Едгар Уолъс
Летящата бригада (4)

IV

Ан Перимен почти не разбра, че по време на пътуването беше подложена на кръстосан разпит. Те минаха покрай много таксита, но полицейската кола никъде не намали хода си. Спря чак на ъгъла на Уестминстър Бридж и Ембянкмент.

— Ще ви наема такси, мис Перимен — каза Брадлей.

На следващата сутрин в малкия салон до спалнята си тя разговаря с Брадлей. Докато той пристигне, тя бе събрала мислите си и сега проявяваше завидно самообладание. Той забеляза, че през цялото време, докато говореше, тя не сваляше очите си от неговите и в техните светли дълбочини той прочете непреодолимата й омраза към него и професията му.

— От Ли Жозеф няма нито следа — каза той, — но аз мисля, че ще бъде намерен, стига да не е заминал някъде. Той имаше обичай да държи лодка, вързана за една от колоните под къщата. Тази лодка ние намерихме в Темза, но празна.

Тя го наблюдаваше хладнокръвно. При обикновени обстоятелства би го намерила за симпатичен млад човек. Имаше интелигентен поглед. Обичаше също така да се усмихва. Изобщо имаше нещо привлекателно във вида му: раменете му бяха на атлет, с големи ръце, на които се бе облегнал върху масата, докато говореше. Тя не бе го поканила да седне. Колкото повече оценяваше качествата му, толкова повече омразата й към него растеше.

Тя мълчеше почти през цялото време, но изведнъж хвърли бомбата.

— Мисля, че няма нужда да се мъчите да измисляте теории, мистър Брадлей — каза тя спокойно. — Ли Жозеф е бил убит вероятно от полицията — както и Рони!

Това предположение беше толкова нелепо смешно, че за момент съобразителният Брадлей не можа да намери отговор. — Ли е бил убит, мисля, че така трябва да се изразя, защото не е искал да каже това, което сте искали от него. Защо би избягал Ли Жозеф? Той е бил свидетел при смъртта на Рони.

Очите й се бяха стеснили до едва видими цепки.

— Ясно ми е — каза той и добави: — Знаете ли с какво се занимаваше брат ви преди смъртта си и какви са били отношенията му с Ли Жозеф?

Тя не отговори.

— Аз бих желал да ви помогна.

Той се облегна още повече на масата и гласът му придоби такава мекота, на която при други обстоятелства тя би откликнала.

— Вие учителствувате в Париж, както разбрах, и се надявам, че ще се върнете пак там и ще се опитате да забравите това неприятно произшествие. Аз харесвах вашия брат. До известна степен той беше мой приятел. Вероятно съм бил последният човек, който му е говорил.

Той видя устните й да се свиват и поклати глава.

— Може би все още сте много разтревожена, затова мислите така. Защо би му навредила полицията? А още повече аз? Бих направил много, за да му помогна. Знам миналото му с всички подробности. Знам колко неуравновесен беше той…

— Мисля, че можем да си спестим цялото това обяснение — каза тя. — Дали ще се върна в Париж или не, е лично моя работа. Знам, че го мразехте и съм убедена, че сте го убили. В тази околност няма нито един мъж, нито жена, които да не вярват, че полицията е убила Рони. Не казвам, че са искали да го направят, но са го направили.

Той разпери отчаяно ръце.

— Мога ли да говоря с вас, когато сте по-спокойна.

Сега вече тя избухна.

— Не искам никога вече да ви виждам! Мразя ви, а също и всички хора като вас! Вие всичките сте толкова безчестни! Вие всички сте лъжци, всички до един. Прикривате подлостта си с фалшиво внимание, а грешките си с престараване. Зловеща търговия е вашият занаят. Вие живеете от човешката мизерия и градите репутацията си на сърцата, които разкъсвате и живота, който съсипвате — това е всичко, което имам да ви кажа.

Той отвори уста да каже нещо, но размисли, взе си шапката и напусна стаята.

По-късно тя се разкая за избухливостта си, а още по-късно се ненавиждаше за това разкаяние. Рони беше убит от този човек.

