Агата Кристи
Двойно убийство (1)

I

Разговорът бе приет от енергичната секретарка на Поаро — мис Лемън.

Тя остави стенографския бележник, вдигна слушалката и изрече с равен глас:

— Трафалгар 8137.

Еркюл Поаро се облегна на високия стол и притвори очи. Забарабани унесено с пръсти по ръба на масата. Продължаваше да съчинява наум учтивия текст на писмото, което диктуваше. Мис Лемън закри слушалката с ръка и попита тихо:

— Ще говорите ли по личен въпрос с Нейскум, в Девън?

Поаро сбърчи вежди. Името не му говореше нищо.

— А кой се обажда? — попита предпазливо той. Мис Лемън отново заговори в слушалката.

— Еър рейд^[1] ли? — възкликна със съмнение тя. — А, да… бихте ли повторили фамилното име?

Отново се извърна към Еркюл Поаро.

— Мисис Ариадни Оливър.

Веждите на Еркюл Поаро подскочиха нагоре. В паметта му проблясна спомен: разрошена от вятъра посивяла коса… остър профил…

Той се надигна и зае мястото на мис Лемън до апарата.

— На телефона е Еркюл Поаро — тържествено съобщи той.

— Лично мистър Еркюл Поаро ли се обажда? — настоя изпълненият с подозрение глас на телефонистката.

Поаро я увери, че е той.

— Свързвам ви с мистър Поаро — изрече жената. Отчетливият й остър глас бе заменен с чудесен мощен контраалт, който накара Поаро да отмести бързо слушалката на няколко сантиметра от ухото си.

— Мосю Поаро, вие ли сте наистина? — попита мисис Оливър.

— Лично аз, мадам.

— Обажда се мисис Оливър. Не знам дали си спомняте за мен…

— Разбира се, че ви помня, мадам. Може ли да ви забрави човек?

— Е, хората забравят понякога — рече мисис Оливър. — Всъщност, доста често. Не мисля, че се откроявам кой знае колко. Или вероятно причината е, че постоянно си променям прическата. Но всичко това е без значение. Надявам се, не ви преча, ако сте много зает?

— Не, не, изобщо не ми пречите.

— Слава Богу, защото съвсем не искам да ви разсейвам. Знаете ли, имам нужда от вас.

— Така ли?

— Да, и то веднага. Можете ли да вземете самолет?

— Аз не пътувам със самолети. Прилошава ми.

— И на мен. Във всеки случай едва ли ще е по-бързо, отколкото с влака, защото единственото най-близко летище е в Ексетър, на доста километри от нас. Така че елате с влака. Има един в дванайсет часа от Падингтьн за Нейскум. Ще успеете. Разполагате с четирийсет и пет минути, стига часовникът ми да е верен — макар че обикновено не е.

— Но къде се намирате, мадам? За какво става дума?

— В Нейс Хаус, Нейскум. На гарата ще ви чака кола или такси.

— Но защо да идвам? За какво става дума? — настоя Поаро.

— Телефоните са на толкова неподходящи места — оплака се мисис Оливър. — Ето този тук е в антрето… Хората минават и говоря!… Изобщо не ви чувам. Но ви очаквам. Всички ще бъдат очаровани да ви видят. Довиждане.

Чу се остро щракване и жената затвори. Линията глухо забръмча.

Доста озадачен, Поаро също остави слушалката и промърмори нещо под нос. Мис Лемън седеше с безучастен вид и държеше молива, готова да продължи. Тя повтори тихо последното изречение на писмото, преди да ги прекъснат:

— Позволете да Ви уверя, уважаеми господине, че хипотезата която излагате…

Поаро махна с ръка, щом чу за хипотезата.

— Беше мисис Оливър — обяви той. — Ариадни Оливър, авторка на детективски романи. Може би сте чели… — но млъкна, сетил се, че мис Лемън чете само нравоучителни четива и се отнася пренебрежително към такива лекомислени неща като кримките. — Настоява да замина за Девъншир днес, веднага — той вдигна очи към стенния часовник, — след трийсет и пет минути.

Мис Лемън вдигна неодобрително вежди.

— Имате време — рече тя.

— По какъв повод?

— Как да ви кажа! Не ми съобщи.

— Колко странно! Защо?

— Защото — промълви замислено Поаро — се страхуваше, че ще я чуят. Да, подчерта го съвсем ясно.

— Ами да, разбира се — каза мис Лемън в защита на шефа си. — Хората само това и чакат! Въобразяват си, че ще се втурнете да разследвате всички случаи! Човек като вас! Винаги съм смятала тия художници и писатели за много неуравновесени — нямат никакво чувство за такт. Да изпратя ли по телефона една телеграма от рода на: „Съжалявам, не мога да напусна Лондон?“

Секретарката посегна към телефона. Гласът на Поаро я спря.

— В никакъв случай! — отсече той. — Точно обратното. Ако обичате, повикайте веднага такси — Поаро повиши тон: — Господи! Сложете тоалетните принадлежности в куфарчето ми. И по-чевръсто. Трябва да хвана влака.

