Едгар Уолъс
Летящата бригада (17)

XVII

Нагоре и надолу по мизерните улички, които ограждаха „Леди Стерс“, мълвата бързо се разпространи. Ли Жозеф се беше върнал. Всъщност никой не се учуди. Ли Жозеф, с малките си приятели духове, имаше нещо безсмъртно в себе си. А той беше известен — нямаше по-известен човек от него в Англия. Не беше ли вършил търговията си под самия нос на полицията и не изиграваше ли всяко „боби“, което се опитваше да го пипне? „Ливадите“ и всички мръсни свърталища от околността се питаха само едно: ще бъде ли Ли Жозеф арестуван или не?

Сега всеки знаеше защо полицията спря да рови в блатото. Колко добре я изигра старикът; да им създаде толкова главоболия и в последния момент отново да се появи!

Никой не го беше видял, но невчесаната мисис Шифен, която се „грижеше“ за него и ленивият й съпруг с голяма важност бяха отишли в „Леди Стерс“ и влезли вътре. Ключовете от къщата те бяха получили през нощта, придружени с една бележка да приведат стаите в ред.

Мисис Шифен беше една вечно оплакваща се жена без лични достойнства. Мъжът й, когото тя виждаше от време на време, когато го пущаха от затвора, стана важна личност, но дори и след връщането му от „Леди Стерс“ той не можеше да даде никакви сведения за Ли Жозеф, освен че къщата беше в ужасно състояние.

— Полицията е ровила навсякъде — каза той отчаяно, — обръщала гардероби, разваляла стени — старият Ли трябва да вземе минимум хиляда от тях.

Полицаят на пост също не можеше да каже нищо, но даваше вид, че може. Една сутрин съседите видяха Брадлей да влиза в къщата. Но скоро излезе и си замина. Все още нямаше никакви признаци от Ли. Мълвата казваше, че бил задържан, но това не се потвърди. Вярваше се, че старецът има в Лондон тайни кътчета, където може винаги да се скрие и сега всеки предположи, че в едно от тях той е прекарал последната година.

Ан Перимен беше по-скоро заинтересувана, отколкото озадачена от появяването на Ли, но тя не пропусна да забележи ефекта, който то произведе върху Марк Мак Джил и приятелите му. Марк стана мрачен, необщителен и винаги в лошо настроение; прекарваше дълго време зад заключената врата на спалнята си. Веднъж, когато тя влезе при него, намери камината пълна с пепел от изгорели книжа. А Тайзър правеше впечатление на вечно пиян.

Имаше голямо основание за Марк да бъде недоволен. Неизбежната опасност, която го заплашваше, за сега беше премахната. Той бе успял да убеди и един от хората на Тайзър да занесе опасния товар до Бристол — и тъкмо навреме, защото половин час след заминаването на колата дойде полицията и претърси основно гаража.

Нервите на Марк, както той сам казваше, бяха от стомана и въпреки това той беше до известна степен смутен от постоянството на Брадлей, а сега, след връщането на Ли Жозеф, положението стана много сериозно. От нощта, когато старецът се беше появил, той не бе го виждал. Марк отиде в „Леди Стерс“, но там го посрещнаха съпрузите Шифен, които подреждаха къщата. Старецът сега беше по-невидим от всякога.

— Веднъж пострадал, сега два пъти по-предпазлив, мой мили Марк — казваше Тайзър с развълнувания си глас. — Ти не очакваш да ти се удаде втори случай да го…

Трептящата ръка се докосна до устните му.

— Ли Жозеф работи с Брадлей — каза Марк остро. — Ако мислиш, че не е така, скоро ще се увериш в противното. Казал е на Брадлей всичко, което се е случило.

— Тогава защо, ако позволиш да те запитам, Брадлей не те арестува за опит за убийство?

Марк поклати глава и се усмихна.

— Защото иска да ме пипне за Рони: това е ясно като ден. Свидетелствуването на Ли Жозеф не е достатъчно за обвинение. Той чака друг предател.

Острите му очи бяха впити в събеседника му и той видя странно изражение на лицето на Тайзър.

— Не приемам теб за свидетел, Тайзър — каза той, като се засмя злобно. — Изхвърли тази мисъл от главата си!

— Кълна ти се… — почна Тайзър, но Марк Мак Джил го прекъсна.

— Това е единственото удовлетворение, което имам, че не можеш да ме измамиш — каза той. — Ако се случи нещо, то и двамата ще идем на ешафода — ще срещнем мистър Стин.

Тайзър потръпна.

— Бих желал да не говориш така — изписка той. Ешафод! Какво казва Ан за всичко това?

Марк мълчеше, Ан беше казала малко, но държанието й бе доста красноречиво.

— Не мислиш, че тя се плаши, нали? — попита Тайзър страхливо. И после: — Имам една идея…

— Първата, за която чувам — отсече Марк. — Говориш за Ан нали, и за Брадлей?

Тайзър кимна.

— И той знае за това?

Тайзър пак кимна.

— Мислиш ли, че е влюбена в него?

За негово учудване Тайзър кимна.

