искаш да кажеш да ви предам — не. Бих ли могла да кажа нещо повече от това, което казах в съда? Той знае, че съм контрабандистка на… захарин.

Той я погледна остро.

— Защо се спря? — попита той. — Ти не вярваш на тази лъжа за кокаина, нали?

Тя не отговори.

— Да предположим, че е кокаин — продължи той. — В края на краищата хората трябва да получават това, което искат. Би ли ни предала в такъв случай?

— Бих ли отишла в полицията да им кажа? — попита тя. — Не, не вярвам да го направя.

Марк се засмя и я потупа приятелски по рамото.

— Каква скептичка ставаш, Ан! Мислиш ли, че съжалявам за приятелството ти с Брадлей?

— Едва ли може да се нарече приятелство, нали?

— Каквото и да е — сви рамене той. — Ако би могла да го убедиш, че напускам работата — захарин или друго — и че не съм такъв майстор-престъпник, за какъвто ме смятат разни ловци на сензации, би било отлично, Ан. Уморих се от тази работа; спечелих достатъчно пари и сега се оттеглям. На теб принадлежи една голяма част, моя мила.

— Не искам никаква част, голяма или малка — отговори тя спокойно. — Връщам се в Париж.

— В училището? — Той беше явно учуден.

Тя кимна. И после го чу как въздъхна с облекчение.

— Добре, значи това е то. Постъпваш умно. За парите ще говорим по-късно.

— Мистър Тайзър получи ли писмото си?

Неочакваността на въпроса спря дъха му.

— Защо?

Той се опита да срещне острия й поглед, но не можа.

— Защото аз му телефонирах тази сутрин. Един човек ми каза, че е заминал вчера сутринта за Бристол. Сигурно си чакал дълго.

Тя видя как той сви вежди.

— Не те разбирам…

— В парка, срещу Куинс Гейт, в единадесет часа миналата нощ — подчерта тя. — Това беше мястото, където Тайзър щеше да те чака, нали?

Той мълчеше.

— А това беше точно мястото и времето, по което стреляха по Брадлей — продължи тя. — Някой дори би помислил, че вследствие на някаква грешка той е получил писмото, което аз писах и е отишъл там да се срещне с мен.

Той се помъчи да се усмихне.

— Но той е бил разочарован, нали?

Тя бавно поклати глава и видя как устата му се отварят от удивление.

— Беше ли там? — със съмнение попита Марк.

— Бях там — каза тя. — Какво би се случило, ако… ако го бяха убили и намерили писмото ми в неговия джоб?

Той избухна в смях, но това беше изкуствен смях. Марк умееше да се смее така, когато искаше да спечели време и размисли.

— Каква глупава идея ти е дошла в главата сега? — каза той. — Тайзър получи писмото ти. Той ме повика миналата нощ и ми каза, че не ще може да дойде.

— От Бристол ли? — попита тя спокойно.

— Разбира се, не! Не си въобразявай, че Тайзър казва винаги истината на тези момчета от Дома, нали? Миналата нощ той беше в Лондон; всъщност видях го в ресторанта, където вечерях, само за няколко минути.

Той я наблюдаваше замислено. Студените му очи приличаха твърде много на змийски.

— И така, ти отиде да се срещнеш с Брадлей и го предупреди, нали? Това е страшно близо до предателство, моя мила. Много ли си влюбена в него?

Тонът му беше до известна степен саркастичен и весел — помисли тя. Марк имаше някаква странна способност да се абстрахира и би могъл спокойно да наблюдава отстрани не само останалия свят, но и самия себе си.

— Няма ли да отговориш? Не прави грешка, Ан. Този човек си играе с теб така, както би си играл с някоя прислужница, ако иска да хване любовника й. Не му се доверявай! Спомняш ли си какво му каза в съда? Той живее върху разбити сърца. Не искам да те видя като негова плячка. Това би било твърде лошо.

И после изведнъж той промени темата на разговора.

— Предполагам, че не си виждала или чувала нещо за Ли Жозеф през време на странстванията си? Той не беше вчера в Хайд парк, нали?

Тя поклати глава.

— Не съм го виждала, откакто беше тук.

— И никой друг не го е виждал. Старият дявол се крие. Цигулката му също така не се чува.

Тя се готвеше да излиза, когато той я повика обратно.

— Няма да забравиш Рони, нали, Ан? Не е от значение какъв съм аз или какво съм направил, дали търгувам с кокаин или със сладка стока, това не променя факта, че Брадлей уби брат ти.

— С какво търгувахте? — попита тя и една загадъчна усмивка беше отговорът му.

— Със захарин — каза той спокойно. — Но има ли това някакво отношение към смъртта на Рони.

