Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (1)

ГЛАВА ПЪРВА
ЧОВЕКЪТ С БЯЛАТА КОСА

Беше към полунощ, когато един човек пресече Плас де ла Конкорд. Въпреки изящното кожено палто, което загръщаше слабата му фигура, у него имаше нещо забележимо сиво и дребно.

Дребен мъж, с лице като на плъх. Човек, би казал някой, който никога няма да играе забележителна роля и не би се издигнал в каквато и да е област. И все пак, стигайки до това заключение, наблюдателят би сгрешил. Защото този човек, дребен и незначителен както изглеждаше, имаше ключова позиция в световните събития. В една империя, където управляваха плъхове, той бе цар на плъховете.

Дори и сега едно посолство очакваше завръщането му. Само че най-напред той трябваше да си свърши работата — работа, с която посолството не беше официално запознато. Бледото му лице блестеше на лунната светлина. Върху тънкия нос нямаше и следа от извивка. Баща му беше полски евреин, шивашки калфа, и целта, която преследваше този човек, бе такава, каквато би допаднала на баща му.

Той стигна до Сена, премина я и навлезе в един от най-малко почтените квартали на Париж. Тук спря пред висока занемарена къща и се отправи към един апартамент на четвъртия етаж. Едва почука и вратата се отвори от една жена, която явно бе очаквала пристигането му. Тя не го поздрави, но му помогна да свали балтона си и го отведе към безвкусно мебелираната всекидневна. Електрическата крушка бе покрита с мръсен абажур в розово, който смекчаваше, ала не можеше да прикрие нескопосания грим по лицето на жената. Не скриваше и широките монголски черти на лицето й. Не можеше да има и съмнение относно професията и народността на Олга Демирова.

— Всичко наред ли е, малката?

— Всичко, Борис Иванович.

Той кимна и промърмори:

— Не мисля, че са ме проследили.

Но в гласа му трептеше безпокойство. Той отиде до прозореца, леко придърпа пердето и старателно се взря навън. След миг рязко се отдръпна.

— Не мисля, че са ме проследили.

— На отсрещния тротоар има двама души. Струва ми се, че… — той замълча и загриза ноктите си — привичка, която съпровождаше действията му в подобни състояния.

Рускинята поклати глава в бавно, успокояващо движение.

— Те си бяха тук още преди да дойдеш.

— Все едно. Струва ми се, че гледаха насам.

— Възможно е — съгласи се с безразличие тя.

— Но тогава…

— Какво от това? Дори ако знаят, не ти ще бъдеш този, подир когото ще тръгнат оттук.

На устните му се изписа тънка, цинична усмивка.

— Да — съгласи се той, — това е вярно. — Замисли се за миг и добави: — Проклетият американец! Той може да се грижи за себе си както всеки друг.

— Предполагам.

Той пак отиде до прозореца и промърмори с кикотене:

— Солидни купувачи. Изглеждат познайници на полицията. Е — хе, желая на братята апаши успешен улов.

Олга Демирова поклати глава.

— Ако американецът е такъв, какъвто го описват, за да сполучат при него ще им бъдат нужни повече от двама пъзливи апаши. — Тя млъкна. — Чудя се…

— Е?

— Нищо. На два пъти тази вечер един мъж мина по улицата. Един мъж с бяла коса.

— Че какво от това?

— Ей това. Когато мина покрай онези двамата, той изпусна ръкавицата си. Единият от тях я повдигна и му я подаде. Изтъркан номер.

— Искаш да кажеш, че белокосият е техен шеф?

— Нещо такова.

Рускинята изглеждаше разтревожена и объркана.

— Сигурна ли си, че пакетът е запазен? Не е фалшифициран, нали? Толкова много се приказваше, толкова много…

Той пак загриза ноктите си.

— Сам прецени.

Тя се наведе над камината, ловко размествайки въглищата. Отдолу, изпод смачканите купчинки вестници, измъкна един продълговат пакет, обвит в мръсен вестник, и го подаде на мъжа.

— Гениално! — закима одобрително той.

