Едгар Уолъс
Летящата бригада (13)

XIII

Мистър Тайзър понякога канеше няколко от щастливите обитатели на Дома да го посетят в стаята му, която беше също така и негова спалня. Тя беше в приземния етаж и прозорецът й гледаше към една шумна странична улица, така че тапицираната втора врата, предназначена, както той казваше на посетителите, да изолира шума от вътрешността на къщата, изглеждаше малко излишна. По-точно би било да каже, че тя задържа шума в стаята, тъй като и най-опитният подслушвач, с най-чувствително ухо не би могъл да чуе многото интересни разговори, които се водеха в стаята.

По някой път беше необходимо за мистър Тайзър да разисква големите си проблеми с бившите престъпници, които сега бяха на подслон в Дома. Тази нощ тук присъстваха трима души, които бяха особено добре познати на полицията. Двамата от тях дори имаха преимуществото, когато полицията ги търсеше, да бъдат описвани като „опасни — може да носят огнестрелно оръжие“. Единият беше излязъл от затвора тази седмица за грабеж и побой. И в това той беше щастлив, защото законът прави ясно разграничение между „грабеж и побой“ и „грабеж с побой“. Ако откраднеш на някого часовника, и след това го удариш по главата, подлежиш на наказание за кражба, но ако го удариш и след това му вземеш часовника, тогава си извършил кражба с преднамереност и имаш добрия шанс да те оковат на стоманен триъгълник с верига и няколко топки накрая.

Хари Удрячът — така наречен, защото предпочиташе всякакво друго оръжие, освен огнестрелното — мършав малък човек, с лице, прилично на маймунско, беше един от тримата. С него беше Лю Пато — къде си беше получил прякора, никой не знаеше. Всички те, с не по-малко опасния трети, седяха около масата на Тайзър и пиеха уиски.

Приличаше на събрание на някакъв управителен съвет, с мистър Тайзър на председателското място.

— Съжалявам ви — казваше той. — Бедни нещастни хора, гонени от полицията като кучета, на които никой не дава никакъв шанс, които толкова често, благодарение на многото си минали присъди, биват арестувани и затваряни дори и при фалшиви доказателства. Не заслужавате никаква симпатия.

Тримата около него се спогледаха и се съгласиха с това.

— Нямам нищо против полицията — каза Тайзър. — Често те са твърде почтени хора. Нямам също така нищо против мистър Брадлей, който, сигурен съм, е добър християнин, но аз не харесах това, което той днес ми каза.

Никой не зададе въпрос на Тайзър, макар че той направи пауза именно заради това.

— Той каза: „Чудя се, мистър Тайзър“ — той винаги ме нарича „мистър“, което е много почтено и достойно — „защо държите такива главорези“ — това бяха думите му — „в дома ви като Лю Пато и Хари Удрячът и този брутален тип с червено лице, който лежа три месеца, задето беше ритнал жена си“.

„Бруталният тип с червено лице“ безпокойно се раздвижи на мястото си.

— Ако има да ми каже нещо… — почна той задъхано.

Тайзър вдигна ръка.

— Не можах да не почувствам — каза той, — че този човек никога няма да се успокои, докато не ви пъхне и тримата в затвора. Действително ужасно нещо е обстоятелството, че човешкото сърце, определено от Създателя за гнездо на любяща доброта, може да бъде така деформирано. Длъжен бях да ви предупредя.

Той се облегна на стола си. Хари Удрячът изкриви лицето си в гримаса и през носа му излезе някакъв съскащ звук.

— Той ще получи своето тези дни — каза той.

Тайзър поклати глава.

— Това е, от което се страхувам. Виждате ли, аз изучих навиците на мистър Брадлей. Знам точно къде живее, по кое време си отива в къщи. Често съм мислил колко глупаво е от страна на човек, срещу когото са се опълчили всички нещастни хора, да си отива в къщи в един часа сутринта, през Брайстън Скуеър, която тогава е пуста, без никаква охрана… много глупаво. Провидението те изкушава!

Отговор не последва. Тримата мъже гледаха пред себе си.

— Не казвам, че ще бъде за възхищение, ако някой нещастен човек посегне на този деятелен и интелигентен офицер — каза Тайзър, — но чувствам, че би било твърде разбираемо. А сега, момчета, ще послушаме радио. Един благодетел на Дома, ни го подари вчера.