II

Влакът преодоля с пълна скорост около сто и осемдесет от всичките двеста и дванайсет мили път, а после запухтя кротко, сякаш се извиняваше и след трийсетина мили спря на гарата в Нейскум. Еркюл Поаро бе единственият пътник, който слезе. Скочи внимателно от високото стъпало на вагона и се огледа. В другия край на перона някакъв носач се суетеше в багажното отделение. Поаро вдигна куфарчето си и закрачи към изхода. Остави билета си на касата и излезе от гарата.

Пред изхода бе паркиран огромен закрит „Хъмбър“, от него се показа шофьор и се насочи към инспектора.

— Вие ли сте мистър Еркюл Поаро? — учтиво попита той.

Пое багажа и отвори вратата на колата. Отдалечиха се от гарата през железопътния надлез и свиха по лъкатушещ селски път с жив плет от двете страни. Не след дълго отдясно се показа равнина и пред очите им се разкри красива река с мъгливи сини хълмове в далечината. Шофьорът се отби от пътя и спря.

— Река Хелм, сър — обясни той. — А в далечината е Дартмур.

Явно очакваше Поаро да ахне. Той откликна по подходящ начин — измърмори няколко пъти „Чудесно!“ Всъщност нямаше голяма слабост към природата. Една добре обработвана и подредена зеленчукова градина би изтръгнала далеч повече възклицания от устата му. Край колата минаха две момичета, които бавно се заизкачваха по хълма. На гърба си носеха тежки раници и бяха обути в къси панталонки, а на главите си бяха вързали ярки кърпи.

— До нас има младежко общежитие, сър — обясни шофьорът, който явно се бе самоназначил за екскурзовод на Поаро в Девън. — Худаун Парк. Някога беше собственост на мистър Флечър. Асоциацията на младежките общежития го купи и сега през лятото е претъпкано. На нощ в него спят стотина души. Могат да останат най-много два дена, после трябва да напуснат. Има и момичета, и момчета, повечето чужденци.

Поаро кимна разсеяно. Не за първи път си мислеше, че погледнати отзад, късите панталонки отиват на твърде малко момичета. Притвори болезнено очи. Защо ли, защо младите жени се обличат по този начин? Яркочервените бедра са ужасно непривлекателни!

— Май доста са се натоварили — промърмори той.

— Да, сър, а ги чака доста път от гарата или от автобусната спирка. До Худаун Парк са почти две мили — той се поколеба. — Дали да не ги закараме, стига да не възразявате?

— Разбира се, разбира се — любезно отговори Поаро.

Ето, той си се е разположил в почти празната кола, а младите жени едвам си поемат дъх, плувнали са в пот под тежестта на раниците, пък и нямат ни най-малка представа как да се облекат, за да се харесат на другия пол. Шофьорът потегли бавно и спря със запален двигател до двете момичета. Те вдигнаха с надежда зачервените си потни лица.

Поаро отвори вратата и момичетата скочиха в колата.

— Много любезно, моля — рече едното — беше русо, с чужд акцент. — Пътят е по-дълъг, отколкото си мислех, да.

Второто момиче, което имаше хубав загар, силно зачервено лице и изсветляла от слънцето кестенява къдрава коса, подаваща се изпод кърпата, само кимна няколко пъти, усмихна се широко и промърмори:

— Грация.

Русата продължи оживено:

— Идвам в Англия за две седмици ваканция. Аз съм от Холандия. Харесвам Англия много. Била в Стратфорд Ейвън, в Шекспиров театър и замъка Уоруик. После била в Клоувли, сега видях катедралата в Ексетър и Торки, много хубаво, идвам в прочуто красиво място тук, а утре прекосявам река и отивам в Плимут, от там, от Плимут Хоу, е започнало откриването на Нов свят.

— А вие, синьорина? — обърна се Поаро към другото момиче.

Но то само се усмихна и поклати къдрици.

— Тя английски не много говори — мило обясни холандката. — Ние двете знаем малко френски — така говорили във влак. Тя е родом край Милано и има роднина в Англия, омъжена за господин, който държи магазин за много храни. Дошла вчера с-приятелка в Ексетър, но приятелка яла най с телешка шунка, не добра от магазин в Ексетър, и останала там болна. Не е хубаво да се яде в топло време пай с телешка шунка.

В този момент шофьорът намали при едно разклонение на пътя. Момичетата слязоха, благодариха на два различни езика и поеха по пътя вляво. Шофьорът изостави за миг олимпийското си спокойствие и развълнувано довери на Поаро:

— Не е само от пая с телешка или свинска шунка. Внимавайте и с корнуолските пирожки. Слагат в тях каквото им падне, нали е туристически сезон!

Той запали отново двигателя и потегли по пътя вдясно, който не след дълго навлезе в гъста гора. Продължи да обсъжда обитателите на общежитието в Худаун Парк.

