Едгар Уолъс
Летящата бригада (11)

XI

Брадлей се върна в гаража, където беше оставен автомобилът на Ан. След като колата бе изкарана на двора, той освободи хората си и сам, с помощта на електрическото си фенерче се зае да я претърси.

Не беше мъчно да намери кутията под седалището, а също начина, по който тя можеше да се извади навън. Тя беше празна. Той претърси сандъчето за инструменти със същия резултат.

Беше почти свършил прегледа, когато вниманието му беше привлечено от обстоятелството, че кожената облицовка на страните и покривът бяха много по-солидно направени, отколкото обикновено се правеше в коли от този вид. Той я изпробва сантиметър по сантиметър. На всяка врата имаше по един джоб, но той беше вече прегледал там без резултат. Опита пак и този път видя, че вратите бяха по-дебели от нормалното.

Като повдигна джоба, който висеше свободно надолу, той освети с фенерчето си под него. В средата доста ясно личеше един квадрат. Той погледна под джоба на другата врата и видя същото нещо. Нямаше никаква нужда от този квадрат в средата на вратата, освен ако той не представляваше някакъв отвор. Натисна с джобното си ножче и върхът му удари в стомана.

И изведнъж, съвсем случайно, той намери скривалището. Повдигаше един от джобовете и вероятно беше употребил по-голямо налягане, отколкото обикновено, защото се чу щракаме и квадратното парче кожа се отвори като врата. Вътре той видя няколко плоски пакетчета, наредени едно до друго. Тях внимателно извади, преди да се занимае с втората врата.

Тук той употреби по-малко време, защото вече знаеше начина за отваряне. С горния край на джоба натискаше една пружина, която отваряше вратата, но този път скривалището беше празно. Опита и предните врати, но очевидно със секретни шкафчета бе снабдена само задната част на колата. След това постави внимателно пакетите в джобовете си, затвори скривалищата и върна колата на мястото й в гаража.

Изпитваше някакво странно чувство на благодарност, което не можеше ясно да проумее. Защо трябваше да бъде доволен от откритието си? — Откритие, поставящо жената, която изпълваше мислите му денонощно, под страшно обвинение! Не, не бе за това. Радваше се, все пак, че предвидливо бе отпратил хората си, така че сега нямаше нито един свидетел при откриване на пакетите. Фактически бе просто потресен от това си откритие.

Не се върна в Скотланд Ярд, а избърза в скромния апартамент, който обитаваше. Когато влезе вътре, запали лампите и, преди да извади пакетите от джобовете си, заключи вратата. Отвори единия от тях. Нямаше никакво съмнение какво представляваше този кристален прах, който проблясваше под електрическата светлина. Намокри пръста си и опита върху езика. Кокаин!

Дълго време стоя вгледан в смъртоносния прах. Телефонът иззвъня. Звукът от този звън го накара да подскочи. Избърза към апарата повече от желание да спре продължителното звънене, отколкото да отговори на повикването. Позна гласа на началника си:

— Ти ли си, Брадлей? Накарахме най-после един от тия кокаинови търговци да проговори. Каза, че е твърде вероятно да намерим пакет от стоката, скрит в колата на момичето. Имало тайно скривалище в една от вратите. Ще изпратя Симъндс…

— Няма нужда, сър. Аз ще отида сам — прекъсна го бързо Брадлей.

Той окачи слушалката, върна се при масата и погледна пакетите. Трябваше да вземе по-скоро някакво решение.

Той влезе в малката кухня и се огледа. Една готвачка идваше тук всеки ден. Тя беше методична и чиста жена и купуваше продукти в голямо количество. Кутията с брашно беше наполовина пълна. Той можеше да я смени със стоката… но изведнъж абсурдността на размяната му стана напълно ясна и той се изсмя. Смехът го накара да не се колебае повече. Върна се бързо в столовата, събра пакетчетата, занесе ги в кухнята и изсипа съдържанието им в канала.