— Не знам. — Тя говореше с мъка, като че уплашена от твърдението, което изказваше. — Ако бях полицай и познавах хората, които разпространяват тази адска стока, не бих се поколебала да убия човека, който я носи. Страшно е да казвам това, Марк, но така го чувствувам. Като си представиш какво прави тя на хората, които я взимат, как разрушава всичко порядъчно в тях, всяка надежда — почти всичко човешко, смъртта изглежда твърде малко наказание.

Той отвори широко очи от удивление.

— Би ли казала това и за Рони?

— За всеки — каза тя спокойно.

Той пак се засмя.

— Трябва да помолиш Тайзър да ти разреши да говориш на едно от неговите събрания — каза той. — За бога! Ан, ти си чудесна! Никога не мислех, че си такава моралистка! Да?

Беше прислужникът с телеграма. Той я взе и я отвори, докато говореше безгрижно.

— Би ли се учудила, ако знаеш, че Рони имаше същите теории. Но те не продължиха дълго: Рони твърде много обичаше парите. Той ми дължеше повече от петстотин лири, когато умря; никога не съм ти казвал това, пък и то не е важно. Той охотно взимаше пари в заем.

Той хвърли поглед на телеграмата и се намръщи.

— Странно — каза той.

Тя забеляза неприязънта в гласа му, когато говореше за брат й. Безполезно беше да се кара с Марк. Той почука с показалеца си по телеграмата.

— Преди един месец тези новини биха били добри. Но сега, когато моята мила пратеница е изпълнена със съмнения и приятелски настроена към „Летящата бригада“, е твърде опасно.

Тонът му беше весел, но тя видя, че той е загрижен.

— Да не е пристигнал захарин? — попита тя със слаба усмивка.

Той кимна и й подаде телеграмата. Беше подадена в Бирмингам и гласеше: „Л. 75 К. К. Очевидно забелязан. Както винаги“. Подпис нямаше. Тя знаеше само, че последното изречение значи, че стоката е дошла с аероплан.

Лицето на Марк беше мрачно.

— Казах на тези глупаци да не пращат вече. Това е сигурно пакетът на Лютер.

Той погледна момичето и се усмихна мрачно.

— Предполагам, че ако ти предложа да събереш тази стока, ти ще позвъниш на Брадлей, за да ме пипнат.

— Захарин ли е? — попита тя.

— Кълна се, да.

Той беше така искрен, че тя се подлъга. За момент се поколеба.

— Не бих могла да я събера, колкото и да искам — каза тя и той бързаше да използува случая.

— Ако под „събера“ разбираш да я донесеш тук, това е последното нещо в света, което бих искал. Но необходимо е някой да намери пакета и да го потопи в най-близкото езеро. Ако са видели аероплана, те ще претърсят навсякъде.

— Къде е това? — попита Ан любопитно.

— „Л“ е гората Ашдаун, мисля.

Той отиде при писалището си и извади един плосък пакет, който имаше вид на папка за попивателна. Под нея той измъкна около дузина прозрачни листове хартия. Те бяха разделени на малки квадрати, а на страните на листовете имаше показателен номер или буква. От една полица извади една голяма плоска книга, всяка страница, от която беше почти колкото писалището, на което беше поставена. Той обърна няколко страници, докато намери търсената.

— Да, гората Ашдаун — каза той.

Той постави внимателно два листа прозрачна хартия върху картата.

— Ето мястото, където е бил пуснат пакетът. — Той посочи към квадрата. — Разбира се, той може да ни даде само едно малко указание, освен ако е летял много ниско. Трябва да го търсим в радиус от 50 ярда. Не е далеко от шосето и лесно ще се намери — на южната страна на едно езеро. Тези пилоти винаги взимат водата за ориентир.

Той отбеляза един кръг по картата.

— Езерото ще е под ръка за потопяването на стоката. Какво ще кажеш, Ан?

Тя не отговори веднага. Такова едно пътешествие не беше за нея ново. Понякога не беше лесно да се намери пакетът.

Марк Мак Джил не можеше да познае какво ставаше в главата й. Впечатлението му беше, че тя се страхува — той не можеше да си представи тя да замисля предателство. Познаваше я добре.

Но Ан мислеше съвсем друго. Сега имаше случай да успокои веднъж завинаги съмненията си. Откак беше изгубила вяра в Марк, не бе имала благоприятен случай да провери истината в твърденията му.

— Как ще ида? Ще ме забележат, че карам колата и вероятно ще бъда арестувана — каза тя.

Той не беше подготвен за този отговор и за момент не можа да измисли нищо.