— Някои от младите момичета там са доста хубави — нареждаше шофьорът, — но е трудно да им обясниш да не влизат в чужд имот. Разхождат се където си искат, наистина възмутително. Май не разбират, че имотът на един джентълмен е неприкосновен. Постоянно минават през нашата гора и се преструват, че не разбират какво им казваш.

Той поклати мрачно глава.

Продължаваха да се спускат по стръмния склон през гората, носле минаха през масивна желязна порта и излязоха на алеята, която водеше до голяма бяла къща в стил крал Джордж с изглед към реката.

Шофьорът отвори вратата на колата, на стъпалата на къщата се появи висок чернокос прислужник.

— Мистър Еркюл Поаро? — измърмори той.

— Да.

— Мисис Оливър ви очаква, сър. Ще я намерите долу в кулата. Позволете да ви покажа пътя.

Поаро бе упътен към лъкатушна пътека, водеща към дърветата, зад които прозираше реката. Пътеката се спускаше равномерно и накрая излизаше на кръгла поляна, обградена с нисък назъбен парапет. На него седеше мисис Оливър.

Тя се надигна да го посрещне и от скута й изпаднаха няколко ябълки, които се търкулнаха във всички посоки. Ябълките като че ли бяха неизменен атрибут при всяка среща с мисис Оливър.

— Не проумявам защо все изпускам но нещо — подхвърли неразбрано мисис Оливър — устата й бе пълна с ябълка. — Как сте, мосю Поаро?

— Trés bien, chére madame^[2] — учтиво отвърна Поаро. — А вие?

Мисис Оливър изглеждаше някак по-различна от последния път, когато Поаро я бе виждал, и както тя вече му бе намекнала по телефона, това се дължеше на поредния експеримент с прическата й. При последната им среща косата на мисис Оливър сякаш бе разрошена от вятъра. Сега, силно посинена, бе вдигната нагоре на множество доста неестествени буклички в псевдостил мадам Помпадур. Той свършваше до шията, надолу тоалетът и определено би могъл да се нарече провинциално практичен — състоеше се от грубо сако и пола от туид в крещящо жълто п доста грозна блуза с цвят на горчица.

— Знаех си, че ще дойдете — весело възкликна мисис Оливър.

— Едва ли бихте могли да знаете — сухо отвърна Поаро.

— А, знаех!

— Още се питам защо съм тук.

— Е, аз пък знам отговора. От любопитство. Поаро я погледна и примигна.

— Поне този път вашата прословута женска интуиция — каза той — не ви е подвела.

— Хайде сега, не се подигравайте с моята женска интуиция. Не познавам ли винаги още от началото кой е убиецът?

Поаро замълча кавалерски. Иначе би могъл да отговори: „При петия опит може би, но и тогава невинаги!“ Вместо това се огледа и подхвърли:

— Имотът ви тук наистина е хубав.

— Но той не е мой, мосю Поаро. Да не сте си помислили, че е мой? О, не, всичко тук принадлежи на едно семейство — Стъбс.

— Кои са те?

— А, не са известни — разсеяно отвърна мисис Оливър. — Просто са богати. Не, аз съм тук по работа, изпълнявам една поръчка.

— Сигурно търсите местен колорит за някой от своите шедьоври.

— Не, не. Нали ви казах. Изпълнявам поръчка. Наеха ме да организирам едно убийство.

Поаро я зяпна изненадан.

— Е, не истинско — успокои го мисис Оливър. — Утре тук ще има голям празник и като нова атракция ще се играе „Преследване на убиеца“. Аз ще го организирам. Като играта „Търсене на съкровище“, нали разбирате, само че са я играли често и искат да направят нещо ново. Предложиха ми доста солиден хонорар да дойда и да я измисля. Твърде забавно е наистина — малко разнообразие няма да навреди.

— И какви са правилата?

— Ще има жертва естествено. И улики. И заподозрени. Обичайните неща: изкусителка, изнудвач, млади влюбени, зловещ иконом и така нататък. Залогът за участие е половин крона, след което ви се показва първата улика, а вие трябва да откриете жертвата, оръжието, да кажете кой е извършителят и подбудите му. После ще има награди.

— Забележително! — възкликна Еркюл Поаро.

— Всъщност — унило продължи мисис Оливър — много по-трудно е да се организира, отколкото си мислите. Защото трябва да призная, че хората в действителния живот са доста по-умни, отколкото героите в моите книги.

— И защо ме повикахте — за да ви помогна да го организирате ли?

Поаро не се опита да прикрие раздразнението си.

— О, не — отговори мисис Оливър. — Разбира се, че не. Вече съм го организирала. Всичко е готово за утре.

Не, повиках ви по съвсем друг повод.

— И какъв е този повод?

Мисис Оливър обхвана главата си с ръце. Тъкмо се канеше по навик да ги зарови трескаво в косата си, когато си спомни за сложната си прическа. Затова прикри своето вълнение, като разтри месестата част на ушите си.

— Може да ви се виждам глупава — каза тя, — но ми се струва, че нещо не е наред.