Едгар Уолъс
Летящата бригада (10)

X

Марк Мак Джил, под някакъв полусърдечен подтик се бе постарал да намали до минимум риска, на който се излагаше Ан толкова често. В девет случаи от десет тя носеше пакети с най-невинна сол. Истинската стока беше скрита в едно специално отделение на колата, зад кожената тапицерия.

Тази нощ Ан носеше твърде опасен товар за Оксфорд и той се надяваше на нейния естествен усет да избягва опасностите. Но преди една седмица тя бе ходила в Бирмингам и сега тайникът в колата бе пълен с голямо количество кокаин.

В края на пътуването Ан винаги биваше посрещана от специален човек, който гарираше колата. Тогава, без тя да знае, изваждаха истинския товар. Но нещо беше уплашило хората от Бирмингам. Тя не беше успяла да предаде пакетите, които носеше, нито колата беше посрещната. Нито Марк, нито куцият му механик бяха извадили стоката. Тя бе още там, когато Ан излезе да срещне аероплана.

Той не се уплаши много от това. Колата също беше много добро скривалище, както и стоманеният шкаф. Малко след като Ан замина, му дойде наум, че онези от Оксфорд може да извадят съдържанието на колата и вероятно щяха да бъдат изненадани от количеството. Но това беше работа, която можеше лесно да се уреди.

Той усети как Брадлей се мъчи да прочете изражението му и се засмя.

— Исках да кажа, че… — почна той.

— Искаше да кажеш — каза Брадлей, — че Ан Перимен е носила и нещо друго в колата, освен пакета, който е хвърлила в реката.

Марк Мак Джил примига.

— Не знам нищо за това — каза той бързо. — Няма никаква причина тя да хвърля каквото и да било в реката. Беше излязла на екскурзия до Оксфорд. Къде е сега?

Брадлей малко забави отговора си.

— Тя е в участъка Кянън Роу. Предполагам, че ще пожелаеш да предложиш гаранция и за това ти казвам на прост английски, че ще се противопоставя на това. Опитвах се да спася това момиче, но тя вече е изправена пред публичен скандал и не мога нищо да направя.

Той замислено поглади брадата си, като все още гледаше човека, когото мразеше.

— Има само един шанс и той е, тя да ми даде доказателство да пипна теб, Мак Джил. Ако направи това, аз ще се задължа да туря край на всичките й безпокойства.

Тонът му не издаваше гнева, който Марк очакваше: той беше мек в сравнение със силата на заплашванията. И Марк, който познаваше хората, разбра, че има пред себе си човек, чийто ум е зает с други проблеми. Говореше за едно, а мислеше в съвсем противоположна посока.

Марк ги изпрати до вратата, стоя на тротоара, докато полицейският автомобил се приближи безшумно до бордюра и после го видя как изчезна към Оксфорд Стрийт.

Имаше един адвокат, негово протеже — човек, който той беше издигнал от жалкото съществувание, което водеше в един полицейски съд в Лондон. Пратил го бе да живее в една вила в предградията, като предварително го беше излекувал от навика му да противоречи. Той го извика по телефона.

— Пращам ти колата си и искам веднага да дойдеш тук.

Мистър Дартър, слаб, изпит човек, чиито ръце непрестанно трепереха, пристигна в три и половина.

— Хванали са една от нашите. Искам да я посетиш утре сутринта. Направи всичко възможно да я защитиш и виж да има всичко, от което се нуждае. Вероятно ще бъде съдена в Южно-полицейския съд. Като я видиш, кажи й, че няма от какво да се страхува, ако се държи спокойно и не отговаря на въпросите. Друго нещо, което можеш да й кажеш, е фактът, че Брадлей ще направи всичко възможно, за да я осъди.

— Какво носеше тя? — попита Дартър с треперещия си глас.

— Кокаин — бе лаконичният отговор. — Не съм сигурен дали са го намерили.

След излизането на адвоката Марк си свари едно силно кафе, взе студена вана и седна да чака резултата.