— Това може да се нареди — каза той най-после. — Ще телефонирам на някое бюро за такси да те вземе отнякъде. Може да се наричаш мис Смит, Джонс или Робинзон. Кажи на шофьора да те заведе до гората Ашдаун, слез за една малка разходка, или още по-добре кажи му да дойде да те вземе след един час. Няма да донасяш стоката тук, така че няма никаква опасност.

Тя кимна бавно.

— Ще го направиш ли? Ти си цяло съкровище!

Той взе в двете си ръце ръката на Ан и изглеждаше така радостен, че за секунда тя се почувствува засрамена от себе си.

За четвърт час Марк Мак Джил успя да начертае план на местността.

— Мини през Ист Гринстид и после по това шосе…

Тя отиде в стаята си да се приготви за пътуване. Когато се върна, Марк й каза, че вече е поръчал колата; тя трябваше да я вземе след половин час при Ледброк Гроув.

— Вземи таксито там, моя мила. — Той я погледна замислено. — Няма да те моля да запазиш в тайна това малко приключение, защото ти вярвам, Ан, знам, че колкото и да обичаш Брадлей, няма да ми причиниш беда.

— Захарин ли е?

— Кълна се — имаш честната ми дума! Не знам кое е по-ценно.

Тя предполагаше, че Брадлей или хората му наблюдават къщата, но не забеляза никакъв детектив да я следи, докато отиваше към Бонд Стрийт.

Тук взе такси и десет минути по-късно го освободи на мястото на срещата. Колата пристигна след пет минути, голяма, красива лимузина и след като плати на шофьора и му даде инструкции, тя се настани удобно във вътрешността.

Като способен шофьор, тя мразеше много бързото каране и сега беше доволна от равномерния ход. След като минаха Гринстид, тя изучи плана. Той можеше да бъде разбран и от дете.

Тя насочваше шофьора където искаше, докато стигнат мястото, откъдето бе решила да започне търсенето си.

Небето бе покрито с облаци. Сега се радваше на това, защото валеше ситен дъжд. Това беше обстоятелство, което правеше обяснението й на шофьора да звучи неправдоподобно.

— Елате след половин час да ме вземете — каза тя. — Един мой приятел е бил скоро тук и е изгубил нещо. Отивам да го търся.

— Не мога ли да ви помогна, мис? — каза шофьорът, като ставаше.

— Не, не — каза Ан бързо, — по-добре сама да го потърся.

Той не искаше да я остави сама в това пусто място, но тя го накара да отиде стотина ярда нагоре по неравния път и там да я чака.

Първият обект беше езерото. То бе твърде голямо и доста дълбоко, защото имаше табелка, която забраняваше къпането. Малка гора от храсти го обграждаше, а високата трева правеше мястото идеално за скривалище.

Тя претърси систематически околността, като разбутваше всеки храст с бастуна, който беше донесла. Половинчасовото търсене не даде никакъв резултат. Тя се страхуваше да не би шофьорът, воден от желание да помогне, реши да се върне. Може би полицията е вече огледала местността и е открила пакета. Възможността, че сега я наблюдават и могат да свържат присъствието й тук с пакета, я изпълни за момент с панически страх.

Вече щеше да се откаже от търсенето, когато видя един счупен клон на едно малко дръвче. Клонът беше откъснат и лежеше в краката й. Мястото беше още прясно и тя започна внимателно да търси наоколо. И после изведнъж намери пакета. Кафявата хартия, която го обвиваше, беше просмукана с вода и една от вървите скъсана. Той имаше форма на топка и тя знаеше, че съдържанието е обвито с много пластове хартии. Извади от джоба си ножа, който бе взела със себе си, отряза връвта и отстрани опаковката. В средата имаше квадратна кутия от алуминий, капакът, на която беше запечатан с восък. Тя счупи печатите, отвори капака и изтърси около дузина добре познати пакетчета. Отвори една от тях. То съдържаше бял, кристален прах и тя бързо прехвърли около една лъжица в кутията, която беше донесла специално за целта. След като направи това, събра всичко и заедно с кутията го хвърли в езерото, колкото може повече към центъра. Кутията все още плуваше над водата, когато чу гласа на шофьора. За щастие той не можеше да я види и тя изтича към шосето.

— Безпокоях се за вас, мис. Тъкмо видях някакъв скитник да ви наблюдава.

— Къде е той? — попита тя бързо.

Тя се огледа, не се виждаше никой. Сърцето й биеше лудо, когато се върна към колата, като стискаше здраво кутията със „захарина“ в ръката си.

— Намерихте ли това, което търсехте?

— Да — каза тя задъхано.

Преди да седне в колата, тя чу възклицанието на шофьора и се обърна. Някакъв скитник или работник отиваше в обратна посока — дори от толкова далеко тя видя грубите му дрехи.

— Аз не видях колата, а вие, мис?

— Колата? — попита тя.