Десет минути той стоя да гледа как водата поглъща белия прах. Когато всичко изчезна, изгори обвивките, облече се, сложи си шапката и се върна в гаража, за да търси нещо, което не беше вече там.

Един час по-късно той влезе на доклад при шефа си, но не го намери в кабинета му.

Не бихме преувеличили, ако кажем, че Джон Брадлей сам бе удивен от постъпката си. Ако някой беше му казал, че тази нощ умишлено ще заличи доказателството по един много важен случай заради любовта на една затворничка, той би се изсмял, макар че винаги ясно съзнаваше, че рано или късно Ан Перимен ще бъде заставена да отговаря пред законите. Тя го мразеше, той не се съмняваше в това, още по-малко се съмняваше, че тази омраза бе вдъхновена от Марк.

Тя бе се опитала да бъде любезна, но беше лоша актриса. Когато я срещнеше, тя напразно се опитваше да прикрива ненавистта си, а когато се разделяше с нея, лицето й открито изразяваше облекчение.

Той се върна в бюрото си в Скотланд Ярд и дрема на стола си, докато един от прислужниците не му донесе горещо кафе, което ясно му подсказа, че след няколко часа ще трябва да разпитва жената, която обичаше.

В осем часа същата сутрин заведоха Ан в Южнолондонския полицейски съд. В таксито я придружаваше една матрона и един детектив — явно доказателство, ако тя знаеше доводите, че обвинението срещу нея беше смятано от полицията за извънредно важно.

Малко след като я затвориха в килията, съседна на съдебната зала, влезе матроната.

— Адвокатът ви е дошъл — мистър Дартър. Елате да се видите с него в моята стая.

Макар и в присъствието на матроната, свиждането беше частно, защото треперещият адвокат я заведе в един ъгъл до прозореца. Отначало тя се изплаши от очевидната му нервност и той забеляза това.

— Не обръщайте внимание на треперенето на ръцете ми — каза той. — Страдам от нерви.

— Получих съобщение от Марк, — каза той, като понижи още повече гласа си. — В колата има много от стоката… захарин.

— В колата? — каза тя удивена.

Той бързо кимна.

— Имало няколко пакета… Ако ви питат… не знаете нищо… разбирате, нали?

— Какво ще стане? — попита тя.

Слабите му рамене се дигнаха и свалиха, което трябваше да покаже незнанието му.

— Ще видим, когато се гледа делото.

Тя се вгледа в него.

— Значи ли това, че ще остана в затвора още една седмица?

Дартър избягваше погледа й.

— Може би. Ще се постараем да уредим с гаранция… ще направим всичко възможно.

Ан се почувствува обезкуражена. Да свикне със затвора тя никога не би могла. Мисълта за това й напомни за Брадлей и тя го намрази повече от всякога.

— Къде беше сложен захаринът? — И когато той й каза:

— Колко пакета имаше? — попита тя след дълго мълчание.

— Пет. Те бяха в празното място във вратите. Мистър Мак Джил каза да отричат, че там е имало нещо.

Настъпи ново мълчание.

— Какво имаше в пакетите?

— Захарин, мила госпожице, нищо повече от захарин — пробъбри Дартър.

— Какво може да стане с мен? — попита тя. — Искам да кажа, в случай, че го намерят?

Адвокатът сви рамене. Не беше леко да се отговори на този въпрос. Той знаеше добре какво можеше да стане!

— Осъждат ли на затвор за контрабанда?

Той поклати глава.

— Не от първи път. Вероятно ще ви глобят сто или повече лири, които, разбира се, Марк с радост ще плати.

Той беше някак си облекчен и тя се чудеше защо. Не беше лесно да се усети, че мистър Дартър искаше да забрави какво би последвало от откриването на кокаина и се радваше да разисква с нея мнимото й престъпление.