Тя не беше единствената, която вярваше това. Хората от Ливадите, а също и господата от Сток Гардънс имаха свои собствени възгледи, подкрепени от това, което бяха видели. Те не знаеха, че Рони имаше навик да посещава „Леди Стерс“, а също така знаеха, че през онази нощ полицията бе обградила къщата и от автомобилите на „Летящата бригада“ слязоха група детективи, на които Брадлей бе казал: „Аз ще узная истината от това момче, па макар и главата му да счупя“.

Това беше чуто от Хари. Затворникът, който се намираше наоколо, когато пристигна полицейската кола.

— Така е станало — казваше Хари, наричан Затворника, защото два пъти бе лежал зад решетките за употреба на оръжие срещу полицаи. — Те са го хванали и мъчили, и когато са видели, че е свършено с него, хвърлили са го в калта — аз познавам полицията. Не ме ли осакатиха те последния път, когато ме опандизиха?

Никой не предполагаше, че старият Ли можеше да бъде убиецът. Дори и полицията. Те просто казваха, че е изчезнал. Оказа се, че в нощта на изчезването му един голям холандски параход се е спуснал надолу по реката и смятаха, че той е заминал с него.

Къщата на Ли Жозеф беше затворена и ключовете депозирани. Той имаше сметка в една банка в Улуич и поради това, че сам не разбираше от сметки и формалности, бе възложил на банката си да му плаща всички такси и данъци, така че къщата си остана затворена и вероятното му местопребиваване остана необезпокоявано.

Брадлей беше казал: „Аз ще узная истината от това момче, па макар и главата му да счупя!“. Затворникът разправи това на много хора — на Марк Мак Джил, мрачен и мълчалив, на Тайзър от Дома на почивката, на Ан Перимен, която със сухи очи и сърце, пълно с омраза, си представяше смъртта на брат си.

Един час след излизането на Брадлей при нея дойде Марк Мак Джил. Той беше твърде откровен. Не знаеше какво й беше казал Брадлей, нито какви тайни бе узнала тя. Знаеше само, че тя е твърде красива и би могла да бъде от голяма полза за организацията.

— Не скривам нищо от вас, мис Перимен. Рони, аз и Тайзър сме контрабандисти. Аз упражнявам този занаят от години и Рони беше моята дясна ръка. Вие виждате, на Тайзър мога да разчитам само до известна степен — той пие. Има подла душа. Аз не претендирам, че съм светец, но вие знаете какъв е законът — страшно е за този, който не зачита чуждата собственост. Някой грубиян може да пребие жена си и да се отърве с три месеца, но посегне ли да вземе няколко шилинга от нечие чекмедже или да ограби някого с пет-шестстотин фунта, ще бъде щастлив, ако се отърве с шест.

Всичко това не изглеждаше толкова престъпно за Ан, имаше романтизъм в него. Той я наблюдаваше, докато говореше и видя как в нея се оформя решението.

Имаше много неща, за които плащаха високи мита — за захарин например се плащаше три шилинга и девет пенса на унция. Той и Рони са получавали около десет хиляди унции на седмица. Почти хиляда лири печалба според цените, по които те продаваха. А имаше и друг вид стока, но за нея той се изразяваше неясно. Рони й беше споменавал за всичко това по-рано.

От тази работа никой не страдаше, освен правителството. Хората до известна степен бяха облагодетелствувани: купуваха по-евтино.

— Естествено няма да използувам смъртта на бедния Рони, за да ви убедя. Ако сте си променили намеренията…

Тя поклати енергично глава. В очите й имаше блясък, значението, на който той схващаше, защото тя му бе казала как Брадлей се е опитал да я убеди да се върне в Париж.

— Не съм променила намерението си — каза тя.

— Брадлей ще ви каже други неща, че ние вършим контрабанда с опиум и всякакви други измислици. Без съмнение той иска да ни очерни — и Рони — колкото се може повече. Опиум! Аз по-скоро бих отрязал дясната си ръка!

Тя го прекъсна.

— Има ли значение това, което Брадлей казва?

Същия ден тя стана член на организацията на Мак Джил.

Странно беше обстоятелството, че не помисли вече за Ли Жозеф и за тайнственото му изчезване. Но Брадлей мислеше много, защото всеки ден хора с дълги куки в ръце разравяха тинята на канала, за да търсят стареца, който така много обичаше да седи при отворения прозорец на къщурката си и да свири „Adieu“ от Тости.