— Да, чух мотора й, но не я видях.

Тя бързо огледа местността: не се виждаше автомобил. Скитникът, или който и да беше, също беше изчезнал.

— Да тръгваме — каза тя. — Заведете ме до Кавендиш Скуеър.

Няколко пъти по обратния път тя погледна назад, като очакваше да види мистериозната кола да я преследва, но когато влязоха в предградията на Лондон, колите бяха нарядко и те ги задминаваха.

Когато се качи в апартамента си, първото нещо беше да скрие малката кутия. След като направи това, тя отиде при Марк и го намери излегнат на канапето да чете. Той веднага стана.

— Намери ли го?

Тя кимна.

— И го потопи? Чудесно!

Тя забеляза, че той беше облечен в стар костюм от груб плат, което беше странно.

— Ти се върна по най-дългия път — каза той хладно, като зае отново мястото си на канапето. — И страшно дълго време търси стоката. Мислех, че никога няма да я намериш.

— Откъде знаеш? — попита тя удивено.

— Защото те наблюдавах — каза той. — Не, не видях точно къде го намери, но знаех, че си го намерила.

— Следи ли ме? — попита тя полуобидено-полувесело.

— Естествено — беше спокойният отговор. — Не мога да поемам рискове.

— Защо не се погрижи сам за него? — попита тя.

— Повтарям, не мога да поемам рискове — каза той, — твърде голям риск би бил този, да ме намерят със стоката в ръка, макар и за няколко минути.

— Предпочете аз да поема всички рискове!

— За теб няма риск, моя мила — каза той весело. — Ти имаш ангел пазител в Скотланд Ярд, а аз — преследващ ме дявол.

Тя извърна глава и го погледна. Усмивката все още стоеше на лицето му.

— Благодаря ти, Ан. Човекът на Брадлей за голямо учудване те изгуби между Бонд Стрийт и Бейсуотър. Видях го да седи в двуместника си твърде печален. На връщане той те видя и сега сигурно е в такси-бюрото да събира сведения.

Тя беше уплашена.

— Видя ли го?

Той кимна.

— Знам всички тези хора как изглеждат. Не са красиви за гледане, но полезно е да ги познаваш. Брадлей скоро ще те повика по телефона да те пита къде си била. Той ще го направи твърде галантно, защото те харесва.

Десет минути по-късно, когато беше вече в апартамента си, телефонът иззвъня и се чу гласът на Брадлей.

— Излизали ли сте днес следобед.

— Да — отговори тя злобно. — Страхувам се, че вашият детектив ме изгуби.

Настъпи кратка пауза.

— Видяхте ли го?

— Да — излъга тя. — Искате да ви кажа къде съм била? В гората Ашдаун.

Отново мълчание.

— Ще ви задам само един въпрос, Ан: донесохте ли нещо от гората Ашдаун?

— Нищо за Марк — отговори тя.

Този път той мълча толкова дълго, че тя помисли, че са ги прекъснали и го извика по име.

— Да, тук съм. Намерихте го, нали? Ние го търсихме цяла сутрин. Надявам се, че сте го хвърлили? — И после, преди Ан да може да отговори: — Мога ли да ви видя тази вечер?

Това беше неочаквана молба.

— Къде? — попита тя.

— Във вашия апартамент. Ще бъдете ли в девет часа в къщи? Не се безпокоите какво ще помисли Мак Джил, нали? Можете да му кажете, ако искате.

— Ще ви чакам в девет — каза тя бързо и затвори.

Ан имаше твърде полезна колекция от книги, включително и „Британска енциклопедия“ и вече бе изучила особеностите на веществото, което мислеше, че съдържа пакетчето. Имаше дълъг и уморителен пасаж по въпроса, как да се открива това вещество. Тя препрочете този пасаж, като си взимаше кратки бележки и малко преди да затворят магазините, отиде и купи епруветки и всички химикали за опитите си. Тя нямаше необходимите фини инструменти и можеше да направи само груби изследвания. Химическите имена на продуктите я ужасиха. Захаринът беше извънредно сладко вещество. Тя опита кристалното съдържание на кутията, като близна леко, но то не беше сладко. Освен това езикът й на мястото, където беше докоснат, стана безчувствен.

Нямаше нужда от епруветките и опитите й. Това беше кокаин — тя го знаеше, беше убедена още когато Брадлей й каза.

Тъй като нямаше никакви познания по химия, по-нататъшните й опити я забъркаха, отколкото да й помогнат. Накрая тя изми епруветките и хвърли кутията и съдържанието й в огъня. Имаше всички доказателства, които й трябваха.

Докато чакаше идването на Брадлей, тя написа едно дълго писмо до Париж и реши да помоли Брадлей да й помогне да замине със сутрешния влак.