Всички герои на „Леди Стерс“ бяха тук. Тя видя как затвориха една огромна, брадата фигура в една от килиите. Очевидно Седемен не беше вече покровителствуван. Тя се усмихна, но след като вратата на килията се затвори зад нея, отново стана сериозна. Цяла нощ тя се бе обръщала неспокойно на твърдото легло, с една кожена възглавница под главата си и мислеше, мислеше…

Тя не се плашеше. Неизвестността на положението й отначало я смущаваше, но сега вече не. Килията, с тухлената си облицовка и грозна пейка навяваше ред безпокойни мисли. Рони също бе стоял в подобни помещения.

Матроната й донесе кафе и две дебели филии хляб с масло, които тя радостно прие. Досега не бе почувствувала колко е гладна. Едва беше свършила, когато вратата пак се отвори. По заповед на матроната, тя я последва в една по-малка стая от тази, в която се беше видяла с адвоката.

До прозореца стоеше един мъж и гледаше в двора на зданието. При шума от отварянето на вратата той се обърна и тя се намери лице срещу лице с инспектор Брадлей. Първото й желание беше да избяга от стаята, но матроната я възпрепятствува.

Той изглеждаше уморен и някак унил, помисли тя. Нещо от несъмнено жизнения му вид беше изчезнало.

— Добро утро — каза той. Тонът му бе студен, служебен, глас повече на полицейски инспектор, отколкото на приятел.

Тя не отговори, стоеше неподвижна пред него, с ръце, сключени на гърба. Той погледна зад нея.

— Вие можете да излезете, госпожо. Чакайте вън пред вратата, имам да говоря с госпожата.

Едрата жена послушно напусна стаята.

— А сега, млада приятелко, вие се намирате пред голяма опасност. Аз обаче гледам благосклонно на цялата тази работа и мисля, че не сте знаели какво вършите.

Старият му, закачлив тон, бе изчезнал, гласът му беше тъжен, но не неприятелски. Тя усещаше всичко това, чувствуваше как я обзема все по-голям гняв, макар че не можеше да разбере защо я ядосва очевидното му желание да й помогне. Тя знаеше само това, че сега би могла да го убие.

— Знаех много добре какво правя — каза тя, като се опиташе да говори спокойно. — Карах автомобил нощно време и по някакъв начин съм ви накарала да ме мразите. Желаете да направите с мен същото, каквото направихте с Рони.

— Няма да кажете, че сте невинна, нали? — попита той строго. — Или сте жертва на полицията? Отричате ли, че сте нарушили закона?

Той почака, без да си поема въздух, за да чуе отказа й, но тъй като тя мълчеше, той повтори:

— Ясно ли ви е, че сте нарушили закона?

— Това ще кажа на съдията — отговори сухо тя.

— Известно ли ви е, че сте пренасяли опиати? — попита той.

Устните й се свиха.

— Наистина, мистър Брадлей, вие не сте много оригинален. Същата история ми разправихте и миналата година след смъртта на Рони — че той търгувал с кокаин. Предполагате ли, че аз върша същото?

В погледа му се четеше това обвинение.

— Предполагате ли?

Тя пожълтя от гняв, обърна се грубо, отиде до вратата и отвори. Матроната беше там, с глава, опряна на рамката на вратата. Тя вероятно се интересуваше много от разговора, който се водеше в стаята.

— Заведете ме в килията! — заповяда Ан решително.

— Свърши ли мистър Брадлей с вас? — попита матроната.

— Аз свърших с него — каза Ан.

Тя почти с радост прие самотата на килията. Трепереше от гняв и ако беше станало нужда да говори, нямаше да може да се изрази ясно. Как се осмеляваше той? Да възобнови тази стара лъжа и да се опита да подмами нея, както беше мамил Рони! Каквото и да станеше, глоба или затвор, никое наказание не би изгладило петното, което този човек й бе хвърлил.

Брадлей я бе последвал от приемната стая и никой, който би видял непроницаемото му лице, не би познал какво отчаяние изпълваше сърцето му. Когато излизаше на двора, Симъндс го пресрещна.

— Докторът казва, че Смит трябва да вземе успокоително, преди да влезе в съда.