Той изведнъж стана, отиде при шкафа и донесе една бутилка.

Третият член на компанията беше човекът, който изрази мислите на тримата в думи.

— А какво, ако причакаме този Брадлей? Този младеж е твърде нахален.

— Шът, шт! — каза Тайзър с усмивка, като покриваше на шега ушите си. — Не трябва да слушам подобни неща, нали знаете!

В един без четвърт същата сутрин Брадлей напусна Скотланд Ярд и беше проследен от червеноликия, който го следваше на почтено разстояние. Всички подробности, които Тайзър бе дал за наивниците му, бяха точни.

Той не взе такси, нито пък използва някой от автобусите, които биха го довели много близо до апартамента му. Червеноликият беше вече по петите му, когато той сви по Брайстън Скуеър. Тук, някъде из тъмнината, към него се присъединиха двамата му приятели. Те се движеха безшумно, защото мистър Тайзър ги беше снабдил с три чифта стари обуща за тенис. Неговото чувство за филантропия нямаше граници.

На половината път по пустия тротоар тримата бяха съвсем близо до жертвата си. Те бяха на няколко крачки от инспектора, когато Брадлей се обърна.

— Вържете ги бързо! — каза той сухо. — И не се опитвайте да бягате, защото няма да има полза.

Докато говореше, два полицейски автомобила влязоха в улицата, по един от двата й края и спряха.

Бързо ги претърсиха.

— Пато има пистолет — каза един глас и ръката му измъкна револвера.

— Това значи десет години, Пато — каза Брадлей весело.

Когато ги набутаха в една от колите, той се приближи и заговори на един от мрачните, оковани хора.

— Ако видя Тайзър, ще му кажа, че изпълнихте предложението му — каза той.

Той си отиде в къщи твърде весел. Тази нощ Тайзър, като послуша своя инстинкт, който беше по-силен от него, свали по-малкия от двата високоговорители на радиото с помощта на един добър механик, който живееше в Дома, проследи жицата, която не го заведе до апарата, а до телефонната мрежа. Той позеленя от страх, като се помъчи да си спомни многото разговори, които се бяха водили в стаята му след инсталиране на „радиото“. Защото малкият високоговорител беше всъщност чувствителен микрофон и всичко, казано в стаята, беше чуто — кой знае къде?

* * *

Мина една седмица — седмица на глуха бездейност за Ан, на себе изучаване, което не водеше до нищо друго, а до по-голямо объркване. Тя не беше чела новините, умът й беше вестник с черни, грамадни заглавия. Отнемането на правото да кара кола я лишаваше от най-голямото й удоволствие. И дори това не събуждаше омразата й към Брадлей.

Тя го видя веднъж, когато се разхождаше в парка. Той профуча с един черен автомобил, пълен с полицаи и тя се чудеше каква е целта му и кои са хората, които, без да знаят за наближаващото изкупление, щяха да видят начинанията си разбити от неговото появяване.

Веднъж тя прочете показанията му срещу един крадец на автомобили, а следващия път — как са били проследени няколко джебчии от Ист Енд и хванати близо до ъгъла на Хайд парк.

За развлечение, Марк я заведе една нощ в Дома. Приключението не беше приятно за нея. Той й разправи за Седемен и показа стаята му.

— Не се осмеляваме да изхвърлим стария дявол навън и затова държим стаята му готова — каза Марк. — Сега-засега има много малко хора в Дома.

— Останалите вероятно сте поправили вече — каза тя.

Той схвана известна нотка на сарказъм в гласа й и се уплаши.

Тя не видя Тайзър. По нейна молба тази вечер този мазен човек не присъствуваше.

— Ние всъщност не се опитваме да ги поправяме — обясняваше Марк на връщане в колата. — Опитваме се само да им намираме работа.

— Какъв вид работа? — попита тя и той пак долови скептицизъм в тона й.

Те не говореха вече за контрабандата. Марк беше получил своето и си беше взел бележка. Нито в гаража, нито в къщата той не държеше нещо, което би послужило за доказателство срещу него. Беше дори закарал колата на Ан в един малък гараж — място близо до Еджуеър Роуд, което той притежаваше и което беше твърде удобно за него.

Три седмици след полицейското следствие Марк трябваше да понесе втория и още по-страшен удар.