Едгар Уолъс
Летящата бригада (25)

XXV

„Леди Стерс“ отново беше оживена. Старият Ли Жозеф се беше върнал. Мисис Шифен го беше виждала късно през нощта — трепереща прегърбена фигура, която се движеше от стая в стая, като си бъбреше и говореше с невидимите си деца. Тя се опита да го заговори, но не успя. Нейният съпруг беше направил дързък опит да се сприятели с върналия се собственик на къщата. Той беше срещнал стареца по стълбите, но опитът за лек и повърхностен разговор беше грубо отблъснат. Старецът премина бързо покрай него, като тихо се кискаше, което, както Ерни по-късно казваше, беше смразило кръвта му.

Седемен беше ненадеен и нежелан гост. Той идваше, когато най-малко го очакваха и обикаляше навсякъде, като не питаше никого. През последните дни живееше в околностите на канала, при една очарователна вдовица. Той можеше често да бъде намерен в пивницата „Патка и Гъска“, където биваше почитан по много причини. Но имаше и друго обстоятелство, което помагаше да се увеличи уважението към него: въпреки многото си години — той беше по-скоро осемдесет, отколкото седемдесет — притежаваше страшна физическа сила. Само един замах на рамото му беше изпратил Кош Мартин през вратата чак на улицата.

Той се държеше твърде загадъчно, намекваше за приятелството си с Ли, но отказваше категорично да разправя каквото и да било за него. Само той го беше виждал и успял да говори с него, според собствените му думи.

Фактът, че една вечер полицаят на пост около кръчмата заведе мистър Седемен до къщата му и въпреки обидите, които старецът хвърляше по представителя на закона, той не беше арестуван и въобще нищо не му беше направено, го издигна страшно много в очите на махленците му.

На сутринта, когато Марк Джил беше решил да посети „Леди Стерс“, Седемен сам се упъти към къщата с такава важност, че хората около канала ахнаха.

Мистър и мисис Шифен бяха вече почти привършили работата си по нареждането на къщата, когато пристигна Седемен, една твърде мастита фигура.

— Виж кой пристига! — каза Ерни възторжено.

— Добро утро, Седемен.

Седемен го погледна гордо.

— Към моето име принадлежи и думата „мистър“, добри човече — каза той весело и Ерни побърза да се извини.

Той беше срещал стареца всичко един или два пъти, но имаше желание да завърже по-голямо приятелство.

— Аз те познавам от Пентонвил.

Седемен вдигна вежди.

— Какво казахте, моля?

— Ти беше на същия етаж, на който бях и аз — каза Ерни.

Старецът сви рамене и отиде до малкия шкаф до стената.

— Мисля, че имаш грешка — каза той. — Пентонвил? Какво е Пентонвил?

Той отвори шкафа и лицето му се сви от недоволство.

— Там няма нищо — побърза да го увери мисис Шифен — Трябва да почакате, докато се върне мистър Жозеф. — После, като се обърна към съпругата си, пробъбри:

— Този човек мисли само за стомаха си.

Но Ерни искаше непременно да докаже, че се познават от по-рано. Сега Седемен беше човек от значение, във връзка с полицията и добър приятел в случай на нужда.

— Аз току-що излязох — каза той и старецът пак вдигна вежди.

— Мой мили, добър човече, нямам ни най-малко понятие за какво говориш. Току-що си излязъл, какво искаш да кажеш? Не се интересувам нито от излизанията, нито от влизанията.

Мистър Шифен беше сломен.

— Виждал ли си Ли Жозеф? — попита той и когато Седемен не отговори: — Ние го видяхме само веднъж. Получихме ключовете миналата седмица със заповед да почистим къщата. Работихме цяла седмица. Нямаш идея колко мръсно беше…

Той вдигна глава. Марк Мак Джил влезе бавно в стаята. Тайзър се вмъкна след него с гримаса върху отслабналото си лице.

— Добро утро, сър — каза мисис Шифен.

— Къде е старецът? — попита Марк.

— Не е идвал тази сутрин.