— Смит? — Брадлей беше поразен. Как можеше да забрави, че му предстоеше още един случай на разследване тази сутрин, може би по-важен от този на Ан Перимен.

Преди една седмица беше станало убийство. Прислужникът в един бижутериен магазин беше убит и самият магазин ограбен. Убиецът беше избягал, но по-късно го арестуваха. Брадлей веднага позна в него един отчаян, страдащ от нерви кокаинист, който очевидно беше една от жертвите на дейността на Марк Мак Джил.

— Вие не сте забравили за Смит, сър? — Симъндс се усмихна сам на абсурдността на въпроса си.

— Не, не съм забравил — каза Брадлей бавно. — Иска лекарство, а? Колко време може да издържи без него?

— Не повече от час — каза Симъндс.

Брадлей кимна.

— Ще наредя неговото дело да бъде следващо — каза той.

Той се отдалечаваше вече, когато Симъндс отново го спря.

— Стин иска да ви види. Бил в Скотланд Ярд и го изпратили тук.

Брадлей с учудване се вгледа в помощника си.

— Стин? — каза той със съмнение. — Какво се е случило?

Симънс поклати глава.

— Мисля, че е по-добре да говорите с него. Получил е писмо от вътрешно министерство.

Като изтича бързо в стаята, където беше говорил с Ан, Брадлей намери един човек да го чака, търпеливо седнал на края на един стол. Големите му ръце почиваха върху коленете. Той беше висок, ъглест, странно изглеждащ човек, в черен костюм, като че ли голям за него и с кърпа на точки около врата си. Той стана и поздрави.

— Добро утро, мистър Брадлей. Казаха ми, че ще ви намеря тук.

Той говореше със северен акцент.

— Какво има, Стин? — попита Брадлей.

Човекът тръсна глава в знак на протест.

— Аз не желая закрила от полицията, но вие знаете какви са онези от вътрешното. Отнася се за този Либит — приятелите му говорили, че ще ме пипнат. Аз ще ги пипна по-рано. — Той се засмя на мистериозната си шега.

— Иди в канцеларията на затвора — каза Брадлей. — Ще те видя, след като тези два случая се разгледат.

— Само два тази сутрин? — попита Стин учудено.

— Два, но важни.

Брадлей се засмя на това си заявление. Дори и случаят на Смит не му изглеждаше важен.

Той беше в съда, когато доведоха Седемен, весел и както винаги величествен. Той поздрави съдията като стар приятел, призна някои свои заблуждения от миналата нощ, напомни на полицая-свидетел, не един, а много пъти, за последствията от лъжесвидетелстване и мълчаливо зачака присъдата. Трите седмици принудителен труд, които получи, не го развълнуваха много.

Помощник-съдията и един адвокат разговаряха нещо полугласно. В юриста Брадлей позна един приятел на Марк Джил и когато чу думата „Смит“, учуди се защо Марк Джил се бърка в тази работа. Това беше последният случай, който той би очаквал да бъде от някакъв интерес за Марк. По-късно той разбра работата. Дартър се върна на масата си веднага, след като свършиха със Седемен.

В обичайната си обстановка той не беше вече срамежливият и треперещ човек, когото Ан бе срещнала.

— Преди да започне следващото дело, господин съдия, — почна той отсечено, — надявам се да ми разрешите да направя една забележка. Тя има известна връзка с въпроса, който сега ви предстои да разгледате. Вярвам, спомняте си, че преди една година аз говорих тук за документи, които бяха собственост на моя клиент, г-н Марк Джил, и бяха във владение на покойния Елиджа Жозеф, бившия притежател на „Леди Стерс“.

Каква беше играта на Марк? Защо избираше този момент, за да припомни за изчезването на Ли? Съдията кимна.

— Спомням си — каза късо той.

— Полицията тогава влезе във владение на къщата и аз мисля, че тя ще я владее, докато смъртта му не се потвърди. Ние ви представихме писмена декларация от един човек на име Седемен, който току-що беше пред вас.