— На два пъти претърсват апартамента. Разпран е дюшекът на леглото ми.

— Тъкмо както казах — изръмжа той. — Много се говори. Сгрешихме и с пазарлъка за цената.

Той разви пакета. В него имаше друго малко пакетче, обвито в кафява хартия. Тъкмо разбиваше и него, когато прозвуча острият звук на звънеца.

— Американецът е точен — каза Олга, поглеждайки часовника си.

Тя излезе от стаята и след миг се върна, въвеждайки един широкоплещест мъж, чийто презокеански произход бе очевиден. Острият му поглед премина от единия към другия.

— Мистър Краснин? — запита учтиво той.

— Да — отвърна Борис. — Трябва да се извиня за… за необичайността на тази среща. Необходима е секретност. Аз… по никакъв начин не мога да си позволя да бъда свързан с тази работа.

— Наистина? — любезно запита американецът.

— Имам думата ви, че по сделката не ще се вдига шум, нали? Това е едно от условията на продажбата.

Американецът кимна.

— По това вече сме се разбрали — каза безразлично той. — Сега може би ще ми връчите стоката?

— Носите ли парите в банкноти?

— Да — отвърна другият, обаче не направи никакво движение да ги извади. След мигновено колебание Краснин посочи малкия пакет на масата.

Американецът го взе и разви опаковката. Поднесе съдържанието под силната светлина на едно джобно фенерче и го подложи на много щателно изследване. Удовлетворен, той измъкна от джоба си дебел кожен портфейл и отброи от него снопче банкноти. Тях връчи на руснака, който внимателно ги преброи.

— Всичко е наред, нали?

— Благодаря, господине. Всичко е наред.

— Така — каза другият, пусна небрежно пакетчето в джоба си и се поклони на Олга. — Лека нощ, мадам. Лека нощ, мистър Краснин.

После излезе, затваряйки вратата след себе си. Погледите на двамата в стаята се срещнаха. Мъжът прекара език по засъхналите си устни.

— Чудя се… дали ще успее да се прибере до хотела си — смотолеви той.

По взаимно внушение и двамата се насочиха към прозореца — тъкмо навреме, за да видят американеца когато излизаше на улицата. Той се насочи вляво и закрачи уверено, без нито веднъж да се обърне. Две сенки се прокраднаха от насрещния изход и го последваха безшумно. Преследваният и преследвачите потънаха в нощта. Олга Демидова каза:

— Ще се прибере благополучно. Няма защо да се боиш… или да се надяваш, все едно.

— Защо мислиш така? — полюбопитства Краснин.

— Човек, които е успял да натрупа толкова пари, не може да бъде глупак — отвърна Олга. — Та като стана дума за пари…

Тя загледа многозначително Краснин.

— Е?

— Моят пай, Борис Иванович.

След известно колебание Краснин й подаде две от банкнотите. Тя кимна благодарствено с абсолютна липса на чувственост и мушна банкнотите в чорапа си.

— Така бива — засмя се с доволство Олга.

Той я загледа с любопитство.

— Не съжаляваш ли, Олга Василевна?

— Да съжалявам? За какво?

— За това, което ти беше в ръцете. Има жени, повечето от тях, струва ми се, които са луди по такива неща.

Тя кимна замислена.

— Да, казваш истината. Повечето жени страдат от тази лудост. Аз не. Чудя се… — тя замълча.

— Какво? — запита другият заинтересуван.

— Наистина, американецът ще съумее да ги запази, в това съм сигурна. Но после…

— За какво мислиш?

— Разбира се, той ще ги даде на някоя жена — рече замислено Олга. — Чудя се какво ще стане тогава.

Тя тръсна глава и се отправи към прозореца. Внезапно възкликна и кимна към мъжа:

— Ела, тъкмо онзи минава по улицата. Човекът, за когото ти споменах.

Двамата се взряха навън. Една стройна, елегантна фигура се движеше с бавен ход. Беше с цилиндър и пелерина. Когато мина покрай уличната лампа, лъчите й осветиха кичур гъста бяла коса.