Тя почака за още въпроси, но тъй като такива нямаше, тя схвана знака на съпруга си и двамата напуснаха стаята.

Седемен, който продължаваше да търси ликьора, не обръщаше внимание на Марк, като че ли последният не беше в стаята.

— Нещата се изясняват, нали, Марк? — попита Тайзър многозначително. — По дяволите, тук няма нищо, което може да изплаши човека — аз съм страшно глупав, надявам се, че ще ми простиш.

Марк не му обръщаше внимание. Той се обърна към Седемен.

— Предполагам, че си дошъл да си пийнеш? — попита той.

По устните на Седемен се появи широка усмивка.

— Да, но за жалост, няма. — Той сви рамене.

— Няма, а? — Марк се усмихна злобно. — Мисля, че ти е ясно, че си изпуснал добра пенсия? Аз ти плащах добри пари след изчезването на Ли Жозеф. Можеше да започнеш да работиш.

— Не бъди абсурден — каза Седемен категорично.

Марк прекоси стаята и погледна през полуизчистените прозорци към параходите на канала.

— Виждал ли си Ли? — попита той през рамо.

— Виждах го, но не говорихме — каза Седемен тъжно. — С него не може да се говори. Губи се нишката на разговора…

— Защо се въртиш сега наоколо? — попита Марк. — Казват, че имаш къща някъде наблизо.

Седемен не обърна внимание на въпроса. С делови жест той вдигна ръкава си и Марк видя, че върху широката си китка той носеше смешно малък часовник.

— Извинете — каза старецът, — кръчмарят тъкмо отваря портите на рая. Аз ще бъда в „Патка и Гъска“, ако имате нужда от мен. Смешно име, но там има добра стока.

Марк почака, докато чу затварянето на вратата и като погледна през шпионката, видя Седемен да се отправя към любимия си клуб.

— Марк, спомняш ли си? — беше страхливият глас на Тайзър. — Той не каза нито дума в деня, когато дойде в Кавендиш Скуеър.

— Не, не каза нищо — отговори Марк, — ако говориш за Ли Жозеф.

— Никакви упреци, искам да кажа, нищо, по което можеше да се предполага, че е против нас. Той не ти създаде впечатление, че си спомня нещо за себе си!

Марк поклати глава.

— По някакво чудо е избягал — замислено каза той. — Ако не бях улучил него, щях да уцеля пода.

Той ритна настрана килима, който покриваше капака и разследва наоколо.

— Няма никакви следи от куршуми, нито даже от по-стари времена. Стрелях оттук и не съм могъл да го пропусна.

— Ан добре ли е? — попита Тайзър страхливо. — Мислиш ли, че тя не подозира — за Рони, искам да кажа? Би било страшно, нали, Марк? Естествено, ние не можем пак да я ангажираме. Колкото по-скоро излезе от страната, толкова по-добре. Винаги съм бил съгласен с това, нали, Марк? Не можеш да кажеш, че някога съм оспорвал възгледите ти.

Марк обаче не слушаше. Той натисна пружината под масата, която приличаше на буре. Капакът работеше така, както в старите дни. Един тъп звук и четвъртият отвор се появи в пода. На дъното се виждаше водата, която се плискаше около зелените колони, които подпираха стаята.

Като клекна на едно коляно, той погледна надолу: по челото му се появиха бръчки.

— Помниш ли деня, в който изпуснах часовника си в тази дупка? — попита той. — Тогава ние накарахме един от рибарите да се спусне да го търси, а когато го измъкнахме от водата, той беше полумъртъв. Той каза, че отдолу имало само кал — кал, която го задушавала и дърпала надолу. Колкото и силен да е човек, който падне вътре, ще умре, ако не знае да плува.

Той погледна бавно към Тайзър.

— А дори и да знае да плува, той сигурно ще си удари главата в стъпалата на стълбата.

Лицето на Тайзър стана сиво и той се дръпна назад.

— Не ме гледай така, Марк! — изписка той. — Погледът ти ми смразява кръвта.