— Помня декларацията — каза съдията. — Той казваше, че документите по погрешка били оставени в къщата на Жозеф.

— Те бяха твърде маловажни… — почна адвокатът, но съдията поклати глава.

— Аз не си спомням това. Документите бяха списъци на химици от континента и се предполагаше, че тези химици доставят на Жозеф или на съдружниците му стоката — каза той. — Не е ли така, мистър Брадлей?

— Така е, господин съдия.

— Ние можем да докажем — каза адвокатът, — че тези списъци се отнасят до една съвсем законна работа.

Сега Брадлей разбра. Марк беше узнал, че полицията е намерила скривалището и сега приготвяше предварително отбраната. Вярно беше, че тези документи, които той бе намерил в нощта на убийството, биха могли да докажат, че Марк Джил се занимава със законна търговия на химикали.

— Това е изключително работа на полицията — каза съдията. — Ако тя сметне документите за истински, аз нямам нищо против.

Той погледна към Брадлей, който стана от стола си.

— Досега не сме могли да съберем нужните ни доказателства — каза бързо той, — но аз считам документите за много важни и трябва да отхвърля забележката на адвоката.

Човекът на стола кимна.

— Много добре. Забележката се отхвърля.

Мистър Дартър вероятно беше приготвен за този отказ. Брадлей отново стана.

— Моля, господин съдия, да разгледате сега делото на Уилям Чарлс Смит. Бях ви помолил да се занимаете с него следобед, но една много важна причина ме кара това да стане сега. Няма да ви отнеме повече от няколко минути.

Съдията кимна на помощника си и от вратата откъм килиите въведоха един слаб, изпит човек. На ръцете му имаше белезници и това не убегна от острия поглед на съдията.

— Необходимо ли е да му поставят белезници? — попита той.

— Да, господин съдия — отговори Брадлей. — Той ни създава много безпокойства.

Човекът втренчи поглед в него, като показа зъбите си в ужасна усмивка.

Обвинението беше прочетено — че умишлено е убил Хари Бендън, като го е застрелял с револвер през нощта на 13 април на Фелоу Стрийт.

— Има ли защитник? — попита съдията.

Брадлей поклати глава.

— Не, господин съдия. Предлагам днес да се прочете формалното разрешение за арест, а също бих ви помолил да издадете нареждане да се задържи до следващия петък.

Човекът на подсъдимата скамейка се наведе през перилата, които го обграждаха.

— Ако те пипна някога, Брадлей, ще откъсна сърцето ти! — изръмжа той.

От останалите му думи никой нищо не разбра.

Разрешението за арест беше бързо прочетено и затворникът изведен от залата.

— Преглеждан ли е този човек от лекар? Изглежда твърде странен.

— Докладваха ми — отвърна Брадлей, — че трябва да бъде наблюдаван. След ареста си е искал кокаин — това е главената причина.

Съдията тъжно поклати глава.

— Броят на подобни хора, които минават през подсъдимата скамейка, напоследък страшно много се увеличи. Откъде вземат тези хора наркотици?

— Кокаин се доставя систематически из цялата страна — каза Брадлей.

Дартър моментално скочи на крака.

— Надявам се, че този ужасен случай не е предназначен да предубеди господин съдията по едно друго дело, което сега следва — каза той, — делото на Ан Перимен.

— Нямах това намерение!

Брадлей почти изрева думите, но адвокатът продължи:

— Внезапният ефект от довеждането на Смит в съда и тази забележка към наркотиците трябваше да създаде една враждебна атмосфера. Не знам какво обвинение ще се прочете срещу Ан Перимен, но…

Някой се докосна до лакътя му — Марк Мак Джил беше влязъл в залата и седеше до него. Брадлей го бе видял с периферното си зрение.

— Стига — каза той тихо и после, докато Брадлей, съдията и помощникът разговаряха нещо, добави:

— Какво ще направи Брадлей? — попита той.

— Ако стоката, която са намерили в колата е кокаин, сигурно ще я обвини в незаконно притежание на опасни наркотици.

