Агата Кристи
Среща със смъртта (1)

ГЛАВА ПЪРВА

— Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?

Въпросът изплува от застиналия нощен въздух, после сякаш се задържа за миг и се понесе надолу в мрака към Мъртво море.

Еркюл Поаро поспря, сложил ръка върху дръжката на прозореца. Намръщен, той решително го затвори, за да се изолира от вредния нощен въздух! Еркюл Поаро бе закърмен с убеждението, че е най-добре външният въздух да си остане навън и че нощният е особено опасен за здравето.

Докато придърпваше грижливо завесите на прозореца и после докато вървеше към леглото, той сдържано се усмихваше на себе си.

— Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита? Любопитни думи за слуха на един детектив като Еркюл Поаро, и то през първата му нощ в Ерусалим.

„Безспорно където и да отида, винаги има нещо, което да ми напомня за престъпление!“ — промърмори На себе си той.

Все още с усмивка Поаро си припомни някога чута история за романиста Антъни Тролоуп. Тролоуп прекосявал Атлантическия океан, когато дочул двама от спътниците си да обсъждат последния публикуван откъс от негов роман.

— Хубав е — заявил единият. — Но е трябвало да убие онази досадна старица.

Романистът се обърнал към тях с широка усмивка:

— Много съм ви задължен, господа! Незабавно отивам да я убия!

Еркюл Поаро се чудеше какво ли е предизвикало думите, които току-що чу. Вероятно съвместна работа върху пиеса или роман. Все още усмихнат той си помисли: „Някой ден може да си спомня тези думи, но вече с по-злокобно значение.“

Сега му хрумна, че в гласа се долавяше странна нервна напрегнатост, някакъв трепет, който свидетелстваше за прекомерно емоционално напрежение. Глас на мъж, или може би на момче…

Докато угасваше лампата до леглото си, Еркюл Поаро си помисли: „Ако чуя пак този глас, би трябвало да го разпозная…“

 

 

Облегнати на перваза, с допрени глави, Реймънд и Карол Бойнтън се взираха в сините дълбини на нощта. Реймънд нервно повтори предишните си думи:

— Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?

Карол Бойнтън леко се раздвижи. Тя произнесе с дълбок, дрезгав глас:

— Ужасно е…

— Не е по-ужасно от това.

— Сигурно не е… Реймънд разпалено заяви:

— Така не може да продължава, невъзможно е… Трябва да направим нещо… А няма какво друго…

Макар и да съзнаваше колко неубедителен е гласът й, Карол каза:

— Ако можехме някак да се измъкнем?…

— Не можем — гласът му звучеше пусто и безнадеждно. — Карол, знаеш, че не можем…

Момичето потрепера:

— Знам, Рей… знам.

Внезапно той горчиво се изсмя.

— Хората биха казали, че сме луди — да не можем ей-така, просто да се махнем…

Карол бавно произнесе:

— Може и да сме луди!

— Сигурно. Да, предполагам, че сме луди. Във всеки случай, скоро ще бъдем… Някои вероятно биха казали, че вече…, че тук спокойно, хладнокръвно обмисляме как да убием родната си майка!

Карол рязко заяви:

— Тя не ни е родна майка!

— Да, вярно е.

Последва мълчание, а след това Реймънд настоя, вече със спокоен, делови тон:

— И така, съгласна си, нали, Карол?

Карол решително отвърна:

— Мисля, че тя трябва да умре… трябва — После изведнъж избухна:

— Тя е луда… Съвсем сигурна съм, че е луда… Ако беше нормална, не би могла толкова да ни тормози. От години си казваме: „Повече не може така!“ и все пак то продължава! Казваме: „Все някой ден ще умре“, но и това не става! Мисля, че никога няма да умре, освен ако…

Реймънд твърдо настави:

— Освен, ако не я убием…

— Така е. Тя впи длани в перваза на прозореца.

Брат й продължи с хладен, делови тон — само лек трепет издаваше дълбокото му вълнение:

— Нали ти е ясно защо се налага да бъде един от двама ни? При Ленъкс трябва да се съобразяваме с Надин. А не можем да намесим Джини.

Карол потрепера.

— Бедната Джини… Толкова се страхувам…

— Знам. Доста се влошава, нали? Ето защо трябва да побързаме, преди да е настъпило невъзвратимото.

Карол внезапно се изправи и отхвърли от челото си разбърканата кестенява коса.

— Рей — каза тя, — нали наистина не мислиш, че е нередно?

Той отвърна със същия пресилено безстрастен тон:

— Не. Смятам, че е съвсем, като да убиеш бясно, куче — нещо, което носи зло на света и трябва да бъде премахнато. Само така може да се спре.

Карол прошепна:

— Но все едно… ще ни изпратят на електрическия стол… Искам да кажа, че не бихме могли да обясним какво представлява тя… Би звучало невероятно… Нали разбираш, в известен смисъл всичко това е само в умовете ни!

— Никой никога няма да узнае. Съставил съм план. Изцяло го обмислих. Ще бъдем в пълна безопасност.

Изведнъж Карол се нахвърли върху него:

— Рей… ти някак, някак не си същият. Нещо се е случило с теб… Откъде ти е влязло в главата всичко това?

— Защо мислиш, че ми се е случило нещо? — Той извърна лицето си и се загледа в нощта.

— Защото е така… Рей, онова момиче от влака ли е?

— Не, разбира се, че не… защо пък тя? Карол, не говори глупости. Нека се върнем към… към.

— Към плана ти ли? Сигурен ли си, че… че е добър?

— Да, смятам… Естествено, трябва да изчакаме подходяща възможност. А след това, ако всичко мине както трябва, ще бъдем свободни… всички.

— Свободни? — Карол лекичко въздъхна. Вдигна поглед към звездите. После от главата до петите се разтърси от внезапен плач.

— Карол, какво има?

Тя изхлипа:

— Толкова е хубаво… нощта и синевата, и звездите. Само да можехме да се слеем с всичко това… Да можехме да бъдем като другите, а не каквито сме сега — странни, деформирани, не както трябва.

— Но всички ще бъдем… в ред…, когато тя умре!

— Сигурен ли си? Не е ли твърде късно? Няма ли винаги да си останем особени, не като другите?

— Не, не ти казвам.

— Чудя се…

— Карол, хайде по-добре…

Тя отблъсна утешителната му прегръдка.

— Не, аз съм с теб… решително с теб! Заради другите… особено заради Джини. Трябва да спасим Джини!

Реймънд се позамисли.

— Тогава ще продължим, нали?

— Да!

— Добре. Ще ти разкажа плана си… И той приближи глава до нейната.