Той мразеше Тайзър заради подлостта му, зарад всичките долни качества на характера му, но уважаваше неговите заключения. Той имаше някаква странна способност да открива, която стигаше до гениалност.

— Мислиш, че Ан го обича? — попита той удивен.

Тайзър кимна.

Той отиде до вратата и надникна вън. Слугата не се виждаше никъде и той се върна на пръсти към събеседника си. Това беше негов любим, драматичен жест, но този път Марк не обърна внимание на това.

— Ясно ли ти е, драги приятелю — каза той задъхано, — че Ан може да ни бъде от голяма полза?

Мак Джил се обърна остро при тези думи и впи студените си змийски очи в лицето на другия.

— От полза? Разбира се, и ползата й ще бъде още по-голяма, когато си върне правото да шофира.

Тайзър привлече един стол до масата и като седна на него, покани събеседника си на другия.

— Да помислим малко за това, скъпи приятелю — продължи той с блестяща усмивка, която не допадаше нито на лицето, нито на гласа му.

Жестът беше толкова величествен, че за момент Марк го послуша. Едва когато седна на стола, му стана ясно, че за пръв път изпълнява заповед на Тайзър и това го удиви.

— Каква е идеята ти? — попита той гневно.

Тайзър погледна покрай него. Твърде мъчно беше да го накараш да те погледне в очите.

— Брадлей излъга, за да спаси нашата скъпа Ан — каза той. — Той не би могъл да скрие едно по-сериозно престъпление.

Марк го погледна изпод спуснатите си клепки.

— Не мога да разбера достатъчно ясно мисълта ти.

Тайзър се усмихна с пресилена, но скромна усмивка.

— Бихме могли да дадем на нашия приятел Брадлей едно сериозно занимание. Бог да ме прости, че ще поставя Ан в едно твърде… бих казал, деликатно положение! Но предположи, въобрази си, скъпи Марк, че той я обвини в друго нещо… много по-сериозно. Предположи, че въпреки волята си трябва да даде доказателства срещу една убийца?

Марк скочи на крака.

— Какво искаш да кажеш? — попита той дрезгаво. — Ан Перимен не е убийца.

В този момент той разбра колко бързо работеше мозъкът на Тайзър.

— Ан е голям товар за нас — продължи Тайзър. — Мисля, че тя не е била много добра към теб, добри приятелю. А наближава катастрофа…

— Откъде знаеш това? — попита бързо Марк.

Тайзър се усмихна.

— Разполагам с много факти — каза той. — Тя също така е извор на опасност. Не би ли било възможно… — той простря ръце и сви рамене, като не завърши изречението.

Марк го гледаше учудено.

— Искаш да поставя Брадлей натясно, а? Момичето ли ще бъде клопката?

Тайзър отново кимна.

— Представи си — продължи бавно той, — че обвинят момичето в голямо престъпление, с Брадлей като главен обвинител. Той не ще може да скрие чувствата си към нея нали, мой скъпи Марк.

Марк Мак Джил не сваляше очи от събеседника си.

— Нагласи ли убийството? — попита той саркастично.

Върху лицето на Тайзър блесна широка усмивка.

— Това е най-лесната работа — каза той.

Марк бързо обмисляше всичко и после:

— Аз ще ти дам по-добро разрешение — каза той бавно — и много по-важна жертва, отколкото можеш да предполагаш.

Марк влезе в спалнята и превърза ръката си. После прекоси етажа и почука на вратата на Ан. Тя се показа на прага и при вида му резервираността, която беше изникнала помежду им, изчезна.

— Какво, за бога, е станало с ръката ти? — попита тя.

Ръката му беше превързана с голям бинт. Той я поддържаше върху копринено парче плат, увито около врата му.

— Нищо. Когато подкарвах днес автомобила, дръжката се отплесна назад и ме удари — каза той. — Много неприятно. Би ли желала да ми бъдеш секретарка? Има едно или две важни писма, които трябва да изпратя.

Тя се поколеба за момент. От една страна, искаше да помогне, но от друга, съмненията я спираха.

— Не мога да пиша на пишеща машина.

— Няма значение. Отнася се само до една-две бележки. Но те са важни.

— Разбира се, ще ти помогна, Марк — каза тя и го последва в апартамента му. Тук влизаше за пръв път след нощта, когато идва Брадлей.

Първото писмо, което той издиктува бавно, беше до един човек в Париж, за отлагане на някаква визита. Следващото писмо…

— Искам да пратя една бележка на Тайзър — каза той. — Не смея да телефонирам, защото нашият приятел Брадлей вероятно има човек да подслушва в централата. Почни го: „Мой драги приятелю“.

Ан изпълни инструкциите.

— Напиши това — издиктува Марк: „Имам нещо много важно да ти казвам. Да се срещнем тази нощ в 11 часа в парка срещу Куинс Гейт. Ела сам“. Не го подписвай: той ще се сети от кого е.

Тя му подаде писмото и той го прочете, като не издаде с нищо тържеството, което изпълваше сърцето му. Брадлей лесно щеше да познае почерка.