— Но намерили ли са?

— Не съм чул — каза Дартър. — Всичко, което знам, е, че Брадлей е претърсил скритите джобове.

Мак Джил вдигна вежди.

— Колко ще получи тя?

— Три месеца — може шест. Кокаин е било, разбира се.

Марк кимна.

— Тя не знаеше, че той е там.

Дартър се усмихна скептично.

— Искате да ми кажете, че не е знаела за стоката, която е носила?

— Не, тя дори не знаеше, че пренася въобще нещо.

В този момент помощникът извика името на Ан Мери Перимен.

Ан влезе в залата, кимна на Марк и седна на подсъдимата скамейка с лека усмивка. Брадлей беше виждал по-рано същата усмивка на лицето на брат й, беше го виждал да седи със същото безгрижие на това място на срама.

— Е добре, мистър Брадлей!

Ан говореше. Той не вярваше на ушите си.

— Най-после ме доведохте там, където искахте. Този ден трябва да е много щастлив за вас.

— Не говорете на никого друг в съда, освен на мен, моля, — прекъсна я съдията.

Тя се усмихна иронично.

— Добро утро, господин съдия! Предполагам, че трябва да ви кажа нещо?

Помощникът погледна листа пред него.

— Обвинена сте, че сте карали автомобил с опасна бързина. Признавате ли се за виновна или не?

Съдията отново се намеси.

— Тази сутрин ми съобщиха, че ще има още едно обвинение. Аз не виждам такова.

За изумление на Марк Джил инспектор Брадлей поклати глава.

— Няма друго обвинение, господин съдия — каза той. — Нищо не е било намерено, което да послужи за база на друго обвинение.

Ан първа се съвзе.

— Не искате да бъдете милостив, нали? Мразя това! — каза тя.

Съдията се опита да я спре, но тя продължи. Чувствуваше се странно екзалтирана, беше възбудена от някакво чувство на господство. Брадлей лъжеше! Той лъжеше заради нея и по такъв начин се бе поставил във властта й — тя потръпна при тази мисъл. В нея имаше някакво страшно желание да го нарани така, както той беше направил с Рони.

За момент изгуби всякакво чувство на опасност, забрави Марк и това, което го застрашаваше, знаеше само това, че неприятелят й се беше поставил в ръцете й.

— Моят добър приятел, инспектор Брадлей, който иска така много да ми помогне! Помогна ми, като ме доведе до затворническа килия!

Дартър силно изплашен се опита да я спре.

— Мис Перимен, по-добре ще бъде, ако…

Тя спря речта му с жест.

— Детективът — инспектор Брадлей, е бил винаги добър към мене! — Гласът й стана по-висок от гняв. — Не мога да си спомня колко пъти той се опитваше да ми покаже правия път. Ние често сме се срещали в малки ресторантчета на обяд и аз съм танцувала с вас, нали инспекторе? Аз му се нравя много — той казва, че би направил всичко в света за мен.

Брадлей стоеше неподвижен с лице като маска.

— Млъкнете, моля!

Опитът на съдията беше напразен.

— Няма да мълча! — извика тя. — Когато един мъж тича след мен, хваща ръката ми и се държи като лудо влюбен и после използува първия благоприятен случай, за да ме затвори в някаква мрачна полицейска дупка, аз трябва да кажа нещо и ще го кажа. Брадлей е претърсил миналата нощ колата ми — той каза, че не е намерил нищо. Той лъже! Той е намерил пет пакета със захарин!

— Мълчи! — гласът на Дартър прозвуча като плач.

— Вътре имаше захарин и аз го контрабандирах! — продължи тя. — И той знае, че аз го контрабандирах, намерил го е и лъже — бедният мекосърдечен глупак. Мисли, че ще се хвърля на врата му от признателност. Ще кажа на началника на полицията какъв човек е той — детектив, който унищожава доказателствата, защото е луд по една жена!