Марк пък като че ли забрави за неговото присъствие.

— Брадлей скоро ще бъде тук — срещнах един от моите хора, който ми каза, че Брадлей ще дойде.

— Е, добре — изскърца Тайзър. Очите му пак се отправиха към дупката.

— Би било ужасно, ако се случи инцидент с Брадлей, нали? — Той като че говореше на себе си, но Тайзър знаеше какво се крие в ума му и изписка от ужас.

— Не се бъркам в това, Марк, не се бъркам! Не можеш да си играеш с Брадлей. Ти си луд!

Очите на Марк Джил не се откъсваха от зеленикавата вода.

— Пред свидетели — каза той, — нямам нищо общо с това, а също и ти. От какво ще се плашиш? Красива дупка, нали Тайзър?

— Затвори я! — прошепна пребледнелият човек. — Разболявам се, като я гледам.

Марк Мак Джил бавно стана и като вдигна килимчето, което беше станало твърдо от прах и старост, постави го внимателно върху зеещия отвор.

— Нека го обмислим — каза той.

Той заобиколи бавно около капака, с очи в килима.

— Това е една от любимите ми мечти. Представи си, че стъпи върху килима…

— Добре ще бъде, Марк — каза Тайзър нервно. — Чудесна мисъл, но…

— Цял живот съм мислил и мечтал за момента, в който ще го видя мъртъв, ще го чуя да вика за помощ…

По стълбите се чуха стъпки. Тайзър позна кой идеше.

— Затвори го! Затвори го! — изписка той и затича към бурето, което служеше за маса. Преди да го достигне, Марк го блъсна настрана и в този момент влезе Брадлей.

Той беше все старият, усмихнат, доверчив и добре разположен Брадлей.

— Добро утро, Мак Джил! — Той се спря на няколко стъпки от килима. Тайзър, парализиран от ужас, не можеше нито да се движи, нито да говори: очите му бяха впити в смъртоносния килим и той не можеше да ги откъсне оттам.

— Ли Жозеф се е върнал: ти си дошъл да го видиш, нали? — каза Брадлей. — Бих искал да говоря с вас тримата.

— Защо не само с двамата? — каза Марк хладно. — Той сега не е тук. Изкусният стар дявол! Сигурно се крие пак някъде! Обзалагам се, ти знаеш къде се е крил през цялото си отсъствие. Ти си много умен, Брадлей. Няма да се учудя, ако те повишат за това.

Усмивката изчезна от очите на Брадлей.

— Не се опитвай да се шегуваш с мен — каза той и направи няколко крачки напред, все по-близо до килима.

До самия му ръб той се спря и викът застина в гърлото на Тайзър. Марк се засмя:

— Сега не си в съда, нали Брадлей?

Брадлей се усмихна и се обърна към вратата.

— Ще говоря с вас по мой собствен метод…

— Когато си заобиколен с двадесет полицаи, които те пазят ли? — изръмжа Марк.

Брадлей изведнъж се обърна и тръгна към него. Марк стоеше на такова място, че за да го достигне, Брадлей трябваше да стъпи на килима.

— Мислиш ли, че се нуждая от охрана срещу такъв плъх като теб? — каза той гневно.

— Стоиш на твърде почтено разстояние — изсъска Марк.

— Защото се страхувам от теб — каза детективът саркастично.

— Страхуваш се да не ти обезобразя лицето ли? — попита Мак Джил. — Твоята скъпа Ан ще иска да те види…

— Не намесвай името й тук — отсече Брадлей.

— Ще правя каквото желая!

Брадлей направи две крачки напред и Тайзър запуши устата си с ръка, за да спре вика. И тогава се случи чудото. Кракът на детектива попадна в центъра на килима, но нищо не се случи, килимът не потъна надолу. Дори Марк се издаде с удивения си поглед. Но викът на Тайзър привлече вниманието на Брадлей.

— Ей, какво става с теб? — попита той и после погледна Марк. — И ти не си много розов, Марк Джил. Каква е тази шега?