Гласът й пресекна, тя стоеше, без да диша, изумена от собствения си гняв.

— Млъкнете, моля!

Съдията беше нервиран и малко удивен.

— Казах всичко, което исках да кажа.

Дартър стоеше срещу нея.

— Полудяхте ли? — попита той. — Не виждате ли какво правите?

Съдията заговори:

— Не знам какво значи всичко това и не обръщам внимание. Друго обвинение срещу вас няма. Признавате ли се за виновна, че сте карали с опасна бързина?

— Признаваме се за виновни, господин съдия. — Дартър бързо се обърна.

— Много добре. Глобявате се 20 лири и 10 гвинеи разноски. Също така ви се отнема правото да карате кола 12 месеца.

Марк изпусна въздишка на облекчение. Той не можеше даже да сънува такъв край на делото.

За момент Ан стоя неподвижна, като стискаше перилата на оградата.

— Мога ли да ида да си взема палтото? — попита тя с нисък глас.

Матроната й кимна с глава.

— Защо направи тя това? Сигурно го мрази! — каза Марк шепнешком, но адвокатът до него нямаше настроение да разисква този въпрос.

— Елате да платите глобата — каза той.

Това беше последното дело от листата — тъкмо беше време за обяд. Залата бързо се опразни. Съдията все още обръщаше някакви книжа на масата си. Той видя Брадлей и му кимна.

— Това беше твърде неочаквана буря, мистър Брадлей.

— Да, сър. — Гласът на детектива беше отпаднал. За момент той беше като човек, събуждащ се от тежък сън.

— Това е първият случай от моята практика, когато една затворничка обвинява детектив, че е влюбен в нея.

Съдията се чувстваше развеселен.

— Бих искал да лъжеше.

Думите бяха казани, преди Брадлей да осъзнае какво говори.

— Твърде забележително момиче — каза съдията. — Разбира се, обвинението срещу вас беше твърде глупаво, но твърде ново… екстраординерно!

Брадлей сега беше сам в съда, като се мъчеше да оправи нишката на мислите си. Той беше още там, когато вратата се отвори и влезе Ан. При вида му тя се спря и огледа, като търсеше друг път за навън. Трябваше да мине покрай него, за да стигне малката вратичка, която водеше за голямата зала и оттам навън.

— Оттук ли е изходът? — попита тя, като не гледаше към него.

— Един от изходите.

Той не мръдна. Гърбът му беше опрян на вратата, през която тя трябваше да мине.

— Ще ме пуснете ли да изляза, моля? — попита тя. После тя срещна пълните му с укор очи.

— Никога не мислех, че можете да бъдете така невероятно доволна — каза той спокойно.

— Мога ли да изляза, моля?

— Разбира се. — Той й отвори вратата. — Надявам се, че знаете къде отивате?

Това бе достатъчно да поднови гнева й.

— По наклонения път, от който се опитахте да ме отклоните, както се мъчехте да направите й с Рони — каза тя.

Той кимна.

— Последните думи на Рони към мене бяха: „Благодаря на Господа, че сестра ми не познава Марк Мак Джил“.

Устните й се свиха.

— Това друго откритие ли е, като празния джоб в колата? Вие трябваше да станете романист!

— Това беше действително откритие — призна той. — Аз хвърлих петте пакетчета.

— Благороден човек — се озъби тя. — А сега предполагам, че ще ви уволнят.

Той се усмихна.

— Едва ли. Но ако знаеха, че това, което намерих в колата, е кокаин…

— Това е лъжа — не беше кокаин! — каза тя гневно. — Това е една ужасна лъжа!

— Една ужасна търговия — каза Брадлей строго. — Тази сутрин в съда се яви един човек, обвинен в убийство, той е една от жертвите на Мак Джил, един наркоман! Вие може на него да сте носили стоката.

Тя стана тебеширено бяла.

— Вие сте лъжец, долен лъжец! — изсъска тя. — Никога през живота си не съм виждала такова нещо! Аз върша работата, която Рони по-рано правеше!

Той кимна.

— Това правеше и Рони, разпространяваше наркотиците, които Ли Жозеф и Мак Джил внасяха по контрабанден начин в страната.

— Дори и мъртвите не са запазени от хулите ви. — Гласът й бе потиснат. — Даже и човекът, когото убихте.

— Каква малка глупачка сте вие — каза той тъжно. — Опитахте се да ме съсипете днес — вестниците ще бъдат пълни с това ваше обвинение. „Детектив, влюбен в затворничка“ — ето ви един роман!

Тя се обърна гневно.

— Не казах, че сте влюбен, а мекосърдечен! За хора от вашата класа това минава за любов.

Той кимна. Старият тъжен израз се върна в очите му.

— Можете да го наричате любов — вярно е.

Смехът й беше твърд и горчив:

— Любов! Надявам се, че ме обичате, че ден и нощ не изчезвам от ума ви, че съм мъка за вас и че сърцето ви боли!

Надеждите й се сбъднаха, тя се екзалтираше при тази мисъл.

— Мразя ви и мразя вашата професия. Вие живеете върху мизерията и скърбите на мъже и жени. Повишават ви съразмерно с броя на сърцата, които късате и съществуванията, които съсипвате!

Тя видя, че Брадлей се усмихна и се вбеси. Той се усмихваше меко.

— Излезте от съда — каза той. — Един полицай ще се погрижи с вас да не стане нещо. Детектив ще внимава да не ви откраднат чантата. Ако не беше моята търговия, както вие я наричате, ще се намерят хора, които да ви убият за десет лири, които ще откъснат пръстите на ръцете ви, за да вземат пръстените! Вие спите непробудно в апартамента си, защото полицай патрулира улицата и защото някъде зад ъгъла бди „Летящата бригада“ и ще изпъди човека, който дебне за скъпоценностите ви. Моята търговия е добра търговия — това е търговията на закона. Колкото за вашата търговия, можете да я продължавате. Тя довежда хората до тинята, до подсъдимата скамейка и до електрическия стол. Мръсна търговия, безразлично дали я знаете или не. Обичам ви така, както най-много един мъж може да обича една жена и ви дадох последния шанс.

В това време в празната зала влезе Марк и беше свидетел на това, което последва.

— Рони вървеше по свой собствен път и загина — продължаваше Брадлей. — Вие вървите по лош път!

Той се опита да се спре, но думите бяха казани, преди да успее. В следващия момент той почувствува удара на дланта й върху бузата си. Тя го гледаше ужасена от това, което беше направила.

— Съжалявам, не трябваше да казвам това — каза Брадлей и тук настъпи моментът, когато Марк Мак Джил направи грешка.

Той притича гневно.

— Какво искаше да кажеш, Брадлей?

Инспектор Брадлей го погледна с присвити очи.

— Видя как тя ме удари — каза той бавно, — прехвърлям го на теб!

Юмрукът му отхвръкна напред и в следващата секунда Марк лежеше на пода. Той бавно се вдигна на крака, лицето му беше жълто.

— Ще ми платиш, кожата ще смъкна от гърба ти затова, Брадлей — процеди той.

За момент той помисли, че детективът ще повтори нападението, но Брадлей не мръдна.

— Това не е нищо — каза той. — Аз ще те пипна, Мак Джил, преди ти да си оплел и нея!

— Ще ме пипнеш, а? — Мак Джил изсъска думите. — Мислиш, че можеш да ме уплашиш? Не се плаша от теб, нито от Скотланд Ярд, нито от най-добрия съдия, който някога е съществувал.

В този момент Стин се появи на вратата за килиите. Брадлей го видя и посочи.

— Един човек забрави да споменеш. Този човек. Дошъл е днес да иска полицейска подкрепа, защото извършва една твърде популярна работа, Стин!

Лицето на Марк се сви от ужас.

Стин!

— Стин — палачът! — каза Брадлей. — Виж го! Ще имаш случай и по-късно да го срещнеш.